Tag Archives: rock

Sofia Rocks 2011

Нощта между 8-и и 9-и юли 2011 ще е една от нощите, които няма да се забравят.
Първо отново да благодаря на Z-Rock за билета, с който се сдобих благодарение на тях ( да не вземат да ме включат в черния списък, че тази година билетите от Z-Rock ми идват като на крокодил представители на обувната промишленост…)

Тук малко ще сменя приповдигнатия тон обаче и както преди облаях Тикетпро, сега ще поръмжа срещу Eventim…
Купих от сайта им билет за дъщеря ми, с опция за получаване в офиса им. Е, каква беше ползата, че платих онлайн, след като в офиса трябваше да чакам близо час…

Бяха оставили едно момиченце да дава билети, да продава и да връща пари за Sonisphere. Да бяха сложили двама души, един да връща и друг да продава! Иначе момичето работеше много бързо, но опашката беше голяма. В офиса имаше и още една дама, явно шефка, която обаче не се включи в билетопродаването, защото явно имаше да покорява върхове в пасиансореденето… Всъщност може и да не съм справедлив към жената – може пък да си е избирала прическа в Мрежата…

Както и да е, отново се затвърждава мнението ми, че от подобните агенции, само Ticketstream са на ниво.

И да се върнем към приятната част. в 16 и малко се озовахме на стадиона, до оградата разделяща front stage и простосмъртните стърчащи, където обаче видимостта беше много добра, под опожаряващите лъчи на юлското слънце, където SHEKY AND THE BLOODRAIN ни изненадаха много приятно. Досега Шеката го знаех, като някакъв шеметен тип, който се маймунясва в “Денис и приятели”. На стадиона обаче ме потресе с гласа си – невероятен глас! Цялата група свириха перфектно, песните бяха добре подбрани, а Шеката покоряваше без да се замисли, много високи вокални върхове. Евала Шека!

Под жаркото слънце започнах да чувствам колко остро липсва маркучът от концертите на Manowar. Както съм казал – групата, която обръща най-голямо внимание на феновете си е Manowar. Това е. Освен въпросният маркуч, с който съпорта на групата разхлаждаше прегрялата тълпа, също раздават и вода за пиене, независимо от кетъринга на организаторите. А именно на този Sofia Rocks водата взе че свърши много рано на павилионите. (А имах поне 10 причини, да не пия бира, които нямам намерение да споделям, така че общо взето последните часове от фестивала и за двама ни минаха мъчително) Още за кетъринга – абе не знам как го правят, но в Каварна спокойно можеше да се нареди човек и да си накупи каквото му трябва в почивките между групите. Всъщност и миналата година и на AC/DC и на предишния Sofia Rocks май беше така. Тази година нещо организацията от тази гледна точка беше изключително зле. Да не говорим, че освен бира и вода, която свърши имаше само някакви горещи кучки… Но да минем, както казах към приятната част.

Пет минути преди началният час се появиха Slade – любима група от ученическите години.
В началото прозвучаха малко тихичко, но скоро нещата се оправиха и не разбрах, това неуспешен опит за майтап ли беше, или някой тоноператор беше придрямал от жегата 🙂

Абе, само на мене ли ми се струва, че на моменти малко звучаха като разпасана банда? Но не може да се отрече, че старите момчета се раздадоха изцяло. Mal McNulty, въпреки че беше попрегракнал, както и Dave Hill изкараха всичкият възможен потенциал на дробовете си. John Berry ефектно на два пъти замени баса с цигулка. Е, за краткия сет на групата, много хитове бяха пропуснати. Не чухме Rock and roll preacher, или Ooh La La In L.А. да речем. Но с удоволствие пригласях на Look Wot You Dun (това колко съм го въртял – плочата има дълбоки резки точно на тая песен…). Прозвучаха и Run Runaway , Coz I Luv You. Естествено, не мина без My oh my, за да завършат краткото си представяне с Feel the Noize.

След глем звученето на Слейд, “Саксонците” от британските острови се стовариха като чугунена преса. Biff Byford се забавляваше да замеря публиката с бутилки минерална вода. Стегнато, от песен в песен Saxon успяха да вместят повече от 10 песни в краткото време, което им беше отредено.
Тогава зърнах пред мен, в “зоната на отличниците” една дама, която подрусваше кръшен кючек, под металните звуци на Saxon… Помислих си, че може би не би било проблем и човек да играе туист под звуците на Ивана да речем, ама нещо нямам намерение да опитам.

След яката подгрявка на трите групи, дойде време “Механиците” на Майк Ръдърфорд да успокоят напрежението. Много добра идея, по средата на фестивала да бъде вмъкната група, като Mike & The Mechanics. Приятна, релаксираща музика, перфектни изпълнения. За съжаление доста народ недоволстваше срещу “механиците”. Обикаляйки из стадиона, чух и част от такъв диалог – “.. те Saxon минаха отдавна” – редеше сърдит метъл по телефона – ” сега се изляха едни бози и чакаме оня…” . Хора разни. За щастие, много фенове се кефеха искрено на красивата музика на Mike & The Mechanics, танцуваха и пригласяха на моменти.

На такива събития е забавно човек да се разходи по терена. Виждат се всякакви чешити, шапки от корите за бира – тип “корабче”, “навес” и “палатка”, какви ли не надписи по фанелките и татуировки.
Точно до оградата, до която бяхме виснали имаше четирима симпатяги с жълти фанелки с надпис “Аз слушам Жудас, А ти?” 😀 Някои хора даже ги помолиха да ги снимат. Абе ситуацията си заслужаваше жълтата фанелка…. :D. Оказа се, че и от средата и края на терена има много добра видимост към сцената, особено за “тежко въоръжен” с бинокъл тип, като мене. А озвучаването наистина беше перфектно и се чуваше много добре навсякъде по терена без заглъхвания и изкривявания. Единствено на Mike & The Mechanics ми направи впечатление, че басът беше несъобразено усилен и трещеше (вместо да удря в крачолите и стомаха, както си е редно 🙂 ).
Неприятното, ако си се загнездил напред и тръгнеш да обикаляш е връщането в първоначална позиция – човек събира доста сърдити погледи, на новопридошли “металурзи”, въпреки извиненията, които раздава наляво и дясно. Е, ако всичко мине само с лоши погледи – добре ;).

Та дойде и момента WHITESNAKE да излязат и да подлудят тълпата. Ковърдейл ми е трудно да го възприема изрусен, макар че отдавна се движи с такова оперение. Но той си знае.
Важното е, че определено си е повъстановил доста гласа, звучи близко до предишния му и не разчиташе толкова на беквокалите на останалите от бандата, както на предишния концерт в София.
Тук се замислих, какво общо имат освен емблемата на заден фон тези WHITESNAKE, с ония с Джон Лорд и Йън Пейс, или пък с Don Airey … WHITESNAKE – това е група-човек, както беше и Rainbow да речем, останалите, са временен пълнеж, който може да бъде сменен всеки момент. Но пък какъв човек – който с две танцови стъпки е способен да накара многохилядна тълпа да зареве, да не говорим, когато запее… Изредиха се класики като “Love Ain’t No Stranger”, “Is This Love?”, здрави китарни сола, надсвирване между двамата китаристи, соло на барабани – както си трябва по класически рок-тертип. Докато стана време за “Here I Go Again “, когато публиката буквално заглуши групата, въпреки че уредбата беше усилена най-много, в сравнение с досегашните групи!
Накрая нощният покой бе разстрелян окончателно със “Still of the Night”. Накрая, в отговор на мощните овации Дейвид изкара началото на “Soldier of Fortune” без съпровод, може би да потвърди, че гласът му си е на мястото.

След “змията” над сцената се спусна чаршаф с епитаф… т.е с надпис Epitaf. Ясно беше, че зад него се забъркват магии и се твори шоу, подобно на Рамщайнското. Е, пиротехниката отстъпваше на тази на Рамщайн, но за сметка на това имаше лазерно шоу.

По някое време, 15 минути след обявения час – 23 DC, които ромоляха по уредбата спряха, за да започне с мощна сила… Сабат… Много хора не възразиха и даже пропяха с Ози. То и аз нямах против, ама все пак чакахме Джудас. Както и да е, след малко Ози бе прекъснат, чаршафът падна и касапницата започна. Сцената се превърна в адско-индустриална, или индустриално-адска местност, и Judas ни преведоха през голяма част от музикалната си история.

Не бях гледал до сега Judas на живо и Rob Halford ме впечатли с непокътнатия си глас, с който през всичките два часа на концерта не се поколеба пред никоя височина или извивка.
Също ме впечатли и със здравите си нерви. Цялото шоу изкара навлечен с по 7-8 кожи, ямурлуци и астрагани, а въпреки късната доба, времето трудно би могло да бъде наречено прохладно. Но жегата под ямурлуците явно не му пречеше да пее перфектно, като си “взе почивка” само на “Breaking the Law”, където публиката го измести изцяло, а той реши да не й се пречка много 🙂 Не пропусна да спомене и шоуто на Слави, който явно нещо го е ядосал здраво, защото съм чел интервюта с Халфорд, където също споменава Слави, бе не точно с добри чувства. 🙂

И накрая след стандартния бис от 3 или 4 песни, когато решихме, че Judas бяха до тук, даже прожекторите на стадиона просветнаха, Халфорд и компания се появиха пак и завършиха с игривата “Living After Midnight “. Този път окончателно.

И да отговоря задочно на въпроса на Елена Рзоберг дали рокът ще оцелее, й на който не успях да отговоря адекватно в радиото? Като гледам колко малди хора се ориентират към рок-музиката, като видях двадесетина и по-малко годишни, как дивеят на класиците като Снейк и Джудас, да не говорим че имаше и младежи до мен, които знаеха и песните на Слейд! Също имайки предвид групата на Шеката, която видях на живо, както и много нови български групи, които правят разкошна музика, на които Z-Rock дава трибуна и като стигнем до ученическите групи, които забиват в The Box и познават добре рок-класиката отговорът е един – не, Рокът ще живее още дълго, независимо от пророчествата за скорошния му край.

Rock You Like A Hurricane

ScorpionsНа кратко – не много добра (щях да пиша лоша, ама ще е прекалено) организация, голям концерт!
Може би за недоволството от организацията допринесе лошият избор на място. “Стадион” “Академик-2” в комплекса на БАН е всъщност едно игрище, с труден достъп за големи тълпи хора.
Впрочем достъпът беше затруднен от малкия брой КПП-та. Мисля че, въпреки странното разположение на игрището (стадион е твърде гръмко име за въпросното съоръжение) можеше да има повече пропускателни пунктове.

За капак, когато се насочихме към едно от КПП-тата, в зоната, в която ни бяха билетите, казаха “тук не може повече” и ни препратиха към друго, където тълпата бе огромна.
Не виждам логика в това препращане, защото след КПП-то попадаш на същото място, където се стига и от затвореното. Може би на проверяващите смяната бе изтекла???

Иначе полицаите на входа си вършеха експедитивно и точно работата и огромната тълпа сравнително бързо си пробиваше път към заветния терен на т.нар. стадион.

Все пак да похваля организаторите – бяха осигурени достатъчно тоалетни – нещо, за което не всички техни колеги се сещат.

Публиката бързо набъбна, обявеният нов час за концерта – 19 отдавна мина, но сцената си оставаше застрашително празна… Някой (Иване!) грозно се избъзика, че “Ахат” не можели да дойдат и ще бъдат заместени от “Конкурент”…

Чак в 19 и 45 изгряха “Ахат”.

След “конкурентният” напън в два предишни случая “Пърпъл и AC/DC това си беше истинско удоволствие и адекватна подготовка за събитието.
“Ахат” сами са си достатъчно големи (и много любима група), но въпреки това се държаха точно като подгряваща банда, без да си мислят, че след като са на сцената, те са хедлайнерите. Още при тях, между другото, направи впечатление, че озвучаването е перфектно.
“Ахат” свириха точно 30 минути, след което поздравиха заедно с публиката Матиас Ябс за рожденния му ден и се оттеглиха.

Смяната на инструментите и настройката на апаратурата, продължи точно 10 минути,…. след което зачакахме… А заваля и дъждец…

Не знам, защо след като всичко бе готово в 20 и 25, трябваше да чакаме още 30 минути под дъжда, за да започне съществената част. И какъв е смисълът от подгряваща група, след като после минава достатъчно време да се охладиш отново…

Както и да е. Дъждецът си остана дъждец, не се превърна в порой, и в 9 без 5 най-после Scorpions забиха и издухаха остатъците от раздразнението от организационните недомислици.

Последните хитове, размесени с класики, белязали един или друг период от живота на всеки присъстващ. Яки сола, тежък звук, дълги и тежки, здрави финали на песните в стил 70-те години. Нещо, което определено ми липсваше при други концерти. (Всъщност Brazen Abbot също се отчетоха в това отношение) Перфектен Клаус Майне, звучащ така, като и преди 30 години. Екзалтирана публика, припяваща на почти всички песни.

Единствено мултимедията не ми допадна – дойде ми прекалено абстрактна. Предпочитам, на екрана да се вижда предимн какво става на сцената – нещо което беше добре направено при “Пърпъл и AC/DC, а не да се набляга на абстрактното изкуство (все пак хората, останали по-назад също искат да видят нещо от концерта. А аз си забравих бинокъла…)

Виж, идеята при “Big City Nights” по-екрана да пълзят надписи Sofia, ми хареса. Приемам я с определена доза ирония и хумор, … каквито може би операторите не са вложили.

И за финал, да спомена думите на един фен, по-повод прощалното турне – “То и Ролингстонс от колко години правят прощални турнета…” 😉

Незабравимо преживяване, заслужаващо всеки лев, всяка минута, преживяна на стадиона и всяка капка дъжд, търкулнала се от главите към вратовете ни.

Снимка – Ясен Немски, от сайта на Z-rock

Brazen Abbot

Brazen AbbotВ зала “Христо Ботев” дойдоха срамно малко хора. Всъщност залата се понапълни, малко след започването на концерта, но именно “се понапълни”, а не напълни.
Буги спомена, че в Пловдив 1/5 от местата са били свободни, София обаче се изложи откъм посещение. А уж Пловдив бил чалгарски град…

Може би за слабото посещение допринесе слабата реклама. Освен по Z-rock, май почти никъде не бе пусната реклама. А в София има 3 рок-радиа, и не всеки любител на тази музика слуша само Z-rock. Едно момче спомена, че чуло по време на пътуване по радиото в колата “…вокалът на Rainbow и Purple…” и се заинтересувало след това, къде ще пее въпросният човек. Питам се, след като Z-rock е вече част от някаква btv медия груп, защо нямаше реклами по btv?

От друга страна, публиката макар и немногобройна беше страхотна. Но за това по-натам.

До сцената аз се инсталирах между група от 4-5 съученици на дъщеря ми. 5, но куфяха за 10-има и пяха за 20-има! (И знаеха текстовете на класиките на Пърпъл и Рейнбоу по-добре от мен. Срам! 😳 ) До нас имаше още доста техни връстници, също така активни. Така че, когато някой реши да пише за “изгубеното поколение” и т.н., обобщенията не са добро нещо. Тия момчета и момичета бяха далече от общата представа за чалгизираната младеж.

Малко след 19 и 45 Нелко Коларов застана зад органа.
(Ех, група “Импулс”, спортната площадка в Търговище… Но говорим за друга група в момента. Да не се разсейваме със спомени)

Нелко разля хармония от съзвучия, Николо засука плетеници от тонове с китарата…
И ето го и Джо!
Сякаш вчера Стоян Кирчев в последния половин час на “Музикална стълбица” представи новия албум на Rainbow с новия вокалист Джо Лин Търнър… И рефренът на I Surrender в главата ми, заглушаващ гласовете на учителите в часовете на другия ден.
Или пък по-късно от балкона 13-ия етаж на Шуменските студентски общежития озвучавахме квартала с Can’t Let Go…
Но не говорим и за Rainbow, а за Brazen Abbot.

Може да е клише, че групата се раздаде докрай и че всички петима дадоха всичко от себе си, но трудно е да се измисли по-силно описание на станалото в залата. Въпреки сравнително малобройната публика групата буквално се раздаде и мисля, че биха свирили също така сърцато и всеотдайно, даже ако имаше само 5-6 фена.

Концертът напредна, Николо смени китарата с цигулка, показвайки че цигулката е невероятен инструмент и за рок-музика. Стига да е в ръцете на невероятен музикант! И композитор.

Новите и по-стари парчета на Abbot бяха умело размесени с класики на Rainbow и Purple.
Аз се опасявах, че класическите парчета ще звучат не на място сред по-новите, но те бяха идеално вместени на точните места, безконфликтно. Но няма нищо странно – човек който има капацитета да композира рок-опери и класическа музика не може да се затрудни в аранжирането на един концерт 😉

Не бих могъл да опиша концерта, нито да го изпея, или да го напиша по ноти…
Присъствието в залата дава нещо, което и най-добрите камери и микрофони не могат да хванат.
Може да гледаш много записи на една група, но в залата, на живо е различно. Сякаш има магия, която камерата е безсилна да засече. Та който не е дошъл, може само да съжалява.

Преди бях споменал за контакта между публиката и изпълнителите. С чисто сърце мога да кажа, че Brazen Abbot държат първенството по този показател! Най голяма заслуга за това имат несъмнено Джо от една страна – през цялото време сякаш имаше непрекъсанта връзка между него и хората в залата. Джо определено показа, че е не само велик певец, но и артист.
Другият беше басистът. Бих го кръстил “мистър Динамит”. Той сновеше по всички ъгли на сцената и сякаш бе натъпкал джобовете си с шашки TNT и където се надвесеше над зрителите, сякаш избухваше поредната от тях!
(Другари от НСБОП, които наглеждате насам – това е метафора 😉 )
Освен че човекът владееше баса страхотно.

На подиума за барабаните бяха оставени две бутикли за вокалиста – едната голяма с вода, другата, по-малка, пластмасова, пълна с подозрителна червена течност…
Джо надигаше и двете, като повече оказа предпочитание на по-малката. А течността вътре си беше точно това де,… т.е. подозрителна червена течност… :mrgreen: :p

Юнакът на барабаните освежаваше гледката с пънкарската си прическа и също си разбираше от работата много добре.

Нелко оправда напълно думите на Джо, че е “българският Джон Лорд”. Но ние си го знаем де 😉

Николо ми е добре познат като музикант, но сега демонстрира, че свиренето на живо по никакакъв начин не го притеснява. Всъщност цялата група показа, че е наясно с особеностите на концертното свирене. То не би могло да бъде по-друг начин, ще речете, при такива професионалисти, но не, може. Вижали сме музкиканти, които на живо звучат като в студиото, а концертът си е различно нещо, но Brazen Abbot определено е другото название за импровизация!

За Джо бях чел, че на концерт се изморявал бързо, губел глас…
Цък! Може би се е случвало някога да няма ден, това все пак е човешки глас, не инструмент, но днес беше в страхотна форма. Показа невероятно владеене на гласа, голям диапазон резки преходи и къдрави украшения… Невеорятен! Даже в последните минути, когато като говореше, звучеше леко пресипнал, при пеенето този ефект го нямаше.
То и Гилън имах късмет да го случа в добра форма, но Джо според мен си е запазил гласа много по-добре.

Както казах публиката се отчете добре, давайки всичко от себе си, отплащайки се за всеодайността на групата. Нещо, което бе оценено и възнаградено – след последното слизане от сцената, групата пак се появи и изпълни Black Night, която не беше в сетлиста.

Концертът продължи малко повече от 2 часа и 30 минути, като единствено първият концерт на Manowar у нас го бие по продължителност – малко над 3 часа. (Не броя втория, петчасовия, защото той целеше поставяне на рекорд. Говоря за “стандартен” концерт).

И така една среща с талантливите музиканти и красивата музика завърши. Остава да чакаме да излезе новата рок-опера на Николо „Дракония”, части от която бяха представени на концерта.
Който е чел бозите ми, знае че си падам по дракони, така че ме заинтригува много 😆
Всъщност падам си по музиката на Николо. По добрата музика като цяло.

ПП.
В този ред на мисли, иска ми се освен на диск, да имаме щастието да видим операта ( а защо не и предишната) на живо. Както писах по-горе, нищо не може да замени живото изпълнение. Нито ХХХ-инчовата плазма, нито квадро-хипер-ултра съраундът.

ППП
Ето, че и Майк Рам се е отчел с хубав репортаж.

Таланти и поклонници

ManowarГрупата, която обръща най-голямо внимание на феновете си е Manowar. Поне от тези, които аз познавам.
Може би за Grateful Dead би могло да се твърди същото, но те са доста извън полезрението на българската публика за съжаление.

Наскоро Manowar записаха песен на няколко езика, включително на български. Това подейства като звънеца за кучето на Павлов на булгаристанския изкуствопотребител, предизвиквайки огромно налягане в слюнчените му жлези, което доведе до изригването на огромни гейзери, конкуриращи исландските по форуми, блогове, чатове и къде ли не.
Continue reading

Епизод

Преди 5-6 години докато работех и слушах радио с едно ухо, прозвуча “Новото гробище над Сливница” на Вазов в рок вариант. Заслушах се, групата ме заинтригува. След това чух и “Хаджи Димитър” в тяхно изпълнение. Оказа се, че има още песни по “Епопея на забравените” и по стихове на Ботев също, а групата е “Епизод”.

Първи беше открил това моят съкурсник от Шуменкото ВпИ (сега Шуменски университет) и приятел Максим от Монтана (Михайловград по ония времена).

Не групата – тогава те току-що са започвали, а това, че стиховете на Ботев и Вазов много пасват на метъл-музиката. И още повче, че тинейджърите много се палят, като ги слушат в такъв вариант. И ако в училище са спяли, когато са изучавали тези стихове, след концерт ги научаваха доброволно “от самосебе си”.

Като учител в Михайловград, Максим сформира ученическа група и с тях забиваха здраво по разните мероприятия на художествената самодейност, дискотеки и други подобни.

Максим покрай тая дейност беше си спечелил голям авторитет сред повечето ученици и те уважаваха мнението му. Доста хора беше отказал от опитите да пробват наркотични вещества – тази “мода” тогава си пробиваше път и използваха най-често разни лекарства, защото другите наркотици още не бяха разпространени “на пазара”.

Но от Партийното ръководство му забраниха.

Не, не антинаркотичната пропаганда. А музикалните изяви. Които пък стояха в основата на имиджа и уважението към него както вече казахме.

Какво им е пречел, от какво “другарите” са се уплашили, не знам. По-скоро от омраза към всичко, което не им е привично. Ако Максим и групата му изпълняваха частушки, едва ли щяха да го спрат.

А михайловградските партийци бяха особено консервативни. Когато съвсем официално и легално излезе филмът за “Щурците”, в Михайловград, оплака се Максим го давали само веднъж, в работен ден по обяд, когато почти никой не е могъл да го гледа.
И “Щурците” бяха “опасни”…

Но дойдоха други времена, що-годе патриотичното възпитание, което се опитваше да наложи българското образование отстъпи на съвсем неясно ориентирани програми. Все повече младежи или мразят България, или без да я мразят, гледат как да се изнесат на по-цивилизовани места. Всякакви български постижения са забравени, българското се отрича.

В това време група “Епизод” решиха да се опрат на българските корени, със стихове от българската класика и със свои собствени искат да припомнят героичната част от българската история, със средствата на най-подходящата музика за целта – метъла.

Наред с песни за измислени герои от скандинавския фолклор, за Валхала и Асгард, можем да чуем и не по-лоша музика, за реални личности от нашата история. Левски, Хаджи Димитър, Патриарх Евтимий, героите на Шипка, Батак и много още.

Във време на крайно засилване на българския национален нихилизъм, “Епизод” правят музика, която да утвърждава българските ценности, да припомня, че корените ни не висят във въздуха, а са дълбоко вплетени в историята.

История на групата
Официален сайт

11.06.2008 – Mark Knopfler

Хубав пролетен ден. Слънчево и топло, но не горещо. Оживление около НДК. Разглежаме изложбата на “моста на влюбените”, както видях, че го пишат от известно време и се отправяме към входа.

В 19,45 седим пред вратата на залата. Вътре се чува, че саундчекът още не е приключил.
Почти в 20 часа вратите най-после са отворени. Заемаме местата си. По сцената още щъкат роудита. Позната ситуация, но поне го нямаше едночасовото висене и блъскане пред входа под снега.

Този път обаче аз предвидливо съм се запасил с вестници и списания и чакането минава по-леко.

20,55 – лампите угасват, прожекторите лумват и потъваме в магията на музиката. Буквално!

Най-напред “чичо Марк” и групата му ни поднесоха от по-новите песни, сравнително по-спокони и първите около 40 минути бяха минути на пълно отпускане и релакс.

Наред с магическата музика осветлението и ефектите бяха много добре подбрани, в меки пастелни тонове. Светлините внушаваха картини на магическа гора, звездно небе, есенна поляна, селски калдаръм, мъгла над езеро и много други красиви картини, за които е необходимо съвсем малко въображение и вгълбяване в музиката, за да можеш да ги видиш и да се потопиш в тях напълно.

Във втората част на концерта Марк започна да нажежава обстановката с песни от времето на Dire Straits. По-голямата част от публиката изглежда очакваше точно тях и реакцията беше много по-бурна. Аз специално харесвам еднакво и старите и новите песни на Марк Нопфлер, но беше много приятно да чуя на живо някои от старите хитове, като Sultans of Swing или Brothers In Arms.

Всички от групата са страхотни музиканти, повечето мултиинструменталисти, като особено ме впечатли човекът, свирещ на цигулка, флейта и банджо, но не можах да открия името му.

За да се постигне характерният за музиката на Марк Нопфлер звук, групата е стабилно оборудвана с инструменти, включително роял, хамънд орган и контрабас. Всичко това, съчетано с брилянтната китарна техника на Марк и разкошните му композиции се изля като поток от хармония, красота и съвършенство, който и ужасната акустика на зала 1 на НДК не бе в състояние да съсипе!

Отново след една година


Where the eagles fly – I will soon be there
If you want to – come along with me my friend
Say the words and you’ll be free
From the mountains to the sea
We’ll fight for freedom again

(това сякаш е писано точно за Калиакра )

Там съм! Само да не ми мине стадо котки път (щото една -две не могат да ме спрат 🙂 )!

Друг кой?

😀

01.11.2007 – Зала фестивална

Тоя текст ми седи в черновите от 2 месеца, все го преправям и явно няма да успея да го докарам във вид, който да ми хареса, така че поне да го пусна (все още) в годината, в която беше концертът.

За първи път чух за Дийп Пърпъл в един филм на Богомил Райнов – беше 1972 или ’73-а година. Там лошата героиня искаше да подиграе нашия герой, но той като печен разузнавач информиран по всички въпроси не се даде, а й обясни всичко за любимата й група.

Тогава не обърнах много внимание – бях слушал достатъчно за “лошата буржоазна музика”, а много ясно беше, че “лошата” героиня няма начин да не слуша “лоша” музика.
Continue reading

Helloween&Gamma Ray – 18.11.2007

Gamma Ray не ми са много познати, май досега 2 или 3 техни песни съм слушал.

Харесаха ми. Добри са, но нещо малко не им достига (не като изпълнители, имам предвид музиката).

Helloween направиха разкошен концерт.
Жалко само, че имаха нещастието да свирят само 17 дни след Пърпъл… Така че не успяха да ме запалят така, както би било, ако ги бях слушал по друго време. Но си беше добро преживяване. За два часа успяха да изпеят доста от най-популярните си песни, къде поотделно, къде слети няколко песни в една.

Единствено ме подразниха озвучителите – вокалът се чуваше лошо.
Continue reading

“Гласът на рока”

В петък, 28-и септември на площада пред НДК, заедно с още 5-6 хиляди души (според вестник “Стандатрт”, организатор на събитието – 30 000?!) бях строен на площада пред НДК.

Група “Сигнал” подгряваше. (И това доживяхме, “Сигнал” – подгряваща група на “БТР”… )
Някои си припомняха стари, по-добри или по-лоши времена и пригласяха, но повечето чакахме.
В 19 часа излязоха БТР. Стана горещо. Настроението се вдигна с няколко степени. След 4 песни на БТР всички изреваха като един – Киро подхвана рифа на “Stormbringer” и Глен Хюз с бас-китарата си застана зад микрофона.
Continue reading