Книголандия
Страницата на хумориста Весел Цанков
Блог класация

Космически комедии

Космически комедииТия дни бях зарадван от добрата новина, че издатество „Колибри“
пуска ново издание на една от най-любимите ми книги Космически комедии на Итало Калвино.
Това не е книга, за която може да се пише лесно. Всъщност не е книга, която се чете лесно, без читателят да е подготвен, с какво ще се сблъска.
Не е лесно и да се определи, какво точно представлява тази книга. Може би по-лесно е да се каже, какво не е. Не, това не е фантастика, нека заглавието да не ви заблуждава. Не е и комедия. Не, книгата въобще не е „смешна“. Не е хумористична, въпреки че е изпълнена с фина ирония и самоирония. Не е „четиво“ за „убиване на времето“. Не е и сатира, въпреки че съм виждал да я поставят в тази категория. Със сигурност не всеки би открил в нея „своята книга“.
Защо ми е любима книга? Изкуството е вид отражение на действителността. В „Космически комедии“ в почти всеки ред виждам живота и света около мен, такъв, какъвто го познавам и го възприемам, разказан по невероятен фантастичен начин. Бих казал, виждам себе си, отразен в едно невероятно огледало, създадено от фантазията на Калвино.
Понеже както казах, много е трудно да се пише за тази книга, да я оставя тя да поговори малко за себе си:
„Разправяха се ужасяващи неща. Пребледнелите слушатели от време на време надаваха вик на уплаха, зяпнали в устата оня, който разказваше с треперещ глас. Скоро ми стана ясно, че тия истории са всеизвестни, но всеки път извикваха нови тръпки на уплаха. Динозаврите бяха представяни като чудовища, единственото занимание на които било да гонят и трепят Новите, сякаш Новите са били още отначало най-важните обитатели на Земята и всички останали от сутрин до вечер са се занимавали само с тях.“
…..
„Нека спомена, че обичайните разговори се бяха променили малко, като всяко нещо, за което омръзва да се говори, а и модата налага други теми. Сега, за да критикуват някои порядки в селището, бяха възприели навика да казват: „Такива неща между динозаври не биха се случили!“ или даваха динозаврите за пример в много неща, сочеха държанието им при този или онзи случай (например в частния живот) като безупречно, и така нататък. С други думи, сякаш се бе създало посмъртно уважение към динозаврите, за които никой не знаеше нещо по-точно.“
„Но в края на краищата може би беше редно да е така — тези Нови не бяха чак толкова различни от динозаврите на хубавото старо време. Защитени от своите язове и укрепено селище, те също бяха почнали да си дават важност… Понякога изпитвах към тях същата неприязън, каквато изпитвах към моята някогашна среда, и колкото повече се възхищаваха, толкова повече намразвах и тях, и динозаврите.“
….
„Сега разказите им за динозаврите се превърнаха във вицове, но вече не се чувствах засегнат от техния жалък хумор. В себе си чувствах, че давам право на онова достойнство, което ни бе накарало да изберем участта да изчезнем от лика на Земята, вместо да живеем в свят, който вече не е за нас. И ако случайно бях оцелял, то сякаш това бе станало нарочно, за да мога да се чувствам все още динозавър сред тая жалка паплач, която прикриваше с банални подигравки атавистичния си страх.“

„Оттогава научих много неща и най-вече начина, по който динозаврите побеждават. Преди вярвах, че изчезването на събратята ми е великодушно преклонение пред поражението; сега знаех, че динозаврите колкото повече изчезват, толкова повече разпростират властта си в обърканите умове на тия, които остават след тях, над много по-обширни гори от тия, които покриват континентите. От сянката на страха и съмненията, легнала над невежи поколения, динозаврите продължаваха да подават дълги вратове и остри нокти, а името им да господства и да увековечава присъствието им в отношенията между живите същества. Сега, когато бе заличено и името, очакваше ги единствено да се отъждествяват с немите и анонимни щампи на мисълта, посредством които понятията получават форма и съдържание — както от Новите, така и от ония, които щяха да дойдат след тях.“

„Продължавах да съм на тръни, очаквайки оня далечен момент, когато от галактиката щяха да пристигнат коментарите за новите епизоди. Вече подготвях отговорите според случаите. Междувременно галактиките, пред които се бях компрометирал, се бяха отдалечили на десет милиарда светлинни години и докато моите послания ги настигнеха, те щяха да изчезнат зад последния хоризонт на пространството, отвъд чиито граници не може да се види ни един предмет. Така те щяха да отнесат със себе си безвъзвратно мнението си за мен.
И мислейки за това тяхно мнение, което нямаше как вече да променя, почувствах изведнъж облекчение, като се надявах успокоението ми да дойде само от момента, от който към цялото това произволно регистриране на недоразумения нямаше да има какво повече да се добави или извади, а галактиките, които постепенно изчезваха от погледа ми като светли точици – да отнесат единствената възможна истина за мен. Стоях и чаках, изгарян от нетърпение, да видя как една по една ще потънат в бездънната тъма.“

Цитатите са взети от старото издание на „Комедиите“ –
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1976
Превод: Божан Христов
Художник: Христо Брайков

Новото издание е с корица, нарисувана от Дамян Дамянов, определено много по-добра от старата. Преводачът, гледам е същият. Но изпитвам любопитство, дали в новото издание няма нещо, което в старото е било „спестено“. Определено имам желание да се снабдя и с него, въпреки че старото седи на бюрото ми в момента.

За десерт, още един цитат от комедиите:
„Оглеждам се. Кого търся“ Все нея търся, влюбен от петстотин милиона години. Виждам на плажа една холандка-летовничка, на която спасителят със златната верижка на мургавите си гърди показва рояка пчели, за да уплаши. Веднага я познавам, тя е. Познавам я по типично нейния начин да повдига рамото си почти до бузата – да, сигурен съм, дори бих казал абсолютно сигурен, ако не беше оная известна прилика, която откривам с дъщерята на пазача на астрономическата обсерватория, или със снимката на актрисата, гримирана като Клеопатра, или със самата Клеопатра, каквато е била в действителност, или с царицата-пчела, повела рояка над шосето, или с жената, изрязана от хартия, залепена на предното стъкло на триколката със сладолед, чийто бански костюм прилича на тоя на холандската летовничка на плажа, заслушана в гласа на някаква певица от транзистора си – същият този глас, който слуша шофьорът на камиона с енциклопедията и все пак същия оня глас, който съм сигурен, че съм чувал в течение на петстотин милиона години.
….
И колкото повече изгарям от любов по всяка една от тях, толкова по-малко се решавам да им кажа: „Аз съм!“, страхувайки се да не сбъркам, а още повече да не сбърка тя и да ме вземе за някой друг, който, от как тя ме знае, би могъл също да бъде взет за мен: например спасителят със златната верижка, или директора на астрономическата обсерватория, или читателя на Херодот, или сладоледаджията-моторист, който сега е слязъл на плажа и холандските туристки са го наобиколили, или Спиноза, или шофьорът на накамиона, който кара живота и творчеството на Спиноза, размножени и повторени две хиляди пъти…“

Leave a Reply

You can use these HTML tags

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  

  

  

Protected with IP Blacklist CloudIP Blacklist Cloud