Monthly Archives: April 2009

Пингвини, тюлени, гъби и някой друг българин

– Grandfather, tell me a story !
– Alright, go and get your storybook
– No, no, not one of those, a REAL story !

пингвин полицайОще щом се научих да чета, между 5-ата и 6-тата си година приключенските истории бързо изместиха приказките. Особено описанията на действителни експедиции и изследвания.
Пътешествията на Тур Хейердал, книгите на Бернхард Гжимек бяха сред любимите ми.

Особен интерес предизвикваха за мен полярните изследователи, още от както прочетох в някаква детска книжка за кучетата на полярниците. След това през ръцете ми минаха много книги за експедициите на Нансен и Пири, за драмата на Скот и триумфа на Амундсен.

Някъде в седми – осми клас ми попаднаха книгите на Владимир Санин “Новак в Антарктида” и “72 градуса под нулата”, където увлекателно и с големи подробности е описан животът и работата в руските антарктически станции.

Когато през 1993 година започнаха българските антарктически изследвания, естествено беше да проявя сериозен итерес, но за съжаление информацията за тях беше малко, както и за повечето български научни постижения между впрочем.

Вярно, споменаваше се за нашите изследователи по новините с кратки анонси, но само толкова.
Всъщност за интереса на обществото към собствените му постижения добре говорят предавания като “Стани богат” да речем. На въпрос на водещия “с какво свързвате името Христо Пимпирев”, “изпитванато” семейство не можа да отговори, въпреки че антарктическите изследвания присъстваха в отговора. Повиканият на помощ приятел по телефона също не се сети.

проф. Хр. ПимпиревРазбирам, човек да не се интересува специално от полярните експедиции – разни хора, рзни интереси. Може и да не се вълнува изобщо от българските постижения, което вече е жалко. Но все пак, ако слуша новини поне с едно ухо, не може да не се сети за какво става въпрос – фамилията Пимпирев далече не е широко разпространена фамилия, така че е достатъчно човек да подържа най-обща информираност за ставащото наоколо. Но явно все повече хора живеят в пълно неведение за света около тях, без това да ги притеснява особено.

Разбира се за тази липса на информираност основно се дължи на цялостната политика на облъчване с бесмислена информация и изместване на приоритетите към да го кажем меко несериозни неща, за да не използваме терминология, която е патент на един известен тв. водещ, който често се мести от телевизия на телевизия.

След всички тези негативни мисли, време е и за нещо положително и обнадеждаващо.

Във втори брой на българското издание на списание “Вокруг света” има доста добра и подробна статия за българската антарктическа експедиция.

За самото списание мога да кажа, че запълва успешно една ниша – за научно популярни издания, която след 1998 година е слабо застъпена, след като “Космос” и “Орбита” ги няма. До някъде там стои само “Наука и техника”, за което споделих и положителни, и не толкова мисли. Също и “national geographic”, но то е с малко по-ограничена тематика, докато ВС покрива много широк диапазон от науката. А и е по-голямо по обем. За всички останли псевдо научно-популярни издания, претендиращи да са наследници на “Космос”, няма какво да говорим.

Статията за нашите антарктици споделя интересни факти, за работата, за строежа на базата, защо базата е точно на този, а не на друг остров. Както и, че началото всъщност е положено през 1988г.

Също така има любопитни факти за пингвинските колонии, за порядките и законите в Антарктида.

Съществен момент са наблюденията на нашите изследователи върху ледниците.
Напоследък, модерно е сред доста хора, да се съмняват и даже да отричат фактите за глобалното затопляне, позовавайки се на конспиративни теории, как някакво малцинство от производители на икономични крушки в съюз с разни псевдо еколози са изманипулирали цялата световна общественост, за да увеличат печалбите си, на пук на всички останали индустриалци и политици свързани с тях..

Странна е тази склонност на хората да вярват на конспирации, но в статията във ВС-България може да се прочете за наблюденията на хора, които са точно на мястото, където последствията от глобалното затопляне са най-силни. Между българската и гръцката база преди се е пътувало с шейна, сега с лодка. Ледникът, опиращ в българската база се е дръпнал на 100 метра. Също за миграцията на кралските пингвини на юг, към по-студени места. Както и, че на земите, на които от хилядолетия е имало неразтопяем лед, сега растат… гъби!

В този брой също има интересна статия за експозицията “България на длан” и за създателите й.

Пожелавам на списанието да продължи да ни запознава подробно с българските постижения, на на които не се обръща внимание за съжаление. Надявам се също и други издания да последват примера му.

ПП Въпросното списание издържа една година и вече за съжаление не съществува. Не става въпрос за оригиналното, руско издание, което в Русия се възприема като национална ценност.

Препоръчай на приятел

Мина доста време, от както получих покана от Явор да препоръчам три или повече публикации в блогове, които са ме впечатлили особено.

Много трудна задача.
До сега съм се включвал в такива верижни игри, но този път се замислих доста.
Реших да отложа решението за по-късно. Понякога то идва само след време.

Но времето си минаваше, а решение така и не се появи.

Наскоро пещерата беше спомената и от Христина, та се подсетих, че не съм отговорил на поканата.

Всъщност има много статии, които са ме впечатлили в един или друг момент. Имало е много попадения, които са ме карали да викам “Това е!”, “Страхотно!”, “Невероятно!”.

Да отделя три от тях от другите не върви – много ще са пропуснатите.
Има и други статии, които са били много подходящи, за някой конкретен проблем, който вече не е актуален, но това не им намалява стойността.

Най-накрая реших, да не препоръчвам нищо конкретно.

Погледнете надясно, към нещото, наричано с изконната българска дума “блогрол”.
Всеки, който присъства там, някога ме е впечатлил с нещо и съм решил, че заслужава да го включа.

Предполагам всеки би намерил там нещо, за което да каже “страхотно!”.

Кенефни размисли

До сега съм се старал, да подържам пещерата в добър вид, да използвам сравнително културен език. Този пост се очертава да не спазва много този принцип. Предупредени сте.

(Ако някой обаче очаква яко чалга простотии, да пропусне четенето)

По същество:

Мразя svejo.net.

Като вляза там и току час, два отишли в небитието. Това да видя, онова. А сега зелените, а свежите, а по-стари неща…
Гадост.

Всъщност “Svejo” въобще не са ми виновни. Човек като реши да си трепе времето, винаги ще намери начин, даже да му блокират достъпа до svejo.net, че и до нет-а изобщо.

От времегубене човек може да бъде “спасен” само от някой като … Сталин. Който ще му отнеме изцяло личното време. За свои цели. (Да пази Господ!)

Та вчера, като си ровех из “свежото”, разбира се само с цел личностно развитие и духовно израстване (никакво времегубене 😉 ), се натъкнах на това.

Накратко, става въпрос за книга за България, писана от германка. Вярно германка с български произход, но това има значение само, до колкото по тая причина често е идвала в България.

Нещата, които са написани в цитирания пост са много точни, както анализът на положението в страната по социалистическо време, така и сега.

Вярно, в някои от коментарите пише, че в книгата имало и необосновани обиди към България и българите ( това, което е цитирано в самия пост не мога по никакъв начин да го класифицирам като обида), към българския език и т.н. Не съм чел книгата и няма да коментирам неща, които не знам. Ще се огранича с цитираното в поста.

Както казах, написаното там е за съжаление много точна илюстрация на положението у нас. За това ме учудват повечето коментари, които могат да се обобощят с думата “скандално” . Както и призивите, да не обръщаме внимание на написаното.

Когато има проблем, не може да бъде решен с отричането му. А че проблеми има много, вижда всеки, който мине през България, или има някакви отоношения с българи.

Ако имаш един непочистван с месеци и години кенеф, колкото и да отричаш, че смърди, всички наоколо усещат.

Не можеш да спреш газовата атака спрямо околните, ако посадиш рози пред кенефа.

Единствения вариант за справяне със ситуацията е, да вземеш кофа, лопата и маркуч и да се потопиш директно в проблема.

Чак след цялостното почистване, боядисване и дезинфикциране, може да помогнат и розите, за облагородяване на обстановката.

Обаче нашего брата булгаристанецът се възмущава шумно, когато някой му каже, че смърди и трябва да се почиства, а сам често трудно търпи смрадта и гледа да се изнесе някъде по-надалече, като чака някой друг да почисти вместо него. Освен ако не е от тия, които активно продължават да осират положението и се чустват най-добре сред лайната.

Чуват се възмутени гласове, как някой германец (или какъвто и да било друг) имал право да критикува положението у нас.

Ами има право. А вместо да се възмущаваме, по-добре да нададаем ухо и да чуем, как ни възприемат по света. Един вид, да се огледаме в огледалото. Може понякога огледалото да е криво, но поне ще добием някаква представа, как изглеждаме за другите, отколкото да не се поглеждаме и да си мислим, че всичко ни е наред.

И накрая, след като намесих отходните места в текста, редно е да спомена за оная нелепа “скулптура”, за която се вдигна толкова шум.

Специално за художествените достойнства на композицията, мисля, че те са далече под нивото на водата в тоалетната. Но полезното от цялата работа е, че беше поредното огледало, което ни бе набутано пред очите. Наш е изборът, дали да се огледаме и да вземем мерки да с е промени положението, или да замижим и да се напръскаме с дезодорант, без да си даваме сметката, че фекалиите имат не само гадна миризма, но и противен вид.

Все пак мисля, че композицията не бе удачна и трябваше да бъде махната, защото в една книга се отразява моментното състояние на нещата. Ако дай Боже се събудим и вземем мерки за промяна, може след години да бъдат написани съвсем други книги и статии. Докато една скулпутура, пък била тя бездарна е като етикет, който остава за дълги времена.

И така, доволни прасета сред помията, или будни хора в нормална държава – изборът е наш.
Все пак да не забравяме, че и за най-щастливите прасета, накрая идва коледа….