Книголандия
Страницата на хумориста Весел Цанков
Блог класация

Космически комедии

Космически комедииТия дни бях зарадван от добрата новина, че издатество „Колибри“
пуска ново издание на една от най-любимите ми книги Космически комедии на Итало Калвино.
Това не е книга, за която може да се пише лесно. Всъщност не е книга, която се чете лесно, без читателят да е подготвен, с какво ще се сблъска.
Не е лесно и да се определи, какво точно представлява тази книга. Може би по-лесно е да се каже, какво не е. Не, това не е фантастика, нека заглавието да не ви заблуждава. Не е и комедия. Не, книгата въобще не е „смешна“. Не е хумористична, въпреки че е изпълнена с фина ирония и самоирония. Не е „четиво“ за „убиване на времето“. Не е и сатира, въпреки че съм виждал да я поставят в тази категория. Със сигурност не всеки би открил в нея „своята книга“.
Защо ми е любима книга? Изкуството е вид отражение на действителността. В „Космически комедии“ в почти всеки ред виждам живота и света около мен, такъв, какъвто го познавам и го възприемам, разказан по невероятен фантастичен начин. Бих казал, виждам себе си, отразен в едно невероятно огледало, създадено от фантазията на Калвино.
Понеже както казах, много е трудно да се пише за тази книга, да я оставя тя да поговори малко за себе си:
„Разправяха се ужасяващи неща. Пребледнелите слушатели от време на време надаваха вик на уплаха, зяпнали в устата оня, който разказваше с треперещ глас. Скоро ми стана ясно, че тия истории са всеизвестни, но всеки път извикваха нови тръпки на уплаха. Динозаврите бяха представяни като чудовища, единственото занимание на които било да гонят и трепят Новите, сякаш Новите са били още отначало най-важните обитатели на Земята и всички останали от сутрин до вечер са се занимавали само с тях.“
…..
„Нека спомена, че обичайните разговори се бяха променили малко, като всяко нещо, за което омръзва да се говори, а и модата налага други теми. Сега, за да критикуват някои порядки в селището, бяха възприели навика да казват: „Такива неща между динозаври не биха се случили!“ или даваха динозаврите за пример в много неща, сочеха държанието им при този или онзи случай (например в частния живот) като безупречно, и така нататък. С други думи, сякаш се бе създало посмъртно уважение към динозаврите, за които никой не знаеше нещо по-точно.“
„Но в края на краищата може би беше редно да е така — тези Нови не бяха чак толкова различни от динозаврите на хубавото старо време. Защитени от своите язове и укрепено селище, те също бяха почнали да си дават важност… Понякога изпитвах към тях същата неприязън, каквато изпитвах към моята някогашна среда, и колкото повече се възхищаваха, толкова повече намразвах и тях, и динозаврите.“
….
„Сега разказите им за динозаврите се превърнаха във вицове, но вече не се чувствах засегнат от техния жалък хумор. В себе си чувствах, че давам право на онова достойнство, което ни бе накарало да изберем участта да изчезнем от лика на Земята, вместо да живеем в свят, който вече не е за нас. И ако случайно бях оцелял, то сякаш това бе станало нарочно, за да мога да се чувствам все още динозавър сред тая жалка паплач, която прикриваше с банални подигравки атавистичния си страх.“

„Оттогава научих много неща и най-вече начина, по който динозаврите побеждават. Преди вярвах, че изчезването на събратята ми е великодушно преклонение пред поражението; сега знаех, че динозаврите колкото повече изчезват, толкова повече разпростират властта си в обърканите умове на тия, които остават след тях, над много по-обширни гори от тия, които покриват континентите. От сянката на страха и съмненията, легнала над невежи поколения, динозаврите продължаваха да подават дълги вратове и остри нокти, а името им да господства и да увековечава присъствието им в отношенията между живите същества. Сега, когато бе заличено и името, очакваше ги единствено да се отъждествяват с немите и анонимни щампи на мисълта, посредством които понятията получават форма и съдържание — както от Новите, така и от ония, които щяха да дойдат след тях.“

„Продължавах да съм на тръни, очаквайки оня далечен момент, когато от галактиката щяха да пристигнат коментарите за новите епизоди. Вече подготвях отговорите според случаите. Междувременно галактиките, пред които се бях компрометирал, се бяха отдалечили на десет милиарда светлинни години и докато моите послания ги настигнеха, те щяха да изчезнат зад последния хоризонт на пространството, отвъд чиито граници не може да се види ни един предмет. Така те щяха да отнесат със себе си безвъзвратно мнението си за мен.
И мислейки за това тяхно мнение, което нямаше как вече да променя, почувствах изведнъж облекчение, като се надявах успокоението ми да дойде само от момента, от който към цялото това произволно регистриране на недоразумения нямаше да има какво повече да се добави или извади, а галактиките, които постепенно изчезваха от погледа ми като светли точици – да отнесат единствената възможна истина за мен. Стоях и чаках, изгарян от нетърпение, да видя как една по една ще потънат в бездънната тъма.“

Цитатите са взети от старото издание на „Комедиите“ –
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1976
Превод: Божан Христов
Художник: Христо Брайков

Новото издание е с корица, нарисувана от Дамян Дамянов, определено много по-добра от старата. Преводачът, гледам е същият. Но изпитвам любопитство, дали в новото издание няма нещо, което в старото е било „спестено“. Определено имам желание да се снабдя и с него, въпреки че старото седи на бюрото ми в момента.

За десерт, още един цитат от комедиите:
„Оглеждам се. Кого търся“ Все нея търся, влюбен от петстотин милиона години. Виждам на плажа една холандка-летовничка, на която спасителят със златната верижка на мургавите си гърди показва рояка пчели, за да уплаши. Веднага я познавам, тя е. Познавам я по типично нейния начин да повдига рамото си почти до бузата – да, сигурен съм, дори бих казал абсолютно сигурен, ако не беше оная известна прилика, която откривам с дъщерята на пазача на астрономическата обсерватория, или със снимката на актрисата, гримирана като Клеопатра, или със самата Клеопатра, каквато е била в действителност, или с царицата-пчела, повела рояка над шосето, или с жената, изрязана от хартия, залепена на предното стъкло на триколката със сладолед, чийто бански костюм прилича на тоя на холандската летовничка на плажа, заслушана в гласа на някаква певица от транзистора си – същият този глас, който слуша шофьорът на камиона с енциклопедията и все пак същия оня глас, който съм сигурен, че съм чувал в течение на петстотин милиона години.
….
И колкото повече изгарям от любов по всяка една от тях, толкова по-малко се решавам да им кажа: „Аз съм!“, страхувайки се да не сбъркам, а още повече да не сбърка тя и да ме вземе за някой друг, който, от как тя ме знае, би могъл също да бъде взет за мен: например спасителят със златната верижка, или директора на астрономическата обсерватория, или читателя на Херодот, или сладоледаджията-моторист, който сега е слязъл на плажа и холандските туристки са го наобиколили, или Спиноза, или шофьорът на накамиона, който кара живота и творчеството на Спиноза, размножени и повторени две хиляди пъти…“

ПП
Оказа се, че новото издание е много по-подробно от старото. Старото е било много орязано.

Имунитет, автоимунни заболявания

Skeptics in the PubОтново време за RATIO.
Както бях писал преди, RATIO вече има ежеседмични прояви, под формата Skeptics in the Pub.
Тази седмица темата на „Скептика“ са автоимунните заболявания.
Мрежата и медиите са препълнени с всякаква плява относно имунната система и автоимунните заболявания. За повечето хора е трудно да отсеят рационалната информация от псевдонаучната и откровените шарлатании, с които ежедневно ни заливат самозвани „специалисти“.
На 17-и януари от 19:30 в клуб „Строежа“ ще може да чуете истински специалист по темата:
Д-р Никола Кереков е специалист по имунология. Работи в Института по Микробиология към Българска Академия на Науките. Съавтор е на серия научни статии, публикувани в специализирани издания. За да популяризира науката пред по-голяма аудитория, води няколко събития от серията Skeptics in the Pub, активно работи с лекторите при подготовка на техните теми, бил е и автор в Наука OFFNews.
Темите, които ще бъдат засегнати са:

  • Какво представляват автоимунните заболявания и как се появяват те?
  • Каква е разликата между автоимунитет и автоимунно заболяване?
  • С какво се характеризират различните автоимунни заболявания и колко чести са те сред популацията?
  • Какви мерки за лечение и поддържащи терапии предлага съвременната медицина за тези заболявания?
  • Какъв е еволюционният смисъл на съществуването на автоимунитета и за какво могат да се приложат на практика натрупаните от нас познания по темата?

Заповядайте във вторник, 17-и януари в клуб „Строежа“ от 19:30.
След лекцията както винаги следва свободен разговор с лектора.

Невежеството убива

Видях какво се случва с човек, изпаднал в хипогликемична криза.
Разбрах от първа ръка, какво са имали предвид нашите предшественици под „обладан от зъл дух“. Човек може да изпадне в подобно състояние по много причини, без да има психично разстройство. И от висока температура, и от натравяне и т.н. И повечето пъти решението е просто. В случая трябваше само една инжекция с глюкоза. Както и човек, който да постави диагнозата. Тоест човек вещ, информиран и с опит и подходящото образование.
Древните, а и не чак толкова древните ни предшественици не са имали необходимите познания. Неадекватното поведение на болния ги е плашело, понеже не са можели да си го обяснят. Злите духове и демони, които са обсебили болния са изглеждали като единствено логично обяснение за нашите невежи предшественици. За това и отношението към такива болни е било жестоко. Използвани са били често бой и други начини на насилие. Което за техните разбирания е било нормално – все пак насилието, според тях е било срещу демона, а не срещу човека.
Днес имаме знанието да различаваме причините за подобни състояния и да ги лекуваме.
От друга страна, през удобните канали за разпространение на информация, дезинформацията се лее на огромни талази и точно това знание се отрича от все повече хора. Да споменем антиваксерското движение, отричането на антибиотиците, кемтрейлс, истериите около ГМО и т.н. Истерията около антибиотиците наистина има някаква реална основа – злоупотребата с тях и предписването им за щяло и нещяло. Антибиотиците трябва да се прилагат с разум и само когато наистина са необходими, което обаче не значи, че трябва да отричат. Благодарение на тях, болести и инфекции, които в миналото 90% са завършвали с летален изход, днес ни изглеждат почти безобидни.
Псевдо-знанията и „алтернативните“ подходи се разпространяват в пъти повече от реалните. Липсата на критерий и адекватно образование, както и нагласата сред населението „те ни лъжат“ води до лесно приемане на фалшивото „познание“.
Виж, защо повечето хора приемат безкритично „алтернативните“ дивотии и не се замислят, дали пък и те не лъжат, за мен остава загадка.
Има много предавания, бъкани с псевдонаука, но едно има голяма аудитория и е особено агресивно в насаждането на безумия:


В него можем да видим да речем, как модерни примати трошат микровълнова фурна с чукове, понеже е „вредна“, без въобще да имат елементарна представа от начина на работа на уреда!
Видяхме, как опитват да пукат пуканки с мобилни телефони и въпреки неуспеха на опита, противно на всякакъв научен подход да го обявят за успешен и да „обясняват“, как както се пукали пуканките – нещо което не стана, така се пукали и кръвоносните съдове в мозъка. А разликата от стотици ватове и миливати – това за „просветителите“ няма значение. А понятия като резонанс и стояща вълна за тях са съвсем от друга реалност.
Пиенето на урина е друг хит от въпросното предаване, а в последно време препоръчват и пиене на непастьоризирано мляко – нещо, което често води до много страшни заболявания!
За безбройните „сигурни“ средства за „лечение“ на рак да не говорим. Само да спомена, че „знаещите“ от въпросното предаване възхваляват антиоксидантите, като средство против рака. Да антиоксидантите могат да са полезни за предотвратяване на мутации, които могат да доведат до рак. Но унищожавайки свободните радикали, които се използват от организма за убиване на вредните организми и раковите клетки, те лишават организма от естествената му защита. Все едно пистолет без патрони.
Един млад микробиолог е започнал акция за разобличаване на зловредното предаване. На страницата от линка са дадени текст на протестното писмо, има го и в pdf формат, както и адресите на които да се прати сигналът.
Време е критично мислещите хора да положим усилия да се вдигне поне малко шум срещу безкритичното разпространяване на псевдонаучни глупотевини.
Доброволният отказ от знанието ни връща в тъмните векове. А от „цивилизования“ дивак, разбиващ с чук такова постижение на съвременната цивилизация като микровълновата фурна, защото е чул посредством друго цивилизационно постижение – телевизора, че е вредна, без да си има представа от същността на нещата, до бича и нажеженото желязо на екзорсиста крачката е много малка и става незабелязано!

Myrath – 25.11.2016

Честно да си призная, до миналата година Myrath ми бяха малко извън полезрението. Знаех, че мои приятели ги харесват много, но не знам защо, не се бях заинтересувал от тях. За щастие, на тазгодишния Каварненски фестивал ги видях на живо. Още на втората песен вече им бях фен! Сетът в Каварна бе завладяващ, а когато накрая музикантите обявиха, че в края на годината ще дойдат в София, знаех че ще съм на линия. Всъщност, двама от каварненската група решихме, да следим, кога ще дойдат и да се постараем да не изпуснем събитието. Така че, въпреки слабата реклама (за това малко по-късно), научих датата и малко преди началото заехме позиции в Joystation.
В Joystation за последно съм влизал, когато още беше „РУМ-Студентски град“ (тоест – не съм). За това бях приятно изненадан от обстановката, от мултимедията – 3 големи екрана около сцената и един отстрани – зад бара. Единствена забележка е липсата на гардероб – би могло срещу лев-два да се осигури възможност хората да си оставят дрехите някъде.
След като започна концертът, последва и другата приятна изненада – кристалният звук без никакви изкривявания и паразитно ехо. Тогава загледах тавана и стените – имаше звукопоглъщащи покрития на определени места. Явно някой много се бе постарал, да се получи от бившия универсален магазин добра зала за музикални събития!
Точно в 20:00 Velian забиха. Абе, пичове, атомния часовник в Берн да не би да го сверяват по вас! Такава точност при начало на концерт до сега не бях виждал.
Velian са разкошна група. За съжаление доста различна от Myrath, за това голяма част от публиката не бе особено ентусиазирана от изпълненията им. Което не попречи на музикантите да се представят по възможно най-добрия начин. Освен с хубава музика Velian радваха окото и с външния си вид. Кой с фрак, кой с шотландска поличка, а барабанистът – в униформата на Харабейшио

След скоростно изнасяне на оборудването на Velian и кратки донамествания на това на хедлайнерите, Myrath … ще бъде много изтрито клише да кажа, че ни потопиха в магията на музиката си, но всъщност усещането беше точно това!
Тук се налага да направя малко отклонение, понеже чувам доста предразсъдъци относно музиката на Мират.
Не, Мират не свирят чалга! Мират свирят метъл.
Да, Мират използват ориенталски ритми и орнаментики, но музиката им не е „ориенталска“. И изобщо не ползват само ориенталски похвати – имат и песни, в които няма изобщо такова звучене.
За почивка – малко Myrath:

и продължаваме. Относно ориенталските похвати, те са много ефектни в ръцете на добрия музикант. Не случайно големи имена ги ползват. Например Ричи Блекмор много често използва ориенталски орнаментики, има и цели песни, базирани на тях. За Пейдж и Плант да не говорим. Предполагам сте чували тези имена. Шегувам се, разбира се. (В смисъл, въпросът е шегата, а не похватите на въпросните гиганти в музиката).
Всичко е въпрос на майсторство. Както и българката народна музика дава много богати възможности в ръцете на таланта, каквито произведения, базирани на нашата народна музика имаше на „Щурците“, „Диана експрес“, „ФСБ“, но и колко много боклуци бяха написани, само за да се ползват народни ритми. Проблемът не е в даден похват, а в таланта. Мират определено имат много талант.
В Каварна Мират бяха страхотни. В Joystation бяха разкошни. Понеже бяха хедлайнери, а и заради обстановката, тъмната зала и т.н. изживяването бе изключително.
За почивка – още малко Мират:

Накратко – Myrath означава много здрав метъл плюс прогресив елементи.
Музикантите „хванаха“ успешно публиката и я държаха до край. Контактът с публиката бе буквално директен. Zaher а и другите музиканти често се ръкуваха с хората, които успяваха да ги доближат. А малкият Иван, предполагам никога няма да забрави, как е стоял на сцената и публиката е скандирала името му!
Към края на сета музикантите помолиха зрителите да поседнат на пода, а Zaher застана по средата като древен разказвач и подхвана история от незапомнени египетски времена…
От всички изпълнители, които съм гледал на живо, единствено Таря се осмели да пее сред публиката.
Всичко хубаво, но разочароваш беше относително малкия брой хора, които дойдоха. Всъщност залата бе пълна, но можеше далеч по-добре. Мисля, че при добра реклама би се напълнила зала от мащаба на „Универсиада“ поне. Виж, реклама чух само по радио „1 рок“. По най-слушаното рок радио – Z-rock не чух ни веднъж, въпреки че там редовно рекламират други събития в Joystation. Нито пък по StarFM.
Ако „1 рок“ не са разрешили реклами по други медии, понеже май имаше връзка концертът с тяхно събитие – кофти минавка. И за феновете, и за групата. Ако пък другите медии са решили да играят сечрно на „1 рок“ – тук ще замълча. Е, не знам, каква е била причината, но реклама на практика почти нямаше, от където и слабото посещение.
Но пък който бе успял да дойде на концерта получи наистина невероятно изживяване.
Хубаво беше, че публиката бе разнородна и май всички възрасти бяха представени, като и Zaher го забеляза. Това само по себе си говори за качествата на музиката на Myrath.
Както съм отбелязвал и преди, концертното свирене си има специфични похвати, които не всички владеят. Тунизийските музиканти показаха, че знаят, как да свирят на концерт, така че да звучи завладяващо.
Основателят на групата – китаристът Malek Ben Arbia впечатли със здравите си нерви – целия концерт изкара облечен със сако и кожено яке, а в залата бе много топло: Захер бе по потник, другите двама на баса и клавирите – по фанелки, а Морган налагаше тъпаните само по татуировки.
В тълпата мярнах Майк Рам на няколко метра от мен и мислех да му се обадя след концерта, но след две песни установих, че се е предислоцирал някъде и повече не го видях, колкото и да се оглеждах.
И за финал – една балада, която ме впечатли така, че си я пускам през час:

И все пак тя се върти

В тези дни новините са превзети от мигранти, бунтове, Кастро…
Аз пък предлагам да зарежем злободневието и да погледнем отново към Космоса. В този случай, опитах да разкажа накратко за един трик, който се използва при излитането на космическите кораби в новата ми статия в НаукаOFFNews

Селена

Заключих входната врата на офис-сградата и нагазих във втвърдяващата се кал на подобието на улица. Между новите строежи и вече построените нагъсто полупразни блокове, като като островчета се гушеха дворчетата на две-три от последните останали къщички в квартала. От тях лавнаха кучета. Погледнах телефона – 20:22. Мамка му, сигурно пак аз затварям последен. Докато се прибера, ще съмне. Естествено, места за паркиране не са останали. Пак погледнах екрана – да 20:22 си светеше. Няма грешка. Е, според Лукяненко, ако често засичаш такива съвпадения на цифри, значи имаш потенциал за магьосник. То добре поне, че не 22:22, че съвсем щях да се омагьосам…
Докато заобикалях локвите засякох с периферното си зрение движение малко пред мен и вдигнах глава. Момиче със съвсем неподходяща за сезона ефирна рокля, или кавото там беше (хитон?) идваше срещу мен. Всъщност съвсем буквално срещу, защото не забелязах опити да ме заобиколи. Спрях се, като през главата ми минаваха мисли, как голите ѝ ръце още не са замръзнали. След това осъзнах, че я виждах прекалено ясно, въпреки относително слабото осветление на улицата. Тогава забелязах, че всъщност я обгръща някакво сияние, което позволява да виждам толкова добре подробностите.
Аз, знаете съм много рационален човек. Не съм суеверен, не вярвам в духове и разни магически същества. Обаче заради поредицата за Хари Дрезден в главата ми се завъртяха мисли, че човек никога не бива да се доверява на феите и да сключва сделки с тях. Както и че всички същества, идващи от “Nevernever” са коварни.
Тръснах глава за да се отърва от суеверията и да се върна в реалността. Какъвто и да беше случаят, трябва да имаше някакво реалистично обяснение.
Междувременно съществото спря на крачка пред мен. Всъщност не бе момиче. Лицето ѝ изглеждаше младо, но някак по-скоро лишено от възраст, ако това е възможно. Сребристи коси се спускаха на вълни до гърдите ѝ.
– Извинете, господине, бихте ли ми помогнали?
Обикновено при такова обръщение ускорявам ход. Да, може наистина човекът да е закъсал и два лева да не му достигат, за да се прибере до “на майната му”, но най-често, както практиката го показва, тези два лева продължават да не достигат и “закъсалият” продължава да събира от други милозливи наивници. А и най-често зад просещия седи добре организирана банда, която си разпределя приходите от наивниците.
В случая обаче нямах много ходове – когато има тълпа е лесно да продължиш, но когато си сам, някак грубо се получава. Огледах се. Обнадеждаващо бе, че не е виждаха глави, които да надничат зад ъгъла, или силуети в сенките. Но пък със сенките никога не може да е сигурен човек.
– Как бих могъл да ви помогна? – запитах, като същевременно под влияние на прочетеното в “Хари Дрезден” се стараех, да не гледам към съществото, за да не попадна под хипнотично влияние.
– Не ме ли позна?
Аха, вече сме на “ти”, значи! Все пак погледнах към натрапницата. Лицето ѝ сега изглеждаше някак по-кръгло, а на кожата се появиха много познати петна. Всъщност МНОГО познати.
– Селена? – колебливо попитах.
– Известна съм и под това име. Вие обикновено ползвате името, дадено ми от римляните.
– И как бих могъл да ти помогна – (щом ще я караме на “ти”, пука ми коя си) – Ти си голяма, силна – каканижех глупости, чудейки се в какво се забърквам в момента.
– Бях. Хората ми строяха храмове, принасяха ми дарове. Сега съм забравена, обречена да изчезна. Само някои племена в джунглите, които не са достигнати от вашата цивилизация още ме почитат, както и някои по-начетени хора знаят за мен. Скоро от спомен, ще се превърна в нищо. Готова съм, да ти кажа, къде са тия племена, ако ми помогнеш.
– Знаеш ли, преди години щях да се заинтересувам от офертата. Но днес приключенският дух ме е напуснал. По-добре тези племена да си живеят както са свикнали. Докосне ли ги цивилизацията, или ще изчезнат, или ще се цивилизоват и за теб ще е по-лошо.
– Те са маргинали и така или иначе ще изчезнат. Те не представляват интерес. Искам да ме помнят цивилизованите народи. Вие, хората ни създавате, после ни забравяте и ние умираме.
– Нищо нередно. Умират и звездите. Даже и Вселената някога ще умре. Какво остава за някакви измислени същества. Още повече си поживяла доста, в сравнение с човешки…
Физически почуствах изпепеляващият гняв, който я обзе. Изгарящ до мозъка на костите. В следващият момент гневът премина в отчаяние, за да се избавя от което изпитвах неистово желание да побегна. Отчаянието отстъпи място на тъга, дълбока, потискаща, смазваща. За щастие тя успя да си овладее чувствата, преди да успее да ме срине. Остана само някакво усещане за примирение.
– Толкова да изпадна, да се опитвам да сключа сделка със смъртен!
– То, като гледам, госпожо, същото определение важи и за вас.
– Знаеш ли какво е, да си някой, да те почитат и в следващия миг вече никой да нехае за тебе!
Тогава си го спомних. Пътувахме с кола от към феста в Каварна и в Търново го видяхме да пресича пред нас. Стар човек, с все още добро телосложение, с оръфан и зацапан костюм, който някога е бил представителен теглеше кашон с хартия и спираше до кофите с боклук, за да вземе търкалящите се наоколо хартии и картони. Някога той е бил някой. С този костюм се е явявал на важни срещи. Сигурно е управлявал хора. Сега събираше хартия, за да се изхрани. Не просеше и не молеше. Опитваше се да се справи сам. Представих си, как в дома му библиотеката е пълна с книги, но той не иска да ги предаде за рециклиране, а събира отпадъци. А може би вече е останал без дом и костюмът му е единственият спомен от онези дни, когато е бил някой. Спомних си и за много други случаи, на хора, останали на улицата, изгубили работата си, домовете си, семействата си.
– Виждал съм. Не съм го изпитвал лично, но знам, че никой не е застрахован от това.
– Тогава би могъл да ми помогнеш, поне малко хората да си спомнят за мен. Писа, че сме приятели, за това се обърнах към теб.
Опаа – имам си читателка! И то каква!
– Щом ми четеш писанията, значи знаеш, отношението ми към всякакви божества и тем подобни…
– Не се възгордявай! Не съм ти читател. Понеже ме призова в писанието си научих за него.
Призовал? А, да – Луна. Римляните, вярно.
– Е, ти значи нямаш проблем. Щом с всяко споменаване на името ти те призовават, значи…
– Не разбираш! Самото споменаване на небесното тяло не ми носи нищо. Понеже ти си му дал живот с твоето писане, за това стигна до мен. Аз олицетворявам живата му страна! Не схващаш ли!
Аха, “лелката” май започна да се горещи. Всъщност, не бе повод за радост, понеже бързо си спомних гнева ѝ от преди малко. Не исках пак да го изпитам, но пък от вътре ми идваше да я дразня.
– Ми, явно нещо не зацепвам.
– Не какво?
– Ох, не разбирам. Обясни по-подробно, защо въобще трябва да ми пука.
– Да ти какво?
– Оооо, да представлява интерес за мен твоят проблем! Според мен, човечеството е по-добре без богове.
– Наистина не разбираш!
– За това чакам обяснение. Готов съм да го приема, ако е разумно.
– Аз не искам, да се върнат ония времена и хората пак да ме почитат. Дълги години исках, надявах се. Това време мина. Отдавна съм се примирила. Искам само да бъда помнена, за да не изчезна завинаги.
– Как да ти кажа, този проблем е далеч от мен. На мен ми остават не много години още. Хората, които обичам и ценя също живеят кратко. Някои вече ги няма. Ти помниш доста повече години. И да изчезнеш, какво толкова ще се промени?
– Ако изчезна, Луната ще остане просто един камък, който обикаля на повече от 300 000 км. от тук. Всякаква романтика, въздишките на влюбените, песните и стиховете за лунната пътека, всички картини и фотографии ще изгубят чара си, ще станат безсмислени. Вие, хората ни създавате и после не можете без нас.
– Да бе, от боговете, които сме си създали, освен проблеми нищо друго не сме видяли.
– Не говоря САМО за боговете – тя почти изкрещя. Изплаших се, да не привлечем внимание на хората от съседните блокове, но никой не реагира – всички вълшебни същества, които създавате. Ние не можем без вас – чрез вашите мисли и спомени живеем, но и вие не можете без нас! Без нас ще сте като… като… като кучетата! За тях камъкът е нещо, което служи за препикаване. За вас той може да послужи да изваяте от него красота, поезия, устрем, надежда! Ако ние изчезнем и камъкът ще стане просто камък. Още повече, вече изваяните статуи ще се превърнат в просто камъни, на които някой чудак е придал странни форми, прахосвайки безсмислено безброй часове от живота си!
Погледнах я отново. Сиянието беше изчезнало. Пред мен стоеше много стара жена, въпреки липсата на бръчки по лицето и голите ръце.
Бялата ѝ рокля, хитон или каквото беше там беше износена, с много кръпки. Стара, отчаяна, примирена жена, опитваща да запази остатъците си от гордост и достойнство.
– Добре. Ще опитам да помогна. Но не бих могъл да направя кой знае какво. Аз имам малко читатели. Не публикувам в големи издания, а само на сайта си…
– Вече се радвам и на трохи. – въздъхна тя и се разпиля като звезден прах. Не знам, стори ли ми се, или действително чух “благодаря”, в момента, в който изчезна.
– Всички може да го докараме до там, да се радваме на трохи – продължих да говоря към мястото, на което стоеше тя доскоро. – За това ще опитам да помогна.
В този момент чух отново лая на кучетата. Дадох си сметка, че докато траеше срещата, нямаше лай и други шумове. Явно сме били изолирани от света. Това беше добре, понеже никой случаен минувач не ме е чул, как си приказвам сам – сигурен бях, че само аз съм виждал… ммм… нещото, с което разговарях.
“Уф, утрепах сума време – вече сигурно е 22:22 – помислих си.” Вкъщи щяха да ме чакат на нокти. А обяснението, че съм закъснял, защото съм си лафил с древна, закъсала богиня само щеше да влоши положението…. Погледнах телефона: 20:22. Не бе изминала даже минута! Вторачих се отново – последното число стана 23, но след първата двойка си стоеше тлъста нула. Въздъхнах с облекчение и се затътрих към колата.

Вкъщи се замислих отново върху случката и може би прибързаното обещание, което дадох. Боговете, когато си траят на тихо в спомените и документите на човечеството са безопасни. Но винаги, когато се изкара някой бог от нафталина има опасност да започне свой живот и да излезе от контрол. А гадните същества много лесно обсебват умовете на хората. Пресен (в геологически аспект) пример е как преди малко по-малко от 2000 години, царят на господстващата по това време нация решила да пенсионира тогавашните си богове, които “бичели айляк” и го давали непукисти с друг, жесток бог, който да държи подчинените му народи обединенени, кротки и послушни. За това избрал един маргинален бог на пустинно племе. Изтупал го от пустинния пясък и го издигнал като върховен бог на всички подчинени народи. Богът обаче бързо излязъл от контрол и сега от тази велика нация са останали само спомени, документи и артефакти, а той продължава да управлява мислите и постъпките на по-голямата част от земното население. Обсебил умовете на хората до различна степен, като почнем от периодичното палене на свещи и правене на метани, до там, че някои се запасват с динамит и взривяват невинни хора, чието единствено прегрешение е, че вярват в същия бог, но по “друг начин” и се учат на вяра от друга книга. Или пък ирландският вариант, практикуван до скоро, при който не ставаш зян, заедно с неверниците, а тайничко слагаш бомбичка някъде, където се веселят хора, които вярват в същия бог почти по твоя начин, учат се на вяра от същата книга като тебе, но мъничките разлики във вярата правят оправдано убийството им, както и почернянето на роднините им. Които пък си го връщат после…
Но всъщност, даже и бог не е необходим, за да бъдат управлявани големи маси хора. Близката история го показа с комунизма, който маскиран като идеология, напрактика си е пълнокръвна религия, като вместо бог има за патрон наукообразна химера.
Такаа, с боговете работата е опасна. От друга страна те са произведение на човешката мисъл, на творческия дух на хората. С тях са свързани и много красиви и интересни легенди, както и много история. Да унищожиш окончателно бог е като да разрушиш паметник. Паметникът също може да служи за поклонение и нездрави ритуали. Но да го разрушиш е като да отстраниш част от историята. Добра, лоша, историята е такава, каквато е.
А и тази Селена май не е от лошите богове. Всъщност даже е била прецакана, да обича Ендимион, който пък бил приспан за вечни времена от Зевс, за дето докато Зевс се развявал по разни нимфи Хера му сложила рога с Ендимион. Щото Зевс и Хера си слагали рога взаимно, но не си държали сметка за това – зер върховният пост се изпуска заради дреболии. А за да изпуснат парата си го изкарвали на потърпевшите…
Добре, Селена. Ще изпълня обещанието си. Единственото, което мога да направя, е да публикувам тази история. Аз нямам много читатели. Но пък Нет широк, потребители много, може и повечко хора да си припомнят за тебе.

Да видим накратко за кого става въпрос;

Име – Слелена, Мена, римски вариант – Луна.
Професия – богиня на Луната, в пенсия.
По съвместителство същата длъжност се е заемала в част от древната история и от Артемида.
Известен мит, май само този, за Ендимион е останал, другите са потънали в забвение.
Спомената в няколко реда в “Старогръцки легенди и митове” от Николай А. Кун, с няколко реда и в “От Земята до Луната” от Жул Верн.
Ако някой се сеща за други митове, свързани със същата личност от митологията, ще се радвам да ги сподели.
От мен толкова за сега.

ПП. На тези, които ще останат възмутени от този текст и ще питат “ти правиш ли разлика между “Алла(х) аккбар и слава на Бог”, както неведнъж са ме питали ще препоръчам този текст: http://www.middleeastrising.com/palestinian-christians-we-say-allahu-akbar-too/ – повод за много сериозен размисъл.

ППП. Мислех да пусна това при бозите, ама от приказка се преобърна повече във филосовки напън, та го слагам в общия кюп, като в бозите ще сложа линк насам, заради все пак приказния елемент.

Carl Sagan Day

Carl Sagan9-и ноември. С какво е известен този ден?
Сигурно много събития са се случвали през годините на тази дата. Но на 9-и ноември е роден Карл Сейгън. И 9-и ноември е обявен за ден на Карл Сейгън ( Carl Sagan Day )
Обществото, под влияние на некрофилните ориентации на властващите религии и идеологии обикновено чества деня на смъртта на даден човек. Вече съм писал, какво мисля по въпроса.
Намирам за много положително, че в случая, за ден за честване е избран именно рожденият ден на този ГОЛЯМ човек. Напълно в хармония с убежденията му и в противовес на мракобесните религиозни традиции, които Сейгън се стремеше да изобличава.
Щастлив съм, че периодите, в които ни е отредено да обитаваме Бледата синя точка имаха сечение (който разбрал – разбрал).

Да строим животО нов

В последно време, вярвам сте забелязали има нов бум в строителството.
Строи се като за последно. Много нови строежи се започват, стари, изоставени до някъде, тревясали и почти рухнали се подновяват.

Характерно за това бясно строителство е, че се строи безогледно, в нарушение на всякакви норми за отстояние от други сгради. Нашите градове заприличват все повече на средновековни, където комшиите са си подавали едно-друго през прозорците.

Освен за отстоянието от сгради, за което има нормативни документи, които не знам, някой да е отменял, още по-зверско е отношението към зелените площи. Всяка свободна площ бива застроена. Детски площадки? Това е понятие от миналото. На днешните деца не им се полага място за игра. Къде да излизат майките с количките? Ами да ходят в новопостроените пивници на мястото на катерушките и пясъчниците. След като са се добрали до там посредством слалом между паркирани на платното коли (Тротоари? Стига бе!), дупките и преминаващите на пълна скорост през тесните „улички“ мощни возила, прилични повече на танкове, отколкото на градски коли.

Като споменах паркираните коли, знаете ли, че по нормативни документи се полагат на новопостроена сграда определен брой места за паркиране, като процент от броя на живущите. Процентът беше малък, мисля че 30%, понеже документите са правени по време, когато и 10% от хората в един блок нямаха коли, но все пак се полагат. И цената на тези места влиза в цената на жилищата. Естествено, при новите строежи такива места няма. Но не си мислете, че не плащате за тях. Понеже те съществуват. Вярно, само на хартия – за да са покрити нормите, но цената, която плащате за имагинерните места е реална.

Друго, което прави впечатление е, че това диво строителство служи явно за диво пране на пари. Само така може да се обясни фактът, че на новите кооперации с години висят надписи, че се продават апартаменти и офиси (даже и в морските градове!), но се строят нови и нови сгради.

Парадоксите не спират до тук. В ж-к „Младост“ в София буквално сградите си „трият ребрата“ една друга. „Интересното“ е, че хора, които са опитвали да си върнат земята в този квартал, са били „отсвирвани“ с аргумента, че в междублоково пространство не може да се строи. Изведнъж обаче се намират други „собственици“, за които няма проблем да застроят мождублоковите пространства. Частната собственост е свещена. За някои, обаче.

Още по-голям парадокс е Студентски град, където единствено от всички други квартали земята е била ИЗКУПЕНА от собствениците. Купена земя не може да се реституира. Да, ама не, както казваше големият Бочаров – земята се „изреституира“ някак си. На съвсем други „собственици“ разбира се.

Сега Григор пише за поредна такава наглост: ново унищожаване на зелена площ и то в квартал, който така или иначе вече е гъсто пренаселен.

Още „по-забавно“ в случая е, че след като е продала терена, Столична община не само е продължила да го води зелена площ, но и е кандидатствала с тази площ за евросредства, за поддържане и обновяване на градинки, както пише Григор.
За останалите явни нарушения и потъпкване на всякакви закони и норми, можете да прочетете сами в статията.

Европейска нощ на учените 2016

На 30.10.2016 се състоя Европейската нощ на учените 2016.
Повече – Наука OFFNews

Камъните падат…

Наистина падат камъни от небето, но сега за едни други работи, които понякога падат непредвидено в новата статия в Наука OFFNews.