Tag Archives: българска литература

За човеците и книгите

“Когато обаче преглътнах и последното парче и вдигнах поглед, се смръзнах. Светилничето висеше от пирона право пред очите ми. Но под него на стената се очертаваше сянката ми – значи зад гърба ми светеше нещо друго!… Стиснах зъби, преброих до три и се обърнах. Исках да изпищя от ужас, но си бях глътнал езика. Насреща ми стоеше момиченце колкото мен и ме гледаше любопитно – като да очакваше нещо. В бели дрехи, като булка на сватба. И хем изглеждаше като истинска, хем сякаш светеше и вратата на килията се провиждаше през нея.Бях като вкаменен от страх – можех само да стоя и да гледам какво ще направи. В главата ми се въртеше само, че сигурно ми е пратена за наказание. Дето си мечтаех да хвана самодива. Или пък заради суджука – де да знам, може би бях се объркал и да го откраднеш беше по-големият грях.”

“Какво си пожелаваш, малка Ниа?
Какво мечтаеш аз да ти открия?
Готова ли си да ме видиш в блясък,
по-мръсен от бургаски плажен пясък?
Защото моят блясък тъмнина е
и не очаквай тук да се разкая
за плановете си и за делата.
Аз мозъкът съм чер на махалата.
Ще ви покваря и ще ви разкрия,
наложи ли се, даже ще убия
този глупав ваш ентусиазъм.
Мечтател ли си, аз ще те наказвам,
докато станеш проста сива клетка
от моята вековна тъмна плетка.”

Каква ли е връзката между самодивите и съвременния бетонен квартал?

Връзката беше осъществена точно на осми декември в Детския отдел на Столична градска библиотека, където моите приятели от Човешката библиотека направиха представянето на своите две нови книги:
“Момичето от квартала” на фентъзи клуб „Светлини сред сенките“, за които вече съм писал веднъж и на романа “Ортодокс” на Григор Гачев.

Специално “Ортодокс” го чаках отдавна да излезе “официално”, следях с интерес различните му редакции и развитие на сайта на автора. Затова с голямо желание отидох за да се сдобия с романа вече на хартия и с автограф от автора.
Освен това ми беше интересно да чуя за новото постижение на „Светлини сред сенките“, което се оказа разкошен тийнейджърски роман в стихове.

Препоръчвам горещо и двете книги. Може би друг път ще пиша за тях. Този пост е похвално слово за издателите от “Човешката”. За това, че дават възможност за изява на млади обещаващи автори. Че издават книги на достъпни цени. Че предпочитат електронните издания, а хартиените са на рециклирана хартия. За това, че са противници на всякакви извращения като ACTA, PIPA, SOPA, DRM и всякакви подобни дивотии, ограничаващи читателите и целящи пълненето на джобовете на хора, паразитиращи върху труда на творците и издателите. Да, електронните книги на “Човешката библиотека” са без “защита” и можете да си ги поискате безплатно по електронната поща, а да платите ако ви харесат. Че уважават Creative Commons лиценза. За това, че стимулират младите автори да продължават да пишат и да подобряват уменията си. И за още много неща. И в случая за начина, по който представиха двете произведения.

Разбира се имаше стандартните встъпление, разказ за книгите и авторите, изказвания от други писатели и т.н. Имаше и електронна презентация.
След това голямата изненада – драматизация на откъси от произведенията.
Поздрави на Миро, Мел, Цвета, Лъчо за чудесното представяне.

Стиховете на “Светлини сред сенките” звучаха завладяващо прочетени и изиграни от актьорите.

Съвсем истински бяха страхът на Петър(от “Ортодокс”) от самодивите и караконджулите, снизхождението, досадата и отегчението на Христина от средновековните порядки в света на Петър. Почувствахме на живо урока по рисуване на Рада.

Изненада беше самият Калин Ненов. Освен издател, писател, организатор и още какво ли не, той се оказа и много добър актьор, въплъщавайки се в еманацията на злото – квартала от “Момичето от квартала”, както и в учения – бащата на Христина.

На подобни събития човек се среща с интересни хора, научава интересни неща. Например научих, че семейство Баневи не е единственият пример за завърнали се от чужбина българи. Има и такива, успели наши сънародници, които са се върнали да работят тук.
Научих и, че “Светлини сред сенките” са направили и филм по една от техните книги: Аурелион: вечният баланс

Надявам се, че в тези времена на мутри и корумпирани политици, в които масово бива “тачен простака” – да перифразирам известна песен на “Кикимора” и на какви ли не гадости, този пост ще напомни, че има и качествени хора, които се занимават със смислени дела. Че освен телевизионния свят на “брадъри”, мутри и престъпници има и друг, който съществува въпреки него.

Хавра

ХавраОще едно заглавие в категорията “няма добри български книги”. Няма за тези, които не търсят. Или които подхождат винаги с предубеждение и търсят от къде да изсмучат “аргументи”, колко е зле дадено произведение, само защото е от български автор.

Хавра” ме грабна още с първите редове. Не ме “изпусна” на нито една страница или изречение и я затворих на края с чувство на огромно удовлетворение.

Захари Карабашлиев ни предлага интересен подход – исторически и съвременен роман в едно. Разкази за различни епохи и събития, на които майсторски е намерена пресечната точка и двете истории не могат една без друга. Всяка би изгубила, ако другата липсва.

Много хора, които не четат исторически романи така биха прочели този, поднесен заедно със съвременния като неотлъчна част от него.

Историческата част разказва за личност, силно свързана със съдбата на България. За кого става дума, читателят се сеща още от първите редове, въпреки че имената са сменени. Всъщност фамилията на героя е близка до истинската, а в един момент даже е споменато и истинското му име, ей така, мимоходом. Защо е използвано друго, ето какво казва самият автор:

“Желанието ми бе читателите да възприемат моя герой непредубедено – страница след страница, сцена след сцена, година след година, както се опознава жив човек – чрез неговите действия, думи, черти на характера, лични качества…”

Което не значи, че историята е недостоверна. Карабашлиев е направил много задълбочени проучвания и за всяко историческо събитие, описано в романа има съответната литературна справка.

За въпросния човек, прототип на героя знаем колко много е допринесла дейността му за България, но всъщност за самия него не знаем почти нищо.
Карабашлиев увлекателно разкрива как е започнала кариерата му, през какви перипетии е минал и защо в крайна сметка стига до българските земи. Още по-интересно за мен бе да науча за жената, която е била до него, за живота и съдбата ѝ. Както и за други исторически личности, с които пътят на двамата се е преплитал. Неща, които не влизат в учебниците по история.

Съвременната част освен увлекателна е и много актуална. Точен поглед върху нашата действителност. Невероятното описание на град Варна ни дава възможност да го видим и почувстваме детайлно през очите и сетивата на местните жители:

“За туристите този град съществува единствено през лятото. Но този град не е просто плаж, този град си е тук цяла година. Това е градът на най-студените улици, на подлия вятър в пресечките, на заледени бордюри, на сняг по северните тераси; този град е разпилени панелни квартали, найлонови торбички по дърветата, размазаното коте на булеварда, някогашната „Козирка“ и пропуснатите срещи под нея, измръзнали от чакане крака в обувките, старците с увисналите слипове на „топлата вода на Офицерския“, градът на най-добрите намерения (неосъществени), на най-гениалните идеи (незапочнати),
…………
Варна е град като всички останали. Непостоянен, рядко усмихнат, най-често
сърдит, сух и тъжен, нелогичен, избухлив, красив, шизофреничен като всеки друг,
когато е студено. Като морето, което наричали и Pontus Axenus
(негостоприемно), и Pontus Euxinus (гостоприемно) – навярно според каквото тамвсеки е искал да каже, а накрая го кръстили „Черно “ , каквото всъщност не е.
Но този град, мислеше Никола сега, все още помни своето старо и по-истинско име – Одесос (градът на Одисей?) – градът на тези, които се завръщат. “

Варна е и една от пресечните точки на двата сюжета – историческият и съвременният.
Действието на съвременната част не се ограничава само във Варна. Стига и до родината на героя от историческата част – още една пресечна точка между двата сюжета.

Героите са истински, убедителни, пълнокръвни.

Всичко написано на разкошен, богат език с високо майсторство.

“Хавра” – на кратко: истинско удоволствие от четенето.

Отдел “И”

Петър Тушков не е от авторите, които се радват на медийно внимание, поне засега. Когато се спомене понятието “български писател” повечето хора се сещат за няколко конкретни имена, които по една или друга причина са влезли в полезрението на тези, които имат грижата да ни поднесат някакъв модел на заобикалящата среда, който да замени реалността.

Тушков обаче е от авторите, които щом се чуе популярния мотив, че няма добра съвременна българска литература спокойно могат да бъдат посочени като пример, че това въобще не е вярно.

Досега Тушков е публикувал основно разкази и повести, много интересен е проектът му “99 истории”, който се обновява периодично и абонираните за него получават новите варианти и разкази, щом излязат.

Преди около две години излезе и първият роман на Петър Тушков “Отдел “И”” издаден от издателство ЕРГО

“Отдел “И”” е доста особен роман. Тушков е известен предимно като писател на фантастика и фентъзи. Отдел “И” обаче не пасва много добре в тази категория, макар фантастични елементи да не липсват.
Романът се развива в алтернативна реалност, където Втората световна война е завършила по по-различен начин, геополитическата карта на света е различна. Фантастичните елементи се ограничават до устройства, с които се четат спомени от трупове, както и още някои дребни детайли, но те са само похват, подпомагащ развитието на историята.
Романът рисува много точно социалистическата действителност от средата на 20-и век в България. До такава степен, че докато го четях буквално виждах олющения балатум, прашните завеси, препълнените пепелници, тежките, грозни мебели и потрошени картонетки, свистящите чугунени радиатори – характерен изглед на средностатистическата канцелария в произволно учреждение от онова време. Физически чувствах миризмата на мухъл, тежък, застоял въздух, легиран здраво с тютюнев дим.

В романа няма положителни и отрицателни герои. Всеки по стечение на обстоятелствата е попаднал в определена ниша в системата и действа според степените на свобода и ограниченията, които му налага положението в йерархията.
Много точно е показана действителността в различните отдели на Държавна сигурност, армията и милицията, воюващи както срещу външния враг, така и помежду си.

В книгата не очаквайте “Доброто” да победи “Злото”. Относителността на тези категории крещи с пълен глас. Героите няма да покорят някаква голяма цел, след която да заживеят щастливо. На тях просто им се стоварват събития и трябва да реагират спрямо тях. Като цяло от книгата намига духът на Бернщайн, с неговия лаф за движението и крайната цел.

Отдел “И” е един нестандартен роман, историята се развива по неочакван начин, завършва неочаквано.
Всичко това, съчетано с богатия речник на Тушков и неговия специфичен начин да си играе свободно с думите са гаранция за страхотно преживяване.

Добра новина е, че следващият роман на Тушков вече е приет за издаване, а авторът работи и върху трети. Добри новини за българската литература и почитателите ѝ.

„Сивият път“

Една книга – „Сивият път“
, която няма да прочета първо в “Читанка”, преди да я купя, а директно ще мина към втория етап 😉 . Познавам доста добре творчеството на Любо Николов, за да се налага първо да тествам произведението му.

Иначе – респект към издателство “Изток-Запад”, че се решават на тази страшна за повечето български издатели стъпка – да пуснат доброволно книга в “Моята библиотека”.
Колкото до Любо Николов – и друг път съм го давал за пример, той е пуснал в “Читанката” всички свои произведения, с чиито права разполага лично.

От космоса с любов

От космоса с любов Още след като прочетох “Инцидент” на Станислава Чуринскиене, точех зъби за “От космоса с любов” – сочена от много хора като най-добрия неин роман за сега. Всъщност, още след ревюто на Блажев в “Книголандия” бях набелязал тази книга като задължителна, но по една или друга причина, чак сега стигнах до нея.

Подготвен от високото ниво на “Инцидент” , очаквах много от романа и … получих много повече!

Да се определи с едно изречение същността на такъв сериозен труд е нелепо, но основна линия в сюжета е темата за бягствата. Бягствата от действителността.

Психологът Станислава Чуринскиене подробно описва причините главната героиня – Ангелина да загуби връзка с реалността и в крайна сметка да изживее тежка психическа криза. Майката, която има огромен авторитет в очите на дъщеря си я обсебва изцяло, на практика Ангелина не може да мисли самостоятелно, мислите ѝ са отражение на тези на майката. От своя страна Лора – майката на Ангелина от малка обработва дъщеря си да отблъсква всякакви опити за сближаване с други хора. Дълги години живее изолирана, като в аквариум, особено в годините, след като напуска училище/ Бащата, човек – реалист е с нисък рейтинг в семейството и не може да окаже влияние върху развитието ѝ.

По-интересни ми бяха причините, поради които майката – Лора се откъсва от реалността и заживява в свой, измислен свят, в който се старае да държи и дъщеря си. Макар и с кратки щрихи, причините за прогресиращата лудост на майката са ясно очертани. Властна майка, толерираща сестра ѝ и пренебрегваща Лора. Натрапен брак – защото така е прието. Чувство за безнадеждност и безсмисленост на всяко усилие и амбиция за развитие. Границите върху всяко желание, поставени не от възможностите на човека, а от това, до къде му дават. “До Белград може. До Тибет – не.” Не на последно място, Лора и съпругът ѝ са партийни членове. Позиция, даваща привилегии, но и страшни проблеми, ако я загубиш.

В начина на развитието на двата образа проличава майсторството на Чуринскиене да използва различни похвати. Израстването на дъщерята е описано стъпка по стъпка, както и причините за всяко нейно действие и промените в поведението ѝ и характера ѝ, докато за да опише майката, авторката използва отделни щрихи в подходящи моменти, което не прави образа по-малко пълнокръвен и убедителен.

Няма разказвам за съдържанието на книгата – от ревюто на Блажев става достатъчно ясно, както и на други места в Мрежата има достатъчно анотации и ревюта.

“Космосът” е от този тип книги, които карат читателя да мисли интензивно. Докато четях непрекъснат поток от размисли се пенеше в главата ми, размисли, които продължаваха бавно да затихват часове, след като бях затворил книгата.

Всеки от основните персонажи бяга от нещо.
Ангелина бяга заради очакванията, които имат за нея, заради образа, който е изградила и трябва да поддържа, криейки проблемите, които има. Заради конфликта между измислената реалност на социалистическата пропаганда и истинската.
Тогава имаше такава пропаст между думите и реалността, че сякаш живеех два живота. Един, който аз виждах и втори, който възрастните ми обясняваха.”

Майката заради неудовлетвореност от живота и чувство на безсилие и невъзможност, да промени нещо.

Бащата, рационален човек, на когото Лора и Ангелина гледат до някъде със снизхождение и даже с пренебрежение търси компенсация в алкохола и афери с жени.

Обществото, обременено от овехтели патриархални нрави и социалистическата действителност, налагаща строги ограничения, кой докъде може да се простира карат героите на романа да градят собствени светове, в които се чувстват значими.

След началото на “прехода” Лора вече спира да различава фантазията от действителността, до голяма степен понеже филтърът, наложен от социалистическата власт върху всякакви езотерични идеи пада, тя намира съмишленици и успява да достигне водеща позиция сред тях.

Как Ангелина успява да се върне към реалността оставям на читателите да узнаят.

Лора дотолкова е потопена в измислената реалност, че на практика е абсолютно неадекватна към случващото се около нея до степен, на няколко пъти с постъпките си да доведе до смъртта на дъщеря си, която оцелява по чудо. Но не, Лора не е майка-чудовище. Образите въобще не са черно-бели. Ангелина казва:
“…Лора вършеше чудесни неща като майка. Изслушваше и най-малката глупост, която се завърташе в главата ми. Коментираше я като нещо важно, което изисква внимание. … Знаеше, че не съм универсален боец и ме окуражаваше да се занимавам с това, което ми се отдава и да не унивам за това, с което не се справям. Вярваше в мен дори когато аз не вярвах… И най-важното, учеше ме да си оползотворявам времето на Земята и да не проспивам живота си. Никога няма да мога да ѝ благодаря достатъчно за това.”

Въпреки тотално неадекватното си поведение, Лора намира своя ниша в обществото и започва да печели и става икономически независима. На пръв поглед парадоксално, но ако се вгледаме в околните, ще видим, че много хора живеят в измислени реалности, но много от тях са добри професионалисти. Познавам инженери, вярващи в какви ли не конспиративни теории и т.н. Няма да изреждам, защото целта на поста не е да правим каталог на психиатричните отклонения.

Не може да не направим паралел с разказа на Азимов “Логика” от серията “Аз, роботът”, в който роботът QT-1 изгражда собствена философско-религиозна система и отрича всички твърдения на колегите си – хора. Въпреки това си върши работата перфектно, но отстранява хората от работните им места и ги заключва, като некачествен материал. Явно Азимов също си е блъскал главата над същия парадокс.

Но може би тук е критерият дали поведението на човек е адекватно или живее извън реалността, въпреки положителните резултати от работата му. Роботът на Азимов не наранява хората, но ги изолира, подлага ги на психически тормоз. Лора освен че застрашава живота на дъщеря си е в непрекъснати конфликти с всичките си близки.
По същия начин членовете на различни секти вредят на себеподобни и на себе си. Но и вярващите в “официалните” религии не са по-назад. И не става въпрос само за междурелигиозните конфликти, когато потърпевши са изповядващите друга религия. Напоследък расте броят на родители, отказващи лечението за децата си по религиозни причини. Има случаи на пребити и даже убити от родителите си деца, защото са нарушили някакво религиозно правило.

Въпреки изграждането на въображаеми светове и общуването с измислени приятели човечеството, поне до сега успява някак да върви напред, въпреки че неадекватните ритуални практики го спират. Също както мравки, дърпащи сламка. Всъщност много от мравките дърпат в различна посока, доста встрани от пътя за мравуняка, но сумарните усилия водят до целта. Но колко по-лесно биха се справили мравките, ако всички дърпаха заедно. Същото става с човечеството – поредица от възходи и провали и за съжаление, май сме на прага на поредния срив.

Ако се обърнем към биологията, оказва се, че ритуалното поведение е дълбоко заложено в човешкия мозък в дяловете, наследени от предците на нашия вид. А именно в така наречения рептилов комплекс, или R-комплекс – тази част от мозъка, наследена от влечугите и земноводните. (След него следват лимбичната система, появила се при влечугите и най-развита при бозайниците. Над тях е неокортексът – “изобретение” на бозайниците, който е най-развит при висшите бозайници, китообразните и приматите.)

Карл Сейгън пише:
“…..Маклийн показва, че R-комплексът играе важна роля в агресивното поведение, териториалността, ритуалите и установяването на социални йерархии. Въпреки някои благотворни изключения, за мен това в голяма степен характеризира съвременното човешко бюрократично и политическо поведение. ……. Поразително е обаче, каква голяма част от нашето поведение, въпреки това, което казваме или мислим за него, може да бъде опивано от гледна точка на влечугите.
((Карл Сейгън, “Дракони в райската градина” изд. “Изток-запад” – 2014г.))
(От тази гледна точка, конспиралниците ((Привърженици на разните теории на конспирациите)) излизат прави, че ни управляват рептилии, но не по начина, по който си го представят 😉 . )

Да продължим със Сейгън:
“Ако бюрократичното поведение в същината си е продиктувано от R-комплекса, означава ли това, че няма надежда за бъдещето ни? При човека неокортексът представлява около 85% от мозъка, което определено е показателно за неговата важност в сравнение с продълговатия мозък, лимбичната система и R-комплекса. Невроанатомията, политическата история и самонаблюдението предлагат достатъчно доказателства, че човекът е напълно способен да устои на импулсите на рептилоидния мозък…..Имено нашата гъвкавост и продължително детство предотвратява робското придържане към някакво предварително закодирано поведение повече, отколкото при всеки друг вид. Но ако триединният мозък е точен модел на функциониране на човека е безсмислено, да пренебрегваме рептилоидната компонента в човешката природа и най-вече поведението ни, подчинено на ритуала и йерархията.”

От тези разсъждения става ясно до голяма степен, защо хората са склонни да вярват е небивалици и да изпълняват безсмислени ритуали. Ето от къде идват твърденията на много хора, че човек има изначална нужда от вяра. Но пътят на човека е в посока на отхвърлянето на предварителното програмиране, в посока на разума и свободната воля.

Или да цитирам Пратчет:
“
— Старата част от мозъка ни, която иска да е главната маймуна и която напада като
я стреснат — поясни Тифани. — Тя само реагира. Не мисли. Да си човек значи да знаеш, кога да не си маймуната, нито гущерът, нито още някой от старите отгласи.”
((Тери Пратчет – “Шапка от небето” (според превода на Дьо Цървул) ))

В този ред на мисли, как да преодолеем биологията? Как да преборим наследство от преди милиони години? Във време, когато научаваме толкова много за Вселената и виждаме, че действителността се различава неимоверно от всякакви схеми и представи, които сме градили през хилядолетията, трябва да можем да загърбим старите ритуали, предразсъдъци и вярвания и окончателно да поемем по пътя на разума.
Може би един начин да го направим е творчеството. Чудесен начин да дадем на световете, живеещи в нашето въображение свой живот, в който да можем да се потопим при желание, но с пълното съзнание, че това са имагинерни светове.

Тук ще приключа с асоциациите и размислите, породила тази книга в мен, преди читателят да се е зачудил сериозно, за какво всъщност става въпрос. Надявам се да съм успял да събудя интереса на мислещите хора към нея.

Като заключение на тази дълга поредица от хаотични размисли да се върна към причината за тях: “От космоса с любов” на Станислава Чуринскиене е роман, предизвикващ мисълта, възбуждащ задълбочени размисли. С две думи – празник за ума.
Естествено, романът може да бъде прочетен и просто като увлекателна история – случките са интересни, описани майсторски, чете се леко и приятно.
А аз оставам в очакване за следващи произведения на Чуринскиене.

„Ех, магесническа му работа“

Ех, магесническа му работа - корицаЧовек не знае, къде може да открие нещо разкошно за четене. Много често, не сред широко рекламираните произведения, на писатели, на които им е наложена популярност посредством търговски трикове. Често нещо много рекламирано и раздувано се оказва средна работа. Друг път някое неизвестно произведение се оказва неочаквано добро.

Да, ето го проблемът, нещо може да е добро, по твой вкус, но никога да не се засечете, поради липса на информация. За щастие социалните мрежи до някъде компенсират липсата на информация в “официалните” медии. Така и за „Ех, магесническа му работа“ на Калоян Захариев научих от Фейсбук. Съответно бързам да споделя, за да може повече хора да научат за това наистина невероятно добро произведение.

Накратко за книгата – МНОГО свеж хумор. Страхотно въображение. Магическа обстановка съчетана със злбодневни проблеми – мутри, обществени поръчки, корупция – познатото ни ежедневие в една фентъзи обстановка. Леки намигвания към Пратчет и Шекли, може би и към Джордж Лукас (Уилоу), но само оригинални идеи! Еклектична смес от злобни богове и добродушни демони. И злобни демони. И… и още много – в книгата.

На фона на всичко това, двама тарикати – некромант и слугата му, които са си уредили сравнително спокоен и успешен живот и току що са спечелили няколко много сериозни обществени поръчки рискуват всичко, за да спасят по-слабия. В случая едно бебе. Независимо, че срещу тях застават най-опитните убийци, антимагьосници, жреци, мутри и в крайна сметка самите богове.

С една дума – възхитен съм. Възхитен от майсторския разказ, добре структурирания свят, невеорятния хумор, свежите идеи и лекотата, с която върви действието!

Цитат:
“– Сериозно, престани! Колко пъти да ти казвам, че завърших некромантия само защото не ме приеха в педагогическия факултет? Нямам никакво намерение да завладявам каквото и да било… освен тоалетната може би, при това само временно, защото тоя такос, дето го изядох, май се оказа твърде пикантен…”

Книгата е издание на моите приятели от Човешката библиотека. В линка, даден в началото има адрес, на който можете да им пишете, за да си я пожелаете. Да, можете да я получите в електронен формат съвсем безплатно. А ако я харесате, може и да преведете някаква сума. Като препоръчителна цена са дали 4 лева. Но не се срамувайте да пратите и повече. Книгата си заслужава. А ако се съберат достатъчно желаещи, ще бъде издаде и хартиен вариант.

Най-интересното – на 24 март ще има обсъждане на книгата, като ще присъства самият автор. Цитирам съобщението от “Човешката”:

“Драги ни скъпи приятели 🙂

заповядайте на премиера на 24 март от 18:30 ч. в SOHO на ул. Искър 4 (при кръстовището с ул. Веслец). Ще бъдем в зала Holistic на втория етаж. В присъствието на автора Калоян Захариев ще поговорим за дебютния му роман, станал част от поредица „Човешката библиотека“. “


Ето и информация за събитието от FB

както и тук

Реваншът на Тангра

“Някак си не виждам как може да направиш нещо качествено и четивно с българска ориентираност. Вместо дракони ще слагаш змейове, сукубите ще са в народни носии, а демоните от ада – с цървули??? Просто не върви…”
Из спор в Нет-а, има ли почва фентъзи, базирано на българския фолклор.

Много български писатели (както и писачи) споделят това мнение и пишат “класически” истории, с типажи от скандинавския и келтския фолклор.

Няма лошо. Нека човек да пише за елфи, троли и баншита, стига да може и да има какво да каже. А и да няма чак толкова какво да каже, щом може да създаде завладяваща история, нека я напише, пък ако ще с персонажите от Вий на Гогол. (Не че някой български автор се е засилил да ползва точно този фолклор де)

Факт е обаче, че на въпроса може или не може, отговорът се крие в … знанието! Дали можем да пишем за или върху даден обект, зависи до колко го познаваме. А оказва се, че покрай огромния брой западно фентъзи (и метъл), май познаваме много по-добре фолклора, цитиран в началото на статията, от колкото нашия.

Е, освен знанието трябва и талант, но той мисля се подразбира.

За щастие има автори, много талантливи и с големи познания по фолклора ни, които опровергават категорично цитата в началото.

Николай Теллалов и Йоан Владимир вече съм ги споменавал.

От Андрея Илиев бях чел разказите, публикувани на сайта му. Бяха ми харесали, но не бях попадал на негово по-голямо произведение, докато тия дни, ровейки в Е-книги в раздела за свободни книги не попаднах на “Реваншът на Тангра”.
Преди бях срещал рецензии на романа, но не им бях обърнал внимание, а и заглавието ми се виждаше някак, не знам как да кажа, абе като на книга, която не бих си купил. Трудно ми е да обясня защо.

Е, дръпнах книгата и далече преди да стигна средата си платих копието и смятам да платя още “няколко”, но първо ще си купя други книги на Андрея. Мисля “Стрелата лети” да е следващата.

Четейки я, си дадох сметка, какво богато фолклорно наследство е загубено. До сега, за митологията на българите знаех, че преди са вярвали в някакъв Тангра (което Божидар Димитров оспорва), че имали някакви обичаи с огньове, коне и кучета (остатък от които е е тричането, което е влязло под прицела на “природозащитниците”, въпреки че е безопасно за животните, за разлика да речем от коридата…), някои символи, мартеници и май това. А, да. Кумисът, от който изглежда е произлязло киселото мляко, след като се заселили по нашите земи.

В преговора авторът разказва за „Сказание за дъщерята на хана. Епосът на прабългарите 882 г.“ от Микаил Бащу ибн Шамс Тебир, върху която е базирана книгата. Научаваме как по чудо е бил спасен този епос от лапите на съветските служби, поставили си за цел да изличат националната идентичност на народите под съветска власт. Даваме си сметка и колко история и култура е унищожена безвъзвратно.

“Реваншът на Тангра” разкрива една свръх богата митология. Наред със самодивите, за които поназнайваме нещо, та чак и Роулинг даже е чула и писала за тях в Хари Плосък, откриваме алпи, елбири, йореги, григори…

Пътуването през невидимия свят Тунай, с дебнещите там опасности много приличаше на пътуването през проходите в “Колелото на времето”. Не знам, Джордън дали е чел такива митове, но до колкото се знае, че е използвал най-различни митологии, не бих се учудил.

Алпи и йореги, ангели и дяволи. Различни представители на “доброто” и “злото”.
И ако победиш едно “зло”, друго идва на негово място, което влачи със себе си своето “добро”, което пък за други се явява зло…

Освен, че е богата на митология и нелишена от философски замисъл, книгата е изключително увлекателна, наситена с динамика и напрежение. Древните случки са преплетени със събития от нашата съвременност, действието се развива както в миналото, така и в наши дни. Има и много сведения за географското разпределение на племената, от които се е формирал българският народ, както и легенди за реални исторически личности, като Атила.

Накратко, “Реваншът на Тангра” е книга, която горещо препоръчвам. Може да се намери в Е-книги: “Реваншът на Тангра” със свободен достъп, или само за 2,40 лв, което на практика си е пак без пари.

Да пробудиш кютюк

Българска работа.

Добре позната фраза. Произнасяна често, с досада, отегчение, пренебрежение. Често със заряд злъчна подигравка. Фраза, изчерпваща необходимостта от всякакви по-нататъшни коментари.

Българска работа е лаф, който е съпътствал целия ми съзнателен живот, “обясняваща” всяка неуредица, недомислие или лошо свършена работа.

С края на онзи етап от бългаската история, който се води социалистически, “българската работа” придоби още по-силен негативен заряд. До голяма степен и с основание, но за причините и подробностите, както аз ги виждам, ще отделя друг текст.

Нихилизмът и отричането на всичко българско станаха модерни сред по-младите поколения. Често в съвсем уродлива и гротескна форма.

Стигна се до там, да се отричат всички български постижения, факти от историята ни да се обявяват за социалистическа и националистическа пропаганда. Нещо, което и съветския “интернационализъм” не бе успял да постигне.

То че има доста митове, набити в главата българска – има. Но има и такива, цела на които беше да обслужват идеята за руското превъзхосдтво и да принизят и направо да отрекат българските постижения.

Но да се върнем в наше време, при сегашният нихилизъм, насаден в съзнанието на днешните строители на.., на .. абе там на каквото построят.

Някой ще каже – ефектът на махалото. Хм, то като гледам, май махалото направо се е откъснало и продължава праволинейно в негативна посока.

Но идеята на това писание не са негативно настроените “сърдити млади хора”. Темата са едни такива също млади и също българи, дето със собствени сили се мъчат да плуват срещу общото течение на нихилизъм и отрицание, да правят много неща със свои сили и да увличат когото могат след себе си, откъсвайки го от общия поток.

По конкретно случая искам да спомена ето тези тука – Човешката библиотека дето със свои сили са тръгнали да събират пари, да пропагандират и издават българска фантастика. И не само българска. Също и друга, която по една или друга причина не влиза в плановете на големите издателства, а си струва.

Да бе – хората си мислят за хладилниците. Криза е, свински грип има, а те фантастика тръгнали да издават. Че и българска. А знаем за българската работа…

Българска работа е всъщност, че има много талантливи български писатели (айде бе, не думай!), а обществото не знае и не се интересува. Е – намерили се ентусиасти да се заинтересуват и да опитат да решат до колкото могат проблема със свои сили.

Да, освен писатели има и много други талантливи и способни хора, за които обществото не знае и не се интересува. Но шепа ентусиасти не могат да огреят нвасякъде. Това което правят е МНОГО, в тези времена на отричане на всичко и на тотален непукиъзм. Защото момчетата и момичетата от “Човешката” не само се мъчат да превърнат като съвременни алхимици невеществения ентусиазъм в напълно веществени и осезаеми книги. Те също организираха няколко почиствания на Витоша, на първа линия са в протестите срещу унищожаването на природата.

Повече може да се научи на сайта им, както и ако се включите в мейл-листата им, където съобщават за мероприятията, с които се захващат.

Конкретно поводът да седна да пиша цялата тази история обаче е един конкретен. Хубав повод.
“Слънце недосегаемо“ – последният (може би за сега?) роман от “змейската” поредица на Николай Теллалов е влязъл в печатница и през декември има шанс да стане напълно досегаем и озезаем 🙂 .

Кой е Николай Теллалов? Кой е всъщност аз лично не знам. Това което знам е, че е невероятен писател, макар че не си изкарва хляба с писане. Писането е едно от нещата, които прави за да се задържа срещу течението. Но как само пише…

“Змейската поредица” започва с “Да пробудиш драконче” – нещо, което прочетох буквално на един дъх. Невероятно съчетание на съвременната действителност и стари български легенди, умело вплетени в сюжета.

Ама то българските легенди и предания не са интересни! Друго са келтските и скандинавските!

А?! Я прочетете “Дракончето” или пък нещо от Йоан Владимир, пък пак кажете, да видим.
“Дракончето” го има онлайн на сайта на писателя, а ако го харесате, можете и да го купите.

Всъщност нещата за които говоря, нямат нищо общо с многото недоразумения от времето на социализма, когато сума “творци”, спазвайки поредната партийна повеля влагаха елементи от народното творчество във “творбите” си и успяха да създадат крайно негативно оотношение към него. Може би “заслуга” за това има и начинът по който се преподаваше в училище. Също както се получи и с творчеството да речем на Вазов, та чак се стигна до там, учители по литература да предлагат да бъде изхвърлен Вазов от програмата, за сметка на скандинавски, занзибарски и танзанийски корифеи. (Няма да давам линк, че се погнусявам…)

Всъщност думата беше за друго.

Думата беше, да пожелая успех на Николай Теллалов и книгите му да стигнат до повече читатели.

Също успех на хората, които стоят зад “Човешката” и да намерят много нови последователи, които да препречат потока на отрицанието и разрушението и в други области, освен литературното творчество.