Monthly Archives: February 2012

Реваншът на Тангра

“Някак си не виждам как може да направиш нещо качествено и четивно с българска ориентираност. Вместо дракони ще слагаш змейове, сукубите ще са в народни носии, а демоните от ада – с цървули??? Просто не върви…”
Из спор в Нет-а, има ли почва фентъзи, базирано на българския фолклор.

Много български писатели (както и писачи) споделят това мнение и пишат “класически” истории, с типажи от скандинавския и келтския фолклор.

Няма лошо. Нека човек да пише за елфи, троли и баншита, стига да може и да има какво да каже. А и да няма чак толкова какво да каже, щом може да създаде завладяваща история, нека я напише, пък ако ще с персонажите от Вий на Гогол. (Не че някой български автор се е засилил да ползва точно този фолклор де)

Факт е обаче, че на въпроса може или не може, отговорът се крие в … знанието! Дали можем да пишем за или върху даден обект, зависи до колко го познаваме. А оказва се, че покрай огромния брой западно фентъзи (и метъл), май познаваме много по-добре фолклора, цитиран в началото на статията, от колкото нашия.

Е, освен знанието трябва и талант, но той мисля се подразбира.

За щастие има автори, много талантливи и с големи познания по фолклора ни, които опровергават категорично цитата в началото.

Николай Теллалов и Йоан Владимир вече съм ги споменавал.

От Андрея Илиев бях чел разказите, публикувани на сайта му. Бяха ми харесали, но не бях попадал на негово по-голямо произведение, докато тия дни, ровейки в Е-книги в раздела за свободни книги не попаднах на “Реваншът на Тангра”.
Преди бях срещал рецензии на романа, но не им бях обърнал внимание, а и заглавието ми се виждаше някак, не знам как да кажа, абе като на книга, която не бих си купил. Трудно ми е да обясня защо.

Е, дръпнах книгата и далече преди да стигна средата си платих копието и смятам да платя още “няколко”, но първо ще си купя други книги на Андрея. Мисля “Стрелата лети” да е следващата.

Четейки я, си дадох сметка, какво богато фолклорно наследство е загубено. До сега, за митологията на българите знаех, че преди са вярвали в някакъв Тангра (което Божидар Димитров оспорва), че имали някакви обичаи с огньове, коне и кучета (остатък от които е е тричането, което е влязло под прицела на “природозащитниците”, въпреки че е безопасно за животните, за разлика да речем от коридата…), някои символи, мартеници и май това. А, да. Кумисът, от който изглежда е произлязло киселото мляко, след като се заселили по нашите земи.

В преговора авторът разказва за „Сказание за дъщерята на хана. Епосът на прабългарите 882 г.“ от Микаил Бащу ибн Шамс Тебир, върху която е базирана книгата. Научаваме как по чудо е бил спасен този епос от лапите на съветските служби, поставили си за цел да изличат националната идентичност на народите под съветска власт. Даваме си сметка и колко история и култура е унищожена безвъзвратно.

“Реваншът на Тангра” разкрива една свръх богата митология. Наред със самодивите, за които поназнайваме нещо, та чак и Роулинг даже е чула и писала за тях в Хари Плосък, откриваме алпи, елбири, йореги, григори…

Пътуването през невидимия свят Тунай, с дебнещите там опасности много приличаше на пътуването през проходите в “Колелото на времето”. Не знам, Джордън дали е чел такива митове, но до колкото се знае, че е използвал най-различни митологии, не бих се учудил.

Алпи и йореги, ангели и дяволи. Различни представители на “доброто” и “злото”.
И ако победиш едно “зло”, друго идва на негово място, което влачи със себе си своето “добро”, което пък за други се явява зло…

Освен, че е богата на митология и нелишена от философски замисъл, книгата е изключително увлекателна, наситена с динамика и напрежение. Древните случки са преплетени със събития от нашата съвременност, действието се развива както в миналото, така и в наши дни. Има и много сведения за географското разпределение на племената, от които се е формирал българският народ, както и легенди за реални исторически личности, като Атила.

Накратко, “Реваншът на Тангра” е книга, която горещо препоръчвам. Може да се намери в Е-книги: “Реваншът на Тангра” със свободен достъп, или само за 2,40 лв, което на практика си е пак без пари.

как може да staneш feя

Въпрос към гугъл, който пак е решил да прехвърли отговорността за решаване на казуса на мен.

Ами на първо време, като пишеш малко по-внимателно.
Характерно за феите е, че уважават останалите, а грамотното писане е признак на уважение. Сериозно!
Като уважаваш и азбуката, на която пишеш.

Другото вече съм го казал по-рано: тук.

Кой не скача е за ACTA

Споделянето не е кражбаИ добре си поскачахме. Шапка свалям на този, който се е сетил за този начин за разгряване, добре изпитан и при други демонстрации и митинги, които кой знае защо се случват все през студените зимни дни.

Този път се събра доста народ, въпреки студеното време и лапавицата, през която трябваше да газим. Предишният път на протеста срещу подслушването и следенето на Интернет се бяха събрали отчайващо малко хора, но този път се отсрамихме пред света, имайки предвид международния характер на мероприятието. Щеше да е срам, да дойдат пак 30-40 души. Но душите бяха на два порядъка повече, като младите хора преобладаваха. Май новото младо поколение вече е нормално, за разлика от тия неангажиращи се и неинтересуващи се от нищо млади хора, които се бяха намножили до преди само няколко години.

 

Хората наистина бяха много. Толкова много, че въпреки че много обикалях из множеството, не успях да видя никого, освен Любо Николов.

Но пък да видиш него е все едно да видиш няколко стотин души. Поне.

А, да. Който е пропуснал, да види какво мисли един наистина голям писател за ACTA.

Шествието започна в уречения час от НДК. За около час се придвижихме по “Витошка”, покрай президентството и “жълтите павета” до паметника на цар Освободител.

 

 

 

 

 

Препятствията не плашат душите наши 🙂

На моменти водещата полицейска кола спираше, може би за да координират полицаите действията си, за това и това забавяне.

Въпреки добрия дух на протеста, не липсваха провокации. На няколко пъти имаше опити за политически лозунги, въпреки молбата на организаторите да не се допускат такива. При президентството някаква групичка започна да скандира обиди по адрес на полицаите, напълно неоправдано. Хората си вършеха перфектно работата. Беше безсмислено и грозно. За щастие освен около ядрото на тая групичка, хората не се поддадоха на провокациите и духът на протеста не се изроди в нещо неприятно. Но не бих се учудил, точно тези скандирания да влязат в някои репортажи, въпреки че бяха изключения.

Накрая обкръжихме паметника. Имаше хора с мегафони, но за съжаление нищо не се чуваше от това, което се опитаха да кажат.

Оказа се, че има мегафон и от другата страна:

Който също не се чуваше. Жалко, че никоя партия не беше заинтересована от протеста – на техните митинги винаги се намират  пари за добро озвучаване.  Може и някоя кючекчийка да развее балдър.

Но пък музикално оформление не липсваше:

Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото също не беше пропуснал събитието:

За съжаление, не можах да дочакам края, заради  ангажименти, така че към 13,30 си тръгнах и не знам, как е завършил протестът.

Още снимки (съжалявам, за лошото качество, но фотоапаратът, който бях приготвил си остана само “приготвен”, та снимах с телефон):

Свободни или ?

Ще цитирам коментара на Богомил Ветров, който до някъде стана повод за този пост:

“Ако погледнем в миналото, ще видим, че бъдещето не е розово. Близо 50 години след Гутенберг печатните преси и издаваните от тях книги създават първата мрежа за разпространение на масова, по смисъла на днешния термин, информация. И макар, че е изградена и развита от частната инициатива, тази мрежа се подлага почти веднага на натиск от различни институционални закони, привилегии и решения. В крайна сметка насилето над книгата се оформя като обичайна практика, по-късно същото се прилага и спрямо печата – така че, ако исаме да променим нещо, този път тябва да действаме по-енергично. Лошото е, че и двете страни не са напълно прави, а няма пространство, в което да се води градивен диалог по темата.”

Основното противоречие при споровете относно “авторските и сродните права” е между нематериалната същност на художествените произведения и материалните носители посредством които те достигат до “потребителите”.
Между публичната наоченост на произведенията (никой не прави изкуство за да го държи в килера, нали? Изкуството е предназначено за публична “употреба”) и частната собственост върху носителите и средствата за произвеждане на носители (книги, плочи, дискове…).

Интернет промени нещата, давайки възможност за първи път информацията да се разпространява без да е прикована към конкретен носител (като изключим древните истории, които са се предавали “на ухо”) и завари неподготвени и издателите, и авторите, както и потребителите. Също и оная паразитна прослойка, наречена “праводържатели”, която няма нищо общо нито с авторите, нито с издателите, но събира основните приходи от труда им и която полага неимоверни усилия да овладее Световната мрежа и да стъпи на врата на потребителите ѝ.

За съжаление близо сме до момента, когато това ще се случи и това и това няма да са киберпънк а жива реалност.

Начин за противодействие обаче има. Не само протестите и подписките срещу SOPA, PIPA, ACTA и подобните законопроекти и споразумения, готови да (до)отворят вратата за новото средновековно мракобесие. Разбира се протестите са абсолютно необходими, ако искаме да покажем, че не ни е безразлично, че ни надяват все по-здрави букаи.

Начинът го дава самата Мрежа.

До сега авторите бяха принудени да подписват често неизгодни договори с праводържателите с които преотстъпваха правата върху произведенията си на тях. (знам, знам, нека да си кажа приказката, моля!)

Сега имат възможност да ги публикуват директно.
Разбира се обаче, дали ще държиш новата си книга под възглавницата, или ще я пуснеш да потъне в необятното море от всевъзможна информация в Нет-а, няма голяма разлика. Трябва и да те забележат.

Някои успяват да се справят сами. Кори Доктороу публикува книгите си под Creative Commons лиценз, което не му пречи да продава огромни тиражи. Е, той умее да си прави реклама, което не се удава на всеки автор или изпълнител. Тоест без посредници е трудно.

Редно е да споменем и Коелю тук, който и да не ползва свободни лицензи, подкрепя свободното разпространение.

Доктороу е успешен, но той умее да си прави реклама, което не се удава на всеки автор или изпълнител. Тоест без посредници е трудно.

Такива посредници биха могли да са съществуващите издателства, но те не разбират отворените формати и се страхуват от тях. За съжаление същото може да се каже и за повечето автори.

Има и опити за разчупване на стандартния модел. Е-книги, за които съм писал и преди издават електронни книги на български автори (не само), някои от които пуснати под свободен лиценз. А и другите са на съвсем достъпна цена. Проблемът с Е-книги според мен е изключително слабата реклама. Искрено им желая и на тях, и на авторите им да успеят!

Други работещи в тази насока са Калин и останалите юнаци от “Човешката библиотека”. Проблемът и при тях е слабата реклама. Освен в тесни среди от (по)читатели, за съжаление са неизвестни.

И тук не мога да не спомена (пак) Христо Блажев и Книголандия , макар че те не работят със свободни лицензи, а продават “стандартни” книги. Всъщност понеже целта им е да направят книгите по-лесно достъпни до читателите, мисля че споменаването им в този пост е напълно уместно. Но ги давам за пример за най-успешен проект. (поне по моите скромни наблюдения) По мое мнение успехът им се дължи основно на силното присъствие на Христо в Мрежата. На рецензиите, които той и сътрудниците му пишат и на непрекъснатите виртуални “обиколки” по блогове, форуми и т.н., както и във Facebook и google+.

Пример, който трябва да се следва, от хората искащи да издават изкуство с отворен лиценз. За да продаваш, хората трябва да знаят за теб. Няма друг начин. И трябва да са доволни от начина, по който си предлагаш “стоката”.

Иначе издаването на свободни произведения е нова ниша, която би могла да бъде много успешна, стига да се намери успешния бизнес модел.