Автобиография

Напоследък рядко се появяват нови постове в тоя блог.
Иначе авторът му, тоест аз съм още жив, не съм се отказал да пиша, но не ми остава достатъчно време.
А когато пиша, опитвам се да се упражнявам да пиша на английски и ползвам платформата Vocal Media.

Последното, което написах е една кратка автобиография във фентъзи вариант.
Ако някой иска да я прочете – цък точно тук.

Кацането

Много пилоти, астронавти и други представители на подобни екстремни и трудни професии издават книги, които нормално се ползват с голям интерес.
Обикновено тези книги обаче са написани от журналист или писател, който придава на разказа на пилота увлекателен облик.


Снимка: Йордан Колев

Йордан Колев обаче сам пише книгите си. Пилот прелетял хиляди километри, преодолял успешно тежки бури, видял много страни и опознал много хора по света. Резултатът от този опит, съчетан с безспорен писателски талант са увлекателни книги, които се четат на “един дъх”, но не се забравят, за разлика от много “бестселъри”, споменът за които изчезва веднага след затварянето на последната страница.

Кацането” е точно такава книга, която “не те оставя”, започнеш ли да я четеш, а споменът за прочетеното не избледнява.

“Кацането” е базирана на реални събития. Основата на историята е разказът за едно успешно аварийно кацане. Описанието на самия полет и подробностите свързани с различните системи на самолета, както и на работата на различните служби по летищата са много интересни за такива читатели като мен, които се интересуват от техника и специално от авиация. Но книгата не е документално описание на един полет завършил с аварийно кацане. Техническите подробности всъщност заемат малка част от съдържанието.

Основното в историята са хората. “Кацането” описва съдбите на много, най-различни хора. Освен че проследява минутите преди полета преживени от различните герои, поведението, и емоциите им по време на полета и след края му, читателят научава и по-ранни събития от живота им, много от които предопределят и реакциите им във фаталния ден. Изпитанието през дългите минути на неопределеност в повредения самолет водят до различни реакции, до разпадане на едни връзки и до заздравяване на други.

Както често става, причината за бедствието е наглед дребна и несъществена.
Знаем хипотезата за пеперудата, чиито криле могат да предизвикат ураган в другия край на света. По подобен начин дребно разсейване, не достатъчно добър контрол и верига от дребни на вид нарушения довеждат след време до драма в небето. Също интересна нишка от повествованието, която води до сериозни размисли.

Още с първите редове динамизмът на действието грабва читателя и не го пуска до последния ред. Въпреки че читателят знае, че кацането ще е успешно, напрежението постоянно се подклажда от усложняващата се ситуация, от реакциите на различните персонажи. Авторът показва завидни умения да “държи” читателя без да го изпуска и да го кара да скучае през цялото повествование.

“Кацането” е книга, която определено си струва да се прочете, книга предназначена за широк кръг читатели.

Йордан Колев в goodreads
Страницата на автора във Фейсбук

За концертите, за майсторите и за народопсихологията

Албена Данаилова
снимка https://www.wienerphilharmoniker.at

Току що прочетох нейде из безкрайните дебри на Нета, по-точно във Фейсбук:
“Само Виенската филхармония не ни беше разделяла, ето и това се случи”

Повод е една недомислена статия на Нюйорк таймс, че за първи път жена и то българка ще е концертмайстор на
Новогодишния концерт на Виенската филхармония. Тя пък не беше този път.
Съответно в Мрежата се завихриха буйни страсти, изсипаха се кофи със злорадство.

Като видях статията се зачудих, понеже помня, че Албена Данаилова, която е една от четиримата постоянни концертмайстори на въпросната филхармония беше и в миналото концертмайстор на Новогодишния концерт.
Като потърсих информация наистина през 2019-а година тя е била първи и единствен концертмайстор:
https://de.wikipedia.org/wiki/Neujahrskonzert_der_Wiener_Philharmoniker_2019
а през 2017-а – втори, както беше и тази година
https://de.wikipedia.org/wiki/Neujahrskonzert_der_Wiener_Philharmoniker_2017

Забавно е да чета, как хора, които не са си направили труда да проучат фактите “обясняват” кой бил първа, втора и т.н. цигулка и пишат нови биографии на
хора за които са чули преди няколко минути. Всъщност въобще не е забавно, а е тъжно, но с българската народопсихология и Марко Семов не можа да се оправи, аз
въобще не се наемам да я нищя.

Мисля, че поне още една година пак тя водеше оркестъра, не съм сигурен и не намирам инфо.
Може да бъркам с някой от другите концерти на Виенската филхармония, които съм гледал – в замъка Шьонбрун, в Будапеща и т.н.,
обаче това не е толкова важно. Както и гореспоменатите факти не са от такова съществено значение.

Само ще си позволя да уточня нещо.
Албена Данаилова е постигнала нещо изключително. Изцяло благодарение на своя талант, труд и упоритост.
И съответно е заслужила съответното уважение и сред колегите си, и сред широка културна общност в целия свят.
А злобата си остава единствено за сметка на злобарите.

Titan and Challenger – two tragedies, the same root

At first glance, these two tragedies may appear vastly different. One involved a submersible, while the other centered around a spacecraft. Furthermore, one was a state mission, while the other was privately funded. However, the underlying reason behind both disasters remains the same: the arrogance of those in positions of power and their disregard for the advice of experts.

More in my new article in vocal.media

Titan and Challenger – two tragedies, the same root

To a new place

Hi dear readers.
In my quest to reach a wider audience, I have transferred my section “In English” to vocal.media
From now on, you can find all my articles on that platform.

A little bit of Peace during the Cold war

Is Putin an agent of the West?

Why do you still use this "Russian alphabet"?

The Bill Gates Greatest Mistake

Lewis Carroll – a pedophile or a decent person?

I hope you enjoy reading my articles on Vocal.media.

Ein bisschen Frieden (A little bit of peace)

I abandoned the section called “In English” for a long time soon after I had started it. The reason I decided to write a new post in English is a little song which YouTube reminded me of these days, and all the memories it has brought up from the depths of my mind, which in turn set off a chain reaction of thoughts.
It’s the song “A little bit of peace” (“Ein bisschen Frieden”), which won the Eurovision a long time ago in 1982. I was doing my military service that year. Military duty was obligatory in Bulgaria those days. The song fascinated us a lot and I will not deny that the pretty lady who had performed it definitely mattered in that case. But it was the lyrics that made the song much more than just a pleasant melody performed by a beautiful and clearly very talented girl. The song is a plea for at least a bit of peace. We were enlisted soldiers who didn’t wish to be sent to war, and who yearned to go “back to Civilization”, as we used to say, as soon as possible. Of course, most of us didn’t know German, but there was a guy from a German language school who had translated the lyrics for us.

Here I have to clarify that the Eurovision was not broadcast in most of the countries of the Eastern bloc, including Bulgaria. Sometimes the people in charge decided to allow the population to watch the winner, and obviously this song was politically correct and we were allowed to watch the clip and listen to it on the radio. Let me not forget to specify that Eurovision was treated as “bad”. Here in the Eastern bloc we had “Intervision”, an alternative to the Eurovision network which was “good”.

The exact reason why I am writing this post is actually an interview with Nicole, which YouTube generously provided me with after I’d liked the song. There she said she was thunderstruck because the Israeli jury awarded maximum points to her song. This speaks to the complexes that many Germans still undeservedly have. Undeservedly, not only because today’s people are not responsible for the actions of their ancestors. Contemporary events show how almost a whole nation could be blinded after long years of targeted propaganda. But let’s return to the past.

In my youth, there was almost a total information blackout. We knew about the West, and we knew that it was “bad”. These were inhumane regimes (according to what we were learning), their people misanthropic and greedy profiteers. Also, there were oppressed people who fought for freedom… This was the picture we had received from the propaganda. It was impossible to travel to countries in the west. Only some thoroughly investigated people were allowed to travel there, after serious briefings. They were carefully instructed what they should say to others when they came back.

My father had some friends from West Germany and I knew that they were good people, however, the propaganda did its job for my mind. Despite the fact that I knew not everything they had taught us was right, when I grasped the lyrics of some of the western songs, I was surprised that people there sing about the same things as us… They have the same dreams, same longings, same problems, same hopes… I don’t know what I had expected: of course, not that they were singing about how they will slay and hang everybody, but I probably expected some misanthropic topics, some commercially oriented ones, I don’t know. But it turned out that those people were just like us!

So, art was one of the few very narrow channels through which the truth about the real situation in the West penetrated the socialist bloc.

It’s easy for us to judge and blame others but before we start to blame anyone, we must look at ourselves first. I’m not religious, but I will remind you of Matthew’s verse 7:3-5 about the sawdust in your brother’s eye and the plank in your own eye.

Nowadays there are a lot of information streams, but many people still continue to trust malicious politicians, and are susceptible to all kinds of evil propaganda. Unfortunately, free access to any and all information is not enough for many people to be properly guided. Even today, when that terrible tragedy happened in Turkiye, I read many senseless comments in social media. And we continue to fight for a piece of land at a time when the Universe has just showed us how it can destroy huge parts of it completely, alongside with many of us.

Finally let me wish everyone:
“A little bit of peace, a little bit of sun
on this earth, we all live on.
A little bit of warmth, that’s what I wish for
A little bit of happiness, a little bit of love
And that people won’t cry so often”

If I paraphrase part of the lyrics of the song a bit:

“I know that my post won’t change many things
I am just an old man, who writes what he feels”

But I’ll continue more optimistically, with John Lennon’s words:

“You may say I’m a dreamer
But I’m not the only one
I hope someday you’ll join us
And the world will live as one”

На цирк

Не бях ходил на цирк отдавна. Всъщност “отдавна” не е подходяща дума в случая. Не съм ходил повече от 40 години…
Щото нали, циркът е за деца. Днес посетихме представление на цирк “Колозеум” за да заведем дете.

Радвам се, че след толкова години, отново влязох под шатрата на цирка, за да се потопя в магията на това изкуство. Цирковото изкуство е много сериозно, сложно и многопластово. И разбира се в никакъв случай не е само за деца. Сега определено съжалявам, че толкова време пропусках живите представления и се наслаждавах на това изкуство само от телевизионните предавания на циркови представления.

В цирка децата попадат в приказен свят. С истински вълшебници, феи, принцеси и добри животни. Които разбира се са също вълшебни.
По-горе писах за магията на цирка. Именно магия, която ме накара да почувствам отново приказката. Приказният свят си е там, само трябва да оставиш настрана “опита”, рутината и цинизма, натрупани през годините и да му позволиш да те докосне. Ако не знаеш как – огледай се. Виж децата и погледни през техните очи.

Като погледна назад през годините, имаше разлики – навремето свиреха живи оркестри, заменени сега от електронни устройства. Артистите бяха и “роудита” (не знам, как се наричат сценичните работници в цирка) и сами подготвяха уредите за следващия номер, като се редуваха. Какво да се прави, инфлацията удря жестоко всички. Това обаче не пречеше на артистите да се раздават до край. Много от номерата бяха с висока степен на сложност и определено с много висок риск. Хареса ми също, как представлението беше композирано като история, започваща с две деца (също артисти, които участваха в представлението с различни номера), които попадат в приказния свят и която завърши също с тях.

Като споменах икономии, домакините не икономисваха за сметка на здравето на зрителите. Отоплението беше много добро.

Да, децата най-добре усещат магията на цирковото изкуство, а артистите от “Колозеум” добре знаят това. Затова и децата имаха възможност да пояздят пони, да се снимат на арената, да получат автограф от артистите. Както и избрани късметлии да участват в игра с клоуна на арената.

За представленията и локацията на цирка, може да се получи информация и от Фейсбук страницата им.

Мидалидаре – традицията възкръсна

След първия чудесен рок фестивал в Мидалидаре последва дълго прекъсване. Първо самите домакини отложиха събитието с една година заради ремонтни дейности. После се случиха събития, които ни напомниха, че нищо не е сигурно и всичко може да се преобърне тотално в един момент.

Билети

Билетите, платени още през 2019-а година щастливо дочакаха времето да бъдат използвани.

Тази година обаче традицията продължи. За радост второто издание на феста в Мидалидаре се състоя.

Още първият път Мидалидаре Rock in the Wine Valley показа как се организира перфектен фестивал.
Този път организацията беше на още по-високо ниво! Осигурена беше достатъчна площ за паркиране, както и разпоредители, които насочваха колите в паркинга.  Правеше впечатление, колко много хора бяха ангажирани с организацията и реда. Хора от екипа имаше навсякъде.
Фестът се проведе на същото място, като първия път, но сега разположението на сцената и останалите временни съоръжения беше различно, предвидено да побере много повече хора. И наистина, посетителите бяха в пъти повече от първия път. Нещо много радостно, което дава надежда фестът в Долината на виното да се превърне в традиция.

Нещо много важно – цените! За първи път на фестивал не режеха главата от кръста. Цените бяха нормални. Завишени леко, което е естествено, но не 4, 5 до 10 пъти както сме виждали по други подобни събития.

Също така за първи път на фестивал бирата не беше разредена!

Отново работеше схемата с депозит за чашите, заради което след концертите не оставаха купища смачкана пластмаса по земята.

Имаше достатъчно сергии и не се налагаше да се чака повече от 7-8 минути. В двадесет минутните паузи човек спокойно можеше да хапне, да пийне бира и да отиде пред сцената за следващия сет. За тоалетните не повече от 3 минути.

Отново за първи път освен с фестивална карта можеше да се плаща с банкова карта. Едно изключително удобство, което намали и опашките пред касите.

Разрешаваха човек да си внесе малка бутилка вода.

Ще обобщя – възхитен съм, по-точно цялата група бяхме възхитени от организацията.

За самите концерти – следва продължение.

Вазев

Блуграс
След “Отдел “И”” новата книга на Петър Тушков е в ръцете ми.
“Блуграс” – сборник с от 11 разказа и една новела. Дванадесет портала към други реалности, реалности нарисувани умело до последния щрих в детайлите.

Да отворим портала, табелката над който гласи: “Вазев”. (Гореспоменатата новела.)
След като прекрачим зад вратата веднага попадаме във вече не толкова близкото минало на нашата държава. В една алтернативна история, в която поредица от събития са се развили по малко по-различен начин, за да се получи картина хем близка, хем доста по-различна от това, което сме чели в учебниците по история и в литературата от онова време. И леко различните име и фамилия на главния герой от тези на прототипа му е най-малкото отклонение от познанията ни за епохата.
(Кой е прототипът няма нужда да уточняваме. Жокер – не е Димитър Подвързачов 🙂 )

Историята е алтернативна, но обстановката е автентична. Картините, които авторът рисува ни пренасят в действителността от края на 19-и век такава, каквато я знаем от разказите на живелите в онези времена.

И преди писах за богатия език, с който Тушков борави. С лекота рисува живи природни картини, градски пейзажи и мрачни учреждения, толкова истински, че можеш да почувстваш как водата от локвите на улицата прониква през обувките или как застоялият въздух наситен с прах и тютюнев дим дразни дробовете. Също така със замах може да те хвърли в невероятни фантастични реалности, а героите му са живи, пълнокръвни, всеки със свои индивидуални черти, добри и лоши.

Тушков е истински езиков хамелеон. Еднакво леко рисува в различните си произведения фантастични картини, магически реалности, кадри от съвременната действителност. Във “Вазев” езикът звучи характерно за описваната епоха, като излязъл изпод перото на Вазов. Но не, няма да имате нужда от “превод”, както бе “преведено” едно от изданията на “Под игото” на съвременен език.
Езикът на Тушков в повестта е напълно съвременен, но с лек архаичен привкус, което помага за пълното потапяне в атмосферата ан описваната епоха. Даже и пасажите, които представляват “цитати”, написани от самия Вазев, където изказът звучи преднамерено по-автентично за времето, няма нещо, за което радетелите за съвременен български език да се заядат. И не, повестта няма нищо общо с някои произведения, в които насиленият архаичен език дразни. Чете се леко и използваният изказ допринася за пълноценното вживяване в света на произведението.

За хората от типа “не обичам фантастика/фентъзи”, това не е фантастика. Единствено краят може да напомня малко на идея, родена в главата на Светослав Минков, но не, спокойно повестта може да се чете от хора, имащи невъзприемчивост към фантастиката.
Любителите на фантастиката също с удоволствие ще прочетат за перипетиите на журналиста и поета Йоан Вазев. Защото всяка история, която не е документална е фантастична. А ние обичаме фантастиката.