Пещерата на неандерталеца

Само за малки и непораснали читатели

„Как да стана фея?“ – с този въпрос най-често разсеяният вълшебник Гугъл препраща питащи читатели към моята пещера. Прочел е приказката за горската фея и е решил, че аз може да знам нещо по въпроса.

Като гледам, колко често се отбиват посетители с този въпрос, явно трябва да го обмислим сериозно.

Ако става въпрос, как да станем като добрата фея на рокендрола , може би най-добре е да питаме нея

Но най-добре е всеки да бъде себе си, а не да се опитва да прилича на други хора.

Ами тогава?
Как точно ти, която вълшебникът Гугъл прати тук, можеш да станеш фея?

Аз знам, че феите са добри. Правят добри вълшебства и се опитват да направят другите щастливи.

Значи работата май няма да е толкова трудна.
Да опитаме тогава.

Да започнем с усмивката. Щом виждаме усмихнати хора и на нас ни става по-приятно и по-спокойно. Да се усмихваме повече. Тогава и на нас ще ни отвръщат по-често с усмивка. И ние ще се чувстваме добре, и хората, които сме дарили с усмивка.

Ако някой ни се кара или ни е сърдит, най-лесно е да му се разсърдим. Тогава и двамата ставаме все по-сърдити. И се чувстваме все по-зле.

Ами, ако вместо да му се сърдим и да му отвръщаме на обидите, опитаме да му се усмихнем и да се разберем спокойно? Малко хора са наистина лоши. Повечето са просто изнервени и уморени. Когато не се караме с тях, току виж и те ни се усмихнат, и ако са сгрешили, може и да си признаят. Или пък ако вината е у нас, по-добре да си признаем, отколкото да се караме.

Да, не е лесно. Никак не е. Всъщност е много трудно, да отвърнеш спокойно на обидата, а още по-трудно е да се усмихнеш. За това си трябва вълшебство. Но феите правят вълшебства. И трябва да упорстваме и да се научим, ако искаме да бъдем като тях.

Другото вълшебство, което трябва да научим е да помагаме. Няма значение за какво. И за съвсем дребни неща. Важното е да не отказваме помощ. И у дома, и навън. Да не се страхуваме, да отстъпим мястото си в автобуса, понеже някой може да ни помисли за задръстени. Нека да мисли. Той няма да бъде никога вълшебник. Сериозно! Да не ни е срам да изхвърлим боклуците в кошчето, когато другите ги хвърлят на пода. И много други такива дребни неща.

Да се опитаме, да зарадваме някого. Да го изненадаме. Да му кажем нещо мило без специален повод.
Да разкажем приказка. И още много, много.

Все дребни неща. Но ако се научим да ги правим, току виж, се случи така, че около нас има все повече усмихнати хора, и все по-малко сърдити, отегчени и ядосани. И значи вълшебството е станало.

Звучи много лесно ли? И това си го знаем, така ли? А защо тогава има толкова малко феи и вълшебници около нас?

Защото никак не е просто. Защото все забравяме за дребните неща. От бързане или мързел пропускаме една дреболия, после друга. Това ъгълче на покривката няма да го оправим сега, а „после“. Ще подредим „по-късно“. Блъскаме някой стар и болен човек на стъпалата на тролея, защото „нямаме нерви“ да чакаме „дъртия тапир“ да се влачи. Ако някой ни се скара, най-лесно е да му креснем… И нещата се трупат.

А пътят към вълшебството минава през дреболиите. Като не пропускаме и най-малката. За това е толково трудно. Дребните неща ни се изплъзват. Все ги пропускаме или ги оставяме за после. А вълшебството се учи бавно и упорито.

Само ако сме упорити и обръщаме внимание и на най-дребните и „маловажни“ неща ще можем да се превърнем в истински феи и вълшебници.