Книголандия
Страницата на хумориста Весел Цанков
Блог класация

И хубав, и умен

Така, заглавието беше за привличане на вниманието.
Правилното би било хубав и точен. Или пък добър и верен.

Мда. Става въпрос за преводи. Или хубав, или точен. Особено, ако се превежда поезия.
Там е едно мазало…

Та гледайки напъните на разни знайни и незнайни преводачи да преборят наглед елементарни текстове,
рекох и аз да допринеса с каквото мога за борбата за добри и точни преводи.

Като за начало реших да почна с песничка, а по-натам ще минем на Шекспир и сонети.

Внимание! Преди употреба прочетете инструкциите!

Първо седнете, за да не паднете.
Вземете си валидолче, валерианче, а най-добре и двете.

Запознайте се с важни ключови думи:
Първа дума
Втора дума
айде, може и без третата, но не е излишна.
За да е пълен комплектът, давам и четвърта, само по желание.

Ако сте минали началните стъпки и сте готови, продължавайте единствено на ваша отговорност:

 

Ориджиналът     Транслейшънът
           
Don’t shed a tear for me
I stand alone
This path of destiny
Is all my own
Once in the hands of fate
There is no choice
An echo on the wind
You’ll hear my voice

Some choose to fall behind
Some choose to lead
Some choose a golden path
Laden with greed
But it’s the noble heart
That makes you strong
And in that heart, I’m with you all along

So when you think of me
Do so with pride
Honor and bravery
Ruled by my side
And in your memory
I will remain
I will forever be within the flame

The olde village lanterne
Is calling me onward
Leading wherever I roam
The olde village lanterne
A light in the dark
Bringing me closer to home
    За мене не реви
ша кютам сам
Не ща та в моя път
ма ич билям.
И няма цък, не ща
съдбата вика „стой“
кат ехо у нощта
ще чуваш моя вой.

Тук некой бил бегал
друг станал шеф
а трети богаташ
със златен кенеф
Ма аз съм готин пич
с яко сърце
и баш зарад това
и теб ша тий добре.

Кат мислиш ти за мен
прави го с кеф.
Честта и храбростта
аз съм им шеф.
И тъй във паметта
ти ще си стоя
кат дървен кол побит
със факла във нощта.

На селската кръчма червената ламба
ме тегли, примамва навън
къдет и да скитам
червената ламба
присветва в нощта
и води ме баш към дома.

А така. Какво? А не, четенето не беше задължително, sorry!
И кв’о? И смисълът не бил точен, за другото да не говорим?
Ко ся, на „какво е искал да каже авторът“ ли ще си играем?
Авторът каквото искал да каже, казал го е, „преводачът“ – и той.
Кажете вие сега, да ви видя.

А за тези, които геройски са стигнали до тук – заслужен поздрав!

Изолация

Във времена, в които основно гледаме света през прозореца, в които ни липсва свободата, социалните контакти,
в които сигурен съм много хора римуват думите напрежение и отегчение във всевъзможни комбинации със затвор и нетърпение,
в които много също така много хора са убедени, че не могат повече, не издържат…
Искам да напомня. Всички сме свободни хора. И не! Не призовавам към нещо, което се римува с изброените по-горе думи, но
води до още по-голямо ограничаване на свободите. Не. Няма смисъл, а и съм убеден, че специалистите си разбират от работата
и няма да обсъждам дали мерките са адекватни, или може по-добре. Винаги може по-добре, но едно работещо решение е винаги по-добро
от много други, но погрешни.

Идеята е друга.

Да, казах думата. Но нека по-подробно.
Предполагам, няма човек, който да не знае, или поне да не е научил тези дни за Нютон, който в период на изолация е родил най-гениалните си идеи.

Изолацията не е попречила на полета на въображението му.
Но да не се връщаме толкова назад.

Нашият съвременник Стивън Хокинг, когото загубихме съвсем скоро бе лишен от всякакви свободи. И не, свободата му на движение не бе ограничена от властите, а от природата. Природата му бе осигурила тяло, което все повече и повече не се подчиняваше на волята му, докато накрая успяваше да движи само едно-две мускулчета под едното си око и посредством тях да контролира компютърната система, която му служеше за работа и за комуникация с останалия свят.
По-страшен затвор трудно може да си представи човек. Обаче тази изолация не попречи на полета на въображението на професор Хокинг да достигне най-отдалечените краища както на макро-вселената, както и до дълбините на микросвета.

Знам. Ние не сме Нютоновци, нито Хокинговци. Но имаме същите неща, които и те са притежавали. Имаме мозък. (или?) Имаме въображение.
Трябва само да ги впрегнем в работа.
Използвайте ги. Може да научите нов чужд език. Може да се захванете с калиграфия (нещо, което Стив Джобс твърди, че му е било много полезно) или с оригамии. Или някоя сериозна игра. Или ако притежавате определени сръчности и умения, на които не сте обръщали досега особено внимание, тепърва да ги доразвиете.
Да си припомните забравеното от училище като прегледате какво учат децата ви.

Вместо човек да се дразни от изолацията, може да я използва рационално.
Всички имаме мозък (?? дали?) и въображение. Да ги използваме, да не ги оставяме да закърняват.

А и да не забравяме – има безброй други светове, които са само на една мисъл разстояние.
Както открил героят на тази стара приказка, с която реших да ви почерпя:

http://www.webkeybg.info/the_cave/doc/the_storyteller.pdf
(Специални поздрави на феновете на Дио)

Огънят в мен

Огънят в менИзкушени ли сте от магията?
А знаете ли къде живеят магьосниците? В странни светове, населени с джуджета, еднорози и елфи? В средните векове, преследвани от безмилостни инквизитори. Или ги има и сред нас, в модерния свят, пълен с технологии и наука, които средновековният инквизитор с чиста съвест би обявил за дяволски творения?

Естествено, говорим за фентъзи.

Споменем ли съчетание на магия и съвремие, неизбежно първото име, за което повечето ще се сетят е Джоан Роулинг, която създаде цял свят, който съществува паралелно на нашия и за който повечето хора си нямат представа, че съществува.

По подобен начин Хари Дрезден създаден от Джим Бъчър обикаля улиците на съвременния Чикаго и громи силите на злото, спасява хиляди хора и има неприятности с властите, които го смятат за мошеник.
По нашите земи също живеят знайни и незнайни чародеи, като „Софийските магьосници“ на Мартин Колев или двамата шемети Лазар и Григор от невероятната „Ех, магесническа му работа“ на Калоян Захариев.

В никакъв случай не бива да пропускаме и драконовата поредица на Николай Теллалов.

И разбира се Роджър Зелазни, чиито герои често по един или друг начин се озовават в света, който познаваме, кога за кратко, кога за цял роман време.

„Огънят в мен“ на Даниела Богоева-Гюргакова ни води в днешна Франция.

Не случайно споменах Телаллов и Зелазни последни, точно преди да премина към темата на този пост.
Николай Теллалов е запознат изоснови с българските предания и вярвания и ги използва умело в книгите си. Също така има солидна ерудиция в областта на химията, физиката и инженерните науки.
Зелазни има огромни познания както по история, така и по различните религии и философски учения. В произведенията му има богата информация за християнството, исляма, хиндуизма, будизма и още много други култове, съществували през историята.

По същия начин в романа си Даниела Богоева демонстрира дълбоки познания на историята, основно на Франция – страната в която се развива действието, както и на християнската религия, на юдаизма, на Кабала и други религиозни, окултни и езотерични учения и практики, като вавилонски, шумерски и древноегипетски.

Голямата ерудиция не е единствената допирна точка със Зелазни. За разлика например от историите на цитираните по-горе двама адаши Хари – Потър и Дрезден, романът на Даниела Богоева, макар че е изключително приятен, увлекателен и се чете на един дъх има сериозна философска основа, върху която се градят действието и характерите.

Може да бъде направен паралел също с книгите на Дан Браун по отношение на информацията, която дават за местата където се развива действието. „Огънят в мен“ разказва интересни подробности за Париж и Авиньон, за историята и за съвремието.

Даниела Богоева не отстъпва по ерудиция на цитираните двама автори, нито по майсторство на изказа. В това се заключава паралелът между тях. Тя има свой собствен стил, не копира от никого и за разлика от много други дебютни романи, нейният демонстрира изградено майсторство и не наподобява други подобни произведения.

Езикът, който рисува повествованието е богат, изказът – красив. Всяка сцена е жива картина с най-малките подробности, всяко действие е детайлно описано така, че читателят буквално го вижда. „Огънят в мен“ е от книгите, за които изразът „потапя читателя в действието“ не е просто клише.

Историята е подплатена със сериозна библиография, авторката се е постарала да изгради стройна система от препратки към информация за различните места, ритуали и реални и митични персонажи, които се срещат в книгата. Но спокойно, това не е учебник, или някакъв сух „материал“, с който някой е решил да демонстрира начетеността си.

„Огънят в мен“ е увлекателна история, наситена със загадки, мистика и даже лек криминален привкус. (Не, няма трупове, нито детективи.) И въпреки че рано става ясно, кой е злодеят, в този случай това не е недостатък, няма особено значение защото не това е същественото за книгата. Цялата поредица от загадъчни събития, които се случват на Катрин и които тя и приятелите се опитват да разбулят са просто една централна нишка, около която е окачено повествованието, около която се изграждат събития, характери, описания, които представляват същността на произведението.

Не е пропусната темата за гоненията на вещиците през вековете – все пак става въпрос за магьосници, както споменах в началото, ролята на религиите, дълбоките корени в историята на много от съвременните празници и ритуали и още… Романът сам ще ни каже какво още.

И след всичко казано до тук, какво всъщност представлява тази книга? Ето какво казва самата Даниела Богоева -„просто една история за любовта и приятелството, за ревността и подлостта, за семейството и враговете, за правото да вярваш в това, което ти е на сърце.“

За тези, които като мен предпочитат електронни издания, книгата може да се намери в електронен вид на „щанда“ на Интернет книжарницата на Сиела

зелени

Преди много време бях „зелен“. Зелен в много смисъли, включително и названието, с което биват наричани псевдо-природозащитниците. Даже бях и „партиец“. Членувах няколко месеца в „Зелената партия“. Защо членството ми продължи кратко е друг въпрос.
Защо казвам „псевдо“ и защо вече не съм „зелен“?

Всъщност причислявам себе си към природозащитниците. Правя всичко, което зависи от мен за опазване на природата. Пестя, събирам разделно, не изхвърлям неща, които могат да служат още дълго, когато мога пътувам с градски транспорт, а когато съм с кола не карам по схемата „газ-спирачки“ и т.н.

Относно „псевдо“:
Тази статия може да отговори донякъде на въпроса. Това вече надявам се е някаква крайност, проява на човек с отклонения, каквито съществуват във всяка група от хора, обединени от някакви интереси и разбирания.

Този пост не е за „зелените“, заради които думата „екология“ доста хора смятат вече за мръсна дума. Да, много хора е трудно да бъдат убедени, че екологията е сериозна наука, която се прави от сериозни учени и изисква сериозни познания.

Именно сериозните познания са това, което липсва на активисти, като горепосочените.

Целта на този пост е да припомня, че едно от основните твърдения на псевдо-еколозите, това за консенсуса между учените относно климатичните промени е невярно. Или поне неточно.

Да, глобално затопляне има и фактите, които подкрепят твърдението не са личните спомени на този или онзи, а научни наблюдения върху измененията на климата и на ледената покривка в Антарктида и Тибет да речем. Наблюдавани са промени, които не са се случвали от хилядолетия. Не става въпрос за кратки климатични цикли за десетилетия и столетия.

Консенсус между учените липсва по много въпроси. Както и за самия характер на климатичните промени, както и на причините за тях.
Оказва се, че далеч не всички учени са съгласни за ролята на CO2.

Don J. Easterbrook е събрал много научни статии, които по един или друг параграф не се съгласяват с това, за което пвсевдоеколозите считат, че е постигнат консенсус.

Тук може да се напери по-старото издание на сборника: Evidence-Based Climate Science Data Opposing CO 2 Emissions as the Primary Source of Global WarmingElsevier

В по-новото се говори и за прословутите 97% от учените, които са постигнали консенсус. Оказва се, че този бомбастичен процент фигурира само в две статии. На практика процентът е далеч по-малък. Да, климатологията е още прохождаща дисциплина и много неща не са ясни.

Пак да подчертая, не става въпрос за научно-популярни, а за строго научни издания, за статии, които са преминали рецензия на поне двама независими рецензенти, преди да бъдат допуснати до печат.

За съжаление, както повечето научни издания, въпросната книга е скъпа, както и повечето издания на Elsevier, заради което и не малко учени протестираха наскоро. Уви, достъпът до псевдонаука е свободен, докато за сериозните научни издания трябват бая средства. Това от една страна опазва научните издания до голяма степен от проникване на несериозни публикации, но от друга ограничава достъпа до тях.

Все пак в Google Books има достъп до новото издания, което макар и орязано дава достатъчно информация. Там е разгледан въпроса и за 97-те процента.

Доста хора казват, че Грета и съмишлениците ѝ са все-пак полезни, защото са принудили политиците да „вземат мерки“, да „чуят“ и т.н.
Да, политиците добре чуват и доволно изпълняват – нови данъци, нови такси с оправданието „хората го искат“, „младите го искат“ и прочие.
На всеки, който реши да помисли малко, ще му стане ясно, че това не е пътят за решаване на проблемите.

Същевременно много хора денонощно работят за ограничаване на вредните емисии, за ефективно събиране и рециклиране на отпадъците, за създаване на все по-икономични двигатели и самолети. Например последното поколение на Airbus e 20% по-икономично от предишното, което на свой ред е по икономично и отделя по-малко емисии от предишното…

Ето една от недомислиците на псевдоеколозите. Те се борят за намаляване на самолетните полети, даже и за забраната им. Обаче оказва се, че като разход на гориво за превоз на килограм тегло, самолетите са сред най-икономичните превозни средства. Ако повечето пътници, които се превозват сега със самолети се прехвърлят на автомобили, замърсяването рязко ще скочи. И да, самолетите са най-икономични, ако са пълни. Ако пътниците намалеят, полупразните самолети ще горят почти същото количество гориво, но ефективността им рязко ще падне.
Но за политиците каузата на псевдоеколозите е добра – повод да обложат с нови данъци и такси пътуващите.

Изобщо, каузите на псевдозелените са недомислени. Примерно тази срещу месото… И ако всички хора станат вегетарианци, колко площи ще трябва да се разчистят за да се засадят, за да може да се изхранва населението? Освен това, далеч не всички животни се отглеждат във ферми. Много голяма част пасат свободно по поляните из горите и планините. И са полезни за горите по много начини, не само защото ги торят.

Забрана на пластмасите. Имаше снимка, как в Индия заместват пластмасовите опаковки с палмови листа. Пита се обаче, това е са ли същите палми, изсичането на които обрича орангутаните на гибел?

Замяната на дизеловото гориво с рапично масло. Оказва се, че за засаждане на необходимата рапица се изсичат гори и се унищожават ниви. Подобен прецедент има в Бразилия със засаждането на тръстика, от която се добива спиртът, с който вървят повечето „зелени“ коли в Бразилия.

И още много недомислици, в които псевдоеколозите вярват като в „Светото писание“ и не подлагат на критична оценка.

Разбира се, проблемите с климата и замърсяването са сериозни и е небходимо всеки да даде своя принос за решаването им, както например предлага Йордан Стефанов, авторът на блога и FB-странницата Наука и критично мислене.
А не чрез насаждане на истерии и паника, създаване на нови култове, чувство за вина и то сред хората, които реално са най-загрижени и най-отговорни за околната среда.

Дългото сбогуване

Когато преди две години Deep Purple минаха през България, поредна спирка от прощалното им турне, мислех че ги виждам за последен път на живо. Е, съдбата даде още един шанс.
Групата реши да „повтори“ някои от страните, през които вече мина „Дългото сбогуване“, където по техните думи са били най-добре приети.
България бе включена в това число и имах щастието да изживея още веднъж емоциите, които само Пърпъл са способни да създадат.

Deep Purple са една от най-любимите ми групи, не съм пропускал техен концерт у нас, без този в Пловдив, който беше след сета им в Каварна (на който обаче бях), обаче почти не съм писал за техните концерти.

Всъщност е много трудно да се опише концерт на Пърпъл. „Това и това изпяха, в толкова започнаха, в толкова свършиха, в този концерт наблегнаха предимно на класики“ – това са данни, които лесно могат да се вземат от статистиката.

Магията обаче, приказката, която магьосниците от групата ни дават да изживеем и която продължава дълго след последните аплодисменти и продължителното излизане от залата и претъпканите тротоари около нея няма как да бъдат предадени с букви. Не знам, може би някой вълшебник на словото, който умее да прави същите магии с думите, както петимата музиканти с нотите би могъл, но не и аз. (Мда, нивото ми на боравене с думите е не по-високо от това на Ринсуинд с магиите за съжаление.)

И наистина, как може с думи да се предаде невероятната хармония между петимата, как едни и същи песни звучат по съвсем различен начин на всеки концерт, как различни инструменти свирят заедно, сякаш са един и как невероятни импровизации се леят спонтанно. Белият лист или екранът не могат да възпроизведат акустичните водопади, изригнали от китарата на Стив Морз или стихията, която предизвиква Дон Еъри всеки път, когато има възможност да се развихри. Как „Рондо а ла турка“ съвсем естествено преминава в „Мари бабо гърбава“… Нали, те са съвсем близки, преходът между тях е само няколко движения на пръстите, но на музикант от ранга на Дон Еъри. Или другите двама магьосници, Пейс и Глоувър, за които ако кажем че просто поддържат ритъма ще е направо обидно.

Цялата магия няма да е магията на Deep Purple без гласа на Гилън. Гилън, който макар да е отдавна далеч от върховата си форма не ползва плейбеци, симбеци и подобни тарикатщини, до които прибягват огромна част от съвременните изпълнители, а се раздава до край.

Не, концерт на Deep Purple не може да се опише, трябва да се преживее. За съжаление остават малко възможности за тези, които са пропуснали. Догодина прощалното шоу продължава, който успее да ги засече някъде по света няма да съжалява.

Да не пропусна още един реверанс към българската публика – „Тихо се сипе първият сняг“, естествено пак от клавишите на Дон Еъри. Реакцията в залата ви оставям да си представите сами.

Въпреки че музикантите изглеждаха в перфектна физическа форма, както казва Глоувър в едно интервю: „идват времена е които телата отказват да правят това, което волята иска“. Нормално е желанието на ветераните да прекратят активната концертна дейност. Остават още неизвестен брой концерти от „Дългото сбогуване“ и изявите на сцена на великата група ще останат в историята. Да им пожелаем здраве и дълъг живот и да се надяваме, че ще успеят да ни зарадват с още нови албуми. Догодина чакаме поредния, записите за който петорката завърши наскоро.

За добрите намерения, или към Страната на чудесата през кривото огледало на „християнските ценности“

In the Shadow of The DreamChildЕдва ли няма човек, който да не знае, с какво е павиран пътят към ада, независимо че не е ходил там. Точно така. С добри намерения. Сигурно няма по-добър пример за верността на поговорката за ада и добрите намерения от съдбата на спомена за Чарлз Доджсън, човекът останал в историята с псевдонима Луис Карол.

Кой е Чарлз Доджсън? Каква е реалната личност, която стои зад автора, известен най-много с вечната детска класика за Алиса и странните ѝ приключения?

Тих, скромен, богобоязлив, стеснителен човечец, който живее изолирано и може да говори без да заеква единствено с деца, изключително чист човек, чужд на всякакво сексуално влечение ?

Или смотан латентен педофил?

Нито едното, нито другото.

Като стане въпрос за Луис Карол, за почти всички това е „Алиса“. Евентуално „На лов за снарк“. А той е писал и други книги, издал няколко любовни поеми.

Първият от двата образа е граден старателно от семейството на Доджсън и неговите викториански биографи. Вторият е базиран на първия, създаден при появата на Фройдизма. Вторият звучи много по-логично от напудрения, неестествен викториански образ, но е също толкова фалшив понеже е изцяло граден върху него, а не почива на никакви документални данни.

И двата образа са изградени на митове, които с течение на времето се самозахранват с нови и нови измислици. Защо ли се е получило така, след като Чарлз Доджсън добре е документирал живота си и в дневник, и с много записки?

Проблемът е, че близо сто години след смъртта му, всички документи и кореспонденция, останали от човека написал може би най-вечната от вечните детски истории (простете дерайлиралия лебедн) са били скрити от всеки, който се е опитвал да напише биография на Луис Карол. Документите са били строго пазени от наследниците му и биографите е трябвало да се задоволяват само с устни преразкази.

Чак през 1969-а година, след смъртта на двете племенници на Доджсън, Менела и Вайълет, които имат най-съществен принос в изграждането на мита „Карол“, оцелелите дневници са продадени на Британската библиотека. Четири от тях, както и голяма част от писмата и записките му са изгубени. Уви, след като достъпът до тях е свободен, добре изградените с години митове не рухват. Трябва да минат близо двадесет години след като дневниците стават публични някои изследователи да се престрашат, плахо да черпят едни или други факти от първоизточника, а не да преписват от по-стари съчинения на биографи и изследователи, които не са имали достъп до първоизточниците.

Документалният труд на Карълайн Лийч
„In the Shadow of The DreamChild“

за първи път публикуван през 1999-а година е първата, изцяло базирана на документи биография на Луис Карол.
Карълайн Лийч, след като се запознава основно с дневниците на Чарлз Доджсън и открива документи, които по незнайна причина са убягвали от погледа на по-ранни изследователи, въпреки че са били надлежно каталогизирани веднага след обнародването на документацията си поставя задача да разкрие истинската личност на човека, носил името Чарлз Доджсън, както и да даде обяснение как е възникнал митът за Луис Карол. Или по-точно двата мита – викторианският и по-късният, „модерният“ мит от двайсти век.

Лийч обосновава всяко свое твърдение с цитат. Не прави догадки и предположения. В книгата ѝ няма „може би“. Всичко е подкрепено с цитати от самия Доджсън, или от негови съвременници.

Защо и от кого е създаден митът за „чистият и праведен“ Луис Карол?
В основата на мита са роднините на Доджсън. Но защо са се старали толкова да скрият истинската същност на автора на „Алиса“?
Семейството на Чарлз Доджсън е било силно религиозно. Бащата на Чарлз е архидякон в англиканската църква, човек с много консервативни разбирания, който не се е свенил да обвинява колегите си свещеници в ерес заради изказвания, които не са отговаряли на представите му.
Той е упражнявал толкова силен контрол върху децата си, че всички без един от синовете му се осмеляват да напуснат семейството и да вземат живота си в ръце, някои от тях да направят свои семейства чак след смъртта на стария архидякон.

Единственият бунтар, който е имал смелостта да се откъсне от бащината опека и да заживее според своите разбирания е Чарлз. Иронично е, че точно човекът, който е набеден, че е бил стеснителен и не успял да порасне е единственият от децата на архидякона, който е предпочел да се откъсне от него и да заживее напълно самостоятелен живот на възрастен човек. Но това не е най-голямото прегрешение на Доджстън.
Оказва се, че той е бил не само талантлив писател, но и много приятен събеседник и силно привлекателен за жените. Черта, от която се е възползвал постоянно. Доста дразнещо Викторианските моралисти. Още повече, имал е връзки и с омъжени жени – нещо, което е укорително и днес, но е особено скандално за онази епоха.
Всички тези твърдения са подкрепени с документи в проучването на Лийч.

Според добродетелното и дълбоко религиозно семейство на Доджстън – голяма част от мъжете в рода имат църковна кариера, поведението му е било срамно за фамилията и се заемат усилено да изградят мита за чистия и непорочен Луис Карол, който да доведе до забрава спомена за Чарлз Доджсън.

Първият биограф на Луис Карол е племенникът му Стюарт Колингуд. Той е единственият от биографите, който е имал достъп до всички дневници, както и лично е познавал Чарлз Доджсън. От неговата биография The life and letters of Lewis Carroll започва създаването за мита (по-точно първият мит, викторианският) за Луис Карол. Колингуд грижливо избягва връзките на Карол с възрастни жени, полага основите на илюзията, че писателят е предпочитал да общува с деца, а не с възрастни. Все пак, Колингуд е оставил намеци, че Карол е имал интерес и към зрелите жени и че истинският Доджстън се разминава с лъскавия образ, който той изгражда. На едно място той казва:

„Да опишеш живота на Луис Карол, както би трябвало, изисква силите на човек с далеч
по-голям опит и прозрение, отколкото имам претенции да притежавам, и дори той вероятно не би успял да представи адекватно такава сложна личност.“

За съжаление следващите биографи на Карол, които преписват от Колингуд, поради липса на достъп до оригиналните документи тотално пренебрегват намеците, които той е оставил.

Че Карол е общувал успешно с възрастни жени може да се види и от биографията написана от Колингуд. Например той цитира спомените на
Mrs. Bennie съпруга на ректора на Гленфийл до Личестър, в които тя разказва как се запознала с него в ресторант в Уитби и цяла вечер са разговаряли ( за което е била порицана от роднините си, присъствали на вечерята), след което той е станал семеен приятел, с когото често са се виждали. Тя го описва като много приятен събеседник, с широки интереси и близък литературен вкус до нейния.

Въпреки че Колингуд е описал тази и други подобни случки, той упорито наглася фактите така, че да изглежда, че Карол е предпочитал общуването с деца и повече с момичета. Много от имената на жени имали някакъв вид връзка с Карол, той представя като момичета на 12, 12, 13 години, но не и на 14 и повече. Според викторианските разбирания момичетата до тази възраст са „чисти“. След нея вече биват разглеждани като сексуален обект и нерегламентираните връзки с тях се считат за „порочни“.

Лийч е проследила имената, за които става въпрос. Оказва се, че много от тях са били над двадесет годишни. Други на по 17-18 години – зряла възраст за Викторианската епоха.
Към тази „колекция“ се прибавят още имена на дами, които твърдят, че са познавали Карол, когато са били на по 11-12 години. Лийч е проучила историята на всяка една и я преразказва, на една с повече думи, на друга – по-накратко. Оказва се, че върпосните дами са на 22, 23, 27 години. Защо тези жени са изопачавали фактите? Защото са искали да се впишат в мита за Карол и да спечелят своите секунди слава.

По-интересен е въпросът, защо роднините на Карол са се постарали така да „нагласят“ своя именит роднина? Не са ли помислили докъде могат да стигнат нещата?

Проблемът е, че въобще не са подозирали каква бомба залагат.
Педофили е имало винаги, но през Викторианската епоха не им е обръщано особено внимание. Педофилията е отбелязана като патология едва през 1880-а година от Рихард фон Крафт-Ебинг, но сериозно внимание започва да ѝ се обръща чак през 30-те години на 20-и век. През Викторианската епоха с тогавашния култ към децата и „детската невинност“ обаче роднините на Карол са счели, че е удачно да прикрият непристойното му според тях поведение по начин, който чудесно илюстрира нашенската поговорка за веждите и очите.

Да, Карол е умеел да общува с деца. Като най-голям брат от десет деца – трима братя и седем сестри той е усвоил това умение. Наистина, когато разговорите с възрастните са го отегчавали е отивал да забавлява децата им. Често е използвал уменията си да общува с деца за да предизвика интереса на майките или гувернантките им. Но същевременно е общувал свободно с всякакъв вид възрастни хора – и академици, и актриси.

Карълайн Лийч проследява историята на биографиите на Карол, как той се превръща в затворен тип, който може да общува само с деца.
По-късните му биографи все повече се отклоняват от единствения първоизточник който имат и добавят нови „факти“, с които изкривяват още образа на Карол. Примерно Колингуд пише, че като ученик той добре е владеел юмручния бой и е умеел да защитава правата си. При по-късните биографии се разказва за смотания Карол, когото съучениците му са блъскали ежедневно „като маче у дирек“.

Особено зле става положението след появата на Фройдизма. Тогава се появява и вторият мит за педофила Карол.

Да, биографите на Карол до 1969-а година не са имали достъп до документите. Лийч разказва за биографи, които са се срещали с двете „пазителки на тайната“ племенниците Менела и Вайълет, които са разказвали какво уж има в дневниците, с което са подсилили още изкривяването на историята.

След предоставянето на дневниците, или на това, което е останало от тях за публичен достъп изследователите вече биха могли да черпят от източника. Уви, близо двадесет години след това продължават да се тиражират предишните истории, чак в края на 80-те години на двайсти век едни по един новите биографи започват да се позовават на дневниците и писмата, като постепенно, сякаш със страх се отдръпват от добре познатите митове. Страх как ще бъдат приети от читателите, или страх да разбият мита, с който толкова години са живели?

В книгата си Карълайн Лийч се спира на много аспекти от живота на Чарлз Доджсън, митовете свързани с тях и документите, които ги опровергават. На кратко ще спомена още два пункта от обстойното изследване на Лийч.

1. Фотографията. Карол е снимал много деца. Много от тях и голи. Храна за въображението на фройдистите. Това, което те пропускат е, че го е правил по поръчка, срещу заплащане. Същото са правили всички известни фотографи от оная епоха – и Джулия Маргарет Камерън, и Оскар Рийджландър, и останалите. Особеност на епохата. От викторианско време освен безброй снимки на голи деца са останали и безброй рисунки на такива. Лийч е обърнала доста внимание на психологията на култа към „чистотата“ и „невинността“ на детското тяло по викторианско време.
Самият Доджсън е притежавал за ужас на пуританите порнографски снимки и сам е снимал зрели жени в скандално облекло и пози (скандални за времето си), но тези снимки е държал предимно за себе си. Има запазени негови писма до жени, на които е имал доверие с молба да му набавят бански и гимнастически костюми за моделите.

2. „Любовта“ на Карол към Алис Лидъл. Несметно количество художествени произведения романи, пиеси, че и филми са създадени, в които смотанякът Карол точи лиги по Алис Лидъл – прототипът на приказната Алиса, а тя му показва среден пръст (образно казано).
След отварянето на дневниците се оказва, че Алис е съвсем бегло спомената. Никакво специално внимание.
Да, Карол е написал посвещения в двата тома на Алиса, но той е писал подобни посвещения към други деца в другите си книги. Един вид, правил го е, защото е могъл.

Лийч, въз основа на откритите документи дава и смислено обяснение за внезапния разрив между Карол и семейство Лидъл. Или поне с част от семейството. Защото отношенията му с декана Хенри Лидъл явно останали добри, защото деканът с цената на нарушение на правилника на университета е позволил на Карол да живее там до края на живота му, въпреки че той е отказал да приеме духовен сан – нещо задължително за преподавателите по онова време, а даже в последните години и въпреки отказа му да води повече лекции.

Митът за Карол е типичен пример, как един мит се самозахранва и доразвива. Привържениците му в желанието си да го потвърдят стигат до изкривяване на думите му.
Примерно, един от биографите му, Робърт Грийн твърди, че Доджстън пише в конкретно писмо че:

Алис Лидъл е тази, която го води в Страната на чудесата и през огледалото“
както и
„Да разговаряш с Алис е като да разговаряш с ангел“
(Roger Lancelyn Green, ‘My Name Is Alice’, Sunday Times Magazine, 7 April 1963.)

Лийч цитира точно, какво е писал Доджстън:

“ Позволете ми да ви изкажа искрените си благодарности за много сладките стихове, които сте написали за моето дете-мечта (която макар да носи името на една реална Алис, тя е изцяло въображаемо дете) и нейната Страна на чудесата.“
и
„…какъв може да бъде разговорът с ангел – трудно е да си го представим. Мисля, че това е привилегията да могат да бъдат изречени истинските детски мисли.“
(„The Letters of Lewis Carroll“ vol I p. 607)

Дет’ се вика, „има нюанс“.

Тук е мястото да посоча и една съвременна фалшификация – две снимки, които са се появили за първи път в Pinterest преди няколко години и обикалят Нета. И не забравяйте – „Not what it seems. Read on.“, както пише под първата снимка.

В заключение, книгата на Калърлайн Лийч е чудесна илюстрация, как историята бива пренаписвана заради религиозни или идеологически подбуди (Идеологията в крайна сметка е заместител на религията и си служи със същите похвати).

Не, Калърлайн Лийч не прави този извод. Той се налага от само себе си.
Затова и са смешни воплите за „изконните и единствени и неотменни християнски ценности“. Както и преди съм писал има общочовешки ценности, породени от необходимостта да живеем в общество – да не вредиш на ближния, да действаме заедно за общото благо и т.н. Те са еднакви и за християните, и за мюсюлманите, и за будистите. Да, атеистите изповядват същите ценности.

Подобни виждания е имал и самият Чарлз Доджстън:

„He would profess a tolerance for all expressions of religion,become fervent in his avowal that even atheists would find their place in the heaven of the God he believed in. ‘More and more it seems to me,’ he wrote in1886, ‘that what a person is is of more importance in God’s sight than merely what propositions he affirms or denies.’“

В случая с Карол виждаме как заради фалшив религиозен псевдо морал е очернен един достоен човек. В наши дни никой освен най-фанатизираните вярващи не би осъдил свободен човек заради сексуалния му живот, щом става въпрос за доброволни отношения между възрастни хора.

Всякакви ценности, свързани с определена религия може да са възникнали във връзка с някакви особености на времето, мястото и конкретните обстоятелства когато са били приети от определено общество. След като тези конкретни условия отдавна са променени, овехтелите „ценности“ остават като догми и табута, които никой не помни защо са били наложени, но ги спазва и които пречат на нормалния живот и междучовешки отношения.

Някои такива „ценности“ възникват не във връзка с определена необходимост, а случайно от общата нагласа на голяма част от обществото, като викторианският култ към децата. Както Калърлайн Лийч пише, на любовта на Набоковия Хумберт към Лолита не би предизвикала особено внимание във Викторианското общество – въз основа точно на християнските ценности на едно общество, много по-дълбоко религиозно от днешното.

Проучването на Калърлайн Лийч е на академично ниво, подкрепено обилно с препратки и цитати, със солидна библиография.
Стилът на писане е изчистен, на моменти висок, но се чете лесно. Много различен от множество писания, при които читателят се чуди, какво е искал аджеба да каже авторът, дали не само това, че знае сложни думички и умее да заплита изрази така, че сам да не може да се измъкне от тях.

За съжаление електронният вариант на книгата не е достъпен за България, та се наложи да ползвам акаунт в чужбина, за да се сдобия с него. Книгата може да се поръча от много места, примерно „Амазон“, като се предлагат и употребявани екземпляри на много по-ниска цена.

∆S=∆Q/T

Или с други думи ентропия. (Всъщност, това горе е изменението на ентропията на термодинамична система при обратими процеси, да съм по-точен. Така, за протокола.).
Ентропията е сложна работа и затова няма да я разнищваме. В учебниците по физика пише много работи за нея и въобще не е просто нещо.
За нашия случай е достатъчно да знаем, че ентропията е свързана с безпорядъка и че термодинамичните системи се стремят към състояние с максимален безпорядък.

Този процес лесно се наблюдава у дома, когато разни чорапи, смачкани дрехи, книги, части от някаква електроника, възглавници инструменти и други подобни започват прогресивно да изпълват стаята, докато не се намеси Демонът на Максуел във вид на силно нервирана домакиня и разхвърляните предмети чудодейно не се озоват по местата си… До не голям брой минути след намесата в естествения ход на термодинамичните процеси, който бързо след това взема реванш.

Като мото на скайпа ми от години се мъдри сентенцията:

„Невежеството е следствие на втория принцип термодинамиката, защото да бъдеш малкообразован е по-вероятно, отколкото да бъдеш добре образован“.

Не знам, кой е авторът на въпросната мъдрост, но това е фундаментална истина. По-голямата част от населението предпочита да се движи по принципа на най-малкото съпротивление. Малко хора полагат доброволно необходимите усилия да се образоват. Затова и развитие държави полагат усилия за стимулиране на образованието. За да изкарат възможно по-голяма част от населението от състояние на термодинамичен хаос, или в термини, подходящи за човешкото общество – състояние на максимална безполезност. Или пример за нервната домакиня в действие.

Преди време бях обяснил от гледна точка на кибернетиката, защо комунизмът не работи.
Термодинамиката от своя страна сочи, че причината е дълбоко вградена в основите на комунистическата идеология. А именно основният постулат на Марксизма, за диктатурата на пролетариата. Или диктатурата на по-ниско образованите над образованите. Не че няма образовани работници, природно интелигентни и т.н. Като цяло пролетариатът е по-слабо образован от елита.
Като потвърждение идват и думите на Ленин, че не може работникът да взема по-ниска заплата от инженера. Всъщност при социализма доста работници вземаха доста по-високи заплати от инженерите и така, за много от тези, които избираха професията на инженера единствен стимул беше избягването на тежък физически труд. И евентуалната възможност в далечно бъдеще да станат началници, или сакралната мечта, влязла и в студентския песенен фолклор – директори.

Или, ако се върнем на по-горната аналогия, марксистите изгониха нервната домакиня на улицата и очакваха къщата сама да се подреди. Не става.

По същата причина, дълбоко залегнала във физическата същност на света не работят и делюзиите на разните там анархисти и либертарианци. Те също се надяват, макар и базирани на различни идеологии да държат изкуствено обществото в състояние с висока ентропия и да изгонят домакинята от къщата.

И добре известният Закон на Парето е отражение на все същите закони на статистическата физика. А и трите гореспоменати идеологии се опитват да отрежат точно тези 20% от Закона на Парето, които вършат работата и движат нещата

Варна рок 2019

Варна Рок 2019Добре е, когато нещо хубаво се превърне в традиция.
Жалко е, когато една добра традиция бъде унищожена, а друга, обещаваща спре в самото начало.

Рок фестът във Варна обещава да се превърне в нова, добра традиция. Вярно, с нови организатори, с някои проблеми, но доброто начало е поставено и обещава да потръгне.

Първоначално, за място на провеждане на феста беше обявено отново пристанището на Варна. Така пишеше и на билетите, които този път се продаваха от epaygo. Затова и, както миналата година избрахме същата резиденция. Е, в последния момент бяхме изненадани, фестът бе преместен на плажа в Аспарухово.
По този повод се надигна вълна от негодувание срещу организаторите.

Аз обаче искам да изкажа благодарност на хората, които все пак успяха да запазят феста, успяха да осигурят провеждането му и да не провалят очакванията на хилядите фенове, повечето от които от миналата година си бяха планирали графика и очакваха събитието с нетърпение.

Не знам, каква е била точно причината за смяната на мястото. Чух няколко хипотези, някои от които звучат достоверно, но каквато и да е била, сигурен съм, че организаторите не са го направили „за кеф“, поставени са били пред неочаквани проблеми в последния момент и за краткото време, което имаха за реакция успяха да вземат адекватно решение и спасиха хиляди хора от горчиво разочарование.

Плажът, както и да го погледнеш, не е най-доброто място за нещо друго, освен за … плаж. Вечер пясъкът изстива, неприятен е за ходене, но за компенсация човек може да си просне хавлийката и да полегне между сетовете… Доста хора го бяха направили. Друга компенсация на неудобствата и затрудненията с транспорта беше чудесната гледка към Варна и към пристанището.

Като (голям) плюс на феста беше доста по-добрият звук от миналата година. Този път освен ниските и част от високите честоти добре се чуваха и останалите. Все пак и сега прекалено бе наблегнато на ниските честоти, които особено когато барабанистите и басистите се развихреха, доста заглушаваха останалите.

Програмата и този път бе наситена, като сега и в първия ден участниците бяха сериозни, а не начинаещи, както беше миналата година. Трудно ми е да кажа, хедлайнерът от коя вечер беше най-силен. Симпатиите ми клонят към Rage, но не мога да принизя стойността на останалите хедлайнери. И ко-хедлайнерите. И останалите… Но да караме подред.

Първата вечер, за голямо съжаление изпуснахме сета на CATORGA. Виж, варненците Drive Your Life ги засякохме, за което въобще не съжаляваме.
След варненската група излезе една от групите, за които може да се каже, че са писали историята на Траш-метъла… и се оказа, че е останала там, в историята. Новите парчета поне на мен ми се видяха твърде еднообразни и безинтересни. Хмм, всъщност и за AC/DCказват, че са група, която свири само една песен, но там ситуацията е друга… Или просто Destruction не са моята група. Виж, относно изпълнението нямам грам забележка. Професионалисти от най-висока класа.

Жалко, че малко хора у нас познават Rage. Предполагам затова първата вечер публиката беше най-малко. Може би и защото доста хора са пътували този ден и не са успели да стигнат навреме, но тълпата пред сцената бе срамно малка за това, което сътвориха Rage и Lingua Mortis Orchestra.

Гледал съм доста клипове на Rage със симфоничен оркестър, още повече съм слушал, но съвсем друго е да усетиш на живо синхрона между метъл-бандата и оркестъра. Rage показаха, че метълът и симфоничната музика взаимно се допълват, щом артистите ги усещат еднакво близки.
Чухме, как валдхорната чудесно допълва китарите, как метъл-комплектът барабани на Lucky Maniatopoulos хармонира с щрайх секцията. Невероятно изживяване.
За късмет, през първия ден звукът беше (почти) перфектен, така че успяхме пълноценно да изживеем спектакъла, който поднесоха Rage и Lingua Mortis Orchestra.

Както казах, селекцията беше много силна
Вторият ден започна ударно с Velian. Само защо трябваше те да са първа група? Може би за да дойдат повече хора рано заради тях?
Velian правят жестока музика. Страхотни инструменталисти, а вокалът владее по невероятен начин гласа си.

След Velian заби другата голяма българска група Sevi. Този път поне не ги сложиха първи, като в Мидалидаре. Но мястото им отдавна е при „големите“.

Firewind бяха фантастични. Новият им (немски) певец Henning Basse демонстрира богат глас и вокални умения. Китарата на Gus G и органът на Bob Katsionis се допълваха по фантастичен начин. Самият Katsionis демонстрира умение да свири едновременно на китара и клавир.

Досега все се разминавам с W.A.S.P. В Мидалидаре почти ги бах „докоснал“, но те в последния момент отмениха европейското си турне и Dee Snider се наложи да спасява положението. Този път обаче работата бе сигурна. Когато от колоните се изля аудио-смути (да се изразя съвременно 😉 ) от песни на W.A.S.P. и сирени стана ясно, че май този път срещата ми с американците ще се състои. И наистина, когато след около минута Блеки цъфна с характерната си осанка и странните си ботуши, стана ясно, че сега вече няма грешка.
Знаем, че Блеки претърпя сърдечна операция преди време. Затова и времето на сета бе разделено на три части, през които фронтменът си вземаше по няколко минути почивка, за да може да изкара до края. Но когато беше на сцената се раздаваше напълно. Гласът му може да не е същият, както преди години, но бе много запазен.

Въпреки сериозният саунчек, този път озвучаването реши да се издъни точно на сета на W.A.S.P. Микрофоните ту ги имаше, ту се губеха нейде из паралелните вселени. Въпреки техните капризи обаче Блеки пя сърцато до края.

Сигурно заради щадящия режим на Блеки сетът на W.A.S.P. бе малко повече от час, за сметка на което Firewind свириха по-дълго. Но независимо от проблемите, The mighty W.A.S.P., както се изрази Henning Basse изкъртиха де що имаше мивки, вани и джакузита наоколо и отвинтиха главите на феновете. Аспаруховият мост пренесе на гърба си тази нощ много щастливи фенове в посока Варна.

Следващият ден, заради по-дългото шоу на Avantasia групите трябваше да започнат в 17:30, обаче нещата се проточиха и SECONDAY успяха да изкарат само три или четири песни. Те се оказаха много добра група, която не случайно е спечелила голямата награда на първия национален фестивал за ученически рок групи в Добрич и „Битката на Групите“ в Мидалидаре. Желаем им още по-големи успехи и вдъхновение.

За KROSSFIRE и миналата година писах, че са невероятни. Тази година пловдивчаните не само потвърдиха но и подсилиха добрите впечатления.

Rage показаха колко добър метъл-инструмент (в смисъл, не че е направен от метал) е валдхорната. KROSSFIRE демонстрираха, че и саксофонът не е само за джаз, а сетът им завърши със съпровода на гост-музикантката Даниела Валдханс на един от обичаните от метъл-групите инструмент – виолончело.

Velian, Sevi и KROSSFIRE са групи с много висока класа. Дали някои организатори на подобни прояви ще се престрашат скоро да ги слагат по-напред, поне в един от дните на фестивала?

За съжаление сетът на KROSSFIRE също бе съкратен.

SONATA ARCTICA също е група, която преди време слушах много често, но се разминавах, когато идваха в България(Каварна 2011 защо ли съм я пропуснал?). Успях да ги видя и тях!

За много голяма част от гостите на фестивала, финландската група бе кулминацията на последния ден и бяха дошли специално заради нея. Съответно музикантите не разочароваха никого. Плажът пред сцената бе озарен от щастливи лица, носени от подскачащи, танцуващи, припяващи или просто крещящи хора.
За съжаление точно сега пак стана гаф с микрофона, но все пак чувахме вокала доста добре. SONATA ARCTICA представиха много нови песни, както и някои техни класики.
„I Have A Right“ предизвика буря сред публиката, а кулминацията беше разбира се FullMoon.

За щастие проблемите с микрофоните бяха отстранени за следващата група. И наистина, за AVANTASIA характерен е букетът от различни вокали и провал с микрофоните би бил фатален за цялостното представяне. За щастие и озвучителите бяха наясно с този факт и AVANTASIA блесна с цялата си феерия от гласове. Гранирани със свежото чувство за хумор на Тобиас.

Този път Тобиас бе успял да доведе по-малко певци, отколкото в Каварна, на последния (засега, надявам се) рок-фест там. Киске липсваше, а разбрахме, че Рони Аткинс е отпаднал в последния момент по здравословни причини. Това не попречи AVANTASIA да направят грандиозно завръшването на Врна Рок 2019.

Много хора бяха оценили комбинацията от чудесни групи и морската обстановка и фестивалът бе добре посетен. Видяхме доста познати, а аз най-после засякох Майк Рам на живо. Всъщност за втори, но първият път се разминахме.

Че имаше много хора говори и фактът, че не видях този път Lemi Black, макар да разбрах, че е присъствал на феста. А да пропуснеш колоритната фигура на Lemi, която се разпознава отдалеч показва, че действително тълпата е била много гъста.

И накрая, да спомена картите, с които се плащаше на фестивала. Този път те няха издадени от Easypay. Можеше да бъдат взети и заредени на място, но за да си получат хората парите, трябваше да ходят следващия ден в гише на Easypay след 12 часа. Това, че я има тази възможност от една страна е добре, за да не стават опашки за теглене. Но трябваше да може да се вземат и на място, заради чужденците, които бяха дошли на феста. Човек, който трябва да пътува другия ден, или даже още същия, след края на феста няма възможност да ходи да търси гише.
Вярно, хората ще прежалят някой и друг лев, който им е останал (което предполагам е и целта на занятието), но дали ще дойдат догодина?

И така, вторият Рок фестивал във Варна вече е история, надявам се да се превърне в традиция и да видим много други добри изпълнители край варненския плаж.

И една снимка нещо като фестивал на хвърчилата, проведен в съседство:

Носталгия в Арена армеец

Близо 9 години след последното идване на Manowar в България, най-после групата отново стъпи на българска земя.

За тези, които бяхме на първия концерт на метъл-кралете в България, както на втория, които счупи поне два рекорда – за продължителност (пет часа) и за първото изпълнение на „The Crown and the Ring“ на живо, сравнението с предишните грандиозни събития е неизбежно. За съжаление, едно от нещата, с което Manowar ни смаяха в Каварна – изключително мощният и същевременно кристално чист звук тук липсваше. Не знам, каква беше причината, лоша преценка на озвучителите, липса на оборудване или друго, но звукът не се получи.

Вярно, тъпата зала се слави с ужасната си акустика. Обаче Deep Purple, други изпълнители, на чиито концерти не съм ходил, но съм слушал разкази на присъстващи и което е най-странното – Helloween, които до 14-и декември 2017 свързвах най-вече с ужасен звук показаха, че и в „Арената“ звукът може да е добър.

Вярно, като изключим първата песен, след това стана по-добре и вече думите на песните се различаваха, но сравнението с кристалния саунд в Каварна е неизбежен.

Иначе Manowar показаха отново, че те са Кралете. Също като преди изпълнението им беше стегнато, от песен в песен, без почивки, без излишно заиграване с публиката. Изпълненията бяха отново на студийно ниво. Да, гласът на Ерик Адамс е паднал, в сравнение с 2007-а, 2008-а година, прословутият 30 секунден крясък бе съкратен почти на половина, но въпреки това Ерик не се боеше от височините, не се опитваше да ги заобикаля, всяка песен бе изпята максимално точно. Джоуи отново показа върховна техника с баса.

Този път нямаше хор и симфоничен оркестър. На сцената от музикантите, които свириха на предишните концерти бяха само основателите на групата – Джоуи и Ерик. Този път на клавирите бе Joe Rozler, който както Джоуи обясни е техният постоянен придружител в студиото. Така че може да се каже, на сцената бяха трима, които са участвали в групата от самото ѝ създаване и са преживели историята ѝ.

Концертът бе добре подплатен с ефекти. Самата сцена бе оформена с декор като планина от скандинавски мит, върху която периодично се появяваха статисти със знамена и други символи. Мултимедията беше на ниво, огромен екран, може би като този на Nightwish, на който се редуваха клипове, както и музикантите в действие. Красиво, но определено ми липсваше семплата обстановка на стадиона в Каварна.

Тук е мястото да вкарам няколко думи на недоволство. Не срещу групата разбира се, а срещу хората, от които зависи къде ще се провеждат концертите. И те предполагам не са организаторите, които не биха имали нищо против по-големи приходи. От както е построена „Арена армеец“, нито един концерт в София не е направен на стадион. А през града минаха много групи, които лесно пълнят стадиони. Феновете са принудени да се тъпчат в тази зала със лоша акустика и много хора остават отвън, защото не са успели да си купят билети скоро, след пускането им в продажба. А някои не отиват точно заради залата.

Този път концертът продължи час по-малко от колкото първия път, когато ги видяхме в България. Точно на втория час на екрана зад сцената се появиха финалните надписи. Дали условията, при които се провежда турнето са такива, или заради напредналата възраст на изпълнителите не знам. Но като се има предвид, че повечето групи се изнасят средно след час и половина, спокойно можем да кажем, Manowar отново се раздадоха изцяло.

Носталгията по ония времена отпреди 12 години в Каварна мисля бе споделена и от музикантите. Те включиха в сет-листа няколко от песните от албума „Gods of War“, който излезе точно преди концерта в Каварна и много от песните от него бяха представени тогава (между другото, за мен този албум е върховното постижение на групата).

Manowar винаги започват концертите си с гласа на Орсън Уелс и песента „Manowar“ и го завършват с „The Crown and the Ring“, на запис. И този път видяхме пръстена на екрана на мултимедията, но този път вместо „Короната“ прозвуча „Army of the Dead (Part II)“ – отново от албума „Gods of War“.

Като заключение мога да кажа, съжалявам, че след „летящия старт“ – двете последователни идвания на Manowar в Каварна и краткият им сет на SofiaRoks-2010, трябваше да мине толкова време, преди отново да ги видим на българска земя и същевременно съм щастлив, че отново можахме да преживеем магията на тяхната музика на живо. Някои да си припомним ония години, други, които са пропуснали тогава да могат да я почувстват за първи път.

Животът?

Мине не мине и току се повдигат теми, които цивилизованото общество отдавна би трябвало да е оставило в прашасалите архиви на
изхвърлените средновековни суеверия.
Много гореща е темата за абортите. Много хора безкритично наричат аборта убийство, защото животът започвал видите ли, от оплождането.
Принципно, след оплождането се получава куп клетки, които трудно могат да се нарекат човек. И по-нататък, когато на ембрионът се появят хриле, едва ли някой ще го нарече човек. Реално за човек можем да говорим доста след раждането, но раждането е една разумна граница, след която ембрионът вече не е зародиш, а човек.
Но разумните доводи се разбиват в стената на суеверия и предразсъдъци. Започват приказки за „душа“, „божия искра“ и подобни нелепости.

Да обобщим. Наука и критично мислене постави въпроса:
„Когато две хаплоидни клетки се обединят и образуват една диплоидна това е живот? А хаплоидните клетки не са ли живот? “
Аз казвах, че за убийство можем да говорим, когато става въпрос за личност, а ембрионът по никакъв начин не е личност.
Но помислих малко, опитах да погледна от другата гледна точка и прозрях!
1)Мастурбацията е убийство! Всеки сперматозоид може да даде началото на бъдещ Айнщайн или Вивалди!
2) Менструацията е убийство! Всяка яйцеклетка – виж точка 1)
3) Сексът е убийство! Секс без зачеване = мастурбиране!
4) И сексът със зачеване е убийство! Един сперматозоид опложда яйцеклетката. А останалите близо 10 милиона?
И ако точно те са били бъдещите Айнщайн и Вивалди, а е спечелил този, който е направил Гошо-тъпото?
В крайна сметка – животът е серия от масови убийства – следователно животът е геноцид!