Книголандия
Страницата на хумориста Весел Цанков
Блог класация

От космоса с любов

От космоса с любов Още след като прочетох „Инцидент“ на Станислава Чуринскиене, точех зъби за „От космоса с любов“ – сочена от много хора като най-добрия неин роман за сега. Всъщност, още след ревюто на Блажев в „Книголандия“ бях набелязал тази книга като задължителна, но по една или друга причина, чак сега стигнах до нея.

Подготвен от високото ниво на „Инцидент“ , очаквах много от романа и … получих много повече!

Да се определи с едно изречение същността на такъв сериозен труд е нелепо, но основна линия в сюжета е темата за бягствата. Бягствата от действителността.

Психологът Станислава Чуринскиене подробно описва причините главната героиня – Ангелина да загуби връзка с реалността и в крайна сметка да изживее тежка психическа криза. Майката, която има огромен авторитет в очите на дъщеря си я обсебва изцяло, на практика Ангелина не може да мисли самостоятелно, мислите ѝ са отражение на тези на майката. От своя страна Лора – майката на Ангелина от малка обработва дъщеря си да отблъсква всякакви опити за сближаване с други хора. Дълги години живее изолирана, като в аквариум, особено в годините, след като напуска училище/ Бащата, човек – реалист е с нисък рейтинг в семейството и не може да окаже влияние върху развитието ѝ.

По-интересни ми бяха причините, поради които майката – Лора се откъсва от реалността и заживява в свой, измислен свят, в който се старае да държи и дъщеря си. Макар и с кратки щрихи, причините за прогресиращата лудост на майката са ясно очертани. Властна майка, толерираща сестра ѝ и пренебрегваща Лора. Натрапен брак – защото така е прието. Чувство за безнадеждност и безсмисленост на всяко усилие и амбиция за развитие. Границите върху всяко желание, поставени не от възможностите на човека, а от това, до къде му дават. „До Белград може. До Тибет – не.“ Не на последно място, Лора и съпругът ѝ са партийни членове. Позиция, даваща привилегии, но и страшни проблеми, ако я загубиш.

В начина на развитието на двата образа проличава майсторството на Чуринскиене да използва различни похвати. Израстването на дъщерята е описано стъпка по стъпка, както и причините за всяко нейно действие и промените в поведението ѝ и характера ѝ, докато за да опише майката, авторката използва отделни щрихи в подходящи моменти, което не прави образа по-малко пълнокръвен и убедителен.

Няма разказвам за съдържанието на книгата – от ревюто на Блажев става достатъчно ясно, както и на други места в Мрежата има достатъчно анотации и ревюта.

„Космосът“ е от този тип книги, които карат читателя да мисли интензивно. Докато четях непрекъснат поток от размисли се пенеше в главата ми, размисли, които продължаваха бавно да затихват часове, след като бях затворил книгата.

Всеки от основните персонажи бяга от нещо.
Ангелина бяга заради очакванията, които имат за нея, заради образа, който е изградила и трябва да поддържа, криейки проблемите, които има. Заради конфликта между измислената реалност на социалистическата пропаганда и истинската.
Тогава имаше такава пропаст между думите и реалността, че сякаш живеех два живота. Един, който аз виждах и втори, който възрастните ми обясняваха.“

Майката заради неудовлетвореност от живота и чувство на безсилие и невъзможност, да промени нещо.

Бащата, рационален човек, на когото Лора и Ангелина гледат до някъде със снизхождение и даже с пренебрежение търси компенсация в алкохола и афери с жени.

Обществото, обременено от овехтели патриархални нрави и социалистическата действителност, налагаща строги ограничения, кой докъде може да се простира карат героите на романа да градят собствени светове, в които се чувстват значими.

След началото на „прехода“ Лора вече спира да различава фантазията от действителността, до голяма степен понеже филтърът, наложен от социалистическата власт върху всякакви езотерични идеи пада, тя намира съмишленици и успява да достигне водеща позиция сред тях.

Как Ангелина успява да се върне към реалността оставям на читателите да узнаят.

Лора дотолкова е потопена в измислената реалност, че на практика е абсолютно неадекватна към случващото се около нея до степен, на няколко пъти с постъпките си да доведе до смъртта на дъщеря си, която оцелява по чудо. Но не, Лора не е майка-чудовище. Образите въобще не са черно-бели. Ангелина казва:
„…Лора вършеше чудесни неща като майка. Изслушваше и най-малката глупост, която се завърташе в главата ми. Коментираше я като нещо важно, което изисква внимание. … Знаеше, че не съм универсален боец и ме окуражаваше да се занимавам с това, което ми се отдава и да не унивам за това, с което не се справям. Вярваше в мен дори когато аз не вярвах… И най-важното, учеше ме да си оползотворявам времето на Земята и да не проспивам живота си. Никога няма да мога да ѝ благодаря достатъчно за това.“

Въпреки тотално неадекватното си поведение, Лора намира своя ниша в обществото и започва да печели и става икономически независима. На пръв поглед парадоксално, но ако се вгледаме в околните, ще видим, че много хора живеят в измислени реалности, но много от тях са добри професионалисти. Познавам инженери, вярващи в какви ли не конспиративни теории и т.н. Няма да изреждам, защото целта на поста не е да правим каталог на психиатричните отклонения.

Не може да не направим паралел с разказа на Азимов „Логика“ от серията „Аз, роботът“, в който роботът QT-1 изгражда собствена философско-религиозна система и отрича всички твърдения на колегите си – хора. Въпреки това си върши работата перфектно, но отстранява хората от работните им места и ги заключва, като некачествен материал. Явно Азимов също си е блъскал главата над същия парадокс.

Но може би тук е критерият дали поведението на човек е адекватно или живее извън реалността, въпреки положителните резултати от работата му. Роботът на Азимов не наранява хората, но ги изолира, подлага ги на психически тормоз. Лора освен че застрашава живота на дъщеря си е в непрекъснати конфликти с всичките си близки.
По същия начин членовете на различни секти вредят на себеподобни и на себе си. Но и вярващите в „официалните“ религии не са по-назад. И не става въпрос само за междурелигиозните конфликти, когато потърпевши са изповядващите друга религия. Напоследък расте броят на родители, отказващи лечението за децата си по религиозни причини. Има случаи на пребити и даже убити от родителите си деца, защото са нарушили някакво религиозно правило.

Въпреки изграждането на въображаеми светове и общуването с измислени приятели човечеството, поне до сега успява някак да върви напред, въпреки че неадекватните ритуални практики го спират. Също както мравки, дърпащи сламка. Всъщност много от мравките дърпат в различна посока, доста встрани от пътя за мравуняка, но сумарните усилия водят до целта. Но колко по-лесно биха се справили мравките, ако всички дърпаха заедно. Същото става с човечеството – поредица от възходи и провали и за съжаление, май сме на прага на поредния срив.

Ако се обърнем към биологията, оказва се, че ритуалното поведение е дълбоко заложено в човешкия мозък в дяловете, наследени от предците на нашия вид. А именно в така наречения рептилов комплекс, или R-комплекс – тази част от мозъка, наследена от влечугите и земноводните. (След него следват лимбичната система, появила се при влечугите и най-развита при бозайниците. Над тях е неокортексът – „изобретение“ на бозайниците, който е най-развит при висшите бозайници, китообразните и приматите.)

Карл Сейгън пише:
„…..Маклийн показва, че R-комплексът играе важна роля в агресивното поведение, териториалността, ритуалите и установяването на социални йерархии. Въпреки някои благотворни изключения, за мен това в голяма степен характеризира съвременното човешко бюрократично и политическо поведение. ……. Поразително е обаче, каква голяма част от нашето поведение, въпреки това, което казваме или мислим за него, може да бъде опивано от гледна точка на влечугите.
1
(От тази гледна точка, конспиралниците2 излизат прави, че ни управляват рептилии, но не по начина, по който си го представят 😉 . )

Да продължим със Сейгън:
„Ако бюрократичното поведение в същината си е продиктувано от R-комплекса, означава ли това, че няма надежда за бъдещето ни? При човека неокортексът представлява около 85% от мозъка, което определено е показателно за неговата важност в сравнение с продълговатия мозък, лимбичната система и R-комплекса. Невроанатомията, политическата история и самонаблюдението предлагат достатъчно доказателства, че човекът е напълно способен да устои на импулсите на рептилоидния мозък…..Имено нашата гъвкавост и продължително детство предотвратява робското придържане към някакво предварително закодирано поведение повече, отколкото при всеки друг вид. Но ако триединният мозък е точен модел на функциониране на човека е безсмислено, да пренебрегваме рептилоидната компонента в човешката природа и най-вече поведението ни, подчинено на ритуала и йерархията.“

От тези разсъждения става ясно до голяма степен, защо хората са склонни да вярват е небивалици и да изпълняват безсмислени ритуали. Ето от къде идват твърденията на много хора, че човек има изначална нужда от вяра. Но пътят на човека е в посока на отхвърлянето на предварителното програмиране, в посока на разума и свободната воля.

Или да цитирам Пратчет:
„
— Старата част от мозъка ни, която иска да е главната маймуна и която напада като
я стреснат — поясни Тифани. — Тя само реагира. Не мисли. Да си човек значи да знаеш, кога да не си маймуната, нито гущерът, нито още някой от старите отгласи.“
3

В този ред на мисли, как да преодолеем биологията? Как да преборим наследство от преди милиони години? Във време, когато научаваме толкова много за Вселената и виждаме, че действителността се различава неимоверно от всякакви схеми и представи, които сме градили през хилядолетията, трябва да можем да загърбим старите ритуали, предразсъдъци и вярвания и окончателно да поемем по пътя на разума.
Може би един начин да го направим е творчеството. Чудесен начин да дадем на световете, живеещи в нашето въображение свой живот, в който да можем да се потопим при желание, но с пълното съзнание, че това са имагинерни светове.

Тук ще приключа с асоциациите и размислите, породила тази книга в мен, преди читателят да се е зачудил сериозно, за какво всъщност става въпрос. Надявам се да съм успял да събудя интереса на мислещите хора към нея.

Като заключение на тази дълга поредица от хаотични размисли да се върна към причината за тях: „От космоса с любов“ на Станислава Чуринскиене е роман, предизвикващ мисълта, възбуждащ задълбочени размисли. С две думи – празник за ума.
Естествено, романът може да бъде прочетен и просто като увлекателна история – случките са интересни, описани майсторски, чете се леко и приятно.
А аз оставам в очакване за следващи произведения на Чуринскиене.

Сподели
  1. Карл Сейгън, „Дракони в райската градина“ изд. „Изток-запад“ – 2014г. []
  2. Привърженици на разните теории на конспирациите []
  3. Тери Пратчет – „Шапка от небето“ (според превода на Дьо Цървул) []

Leave a Reply

You can use these HTML tags

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  

  

  

Protected with IP Blacklist CloudIP Blacklist Cloud