Tag Archives: hard rock

Дългото сбогуване

Когато преди две години Deep Purple минаха през България, поредна спирка от прощалното им турне, мислех че ги виждам за последен път на живо. Е, съдбата даде още един шанс.
Групата реши да “повтори” някои от страните, през които вече мина “Дългото сбогуване”, където по техните думи са били най-добре приети.
България бе включена в това число и имах щастието да изживея още веднъж емоциите, които само Пърпъл са способни да създадат.

Deep Purple са една от най-любимите ми групи, не съм пропускал техен концерт у нас, без този в Пловдив, който беше след сета им в Каварна (на който обаче бях), обаче почти не съм писал за техните концерти.

Всъщност е много трудно да се опише концерт на Пърпъл. “Това и това изпяха, в толкова започнаха, в толкова свършиха, в този концерт наблегнаха предимно на класики” – това са данни, които лесно могат да се вземат от статистиката.

Магията обаче, приказката, която магьосниците от групата ни дават да изживеем и която продължава дълго след последните аплодисменти и продължителното излизане от залата и претъпканите тротоари около нея няма как да бъдат предадени с букви. Не знам, може би някой вълшебник на словото, който умее да прави същите магии с думите, както петимата музиканти с нотите би могъл, но не и аз. (Мда, нивото ми на боравене с думите е не по-високо от това на Ринсуинд с магиите за съжаление.)

И наистина, как може с думи да се предаде невероятната хармония между петимата, как едни и същи песни звучат по съвсем различен начин на всеки концерт, как различни инструменти свирят заедно, сякаш са един и как невероятни импровизации се леят спонтанно. Белият лист или екранът не могат да възпроизведат акустичните водопади, изригнали от китарата на Стив Морз или стихията, която предизвиква Дон Еъри всеки път, когато има възможност да се развихри. Как “Рондо а ла турка” съвсем естествено преминава в “Мари бабо гърбава”… Нали, те са съвсем близки, преходът между тях е само няколко движения на пръстите, но на музикант от ранга на Дон Еъри. Или другите двама магьосници, Пейс и Глоувър, за които ако кажем че просто поддържат ритъма ще е направо обидно.

Цялата магия няма да е магията на Deep Purple без гласа на Гилън. Гилън, който макар да е отдавна далеч от върховата си форма не ползва плейбеци, симбеци и подобни тарикатщини, до които прибягват огромна част от съвременните изпълнители, а се раздава до край.

Не, концерт на Deep Purple не може да се опише, трябва да се преживее. За съжаление остават малко възможности за тези, които са пропуснали. Догодина прощалното шоу продължава, който успее да ги засече някъде по света няма да съжалява.

Да не пропусна още един реверанс към българската публика – “Тихо се сипе първият сняг”, естествено пак от клавишите на Дон Еъри. Реакцията в залата ви оставям да си представите сами.

Въпреки че музикантите изглеждаха в перфектна физическа форма, както казва Глоувър в едно интервю: “идват времена е които телата отказват да правят това, което волята иска”. Нормално е желанието на ветераните да прекратят активната концертна дейност. Остават още неизвестен брой концерти от “Дългото сбогуване” и изявите на сцена на великата група ще останат в историята. Да им пожелаем здраве и дълъг живот и да се надяваме, че ще успеят да ни зарадват с още нови албуми. Догодина чакаме поредния, записите за който петорката завърши наскоро.

Brazen Abbot

Brazen AbbotВ зала “Христо Ботев” дойдоха срамно малко хора. Всъщност залата се понапълни, малко след започването на концерта, но именно “се понапълни”, а не напълни.
Буги спомена, че в Пловдив 1/5 от местата са били свободни, София обаче се изложи откъм посещение. А уж Пловдив бил чалгарски град…

Може би за слабото посещение допринесе слабата реклама. Освен по Z-rock, май почти никъде не бе пусната реклама. А в София има 3 рок-радиа, и не всеки любител на тази музика слуша само Z-rock. Едно момче спомена, че чуло по време на пътуване по радиото в колата “…вокалът на Rainbow и Purple…” и се заинтересувало след това, къде ще пее въпросният човек. Питам се, след като Z-rock е вече част от някаква btv медия груп, защо нямаше реклами по btv?

От друга страна, публиката макар и немногобройна беше страхотна. Но за това по-натам.

До сцената аз се инсталирах между група от 4-5 съученици на дъщеря ми. 5, но куфяха за 10-има и пяха за 20-има! (И знаеха текстовете на класиките на Пърпъл и Рейнбоу по-добре от мен. Срам! 😳 ) До нас имаше още доста техни връстници, също така активни. Така че, когато някой реши да пише за “изгубеното поколение” и т.н., обобщенията не са добро нещо. Тия момчета и момичета бяха далече от общата представа за чалгизираната младеж.

Малко след 19 и 45 Нелко Коларов застана зад органа.
(Ех, група “Импулс”, спортната площадка в Търговище… Но говорим за друга група в момента. Да не се разсейваме със спомени)

Нелко разля хармония от съзвучия, Николо засука плетеници от тонове с китарата…
И ето го и Джо!
Сякаш вчера Стоян Кирчев в последния половин час на “Музикална стълбица” представи новия албум на Rainbow с новия вокалист Джо Лин Търнър… И рефренът на I Surrender в главата ми, заглушаващ гласовете на учителите в часовете на другия ден.
Или пък по-късно от балкона 13-ия етаж на Шуменските студентски общежития озвучавахме квартала с Can’t Let Go…
Но не говорим и за Rainbow, а за Brazen Abbot.

Може да е клише, че групата се раздаде докрай и че всички петима дадоха всичко от себе си, но трудно е да се измисли по-силно описание на станалото в залата. Въпреки сравнително малобройната публика групата буквално се раздаде и мисля, че биха свирили също така сърцато и всеотдайно, даже ако имаше само 5-6 фена.

Концертът напредна, Николо смени китарата с цигулка, показвайки че цигулката е невероятен инструмент и за рок-музика. Стига да е в ръцете на невероятен музикант! И композитор.

Новите и по-стари парчета на Abbot бяха умело размесени с класики на Rainbow и Purple.
Аз се опасявах, че класическите парчета ще звучат не на място сред по-новите, но те бяха идеално вместени на точните места, безконфликтно. Но няма нищо странно – човек който има капацитета да композира рок-опери и класическа музика не може да се затрудни в аранжирането на един концерт 😉

Не бих могъл да опиша концерта, нито да го изпея, или да го напиша по ноти…
Присъствието в залата дава нещо, което и най-добрите камери и микрофони не могат да хванат.
Може да гледаш много записи на една група, но в залата, на живо е различно. Сякаш има магия, която камерата е безсилна да засече. Та който не е дошъл, може само да съжалява.

Преди бях споменал за контакта между публиката и изпълнителите. С чисто сърце мога да кажа, че Brazen Abbot държат първенството по този показател! Най голяма заслуга за това имат несъмнено Джо от една страна – през цялото време сякаш имаше непрекъсанта връзка между него и хората в залата. Джо определено показа, че е не само велик певец, но и артист.
Другият беше басистът. Бих го кръстил “мистър Динамит”. Той сновеше по всички ъгли на сцената и сякаш бе натъпкал джобовете си с шашки TNT и където се надвесеше над зрителите, сякаш избухваше поредната от тях!
(Другари от НСБОП, които наглеждате насам – това е метафора 😉 )
Освен че човекът владееше баса страхотно.

На подиума за барабаните бяха оставени две бутикли за вокалиста – едната голяма с вода, другата, по-малка, пластмасова, пълна с подозрителна червена течност…
Джо надигаше и двете, като повече оказа предпочитание на по-малката. А течността вътре си беше точно това де,… т.е. подозрителна червена течност… :mrgreen: :p

Юнакът на барабаните освежаваше гледката с пънкарската си прическа и също си разбираше от работата много добре.

Нелко оправда напълно думите на Джо, че е “българският Джон Лорд”. Но ние си го знаем де 😉

Николо ми е добре познат като музикант, но сега демонстрира, че свиренето на живо по никакакъв начин не го притеснява. Всъщност цялата група показа, че е наясно с особеностите на концертното свирене. То не би могло да бъде по-друг начин, ще речете, при такива професионалисти, но не, може. Вижали сме музкиканти, които на живо звучат като в студиото, а концертът си е различно нещо, но Brazen Abbot определено е другото название за импровизация!

За Джо бях чел, че на концерт се изморявал бързо, губел глас…
Цък! Може би се е случвало някога да няма ден, това все пак е човешки глас, не инструмент, но днес беше в страхотна форма. Показа невероятно владеене на гласа, голям диапазон резки преходи и къдрави украшения… Невеорятен! Даже в последните минути, когато като говореше, звучеше леко пресипнал, при пеенето този ефект го нямаше.
То и Гилън имах късмет да го случа в добра форма, но Джо според мен си е запазил гласа много по-добре.

Както казах публиката се отчете добре, давайки всичко от себе си, отплащайки се за всеодайността на групата. Нещо, което бе оценено и възнаградено – след последното слизане от сцената, групата пак се появи и изпълни Black Night, която не беше в сетлиста.

Концертът продължи малко повече от 2 часа и 30 минути, като единствено първият концерт на Manowar у нас го бие по продължителност – малко над 3 часа. (Не броя втория, петчасовия, защото той целеше поставяне на рекорд. Говоря за “стандартен” концерт).

И така една среща с талантливите музиканти и красивата музика завърши. Остава да чакаме да излезе новата рок-опера на Николо „Дракония”, части от която бяха представени на концерта.
Който е чел бозите ми, знае че си падам по дракони, така че ме заинтригува много 😆
Всъщност падам си по музиката на Николо. По добрата музика като цяло.

ПП.
В този ред на мисли, иска ми се освен на диск, да имаме щастието да видим операта ( а защо не и предишната) на живо. Както писах по-горе, нищо не може да замени живото изпълнение. Нито ХХХ-инчовата плазма, нито квадро-хипер-ултра съраундът.

ППП
Ето, че и Майк Рам се е отчел с хубав репортаж.

01.11.2007 – Зала фестивална

Тоя текст ми седи в черновите от 2 месеца, все го преправям и явно няма да успея да го докарам във вид, който да ми хареса, така че поне да го пусна (все още) в годината, в която беше концертът.

За първи път чух за Дийп Пърпъл в един филм на Богомил Райнов – беше 1972 или ’73-а година. Там лошата героиня искаше да подиграе нашия герой, но той като печен разузнавач информиран по всички въпроси не се даде, а й обясни всичко за любимата й група.

Тогава не обърнах много внимание – бях слушал достатъчно за “лошата буржоазна музика”, а много ясно беше, че “лошата” героиня няма начин да не слуша “лоша” музика.
Continue reading