Книголандия
Страницата на хумориста Весел Цанков
Блог класация

Сняг се сипе на парцали

Или размислите на един доволен от снегопочистването

Да, добре чухте. Аз съм доволен от хората, които се занимават с почистването на снега в София тази зима (февруари 2018).

Снимчица:
Сняг в Ню Йорк
Кофти, а? Само че това оказва се не е София а Ню Йорк. Не може да бъде! Непочистен сняг в Ню Йорк! Е, може.

Наложи ми се да шофирам из София по време на най-силния снеговалеж – на 26.02.2018. Винаги когато мога, гледам да избягвам шофирането в такова време и да ползвам градския транспорт. Този път обаче нямаше как, уви. Но пътищата бяха почистени и обработени. На много места виждах снегорини, които не само пръскаха химикали, а и чистеха. Всички до един.

Уточнявам:
Говоря за сегашния случай и само за града. Иначе съм виждал предишни години как „прехвърчат“ снегорини с вдигнати гребла там, където трябва да ринат, защото има много сняг, но те отчитат „километри“. Или пък как стоят неподвижно, а снегът е по-висок от клиренса на Жигула… Какво да кажем за съвременен автомобил.

Въпросът е, че трябва да се оценява конкретният случай, а не да се плюе по инерция.

Между другото, когато почистих колата и я размразих се качих за не повече от 10 минути да взема багаж. Наложи се да повторя процедурата с почистването почти отначало. За десет минути колата бе покрита със сняг и обледенена на много места.

Същото беше и с пътищата. Освен, че валеше много обилно, имаше силен вятър, който навяваше вече падналия сняг. Съответно скоро след като е минал снегорин слоят сняг ставаше вече дебел и даже големият трафик не успяваше да „изчисти“ снега. Но улиците бяха посипани с химикали и нямаше проблем с придвижването, а и както казах, снегорините минаваха често и не се натрупваше дебел сняг никъде.

Тази сутрин пак се наложи да ползвам автомобил. В 5 сутринта улиците бяха почистени до асфалт, въпреки падналия същата вечер обилен сняг. И не само по големите улици.

Тодор Колев, когато беше културно аташе в Канада беше разказал, че там снегорините тръгват след като спре снега…

Така де. Но нашенският герой предпочита да мърмори и недоволства, вместо да оцени ситуацията. Може би повечето от плюещите, ако хващаха лопатата да почистят пред домовете си (както се и полага) щяха да имат малко по-различно отношение към хората, които пак казвам си вършеха много добре работата.

Но Балканский Лев най се страхува от Лили Рибката, че да не го „джендъряса“ и от това, да свърши нещо сам. Друго си е да гледаш как хората бачкат, а ти да ги „храниш“… Голям кеф!

Лили Рибката

В в поста за „Дъвка за балончета“ споменах, че българското кино постепенно намери пътя си започна да прави наистина хубави филми.
Снощи гледах поредния силен български филм.

Първо малко уточнение. „Лили Рибката“ е филм за деца и за родители. Естествено, няма проблем да бъде гледан от хора, непопадащи в изброените категории. Просто вероятността да го почувстват е по-малка.

Иван Богданов беше писал, че филмът го е оставил безмълвен. Същото се случи и с мен – дълго след последните надписи ме държеше за гърлото.

Естествено на децата тези емоции са спестени. За тях е забавната приказка. Моментът с гърлото е от частта за родители.

Както и други са казали това е многопластов филм. В най-буквалния смисъл.
Идеите заложени в него не могат да се изчерпат с две думи. Същевременно не е от типа български филми, които в рамките на два часа се опитват да кажат всичко и в крайна сметка, по тази причина не казват нищо. Не, в „Лили Рибката“ всичко е балансирано, въпреки че някои от коментиралите филма се възмущаваха, че разказвачът ни поднася „поука“ в края на филма в прав текст. Мен този момент не ме подразни, а и филмът далеч не се обобщава само във въпросните няколко думи.

Като стана въпрос за разказвача, да спомена и че филмът не беше без недостатъци и един от тях е прекалената експлоатация на този подход. Филмът е решен като приказка, поднесена точно както родител разказва на детето си. Обаче като чета коментарите, на доста хора, включително и деца това не се е видяло много добре. „Чичкото с гласа разваляше всичко“ – да цитирам иначе доволно от филма дете.

Мен специално след десетата минута този подход спря да ми пречи, даже ми хареса, но мисля, че актьорите трябваше да бъдат оставени да говорят повече. ‘Айде възрастните – както и да е, но мисля, че съвременните деца, свикнали на динамични филми този подход по-скоро би ги отегчил.

Какво ни казва „Рибката“? Много неща. Аз открих много, сигурно ако го гледам втори път ще открия още. Примерно за насилието над необикновените и различните. Знаем, Илън Мъск много е страдал в училище от подобно отношение и при едно от нападенията на „нормалните“ е пострадал много тежко и за малко да няма днес SpaceX, Tesla и другите чудеса на Мъск. Понеже в наше време под „различен“ май масово се разбира гей, не Мъск не е такъв. Просто е нърд. Нещо, което „нормалните“ ученици трудно приемат. „Нормалните“ ученици трудно приемат и по-слабите, по-стеснителните, децата с един или друг проблем и без обяснения и защита от страна на училищния персонал тези деца стават жертви на насилие.

Във филма много добре бе показано безразличието на образователната система към подобни деца и обезсмислянето на опитите на наистина загрижените учители да помогнат, поради глобалното безразличие и пренебрегване на проблема.

Не е пропуснат въпросът за добронамерените родители, които искат с всички сили да помогнат на децата си, но не знаят как и всъщност объркват още повече нещата…

Въпросът за насилието далече не е единственият. Моментът, който най-здраво ме хвана за гърлото беше въпросът за избора. Не, няма значение, че това е само филм-приказка. Много родители са били изправяни и уви, ще продължават да бъдат изправяни пред такъв ужасен избор. При войни, бедствия и други екстремни ситуации. Или пък болести… Не мога да пиша повече, без да разкрия доста от историята, затова спирам. Но пожелавам на никого да не се случва да прави такъв избор, пред какъвто бяха изправени родителите на Дани и Алекс.

Естествено, драмата с избора е спестена на децата. Те не могат да я „хванат“. За тях филмът е една забавна приказка с деца, магии и смешни възрастни. Даже жертвата, която се дава накрая, за да се оправят нещата (все пак това е приказка, трябва да свърши добре) е поднесена така, че да не разстрои децата и да не я приемат трагично.

Като споменах, че децата не могат да усетят драмата с избора, май трябва да добавя че уви – и много възрастни не я усещат, съдейки по изписаните тонове глупости в Нет-а и по разни парцаливи медии. Но толкова за тях.

Обстановката, кадрите, сцените и пейзажите бяха безупречни.

В заключение – „Лили Рибката“ е един наистина добър филм с дълбоко съдържание, красива приказка и много приятни картини и е майсторки сниман. Да, и с добър звук.

O, wie will ich triumphieren, Wenn sie euch zum Richtplatz führen Und die Hälse schnüren zu

Защо избрах точно този човеколюбив цитат за заглавие ли?
Едно, че това изпълнение много ми хареса и освен това привлича внимание.

Като гледам историята на записите, за изкуство съм писал главно за книги и кино. Рок-концертите не ги броя – за тях даже има цяла отделна секция. Което не значи, че всички други видове изкуство ги пропускам. Просто за да пиша за нещо, трябва много да ме е впечатлило. Ако не се е получило много добре от уважение към труда на артистите се въздържам от негативни коментари. Всъщност, писал съм веднъж за театър, макар че е имало и доста други постановки, които много са ми харесали, по някаква причина съм пропуснал да ги отразя. По някаква причина не ми е дошло вдъхновението, или ищаха, за да е в тон с темата.

Вече е станало ясно мисля, че съм бил на опера. На „Отвличане от сарая“ – постановка на Опера Нова България.



Няма да крия, че подходих с леки колебания, тъй като става въпрос за нова оперна формация – Опера Нова България. Макар че участието на оркестър „Симфониета“ само по себе си говореше за серозен подход, както и на балета „Кралиците на ориента“, който и с танц и с цялостно присъствие допринесе много за страхотното изживяване и пълното потапяне в атмосферата на спектакъла.

Друго, което ме безпокоеше беше, че постановката бе в Синдикалния дом на транспортните работници и т.н. – непозната за мен зала. Обаче залата се оказа с много добра акустика! Нещо от което страдат много от залите, в които се провеждат музикални събития е ужасната акустика. В тази зала обаче се чуваше много добре. Или е била построена с мисъл за акустиката, или хората, които отговарят за звука са си свършили чудесно работата. Или и двете.

Единствената забележка за залата е, че е твърде малка. Събира около 300 души и билетите бяха разпродадени доста преди датата на постановката.
Понеже е малка, оркестърът е в самата зала. Което обаче на мен ми хареса, да мога да виждам музикантите, но не знам дали на тях не им е неудобно.

Постановката бе, слабо е да се каже разкошна. Бе невероятно удоволствие и приповдигнатото настроение остана много часове след като завесата се спусна за последен път и аплодисментите отшумяха.

Актьорите бяха разкошни. Няма да споменавам никого по отделно – всички много се стараха и се раздадоха напълно. Снощната постановка ми напомни за великия Видин Даскалов (знам, че играеше в оперети, а не в опери, мерси за напомнянето). Той многократно показа, че с хъс, енергия, старание и умение можеш на всякаква възраст да играеш всякакви роли и да убедиш че наистина си най-подходящият точно за тази роля! И разбира се с талант. С много талант. Изобщо, едно голямо браво на всички.

Не мога да пропусна диригента Свилен Симеонов, който с експресивното си поведение на практика бе още един, невключен в списъка актьор.

Задължително трябва да спомена и декорите и мултимедията. Ненатрапчиви, даващи голяма свобода за въображението на зрителя. Много добре подбрани!

Адмирации и за режисьора Георги Симеонов.

Сигурно ще пропусна някого, така че поздрави за добрата работа на всички от екипа.

Следващата постановка на операта ще е на 24 март 2018 и билетите вече са в продажба.

Дъвка за балончета

На 13 януари – денят на Българското кино, решихме да уважим родните творци на „седмото изкуство“.

След известен период на лутане и грандомански изцепки след началото на „прехода“, българското кино, определено мога да кажа намери своя път. Доста заглавия на филми мога да цитирам, към които нямам, или имам съвсем малко забележки. Да спомена „Love.net“, „Каръци“, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, „Кецове“, „Чужденецът“, „Мисия Лондон“ както и доста други, не се сещам в момента за всички и сигурно доста хубави филми ще пропусна. Е, има и такива, които съзнателно ще пропусна.

В деня на Българско кино избрахме „Дъвка за балончета„, филм който от известно време стоеше в списъка ми за гледане. Очаквах приятен филм… Това което видях, колкото и банално и клиширано да звучи, надмина многократно очакванията ми!

Сигурно, ако човек иска да намери повод да се заяде, ще намери недостатъци на филма. Но няма да търся такива. Филмът „грабва“ зрителя още от началните кадри и не го „пуска“ до финалните надписи. Буквално. Всичко беше перфектно изпипано. Много пъти съм писал, колко важни са дребните на вид детайли. Е, създателите на филма се бяха погрижили и за най-дребните детайли.

Историята, около която е изграден филмът не е уникална. Напротив, достатъчно експлоатирана е от всякакви автори в различни сфери на изкуството, но начинът на развитието ѝ е разкошен.

През целия филм зрителите са заливаха от смях. Но не. „Дъвка за балончета“ не е комедия. Филмът е сериозен.

И не. Това не носталгичен, ретроспективен филм. Въпреки, че някои зрители биха намерили и носталгични моменти. Всъщност, историите от миналото на героите са не по-малко интересни и за младите зрители. Казвам го с увереност, подкрепена от впечатленията от реакциите на публиката онази вечер, състояща се в по-голямата си част от млади хора.

Като споменах детайлите. Помните ли какво беше широкоекранен и тесноекранен филм? По-младите кинолюбители, разглезени от съвременните HD, 3D, 4DX технологии едва ли имат представа.

Интересен похват беше, миналото да бъде представено в тесноекранен формат. Само да отбележа в скоби, че екипът бе избрал тесния формат, който бе актуален в края на 80-те години, когато и се развива част от действието. Иначе сме гледали кино и на доста по-тесен екран по-рано.

Да не пропусна – звукът беше много добър. Нещо, което беше проблем при много български филми.

Понеже избрахме правилната дата, имахме възможността да видим и част от сценаристите и актьорите на живо (снимката горе). Всъщност само малките актьори, големите явно са имали други ангажименти. Под бурните аплодисменти на публиката след филма част от създателите му излезе пред екрана да приемем заслужените овации. След това във фоайето имаше възможност желаещите да се срещнат с тях.

Всъщност, аплодисментите започнаха още с финалните надписи и не стихнаха, докато екипът не слезе от сцената.

Радостно е, че българското кино създава такива продукции на високо ниво и че броят на феновете му видимо расте.

Салют 7

Салют 7Читателите на блога ми добре знаят, че Космосът и космонавтиката са сред темите, от които се интересувам особено много. Чета всичко свързано с темите, което ми попадне и търся филми и клипове по въпроса. Обаче, докато добри научно-популярни филми има доста, уви, художествени почти няма. Космосът е трудна (и може би непонятна) тема за режисьори и сценаристи. „Аполо 13“ бе едно чудесно, изключително добре направено, но за съжаление еднократно изключение.
(А книгата на Джим Лавъл и Джефри Клюгер е разкошна. Но и такива книги липсват.)

Категорично изключвам филма „Гравитация“, който въпреки чудесните космически кадри си беше най-банална катастрофична фантастика с актьор и половина и стандартно-малоумен сюжет и меко казано ме отврати.

Филмът за Гагарин беше добър, но не бих казал, че е нещо изключително. Е, все пак въпрос на вкус. Друг може да го хареса много.

Като научих, че има два нови филма на космическа тематика веднага знаех, че няма да ги пропусна и се надявах да са добри.
Снощи гледах „Салют 7“.

Да! Това е отличен филм! Наистина! И като сюжет, и като операторско майсторство и ефекти, и като актьорска игра.

Всъщност филмът е руският отговор на „Аполо 13“. Даже и по стечение на обстоятелствата, корабът с който космонавтите изпълняват мисията има 13-ти номер: Союз Т-13.
Също като „Аполо 13“ филмът е по действителен случай. Обаче, за разлика от Аполо, тук сценаристите са решили да вкарат допълнителни художествени елементи. При Аполо 13, художествени елементи бяха в някои детайли. Например във филма останалият на Земята в последния момент пилот на командния модул Томас „Кен“ Матингли се сеща как да осигурят достатъчно ток за кацането, докато в действителност по въпроса са работели огромни екипи от инженери и три тренажора, където вариантите са се отигравали многократно.

При „Салют 7“, наред с основната история, сама по-себе си достатъчно драматична, сценаристите бяха включили и допълнителни драматични моменти, които не са се случили в действителност при тази мисия. Но това не разваля филма. Създателите са го посветили на всички космонавти и много от събитията са се случвали при различни полети. Например, командирът (истинският) на полета Владимир Джанибеков казва, че скачването не е било толкова трудно, както на филма, но самият той по-рано е участвал в доста по-драматично скачване. Пожар при мисията не е имало, но пък пожар се случва по-късно на станцията „Мир“ и т.н.

При мисията не е имало опасения за американска диверсия, но пък надпреварата и взаимното дебнене и параноя са съпътствали цялата космическа програма и на двете държави. Както и военните често са пренебрегвали човешкия живот в името на някакви си там абстрактни, или по-скоро егоистични техни цели.

Като цяло филмът е изпипан чудесно, нищо в сюжета не ме подразни. А космическите кадри бяха разкошни. Струва си филмът да се гледа на 3D. Но и на 2D е чудесен, а не като някои боклуци, при които ако го няма 3D ефекта не стават за нищо. Безтегловността беше отразена по превъзходен начин. Имало е достатъчно консултанти, за да не се получат нелепи сцени, които не са възможни в условия на микрогравитация. Беше изпипано до последни детайли, даже когато единият от космонавтите рязко изтръскваше термометър си помислих, че съм „хванал“ екипа в недомислица, но забелязах, че той се държи с крака, за да не отхвръкне при рязкото движение.

Интересно беше решението на създателите, понеже филмът се разминава с оригиналната история, да запазят малките имена на героите, а да променят фамилиите. Владимир и Виктор във филма бяха Фьодоров и Альохин ( Джанибеков и Савиних в действителност). Първата жена излязла в откритото космическо пространство Светлана Савицкая бе Светлана Лазарева във филма. Но както се вижда от оригиналните кадри в края на филма, актьорите бяха докарани да приличат много на истинските участници в събитията.

Във филма имаше много свежи моменти, много ми хареса закачката с американските филми, когато „врагът“ козирува на героите, а те след кратък размисъл великодушно му отвръщат. Клишето бе иронично изпълнено точно в стил „героичен американски филм“.

Както често съм казвал, детайлите са много важни за цялостното впечатление, а в „Салют 7“ те бяха изпипани ювелирно.

Разбира се не липсваха и личните проблеми от живота на героите, без които филмът би изглеждал недовършен.

В заключение, „Салют 7“ е разкошен филм, който според мен би се харесал не само на изкушените от космическата тематика.

Сега точа зъби за „Времето на първите“, който доколкото разбрах е по-близко свързан с оригиналната история.

Ревю на Светослав Александров за филма.

ПП
Със Салют 7 добрите космически филми по моя критерий стават 2. (С „Аполо 13“)
Но пак да припомня въпроса си от преди години, що така ако няма авария и проблеми, не става хубав филм?

И още малко за Дисни

Мислих си тия дни, какъв точно им е проблемът на Дисни. Защо уж направиха нещо, което се води продължение на „Междузвездни войни“, на пръв поглед прилича на „Междузвездни войни“, но след като го изгледаш, остава едно чувство, че са ти пробутали яко менте и че всъщност нещата имат малко общо с „Войните“.

В предишния пост цитирах няколко мнения на други фенове. Но мисля, че открих какво всъщност не им е наред на Дисни.

Когато Уолт Дисни поставя основите на съвременната мега компания, всичко което прави е ново, революционно. Той създава една нова приказна вселена с непознати досега герои. Но това е било в началото на 20-век.

В последно време „Дисни“ не са създали нищо оригинално. Най-успешните им проекти са преработки на стари приказки. Много променени, разказани по нов начин, различен от оригинала, но все пак стари истории. Да видим – „Малката русалка„, „Аладин“, „Рапунцел“, „Пепеляшка“, „Красавицата и звяра“ и още много. Нещо ново и оригинално? Може би „Покахонтас“, ако затворим и двете очи и примижим с третото.

Какво? „Хана Монтана“ ли дочувам от ъгъла? И Джъстин Бийбър. Оп, извинявам се. Това последното не беше филм.

Да, от ония времена, когато „Дисни“ бяха новатори, датира и първата анимационна версия на „Снежанка и седемте джуджета“ и това наистина е било оригинално. Но от много време основната дейност на компанията е да претоплят стари манджи, да преразказват стари приказки по техен начин.

Затова и „Дисни“ се захванаха със StarWars. Няма какво да се лъжем -„Войните“ са си приказка. Приказка, която въздейства на малки и големи и кара дърти хора да се вдетиняват, но приказка. И верни на себе си „Дисни“ се докопаха до приказката и я преразказаха по свой начин. Без да се съобразяват със същността ѝ, без да им пука за близо 40 годишното наследство от книги, игри и анимации, от Канона и Легендите, градени досега.

А че Дисни преразказват старите истории всеки, който погледне обективно ще се съгласи. Епизод VII бе лошо повторение на епизод IV. Изключително лошо. Малко по темата тук.

Както чета за Епизод VIII, повторенията продължават. Цитирани бяха в Мрежата много паралели с епизод V. Битката на Люк с Доналд Дък, извинявам се, с Кайло Рен повтаряла битката на Оби-Уан с Дарт Вейдър и т.н.

Дисни за съжаление повториха отново това, което основно правят. Преразказват приказки. В някои случаи им се получава добре. Но една добра приказка, вкарана в калъпа на Дисни може да бъде само окепазена.

Дисни, Дисни…

Дойде дългочаканият Епизод VIII. (Ако питате за кой филм става въпрос, не четете. Този пост не е за вас.)

Не съм го гледал… Няма и да го гледам. След като видях, накъде отиват нещата в Епизод VII се отказах да гледам продукциите на Дисни на тема Междузвездни Войни. По стечение на обстоятелствата направих изключение за Rogue One и останах доволен, но това е все пак филм от „старата вселена“ на Star Wars, а не тази на Дисни.

Защо пиша, след като не съм го гледал ли? Попаднах във Фейсбук на две много интересни мнения, които съвпадат с моето. Във „Фейса“ човек може да се натъкне на много интересни неща, наред с ежедневната плява. Лошото му е, че да пишеш там е все едно да пишеш в снега. Или на пясъка на плажа. Затова реших да копирам тук въпросните мнения, за да се запазят за по-дълго.

Тома Петров:
„Знам какво става, да, съвсем ясно е. Дисни са много щастливи, че притежават Стар Уорс франчайза. Дотук добре. Но всъщност точно този франчайз не им харесва. Или по-точно, харесва им само едно нещо в него – възможността да им носи кинти. Иначе съвсем не ги кефи. Не ги кефи алюзията с падането на Рим, не ги кефят джадаите, не ги кефят даже Чубака или R2D2. За това са решили да убият всичко. Не просто като персонажи, но и като концепции, като сюжет, абе всичко. За това е важно да убият последния Скайуокър. За това променят механиката на света на Лукас, философският му строеж. По-интересното е с какво ще го запълнят. С още плюшени порги и безполови дайвърсити янг адълт персонажи, ето с какво. И ще си направят техен си Стар Уорс, който по нищо няма да прилича на любимата ни поредица, освен, разбира се, по името. То ще си остане същото и ще носи приходи, точно с каквато цел бе купено.“

Даниел Георгиев:
„коментар по отношение на Star Wars VIII:

Ако не сте го гледали – помислете. Филмът е по-добър от седмата част и това може би ще ви надъха. Но може би само това.
–––
(следват спойлери!!!)

Да си джедай е лесно. Трябва да кръстосаш крака на една скала и да си много много спокоен и да почнеш да усещаш различните чувства – тъга, щастие, злоба и т.н. Може в началото да си филмарче с меч, но само това. Само това. Каквото и да кажем, както и да го сучим – ДИСНИ, СПРИ С ФИЛМИТЕ ЗА STAR WARS. За бога, Йода приличаше на Мики Маус.

Историята беше по-завъртяна от тази на седмата част – факт. Но само до тук мога да си изразя хвалбите. Дисни, излиза, че главният Сит може да повлияе на младши-представителката на джедаите, а тя може да повлияе на обучен представител на ситите – Кайло Рен, като последният убива своят учител Сит… твърде елементарно. За справка със „Завръщане на джедаите“ – Дарт Сидиъс съсредоточаваше цялата си енергия да „изпърже“ с мълнии Люк и тази му разсеяност позволи на Дарт Вейдър да убие Императора. В тази част обаче Сноук просто си лафеше и изведнъж – хоп на две части.

Идеята Кайло Рен да е много силен поради това, че в него се блъскат светлина и мрак, подобно на Вейдър, но с една идея по-малко, е добре.Но се получават някакви моменти на „тук ще е както при Вейдър, а тук – не“. Въпреки че му е внук, Кайло е по-скоро залитнал към тъмната страна не както Анакин (да спасява любим човек), а просто защото е чул, че е яко да си лош. Поне така се представят нещата при Рен.

Но новите части уж са проводник на някаква нова идея и все пак… само на „уж“. Люк умира като Оби-Уан в IV-та част. Нищо ново. Преди това обаче се държи като Йода, но нека да не сме педантични. Въпреки всички години Люк си остава син на Вейдър – толкова силен и толкова нерешителен на моменти („отивам да запаля тоя храм. Или пък по-късно“).

Връзката на разговор между Рей и Кайло беше като по Скайп. Не, че нещо, но и представянето на духа на Йода в VI-та част, и разговорите между син и баща бяха в пъти по-добре направени от екипа на Лукас, въпреки да са се използвали технологии от миналия век.

Хумор. Навсякъде. Кораби се взривяват и умират бунтовници, но това е само за 5-7 мин. След това почва яки майтапи. Помним как Хан Соло пускаше майтапчета с Чуи или без него и бе смешно, като това не изместваше фокуса от сериозността. А сега – Лея се шегува, Поул се шегува, Фин се шегува, някаква азиатка се шегува, Люк се шегува, Рей се шегува. От всички изброени на Лея, Люк и Чуи шегите наистина си ги бива, но и те събрани в един филм и редуващи се през 30 мин. някак… не са като за Star Wars.

Та така де.
Като цяло аз лично не ще гледам другата част на Star Wars на кино, защото вече просто на Дисни си проличава все повече и повече целта – пари. Магията на Star Wars беше в това да не бъде комерсиален, а преди всичко интересен. Е вече не е така – комерса е преди всичко.
Затова сбогом Star Wars на кино от мен.

– Критиката ми не е насочена към нито един от актьорите. Те играят много добре и наистина са посветени на поредицата и завета на оригиналните филми (от I до VI). Критиката ми е насочена към сценаристите и режисьорите. -„

Ето и мнението на Светослав Александров
цитирам:
„През изминалите години съм се нагледал на такива бълвочи, че съм ги зарязвал още по средата. На фона на това The Last Jedi е класи над тях. Но не е и добър на фона на стандартите, които предишните епизоди са поставили. Star Wars: Episode VIII – The Last Jedi е типичен съвременен филм. „

Както коментирахме и на друго място, Дисни упорито се стараят да напъхат Star Wars в рамката на „Спящата красавица и звяра“, „Малката Русалка“ и останалите „одиснени“ приказки.

Жалко.

We’ve got the power. We are divine!

14-и декември 2017. Зала „Арена Армеец“.  Последните закъснели зрители търсят местата си по трибуните. Музиката, която забавлява зрителите преди да почне концертът постепенно се усилва. Светлините угасват и…

Отидох на този концерт със смесени чувства. От една страна да видиш Киске и Хансен отново в Helloween е събитие, което спокойно  може да се нарече историческо. От друга, лошият звук при концерта през 2007-а и не много доброто представяне в Каварна през 2014-а година (плюс повече от отвратителния звук) ме караха силно да се колебая, дали да ходя на този концерт. Докато приятел от Каварненската компания „ме изнуди“ да отида… За което съм му изключително благодарен.

Още с първите акорди на песента Halloween стана ясно, че притесненията ми са били напразни. Звукът беше чист (като се има предвид, че става въпрос за Арена Армеец – място славещо се с отвратителна акустика) и балансиран. За първи път на концерт на Хелоуин чувах ясно вокала до такава степен, че можех да различавам отделните думи.

Като цяло, шоуто бе невероятно! И „невероятно“ е слаба дума. Нищо не бе пропуснато. Лек хумор, заигравки между членовете на групата и с публиката. Страхотна мултимедия. ( И топки 🙂 )

И разбира се музиката. За близо 3 часа чухме може би всички емблематични песни на Хелоуин от различните им периоди, като всички на сцената се раздадоха максимално.

Анди Дерис за разлика от последният път, когато го гледах беше в много добра форма.

Но Киске е голям! Не, Киске е велик! Казах ли вече? Михаел Киске е бог!
Невероятен обхват (от бас-баритон до висините, които малко тенори могат до достигнат), невероятен тембър. И абсолютно запазен през годините глас.

Разбира се Кай Хансен също беше там, изпя три или четири песни и през другото време чино свиреше като трети китарист, като никоя от китарите не беше „в повече“. Трите китари на моменти постигаха страхотен щрайх-ефект.

На концерта „участва“ още един от създателите на Helloween – починалият Инго Швихтенберг. На мултимедийната стена гледахме негово соло, след което Дани Льобле свири заедно с него, като постигна пълен синхрон.

Може би върхът на концерта бе изпълнението на „Keeper of the Seven Keys“, когато Киске демонстрира пълните възможности на гласа си, след като малко преди това със Саша Герстнер неочаквано направиха „Blue Suede Shoes“ на Елвис Пресли.

Но и най-хубавите неща, даже и да са по-дълги от стандарта свършват. След шеметно изпълнение на„I wont out“, сред много овации и след много поклони и селфита с публиката музикантите се изтеглиха и дойде нашият ред да търсим своя път навън, заредени задълго с енергия от един невероятен концерт.

Накрая малка забележка към организаторите. Организацията беше почти перфектна, като изключим декларациите за непълнолетни – в нашата група имаше потърпевши на недомислицата, която бе сътворена. След като чакаш 15-20 минути на опашка, за да достигнеш до проверката за оръжие научаваш, че трябва да вземеш декларация от касата – една единствена такава имаше на близо 100 метра, където даваха декларации и продаваха билети едновременно. След което, като я попълниш, трябва с детето да се наредиш пак на студа да изчакаш реда си отново. На всички други концерти досега декларациите бяха при проверката на билети.

Истина, истина ви казвам!

Тия дни мярнах в Сурат-китапа снимка. Снимка стара, пожълтяла, избледняла – орижънъл, дет’ са вика!
На снимката – млад офицер от SS. Текстът към фотото пояснява, че това е Джордж Сорос на млади години и разказва, как е натрупал богатство, продавайки евреи на нацистите.

Бърза, та чак светкавична справка показва, че Сорос е роден 1930-а година. Критичният размисъл и аритметиката от началния училищен курс водят до такива едни въпроси:

На колко години аджеба, тойзи мрачен вундеркиндин е успял да стане офицерин! И как на тази крехка възраст е съумял да направи зловещите си сделки!

Мисля, та се чудя  и подвиквам „Въх!“.

И като заключение да припомня един златен завет на Патриарха на Българската литература:

Мичио Каку – страните, които не инвестират в наука и технологии и имат малко защитени патенти са бедни

Съответно, обратното важи за богатите страни. Това беше един от ключовите моменти в лекцията, която професор Каку изнесе в на 27-и ноември 2017г. във залата форум „Джон Атанасов“, част от София Тех-парк. Лекцията бе организирана от VMWare – България, по повод десет годишнината от създаването на българския офис.
Лекцията започна с представяне на госта. Управляващият директор на развойните центрове на Vmware за България и региона Диана Стефанова разказа на кратко за работата на професора, подчерта че интересите му са свързани с мечтата на Айнщайн да създаде обща теория на полето и в последствие – „теория на всичко“. Другата основна дейност на проф. Каку е посветена на връзките между науката и бизнеса. Водещата каза, че последователите на днешния гост във Фейсбук са три милиона. На което професорът с присъщото си чувство за хумор отговори, че изглежда внушително, но скоро е осъзнал, че Мадона и Лейди Гага далеч го превъзхождат по последователи.

Мичио Каку е добър популяризатор на науката, добре известен с филмите си по National Geographic, Discovery, BBC и други телевизионни канали. Неговите презентации, независимо дали свързани с физиката, или както бе днешната – с технологиите винаги се движат на границата. Границата с фантастичното, невъзможното, невероятното. Но, както и друг път съм казал, ученият все пак стои здраво от „светлата страна“ – страната на науката, далеч от всякакви псевдонауки и шарлатанства.

В началото Каку зададе въпроса „От къде идва благосъстоянието“. Отговорът бе – от науката и технологиите, в противовес на мненията, които биха изказали юристи и политици. Науката и технологиите са тези, които създават стойност. Това бе и лайтмотивът на цялата лекция. Като илюстрация на тезата по-късно той цитира мисълта на Тони Блеър, че Рокендролът носи на Великобритания по-големи приходи, от добива на въглища. Тоест, интелектуалният продукт носи по-високи приходи, отколкото добивът на суровини.

Лекцията имаше прогностичен характер – на базата на съвременните открития за бъдещето в технологиите.
Каку изтъкна, че технологиите се развиват на вълни. Като първата технологична вълна е парната машина. Следвана от електричеството и магнетизма и впоследствие електрониката. Като трета вълна Каку посочи компютрите, а новата, четвърта вълна са технологиите на молекулно ниво, нано-технологиите и изкуствения интелект. Като всички технологии са неизбежно свързани с Интернет.
Лекцията имаше прогностичен характер, но верен на стила си, Каку не пропусна да се пошегува, че прогнозите често не се сбъдват и напомни, как в зората на Интернет се е смятало, че той ще стане среда за разпространение на висша култура и висше изкуство, а сега близо 5% от съдържанието, което се разпространява е порнография (въщност, до около 15%).
В началото, нещата които Каку предрича са всъщност почти реалност, на практика вече осъществени, но още не влезли като „шир потреба“. Постепенно обаче, лекторът не изневери на себе си и изреди смели предположения, граничещи с фантастиката. Но пък, кое от днешните постижения на науката, които ние дори не забелязваме, а някои даже отричат, преди 100, 80 или някои даже преди 40 години не са изглеждали като фантастика?
Каку говорѝ за възможностите, които създават нано-технологиите и Интернет в медицината и другите сфери на ежедневието. Обаче леко неглижира опасностите, до които могат да доведат новите открития. Повече се спря на несъвършенствата на изкуствения интелект. Чак в при въпросите от публиката се спря по-подробно на опасността за нарушаване на личната свобода и изтичане на лични данни. Но както ученият сам каза, технологията (както и всичко останало) е нож с две остриета и зависи, кой го държи.
Технологиите ни дават възможност да създадем прекрасен свят, без болести, без травми, със заменяеми органи. Обаче могат да доведат до свят, където свободата на личността, интимността, поверителността са химера. Каку демонстрира опити, при които с голяма точност са „прочетени“ мисли на хора, тоест, с помощта на датчици е получена доста ясна картина на това, което виждат. Развитието на подобна технология може да доведе до възможност да си съхраняваме мислите, а защо не, в по-далечно бъдеще и цялата личност на цифров носител. Обаче негативните резултати от подобна технология няма нужда да коментирам.
Всичко е в наши ръце. Можем да създадем прекрасен свят. Можем да го направим ужасен. За съжаление май от обикновения човек не зависи почти нищо, а и повечето хора не се вълнуват от неща, които не са пряко в тяхната битова сфера.
Една от най-фантастичните прогнози, които Каку направи бе, че технологиите ще доведат до съвършения капитализъм. Както той правилно изтъкна, днешният капитализъм не е съвършен. Трудно е да разберем кой е измамник, колко посредници има по веригата, с колко надценка продават стоката и т.н. Каку разчита, че с развитието на информационните технологии тези неща ще станат прозрачни и ще се стигне до съвършения капитализъм. Обаче по-скоро това изглежда като химера и евентуалната прозрачност би се ползвала по-скоро за злоупотреба от определени кръгове.
В крайна сметка, какво ще е бъдещето ще видим. Може да се окаже, че то ще е по-фантастично и от най-смелите идеи и на Каку, и на други прогностици.
В заключение да повторя това, с което започнах:
Богатите страни са тези, които инвестират в наука и технологии. Бедните не го правят. Къде е България в този списък, няма нужда да уточнявам. Все пак събития като днешното показват, че и у нас има хора, които се вълнуват от наука.
На края да спомена няколко думи за организацията. Всъщност и една е достатъчна – идеална! Осигурен бе и кетъринг, гардероб с много служители, които бързо обслужваха дългата опашка и още по-похвално – безплатна минерална вода. При събиране на много хора лесният достъп до вода често е критично важен.
След лекцията професорът търпеливо остана за автографи и снимки, докато имаше желаещи, а желаещи имаше много – повече от половин час след края на лекцията чакаше не малка група от хора и ученият разменяше по някоя дума с всеки.
Много хора бяха донесли книги на Мичио Каку за да вземат автограф. На български са издадени няколко негови книги и тук вече имаше сериозен пропуск на издателствата, че нямаха свои представители, които да продават книги пред залата. А може би или изданията са изчерпани, или не са разбрали навреме.
Бих искал да поздравя VMWare – България, за начина по който отбелязаха десетата си годишнина. Пълната зала и фактът, че въпреки слабото огласяване билетите се бяха изчерпали за няколко часа говори за перфектен избор!