Едва ли няма човек, който да не знае, с какво е павиран пътят към ада, независимо че не е ходил там. Точно така. С добри намерения. Сигурно няма по-добър пример за верността на поговорката за ада и добрите намерения от съдбата на спомена за Чарлз Доджсън, човекът останал в историята с псевдонима Луис Карол.
Кой е Чарлз Доджсън? Каква е реалната личност, която стои зад автора, известен най-много с вечната детска класика за Алиса и странните ѝ приключения?
Тих, скромен, богобоязлив, стеснителен човечец, който живее изолирано и може да говори без да заеква единствено с деца, изключително чист човек, чужд на всякакво сексуално влечение ?
Или смотан латентен педофил?
Нито едното, нито другото.
Като стане въпрос за Луис Карол, за почти всички това е “Алиса”. Евентуално “На лов за снарк”. А той е писал и други книги, издал няколко любовни поеми.
Първият от двата образа е граден старателно от семейството на Доджсън и неговите викториански биографи. Вторият е базиран на първия, създаден при появата на Фройдизма. Вторият звучи много по-логично от напудрения, неестествен викториански образ, но е също толкова фалшив понеже е изцяло граден върху него, а не почива на никакви документални данни.
И двата образа са изградени на митове, които с течение на времето се самозахранват с нови и нови измислици. Защо ли се е получило така, след като Чарлз Доджсън добре е документирал живота си и в дневник, и с много записки?
Проблемът е, че близо сто години след смъртта му, всички документи и кореспонденция, останали от човека написал може би най-вечната от вечните детски истории (простете дерайлиралия лебедн) са били скрити от всеки, който се е опитвал да напише биография на Луис Карол. Документите са били строго пазени от наследниците му и биографите е трябвало да се задоволяват само с устни преразкази.
Чак през 1969-а година, след смъртта на двете племенници на Доджсън, Менела и Вайълет, които имат най-съществен принос в изграждането на мита “Карол”, оцелелите дневници са продадени на Британската библиотека. Четири от тях, както и голяма част от писмата и записките му са изгубени. Уви, след като достъпът до тях е свободен, добре изградените с години митове не рухват. Трябва да минат близо двадесет години след като дневниците стават публични някои изследователи да се престрашат, плахо да черпят едни или други факти от първоизточника, а не да преписват от по-стари съчинения на биографи и изследователи, които не са имали достъп до първоизточниците.
Документалният труд на Карълайн Лийч
“In the Shadow of The DreamChild”
за първи път публикуван през 1999-а година е първата, изцяло базирана на документи биография на Луис Карол.
Карълайн Лийч, след като се запознава основно с дневниците на Чарлз Доджсън и открива документи, които по незнайна причина са убягвали от погледа на по-ранни изследователи, въпреки че са били надлежно каталогизирани веднага след обнародването на документацията си поставя задача да разкрие истинската личност на човека, носил името Чарлз Доджсън, както и да даде обяснение как е възникнал митът за Луис Карол. Или по-точно двата мита – викторианският и по-късният, “модерният” мит от двайсти век.
Лийч обосновава всяко свое твърдение с цитат. Не прави догадки и предположения. В книгата ѝ няма “може би”. Всичко е подкрепено с цитати от самия Доджсън, или от негови съвременници.
Защо и от кого е създаден митът за “чистият и праведен” Луис Карол?
В основата на мита са роднините на Доджсън. Но защо са се старали толкова да скрият истинската същност на автора на “Алиса”?
Семейството на Чарлз Доджсън е било силно религиозно. Бащата на Чарлз е архидякон в англиканската църква, човек с много консервативни разбирания, който не се е свенил да обвинява колегите си свещеници в ерес заради изказвания, които не са отговаряли на представите му.
Той е упражнявал толкова силен контрол върху децата си, че всички без един от синовете му се осмеляват да напуснат семейството и да вземат живота си в ръце, някои от тях да направят свои семейства чак след смъртта на стария архидякон.
Единственият бунтар, който е имал смелостта да се откъсне от бащината опека и да заживее според своите разбирания е Чарлз. Иронично е, че точно човекът, който е набеден, че е бил стеснителен и не успял да порасне е единственият от децата на архидякона, който е предпочел да се откъсне от него и да заживее напълно самостоятелен живот на възрастен човек. Но това не е най-голямото прегрешение на Доджстън.
Оказва се, че той е бил не само талантлив писател, но и много приятен събеседник и силно привлекателен за жените. Черта, от която се е възползвал постоянно. Доста дразнещо Викторианските моралисти. Още повече, имал е връзки и с омъжени жени – нещо, което е укорително и днес, но е особено скандално за онази епоха.
Всички тези твърдения са подкрепени с документи в проучването на Лийч.
Според добродетелното и дълбоко религиозно семейство на Доджстън – голяма част от мъжете в рода имат църковна кариера, поведението му е било срамно за фамилията и се заемат усилено да изградят мита за чистия и непорочен Луис Карол, който да доведе до забрава спомена за Чарлз Доджсън.
Първият биограф на Луис Карол е племенникът му Стюарт Колингуд. Той е единственият от биографите, който е имал достъп до всички дневници, както и лично е познавал Чарлз Доджсън. От неговата биография The life and letters of Lewis Carroll започва създаването за мита (по-точно първият мит, викторианският) за Луис Карол. Колингуд грижливо избягва връзките на Карол с възрастни жени, полага основите на илюзията, че писателят е предпочитал да общува с деца, а не с възрастни. Все пак, Колингуд е оставил намеци, че Карол е имал интерес и към зрелите жени и че истинският Доджстън се разминава с лъскавия образ, който той изгражда. На едно място той казва:
“Да опишеш живота на Луис Карол, както би трябвало, изисква силите на човек с далеч
по-голям опит и прозрение, отколкото имам претенции да притежавам, и дори той вероятно не би успял да представи адекватно такава сложна личност.”
За съжаление следващите биографи на Карол, които преписват от Колингуд, поради липса на достъп до оригиналните документи тотално пренебрегват намеците, които той е оставил.
Че Карол е общувал успешно с възрастни жени може да се види и от биографията написана от Колингуд. Например той цитира спомените на
Mrs. Bennie съпруга на ректора на Гленфийл до Личестър, в които тя разказва как се запознала с него в ресторант в Уитби и цяла вечер са разговаряли ( за което е била порицана от роднините си, присъствали на вечерята), след което той е станал семеен приятел, с когото често са се виждали. Тя го описва като много приятен събеседник, с широки интереси и близък литературен вкус до нейния.
Въпреки че Колингуд е описал тази и други подобни случки, той упорито наглася фактите така, че да изглежда, че Карол е предпочитал общуването с деца и повече с момичета. Много от имената на жени имали някакъв вид връзка с Карол, той представя като момичета на 12, 12, 13 години, но не и на 14 и повече. Според викторианските разбирания момичетата до тази възраст са “чисти”. След нея вече биват разглеждани като сексуален обект и нерегламентираните връзки с тях се считат за “порочни”.
Лийч е проследила имената, за които става въпрос. Оказва се, че много от тях са били над двадесет годишни. Други на по 17-18 години – зряла възраст за Викторианската епоха.
Към тази “колекция” се прибавят още имена на дами, които твърдят, че са познавали Карол, когато са били на по 11-12 години. Лийч е проучила историята на всяка една и я преразказва, на една с повече думи, на друга – по-накратко. Оказва се, че върпосните дами са на 22, 23, 27 години. Защо тези жени са изопачавали фактите? Защото са искали да се впишат в мита за Карол и да спечелят своите секунди слава.
По-интересен е въпросът, защо роднините на Карол са се постарали така да “нагласят” своя именит роднина? Не са ли помислили докъде могат да стигнат нещата?
Проблемът е, че въобще не са подозирали каква бомба залагат.
Педофили е имало винаги, но през Викторианската епоха не им е обръщано особено внимание. Педофилията е отбелязана като патология едва през 1880-а година от Рихард фон Крафт-Ебинг, но сериозно внимание започва да ѝ се обръща чак през 30-те години на 20-и век. През Викторианската епоха с тогавашния култ към децата и “детската невинност” обаче роднините на Карол са счели, че е удачно да прикрият непристойното му според тях поведение по начин, който чудесно илюстрира нашенската поговорка за веждите и очите.
Да, Карол е умеел да общува с деца. Като най-голям брат от десет деца – трима братя и седем сестри той е усвоил това умение. Наистина, когато разговорите с възрастните са го отегчавали е отивал да забавлява децата им. Често е използвал уменията си да общува с деца за да предизвика интереса на майките или гувернантките им. Но същевременно е общувал свободно с всякакъв вид възрастни хора – и академици, и актриси.
Карълайн Лийч проследява историята на биографиите на Карол, как той се превръща в затворен тип, който може да общува само с деца.
По-късните му биографи все повече се отклоняват от единствения първоизточник който имат и добавят нови “факти”, с които изкривяват още образа на Карол. Примерно Колингуд пише, че като ученик той добре е владеел юмручния бой и е умеел да защитава правата си. При по-късните биографии се разказва за смотания Карол, когото съучениците му са блъскали ежедневно “като маче у дирек”.
Особено зле става положението след появата на Фройдизма. Тогава се появява и вторият мит за педофила Карол.
Да, биографите на Карол до 1969-а година не са имали достъп до документите. Лийч разказва за биографи, които са се срещали с двете “пазителки на тайната” племенниците Менела и Вайълет, които са разказвали какво уж има в дневниците, с което са подсилили още изкривяването на историята.
След предоставянето на дневниците, или на това, което е останало от тях за публичен достъп изследователите вече биха могли да черпят от източника. Уви, близо двадесет години след това продължават да се тиражират предишните истории, чак в края на 80-те години на двайсти век едни по един новите биографи започват да се позовават на дневниците и писмата, като постепенно, сякаш със страх се отдръпват от добре познатите митове. Страх как ще бъдат приети от читателите, или страх да разбият мита, с който толкова години са живели?
В книгата си Карълайн Лийч се спира на много аспекти от живота на Чарлз Доджсън, митовете свързани с тях и документите, които ги опровергават. На кратко ще спомена още два пункта от обстойното изследване на Лийч.
1. Фотографията. Карол е снимал много деца. Много от тях и голи. Храна за въображението на фройдистите. Това, което те пропускат е, че го е правил по поръчка, срещу заплащане. Същото са правили всички известни фотографи от оная епоха – и Джулия Маргарет Камерън, и Оскар Рийджландър, и останалите. Особеност на епохата. От викторианско време освен безброй снимки на голи деца са останали и безброй рисунки на такива. Лийч е обърнала доста внимание на психологията на култа към “чистотата” и “невинността” на детското тяло по викторианско време.
Самият Доджсън е притежавал за ужас на пуританите порнографски снимки и сам е снимал зрели жени в скандално облекло и пози (скандални за времето си), но тези снимки е държал предимно за себе си. Има запазени негови писма до жени, на които е имал доверие с молба да му набавят бански и гимнастически костюми за моделите.
2. “Любовта” на Карол към Алис Лидъл. Несметно количество художествени произведения романи, пиеси, че и филми са създадени, в които смотанякът Карол точи лиги по Алис Лидъл – прототипът на приказната Алиса, а тя му показва среден пръст (образно казано).
След отварянето на дневниците се оказва, че Алис е съвсем бегло спомената. Никакво специално внимание.
Да, Карол е написал посвещения в двата тома на Алиса, но той е писал подобни посвещения към други деца в другите си книги. Един вид, правил го е, защото е могъл.
Лийч, въз основа на откритите документи дава и смислено обяснение за внезапния разрив между Карол и семейство Лидъл. Или поне с част от семейството. Защото отношенията му с декана Хенри Лидъл явно останали добри, защото деканът с цената на нарушение на правилника на университета е позволил на Карол да живее там до края на живота му, въпреки че той е отказал да приеме духовен сан – нещо задължително за преподавателите по онова време, а даже в последните години и въпреки отказа му да води повече лекции.
Митът за Карол е типичен пример, как един мит се самозахранва и доразвива. Привържениците му в желанието си да го потвърдят стигат до изкривяване на думите му.
Примерно, един от биографите му, Робърт Грийн твърди, че Доджстън пише в конкретно писмо че:
“Алис Лидъл е тази, която го води в Страната на чудесата и през огледалото”
както и
“Да разговаряш с Алис е като да разговаряш с ангел”
(Roger Lancelyn Green, ‘My Name Is Alice’, Sunday Times Magazine, 7 April 1963.)
Лийч цитира точно, какво е писал Доджстън:
” Позволете ми да ви изкажа искрените си благодарности за много сладките стихове, които сте написали за моето дете-мечта (която макар да носи името на една реална Алис, тя е изцяло въображаемо дете) и нейната Страна на чудесата.”
и
“…какъв може да бъде разговорът с ангел – трудно е да си го представим. Мисля, че това е привилегията да могат да бъдат изречени истинските детски мисли.”
(“The Letters of Lewis Carroll” vol I p. 607)
Дет’ се вика, “има нюанс”.
Тук е мястото да посоча и една съвременна фалшификация – две снимки, които са се появили за първи път в Pinterest преди няколко години и обикалят Нета. И не забравяйте – “Not what it seems. Read on.”, както пише под първата снимка.
В заключение, книгата на Калърлайн Лийч е чудесна илюстрация, как историята бива пренаписвана заради религиозни или идеологически подбуди (Идеологията в крайна сметка е заместител на религията и си служи със същите похвати).
Не, Калърлайн Лийч не прави този извод. Той се налага от само себе си.
Затова и са смешни воплите за “изконните и единствени и неотменни християнски ценности”. Както и преди съм писал има общочовешки ценности, породени от необходимостта да живеем в общество – да не вредиш на ближния, да действаме заедно за общото благо и т.н. Те са еднакви и за християните, и за мюсюлманите, и за будистите. Да, атеистите изповядват същите ценности.
Подобни виждания е имал и самият Чарлз Доджстън:
“He would profess a tolerance for all expressions of religion,become fervent in his avowal that even atheists would find their place in the heaven of the God he believed in. ‘More and more it seems to me,’ he wrote in1886, ‘that what a person is is of more importance in God’s sight than merely what propositions he affirms or denies.’”
В случая с Карол виждаме как заради фалшив религиозен псевдо морал е очернен един достоен човек. В наши дни никой освен най-фанатизираните вярващи не би осъдил свободен човек заради сексуалния му живот, щом става въпрос за доброволни отношения между възрастни хора.
Всякакви ценности, свързани с определена религия може да са възникнали във връзка с някакви особености на времето, мястото и конкретните обстоятелства когато са били приети от определено общество. След като тези конкретни условия отдавна са променени, овехтелите “ценности” остават като догми и табута, които никой не помни защо са били наложени, но ги спазва и които пречат на нормалния живот и междучовешки отношения.
Някои такива “ценности” възникват не във връзка с определена необходимост, а случайно от общата нагласа на голяма част от обществото, като викторианският култ към децата. Както Калърлайн Лийч пише, на любовта на Набоковия Хумберт към Лолита не би предизвикала особено внимание във Викторианското общество – въз основа точно на християнските ценности на едно общество, много по-дълбоко религиозно от днешното.
Проучването на Калърлайн Лийч е на академично ниво, подкрепено обилно с препратки и цитати, със солидна библиография.
Стилът на писане е изчистен, на моменти висок, но се чете лесно. Много различен от множество писания, при които читателят се чуди, какво е искал аджеба да каже авторът, дали не само това, че знае сложни думички и умее да заплита изрази така, че сам да не може да се измъкне от тях.
За съжаление електронният вариант на книгата не е достъпен за България, та се наложи да ползвам акаунт в чужбина, за да се сдобия с него. Книгата може да се поръча от много места, примерно “Амазон”, като се предлагат и употребявани екземпляри на много по-ниска цена.
Добре е, когато нещо хубаво се превърне в традиция.
((Снимката е от “Приключения Алисы в Оксфорде”, на Christina Björk, худ. Inga-Karin Eriksson, Изд. – ВИТА НОВА, 2002г.))
Ако се интересувате от космонавтика, от Космоса, или поне космическите изследвания не са ви напълно безразлични, със сигурност сте чували за Светослав Александров. Неговият сайт 