Последни коментари

Книголандия
Страницата на хумориста Весел Цанков
Блог класация

Гювенчето

– Има ориз с гъби в тенджерата на балкона. Сипете си за обяд и като изстине, да я пъхнеш в хладилника! – редя команди по телефона, крачейки към офиса.
– Да провериш, брат ти да не си легне без домашно! – вълна от недоволство изригва от слушалката. – няма кой друг, знаеш добре! А той се ослушва, когато не го контролират.
Изчаквам поредната порция мърморене.
– Аз ще се върна пак след 10, ако баща ти се прибере по-рано, да погледнете задачите по физика!
Този път вълната от възмущение е неудържима. Почти.
Изчаквам да стихне и продължавам:
– Знам, знам че си самостоятелна, но тази четворка по физика ще ти излезе през носа при класирането!

Прибирам сонито в чантата. Тази система на отглеждане по телефона продължава година след година. Сутрин ставам с децата, те поемат към училище след набързо струпаната закуска, аз оставам да готвя и да „слагам къщата в ред“. Към 12 часа тръгам към офиса. Дъщерята и синът звънят, щом се приберат и декламирам дневния ред, който съм се постарала и да им напиша на листчета.

Вечер, понякога заварвам някой от двамата будни, понякога и двамата спят. Бърза вечеря или само чаша вино и ядки и заспивам, като почти не чувам, как Бойко трака по клавиатурата в другата стая. Пак ще работи до късно. Или пък пише отнесените си истории…

Понякога се засичаме посред нощ с децата полуспящи на път към тоалетната. Иначе единствените контакти наживо, когато децата са първа смяна са сутрините, и уикендите, в които не работя…

Умислена за липсата на контакт с децата не усещам, как съм спряла пред тоя бутик. И какво правя там.

Да, виждам го. Същият крем, марката на който все не мога да запомня. Беше в торбичката с подаръци от колегите, при напускането ми. Заедно с още няколко джунджурии, картичката с банални пожелания за успех на новата работа и малката кутийка с крем. Крем, който се оказа един от малкото, от които лицето ми се чувства добре и не чувствам кожата си напрегната и суха.

Въпреки малката кутийка, оказва се, че с много малка доза мога да намажа цялото лице. Бойко каза, че сигурно е много скъп. За стотен или хиляден път ми разправя, как във втори курс му подарили много скъп афтършеив и как му стигнал едва ли не за целия остатък на следването.

Учтиво имитирам интерес, после обещавам, как ще му подаря от същия. После следва дежурното обсъждане, дали скъпата покупка няма да излезе всъщност по-евтина…

Той е – същият крем с марка, която трудно разчитам и още по трудно помня. Цената не се вижда добре, изглежда ми като 44. Подяволите, да се поглезя и аз, току що съм взела заплата от новата работа.

Влизам. Въпреки ярката дневна светлина, магазинът е осветен обилно от лампи-луни. „Експонатите“ на свой ред искрят под насочени прожекторчета и всичко излъчва лукс.

– Добър ден – заставам пред двете момичета на щанда за козметика. Имам дневен крем от тоя – посочвам – бих искала да купя и нощен.

– Има два вида – отговаря продавачката – с маслиново масло – 152 лева и без – 144 лева. От кой желаете?

При споменаването на цената загубвам говор. Продавачката ме оглежда.

– Имате по-суха и чувствителна кожа, препоръчвам ви по-лекият вариант, без масло. Желаете ли да пробвате мострата?

В този момент се сещам за пръстите си, с неоформен маникюр, зацапани с печатарско мастило, не желаещо да се махне въпреки усилията ня всякакви химии и малките пъпчици на екземата, причинена от тези химии.

– Аа-а, аз съм с друг крем, не искам да ги смесвам…

– Ще ви сложа тогава с една клечка на ръката, да го пробвате.

Подавам си ръката със свити пръсти. С периферното зрение сякаш съзирам едва доловима умивка на лицето на другото момиче.

Не се съмнявам, че добре са ме огледали и преценили, и никоя подробност не им е убягнала. Професионализмът на двете ги кара да се държат, сякаш съм очаквана и редовна клиентка.

Стоя като втрещена, отчаяно търсеща начин, да се оттегля що-годе достойно. Да се набутам в такъв филм…

Тогава я виждам на вратата.
Цялата в Прада и Гучи, луксозни дрешки, отиващи си една с друга, колкото на Мона Лиза биха „вървели“ уокмен и цигара. Всъщност Мона Лиза с уокмен би изглеждала добре. Ако я нарисува Леонардо.

Косата ѝ е в цвят, който писателите наричат, „платинено-рус“ и за който аз злобничко казвам, че е като изкисната в „Аче“.

Дебелата верижка на врата и масивните обеци крещят силно, така че се чува и в най-отадалечения ъгъл на магазина: „Ние сме по 32 карата!“

Платинената дама застава уверено пред двете момичета:

– Искам да подуша Гювенчето, де е на витрината!

– !?!?! – професионализмът на продавачките не им позволява да изразят потреса си

– Извинете, бихте ли повторили? Не можах да чуя добре. – учтиво отговаря доскорошната ми събеседничка с мек, професионално-неутрален тон.

Двете са изцяло погълнати от новата клиентка. Тъкмо момент да изчезна и резилът ми да бъда забравен, но любопитството как ще се развие историята надделява.

– Гювенчето бе, от средата на витрината.

В това време другото момиче е излязло вече иззад щанда.

– Ако обичате да ни покажете, кое желаете да изпробвате, за да не сгрешим. – със същия професионално-учтив тон моли втората продавачка.

Платинената сочи към малкото шишенце Живанши, което и аз бях забелязала да се кипри до „моя“ крем.

Момичето ѝ пръска на китката.

– Хмм. Мирише много силно. Нещо не ми харесва.

– Това е френски парфюм Живанши. Той е малко по-скъп – 180 лева. С по-силен аромат е, защото е предвиден да издържа дълго време.

– Верно е скъпичък. Ще го купя и ще си се фъскам през ден.

В това време успявам да направя заднишком слалом покрай две „натокани“ „фешънки“, оглеждащи рафтовете и се измъквам през входната врата.

Поглеждам часовника, и виждам малкото петънце от крема, което момичето сложи на ръката ми. Размазвам го по цялата си дясна буза. За момент ми минава нелепата мисъл да се върна, за да поискам от мострата и на другата ръка. Така де – да има и за другата буза.

– Айде жабо – продължавам забързано към офиса – отивай да си квакаш в твоя гьол, а остави, който може, да си се фъска с гювенче!

Това всъщност са две случки, разказани ми от двама души, които до колкото разбрах са се случили в един и същ магазин в близко време.
Аз ги попромених малко и ги обединих в една история.
Чудех се, дали да я пусна при бозите, но реших за сега да е тук.

Сподели

5 коментара Гювенчето

  • Валерия Илиева Windows Vista Mozilla Firefox 3.0.10

    Мдаа историята, която разказваш е интересна, но смятам , че няма място до прекрасните приказки които си написал защото go няма това вълшебство което те кара да мечтаеш.Смятам, че приказки могат да пишат само хора с добри сърца и затова Божо те смятам за добър човек.Прочетох твоите приказки на децата и им обясних за посланията, които носят те,и те(ще цитирам Елин Пелин)
    „Децата много обичаха тая приказка, търсеха я да я видят, да ѝ се порадват, носеха ѝ подаръци и подлагаха лицата си да ги помилва.“
    Бъди жив и здрав и ако ти остане време ще ми бъде интересно да разбера за смелата Есме – сбъднала ли е всичките си мечти.

  • Хах… тия платиненорусите винаги са ме изумявали. 🙂
    Сетих се за една история, която ми разказа един приятел, който беше продавач в бутик за маркови обувки.

    Две такива натокани какета влезли и едната без да казва нищо се насочила към едни обувки от крокодилска или змииска кожа беше – не се сещам. Приятеля ми вика, че изглеждали много изискано и вдъхвали респект. Но всичко се изпарило в момента, в който другата си отворила устата: „Ауууу, ма… също кат’ една кобра приличаш!“ (оригиналният правопис е запазен) 🙂

    Та така… Совите не са това, което са… 🙂

  • joe RedHat Linux Mozilla Firefox 3.0.6

    😀

    Животът е често доста забавен 🙂

  • joe Linux Mozilla Firefox 3.0

    Благодаря Валерия!
    А това, че приказките са спечелили децата е наистина невероятна оценка!

    Иначе сега пиша една кофти история, която все не се получава както е в главата ми, но тя е гадна и не е за деца.

    А за Есме и на мен ми е интересно, какво ще се случи с нея.
    Когато успея да прескоча до нейния свят, непременно ще погледна, какви ги върши 🙂

  • bogo Linux Konqueror 4.2

    Мона Лиза с уокмен би изглеждала добре. Ако я нарисува Леонардо.
    „Тъй самотен и прекрасен, като малък свят на Чехов“
    да, смешно е, горе-долу колкото
    „Госпожо, вие(тук нарочно не съм сложил главна буква) ли, с тоя ефтин(знам, че се пише евтин), ще ми учите детето“
    а малко напомня и за Големият Малък Човек на Великият Чарли. Дано и ние да победим простотията.

Leave a Reply

You can use these HTML tags

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  

  

  

Protected with IP Blacklist CloudIP Blacklist Cloud

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.