Книголандия
Страницата на хумориста Весел Цанков
Блог класация

„И“ като Икар

По-възрастните сигурно помнят тоя филм, но темата всъщност не е за него. Поводът за този пост е статията на Григор за Пол Тибитс и лекият спор, който заформихме с komata

Който помни филма, не може да не е обърнал внимание на психологическия експеримент, който беше показан. А именно, как повечето хора с чиста съвест могат да измъчват себеподобните си без да изпитат някакво угризение или съмнение в действията си, ако нареждането и обосновката на деийствията им идва от авторитетен източник – във филма от правителствен научен институт. Това за мен беше може би най-интересният епизод от филма, изигран перфектно. Всъщност реално никой не беше измъчван, но изследваните не знаеха това. Мъчението се провеждаше под благовиден предлог – да се „докаже“, че подобрява запомнянето. Оказа се, че много малък процент (не помня колко, но беше нищожен) се сещат, че има нещо нередно и опитват да спрат преди да е изтекъл експериментът, а още по-нищожен процент спират, след като им бъде отправена заплаха, че нарушават правителствен експеримент и ще бъдат наказани. Във всеки случай над 90% си измъчваха себеподобния докрай с чистата съвест, че правят нещо добро за държавата.

Когато бях в казармата, често в ареста докарваха цигани, избягали от дисципа, за да ги транспортират до някой затвор. Един съм го запомнил особено добре, защото успя да избяга и от нашия арест, за да се обеси в някакъв склад. Какво е изживял през целия си престой по казарми и арести мога да съдя по това, което се случваше в нашия арест. Караха го да пее и танцува докато мие пода например. Няма да пиша за всички извращения, които съм видял, защото не искам да обърна блога във филм на ужасите. Друг един циганин беше накаран да пее, докато в съседната стая изнасилваха жена му, на която бяха обещали, че ще позволят да го види. Е, не ѝ позволиха. Опитите ми да се противопоставя по някакъв начин отнесоха само подигравки и не допринесоха по никакъв начин.

Може би е трябвало да подам сигнал в по-висока инстанция и да си изтърпя линча, сигурно не съм направил всичко, което е зависело от мене. Давам си сметка, че въпреки че един такъв сигнал сигурно щеше да изчезне, аз не съм направил всичко, което зависи от мен.

Но мисълта ми беше за друго. Сигурно мислите, че съм бил в едно поделение със закоравели престъпници? Не. Момчетата, които се „забавляваха“ по този начин си бяха така да се каже „елитни“ (бяхме елитно поделение). Повечето добри ученици, първенци в училищата, от където идват, фаворити сред съученичките си. Тогава си дадох сметка (макар да го знаех „теоретично“) как в зависимост от обществената нагласа, дадено човешко същество може да бъде възприемано като неодушевен обект, без някой да изпита и най-малки угризения.

Друг случай, вече бях първи курс студент, попаднах на една маса, на която граничар в отпуска се хвалеше как застрелял двойка млади източногерманци, може би студенти, които опитвали да избягат през българо-гръцката граница. Описваше го много колоритно, как ранили отдалеч момчето, как приятелката му започнала да вика за доктор, как от близо ги довършили. На цялата тази сага, само едно от момичетата на масата се опита да каже, че това е прекалено жестоко, на което „аргуметирано“ ѝ беше отговорено, че нищо не разбира. Аргументите бяха стандартни, които всеки служил в българската армия от онова време е чувал многократно, граничарите сигурно и много повече от останалите войници. Човекът обаче ги редеше като свои. Явно вярваше в тях. (Само да вметна, че до кокото съм чувал, освен всичко наградата за арестуван „диверсант“ беше 5 дни отпуск, а за убит – 10 дни).

Дали този „герой“ по-късно е изпитвал угризения? Може би по-късно се е разкайвал? Или като Пол Тибитс продължава да се гордее с постъпката си и вярва, че е направил нещо полезно за родината си? Не знам. От тогава не съм го срещал и нямам представа, какво развитие е претърпял след това.

На пръв поглед, Тибитс изглежда по-ужасен от двамата – избил е няколко стотин хиляди, а тоя „юнак“ само двама (е, може по-късно да е имал и други „героизми“). Но като помислим, Тибитс е изпълнявал бойна мисия. За по-късно не знам, но по време на мисията е вярвал, че допринася за спирането на войната. Летял е, до където му е било наредено и е пуснал бомба, където е било заповядано. Както и той, и много други пилоти са го правили многократно. Вярно, в случая бомбата е била по-особена. Но и „обикновена“ бомба носи ужас и трагедии, само в случая, порядъкът е много по-голям.

В случая с моя „познат“, „героят“ е имал на няколко метра пред себе си явно невъоръжени и напълно беззащитни хора. Единият – тежко ранен. Но той ги е застрелял от близо, гледайки в ги очите, докато го молят за пощада. Тук идва и мястото на коментара на Жилов

И двамата, и Тибитс, и въпростният граничар са вярвали искрено, че изпълняват дълга си. Но аз лично към Тибитс не изпитвам омраза и не мисля, че има нужда от някакво „оправдаване“. Докато към нашенския „герой“ и към много други, подобни на него, чувствата ми са много по-различни.

ПП
По-късно научих, че психологическият експеримент, за който споменавам, се нарича Експеримент на Милграм и Григор подробно е писал за него, а във филма беше демонстриран по перфектен начин.

Сподели

4 коментара „И“ като Икар

Leave a Reply

You can use these HTML tags

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  

  

  

Protected with IP Blacklist CloudIP Blacklist Cloud