Category Archives: Неандерталецът – киноман

Това “да”, това “не”

Тия дни чух, че актрисата Мария Бакалова е взела поредната награда и е номинирана за друга престижна награда заради участието си в “оня филм”. И то не от всичкоакадемията в Голямо Манарово, а все от сериозни места. Та въпреки предубежденията си и многото “литература”, която бях изчел относно явлението “Борат”, реших да си го причиня. Щото нали, “да видим наш’то моме как се е изложило”…

За да съм в час естествено почнах с първия “Борат” от уви, вече далечната 2006-а година.

Имаше навремето една музикална класация “Това “да”, това “не”“. Ако оценяваме филма според нейния регламент, той определено “печели” “не”. Макар че имаше доста моменти, заради които много ми се иска да кажа “да, да да!“, все пак крайната оценка си остава “не”.

След културния шок, който изживях се чудех дали все пак да си причинявам и втората част, но в крайна сметка нали, “като си казал 1, кажи и 2” и прочие… Така че мечка страх (тъй де, мечката от първия “Борат”), аз пък ще гледам.

Определено не съжалявам за това си решение!

15 години са били наистина достатъчни на “Борат” да узрее. Да добие по-приятен облик и да се изпълни със съдържание. Сериозно съдържание засягащо много злободневни теми. Теми, характерни не само за американското общество, което Саша Коен разкоства с прецизността и отдадеността на патоанатом-садист, но много от тях валидни за всяко общество.

Наистина, ако кажа, че и този път на места манджата не беше пресолена, ще излъжа. Имаше някой и друг такъв елемент. Но целият този тоалетен привкус, заради който ценните моменти, за които споменах по-горе се губеха удавени в тоталната смрад и заради който повечето зрители едва ли са ги забелязали го няма.

Сега, относно “наш’то моме”, заради което и се реших да гледам този филм. След като го гледах разбрах защо Мария е успяла да изпъкне на кастинг, на който са се явили 600 момичета. Страхотна игра, невероятни превъплъщения в различните сцени, изключително чувство за импровизация!
А филмът е построен върху импровизацията. С изключение на няколко предварително подготвени сцени, останалото се снима със случайни, неподготвени хора, включително и ключовият момент с Руди Джулиани. При такъв тип филм импровизацията е с ключово значение.

Това всъщност, освен няколкото злободневни моменти в първия филм е причината все още ме дърпа да сменя оценката за него от “не” на “да”.
Обаче за втория “Борат” оценката е твърдо “Да”. Да с главна буква.

Дали препоръчвам филма? Категорично.
Каквито и очаквания да имате, те ще бъдат многократно надхвърлени. Не задължително в положителна посока. Или поне не всички в положителна посока. Но “Борат 2” е филм, който си заслужава.

Цитат:
“Американците са победители
в тяхната битка срещу науката.”

Не само американците за съжаление. По същия начин както във филма невежеството печели борбата си със знанието по целия свят.
И това е само много малка част от проблемите на съвременния свят, засегнати във филма.

Първият човек

The first manОще отдавна, когато бях писал за филма “Аполо 13” бях задал въпроса, защо филмът за една катастрофа е много по-добър от многото филми едно от грандиозните постижения на човечеството през 2-и век – стъпването на човешки крак на Луната. (По-точно – човешки крака – общо 24 на брой).

Не съм спирал да задавам този въпрос, докато вчера гледах “Първият човек”.

Хм, не. Филмът не постави точка на въпроса.
Всъщност това не е филм за кацането на Луната. Това е филм за Нийл Армстронг. За живота му, проблемите с които се сблъсква и служебно, и в личен план, за кариерата му.

Самото кацане бе отбелязано мимоходом. Като едно от събитията от живота му. Вярно, беше показано много добре. И с много силния момент с гривната на дъщеричката му. Не знам, дали е истина, или режисьорска идея, но беше наистина силно и хващащо за гърлото.
Филмът всъщност започва с тази трагедия в живота на Армстронг – загубата на детето му и създателите умело успяха да покажат как тя оставя отпечатък върху целия му нататъшен живот.

Сравнително добре бе отразена и катастрофата с Аполо 1. Приятелството на Армстронг и колегите му със загиналия екипаж и как научават, че тях вече ги няма. Отишли си поради нелепа грешка. Добре, но някак набързо.

Всъщност това бе основният проблем на филма. Създателите му се бяха опитали в кратко време да съберат страшно много неща. Вярно, все важни, но някак като цяло остана впечатление за препускане през събитията. Хора незапознати подробно с историята мисля, че след филма не биха били много по-наясно, а по-скоро по-объркани. Може би и затова няколко момичета си тръгнаха по средата на филма. Не знам, какво бяха очаквали да видят, но явно не откриха това, за което бяха дошли.

От друга страна, за нас, космическите ентусиасти филмът е още един начин да си припомним историята, да усетим ентусиазма, страховете и надеждите на участниците в космическата епопея от преди вече половин век. Буквално да изживеем моменти от полетите. Те бяха много реалистични и добрият звук и мощният бас от уредбата в киносалона буквално създаваха илюзията, че чувстваме вибрациите и сътресенията, на които са подложени астронавтите. Това е филм, който задължително трябва да се гледа на кино.

Да, “Първият човек” е наистина добър филм. Но все пак “Аполо 13” за мен си остава най-добрият филм на тема космонавтика. Следван може би от “Салют 7” ( „Времето на първите“ още не съм гледал) и “Чалънджър” – този от 1900-а. Филма от 2013-а съм го пропуснал.

Малък-голям

След “Лили Рибката” на Ясен Григоров, твърдо бях решил да изгледам и останалите негови филми и вчера успях да видя още един. В “Клуба на фоторепортера” имаше прожекция на “Малък-голям” плюс събеседване с режисьора. На базата на видяното в “Лили” не се съмнявах, че филмът ще ми хареса, макар да знаех, че е съвсем друг тип.
Хареса ми. Много. Възхитен съм.

Който е чул за филма и темата му и е от по-старото поколение като мен, сигурно ще се сети за култовия унгарски филм “Плешивото куче”. Не, “Малък-голям” не е кавър на “кучето”. Филмите са много различни.
Общото е, че и в двата става въпрос за рок музиканти от ъндърграунда. И в двата са представени личности, които много хора без да се замислят биха нарекли “отрепки”. Паралелът свършва до тук. В “Плешивото куче” се разглеждат проблеми от времето на соц-а. “Малък-голям” е за нашето съвремие. За годините след “промяната”, когато метълът от форма на бунт и широко харесвана музика се превърна в маргинално течение и много от метъл музикантите или се преориентираха, или директно пропаднаха.

Знам, знам, БТР, Ахат и много други през мрачните години след прехода успяха да се задържат на повърхността. Знам добре, че интересът към тази музика се завръща но това е друга тема.

Въпросът е, че докато първите години на прехода по радио и телевизия имаше възможност да се видят и чуят много български рок музиканти, те изведнъж бяха изхвърлени от там и загубиха възможност за популяризиране.

“Малък-голям” показва историята на реална група от този период. Музиканти, които остава верни на стила си, но се подхлъзват по изкушенията на начина на живот, смятан за характерен за рок групите.
Това е и една от големите разлики между “Малък-голям” и “Плешивото куче”. В унгарския филм героите (също реална група, между другото), въпреки че са сред “утайките” на обществото рият с нокти и зъби за да пробият, за да постигнат успех. Нашите герои също рият, но все по-дълбоко в тинята…

Щом намесих “Плешивото куче”, не мога да не отбележа още един момент от него – концертът на “Омега”, лъскавата обстановка на сцената, приказната история и после грубата действителност отвън.
В “Малък-голям” също има блясък, но става въпрос за история, паралелна на основната. Грубата действителност на метъл-бандата и лъскавата реалност на чалга звездата. Двете истории взаимно се допълват и тече постоянна закача между тях. Постепенно става ясно, че приказка няма. Има само външен блясък, иначе историите са много близки. Паралелът не е случаен.

За “Лили рибката” писах, че е многопластов филм. Същото се отнася и за “Малък-голям”. Освен двете паралелни нишки, има и други, има внезапни събития, които подчертават или пък контрастират на действието. Има клипове и песни, създадени специално за филма.
Усетът на художник на Ясен Григоров го насочва къде е необходимо да се добави щрих, къде лек нюанс, тежка сянка или петно. В резултат се получава разкошна еклектична смес от на пръв поглед противоположни или несъвместими елементи, които обаче са си точно на мястото и без тях цялата картина ще обеднее.

Филмът не поучава, не критикува, показва нещата както са. Тънък хумор и ирония са основно използван похват и филмът оставя един смешно-тъжен привкус.

Понеже споменах, че унгарският филм беше култов, има ли шанс филмът на Ясен Григоров да го достигне по популярност?
Като качества “Малък-голям” не отстъпва на унгарския. Ако не е и по-добър. Всъщност, както казах, филмите са различни и да се сравняват различни неща не е коректно, но като замисъл, идея, режисьорско и операторско майсторство и прочие българският филм не отстъпва по никой параграф. Не защото е “наш”, а защото е наистина добър!

Каквото и да говорим онзи филм стана толкова популярен, защото хората, обичащи рок и блус го почувстваха като свой. В онези времена за любителите на рока имаше малко възможности да се докоснат до любимата музика. Освен тях, филмът беше гледан и от много други, неизкушени от рок музиката, понеже имаше две-три голи момичета… По соц. време това също беше сензация. По същата причина огромна популярност имаше и ГДР-йският “Следващата година на Балатон”, независимо от многото му достойнства.

Филмът на Ясен Григоров се появява в съвсем друго време. Няма голи тела (почти), но и в днешно време няма глад за такива гледки, така че остава да бъде оценен по достойнствата си, които не са малко, както казах.

Метълите биха го приели като свой. Единствено, като чета този текст и други подобни текстове и коментари в Нета, опасявам се дали няма да стане жертва на модата в наше време да се делим и противопоставяме по всякакви несериозни признаци.
“Бе защо е взел да свирят тези, а не онези?”; “Що такъв стил, а не инакъв?”; “Що има чалга!”; “Тия мангали за к’во ги е сложил?”

Филмът ще се хареса и на всички, които обичат стойностно кино, а не само “дъвки за очите”. Стига да може да се популяризира, за да достигне до публиката си. Това е филм, финансиран със собствени средства от създателите си и средствата за реклама явно са ограничени. Надявам се все пак с разпространяване на информацията така, “от уста на уста” той да успее да достигне до колкото може повече от хората, които ще го оценят.

Поздрави за организаторите на вчерашното събитие, за възможността да видим филма в приятна обстановка, както и да чуем историята му лично от неговия създател.

Внимание, филмът е най-малко за 16+ години. Метълите са груби момчета, а филмът не “парфюмира” действителността, а я показва такава, каквато е едно към едно. Доколкото знам по тази причина някои критици не са могли да го преглътнат.
“Сори пичове и пички, т’ва е реалността, шибаняци” – както биха се изразили героите на филма. Всъщност те биха го казали още по-колоритно.

Филмът е достъпен за гледане във vimeo срещо минимално заплащане.

“Привличане”

Напоследък съм на вълна “Българско кино”.
Апетитът идва с яденето.
След чудесните „Дъвка за балончета“ и “Лили Рибката” отидох с доста завишени очаквания на
“Привличане”.
Хмм.
Вместо приказката “Всяко чудо за три дни” може би по-актуална ще е другата – за стомната за вода.

Всъщност филмът не бе лош. Просто първоначалните ми очаквания подхранени от цитираните по-горе филми бяха много завишени.

Иначе “Привличане” е приятен, разтоварващ филм. Макар и доста наивен, на моменти е много забавен. Ако човек не отиде с “голяма кошница”, а просто за да се забавлява, “Привличане” е добър избор. Забавен филм с приятен хумор.

И много танци. Много красиви танци и много високо ниво на изпълнителите. Всъщност, макар филмът да не се води мюзикъл, ако човек го приеме като такъв, нещата си идват на мястото. Филмът може да се приеме като добър мюзикъл, без пеене, но с добра хореография.

Струва ли си?
Да.
Ако имате нужда от разтоварване, “Привличане” е много добър избор.

Лили Рибката

В в поста за “Дъвка за балончета” споменах, че българското кино постепенно намери пътя си започна да прави наистина хубави филми.
Снощи гледах поредния силен български филм.

Първо малко уточнение. “Лили Рибката” е филм за деца и за родители. Естествено, няма проблем да бъде гледан от хора, непопадащи в изброените категории. Просто вероятността да го почувстват е по-малка.

Иван Богданов беше писал, че филмът го е оставил безмълвен. Същото се случи и с мен – дълго след последните надписи ме държеше за гърлото.

Естествено на децата тези емоции са спестени. За тях е забавната приказка. Моментът с гърлото е от частта за родители.

Както и други са казали това е многопластов филм. В най-буквалния смисъл.
Идеите заложени в него не могат да се изчерпат с две думи. Същевременно не е от типа български филми, които в рамките на два часа се опитват да кажат всичко и в крайна сметка, по тази причина не казват нищо. Не, в “Лили Рибката” всичко е балансирано, въпреки че някои от коментиралите филма се възмущаваха, че разказвачът ни поднася “поука” в края на филма в прав текст. Мен този момент не ме подразни, а и филмът далеч не се обобщава само във въпросните няколко думи.

Като стана въпрос за разказвача, да спомена и че филмът не беше без недостатъци и един от тях е прекалената експлоатация на този подход. Филмът е решен като приказка, поднесена точно както родител разказва на детето си. Обаче като чета коментарите, на доста хора, включително и деца това не се е видяло много добре. “Чичкото с гласа разваляше всичко” – да цитирам иначе доволно от филма дете.

Мен специално след десетата минута този подход спря да ми пречи, даже ми хареса, но мисля, че актьорите трябваше да бъдат оставени да говорят повече. ‘Айде възрастните – както и да е, но мисля, че съвременните деца, свикнали на динамични филми този подход по-скоро би ги отегчил.

Какво ни казва “Рибката”? Много неща. Аз открих много, сигурно ако го гледам втори път ще открия още. Примерно за насилието над необикновените и различните. Знаем, Илън Мъск много е страдал в училище от подобно отношение и при едно от нападенията на “нормалните” е пострадал много тежко и за малко да няма днес SpaceX, Tesla и другите чудеса на Мъск. Понеже в наше време под “различен” май масово се разбира гей, не Мъск не е такъв. Просто е нърд. Нещо, което “нормалните” ученици трудно приемат. “Нормалните” ученици трудно приемат и по-слабите, по-стеснителните, децата с един или друг проблем и без обяснения и защита от страна на училищния персонал тези деца стават жертви на насилие.

Във филма много добре бе показано безразличието на образователната система към подобни деца и обезсмислянето на опитите на наистина загрижените учители да помогнат, поради глобалното безразличие и пренебрегване на проблема.

Не е пропуснат въпросът за добронамерените родители, които искат с всички сили да помогнат на децата си, но не знаят как и всъщност объркват още повече нещата…

Въпросът за насилието далече не е единственият. Моментът, който най-здраво ме хвана за гърлото беше въпросът за избора. Не, няма значение, че това е само филм-приказка. Много родители са били изправяни и уви, ще продължават да бъдат изправяни пред такъв ужасен избор. При войни, бедствия и други екстремни ситуации. Или пък болести… Не мога да пиша повече, без да разкрия доста от историята, затова спирам. Но пожелавам на никого да не се случва да прави такъв избор, пред какъвто бяха изправени родителите на Дани и Алекс.

Естествено, драмата с избора е спестена на децата. Те не могат да я “хванат”. За тях филмът е една забавна приказка с деца, магии и смешни възрастни. Даже жертвата, която се дава накрая, за да се оправят нещата (все пак това е приказка, трябва да свърши добре) е поднесена така, че да не разстрои децата и да не я приемат трагично.

Като споменах, че децата не могат да усетят драмата с избора, май трябва да добавя че уви – и много възрастни не я усещат, съдейки по изписаните тонове глупости в Нет-а и по разни парцаливи медии. Но толкова за тях.

Обстановката, кадрите, сцените и пейзажите бяха безупречни.

В заключение – “Лили Рибката” е един наистина добър филм с дълбоко съдържание, красива приказка и много приятни картини и е майсторки сниман. Да, и с добър звук.

Дъвка за балончета

На 13 януари – денят на Българското кино, решихме да уважим родните творци на “седмото изкуство”.

След известен период на лутане и грандомански изцепки след началото на “прехода”, българското кино, определено мога да кажа намери своя път. Доста заглавия на филми мога да цитирам, към които нямам, или имам съвсем малко забележки. Да спомена “Love.net”, “Каръци”, “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, “Кецове”, “Чужденецът”, “Мисия Лондон” както и доста други, не се сещам в момента за всички и сигурно доста хубави филми ще пропусна. Е, има и такива, които съзнателно ще пропусна.

В деня на Българско кино избрахме “Дъвка за балончета“, филм който от известно време стоеше в списъка ми за гледане. Очаквах приятен филм… Това което видях, колкото и банално и клиширано да звучи, надмина многократно очакванията ми!

Сигурно, ако човек иска да намери повод да се заяде, ще намери недостатъци на филма. Но няма да търся такива. Филмът “грабва” зрителя още от началните кадри и не го “пуска” до финалните надписи. Буквално. Всичко беше перфектно изпипано. Много пъти съм писал, колко важни са дребните на вид детайли. Е, създателите на филма се бяха погрижили и за най-дребните детайли.

Историята, около която е изграден филмът не е уникална. Напротив, достатъчно експлоатирана е от всякакви автори в различни сфери на изкуството, но начинът на развитието ѝ е разкошен.

През целия филм зрителите са заливаха от смях. Но не. “Дъвка за балончета” не е комедия. Филмът е сериозен.

И не. Това не носталгичен, ретроспективен филм. Въпреки, че някои зрители биха намерили и носталгични моменти. Всъщност, историите от миналото на героите са не по-малко интересни и за младите зрители. Казвам го с увереност, подкрепена от впечатленията от реакциите на публиката онази вечер, състояща се в по-голямата си част от млади хора.

Като споменах детайлите. Помните ли какво беше широкоекранен и тесноекранен филм? По-младите кинолюбители, разглезени от съвременните HD, 3D, 4DX технологии едва ли имат представа.

Интересен похват беше, миналото да бъде представено в тесноекранен формат. Само да отбележа в скоби, че екипът бе избрал тесния формат, който бе актуален в края на 80-те години, когато и се развива част от действието. Иначе сме гледали кино и на доста по-тесен екран по-рано.

Да не пропусна – звукът беше много добър. Нещо, което беше проблем при много български филми.

Понеже избрахме правилната дата, имахме възможността да видим и част от сценаристите и актьорите на живо (снимката горе). Всъщност само малките актьори, големите явно са имали други ангажименти. Под бурните аплодисменти на публиката след филма част от създателите му излезе пред екрана да приемем заслужените овации. След това във фоайето имаше възможност желаещите да се срещнат с тях.

Всъщност, аплодисментите започнаха още с финалните надписи и не стихнаха, докато екипът не слезе от сцената.

Радостно е, че българското кино създава такива продукции на високо ниво и че броят на феновете му видимо расте.

Салют 7

Салют 7Читателите на блога ми добре знаят, че Космосът и космонавтиката са сред темите, от които се интересувам особено много. Чета всичко свързано с темите, което ми попадне и търся филми и клипове по въпроса. Обаче, докато добри научно-популярни филми има доста, уви, художествени почти няма. Космосът е трудна (и може би непонятна) тема за режисьори и сценаристи. “Аполо 13” бе едно чудесно, изключително добре направено, но за съжаление еднократно изключение.
(А книгата на Джим Лавъл и Джефри Клюгер е разкошна. Но и такива книги липсват.)

Категорично изключвам филма “Гравитация”, който въпреки чудесните космически кадри си беше най-банална катастрофична фантастика с актьор и половина и стандартно-малоумен сюжет и меко казано ме отврати.

Филмът за Гагарин беше добър, но не бих казал, че е нещо изключително. Е, все пак въпрос на вкус. Друг може да го хареса много.

Като научих, че има два нови филма на космическа тематика веднага знаех, че няма да ги пропусна и се надявах да са добри.
Снощи гледах “Салют 7”.

Да! Това е отличен филм! Наистина! И като сюжет, и като операторско майсторство и ефекти, и като актьорска игра.

Всъщност филмът е руският отговор на “Аполо 13”. Даже и по стечение на обстоятелствата, корабът с който космонавтите изпълняват мисията има 13-ти номер: Союз Т-13.
Също като “Аполо 13” филмът е по действителен случай. Обаче, за разлика от Аполо, тук сценаристите са решили да вкарат допълнителни художествени елементи. При Аполо 13, художествени елементи бяха в някои детайли. Например във филма останалият на Земята в последния момент пилот на командния модул Томас „Кен“ Матингли се сеща как да осигурят достатъчно ток за кацането, докато в действителност по въпроса са работели огромни екипи от инженери и три тренажора, където вариантите са се отигравали многократно.

При “Салют 7”, наред с основната история, сама по-себе си достатъчно драматична, сценаристите бяха включили и допълнителни драматични моменти, които не са се случили в действителност при тази мисия. Но това не разваля филма. Създателите са го посветили на всички космонавти и много от събитията са се случвали при различни полети. Например, командирът (истинският) на полета Владимир Джанибеков казва, че скачването не е било толкова трудно, както на филма, но самият той по-рано е участвал в доста по-драматично скачване. Пожар при мисията не е имало, но пък пожар се случва по-късно на станцията “Мир” и т.н.

При мисията не е имало опасения за американска диверсия, но пък надпреварата и взаимното дебнене и параноя са съпътствали цялата космическа програма и на двете държави. Както и военните често са пренебрегвали човешкия живот в името на някакви си там абстрактни, или по-скоро егоистични техни цели.

Като цяло филмът е изпипан чудесно, нищо в сюжета не ме подразни. А космическите кадри бяха разкошни. Струва си филмът да се гледа на 3D. Но и на 2D е чудесен, а не като някои боклуци, при които ако го няма 3D ефекта не стават за нищо. Безтегловността беше отразена по превъзходен начин. Имало е достатъчно консултанти, за да не се получат нелепи сцени, които не са възможни в условия на микрогравитация. Беше изпипано до последни детайли, даже когато единият от космонавтите рязко изтръскваше термометър си помислих, че съм “хванал” екипа в недомислица, но забелязах, че той се държи с крака, за да не отхвръкне при рязкото движение.

Интересно беше решението на създателите, понеже филмът се разминава с оригиналната история, да запазят малките имена на героите, а да променят фамилиите. Владимир и Виктор във филма бяха Фьодоров и Альохин ( Джанибеков и Савиних в действителност). Първата жена излязла в откритото космическо пространство Светлана Савицкая бе Светлана Лазарева във филма. Но както се вижда от оригиналните кадри в края на филма, актьорите бяха докарани да приличат много на истинските участници в събитията.

Във филма имаше много свежи моменти, много ми хареса закачката с американските филми, когато “врагът” козирува на героите, а те след кратък размисъл великодушно му отвръщат. Клишето бе иронично изпълнено точно в стил “героичен американски филм”.

Както често съм казвал, детайлите са много важни за цялостното впечатление, а в “Салют 7” те бяха изпипани ювелирно.

Разбира се не липсваха и личните проблеми от живота на героите, без които филмът би изглеждал недовършен.

В заключение, “Салют 7” е разкошен филм, който според мен би се харесал не само на изкушените от космическата тематика.

Сега точа зъби за “Времето на първите”, който доколкото разбрах е по-близко свързан с оригиналната история.

Ревю на Светослав Александров за филма.

ПП
Със Салют 7 добрите космически филми по моя критерий стават 2. (С “Аполо 13”)
Но пак да припомня въпроса си от преди години, що така ако няма авария и проблеми, не става хубав филм?

И още малко за Дисни

Мислих си тия дни, какъв точно им е проблемът на Дисни. Защо уж направиха нещо, което се води продължение на “Междузвездни войни”, на пръв поглед прилича на “Междузвездни войни”, но след като го изгледаш, остава едно чувство, че са ти пробутали яко менте и че всъщност нещата имат малко общо с “Войните”.

В предишния пост цитирах няколко мнения на други фенове. Но мисля, че открих какво всъщност не им е наред на Дисни.

Когато Уолт Дисни поставя основите на съвременната мега компания, всичко което прави е ново, революционно. Той създава една нова приказна вселена с непознати досега герои. Но това е било в началото на 20-век.

В последно време “Дисни” не са създали нищо оригинално. Най-успешните им проекти са преработки на стари приказки. Много променени, разказани по нов начин, различен от оригинала, но все пак стари истории. Да видим – “Малката русалка„, “Аладин”, “Рапунцел”, “Пепеляшка”, “Красавицата и звяра” и още много. Нещо ново и оригинално? Може би “Покахонтас”, ако затворим и двете очи и примижим с третото.

Какво? “Хана Монтана” ли дочувам от ъгъла? И Джъстин Бийбър. Оп, извинявам се. Това последното не беше филм.

Да, от ония времена, когато “Дисни” бяха новатори, датира и първата анимационна версия на “Снежанка и седемте джуджета” и това наистина е било оригинално. Но от много време основната дейност на компанията е да претоплят стари манджи, да преразказват стари приказки по техен начин.

Затова и “Дисни” се захванаха със StarWars. Няма какво да се лъжем -“Войните” са си приказка. Приказка, която въздейства на малки и големи и кара дърти хора да се вдетиняват, но приказка. И верни на себе си “Дисни” се докопаха до приказката и я преразказаха по свой начин. Без да се съобразяват със същността ѝ, без да им пука за близо 40 годишното наследство от книги, игри и анимации, от Канона и Легендите, градени досега.

А че Дисни преразказват старите истории всеки, който погледне обективно ще се съгласи. Епизод VII бе лошо повторение на епизод IV. Изключително лошо. Малко по темата тук.

Както чета за Епизод VIII, повторенията продължават. Цитирани бяха в Мрежата много паралели с епизод V. Битката на Люк с Доналд Дък, извинявам се, с Кайло Рен повтаряла битката на Оби-Уан с Дарт Вейдър и т.н.

Дисни за съжаление повториха отново това, което основно правят. Преразказват приказки. В някои случаи им се получава добре. Но една добра приказка, вкарана в калъпа на Дисни може да бъде само окепазена.

Тралала, или как филмът (често) се познава по заглавието

Обичам мюзикъли. Признавам си. Затова и с желание гледах новото произведение в този жанр, което успя да потроши доста рекорди като брой номинации за “Оскар”. Вярно, между номинация и спечелен “Оскар” има разлика, ама все пак номинацията значи много.

Е, гледах го.

Принципно стандартът за мюзикъл е слаб сюжет и много музика, танци, феерия, настроение.

Никой не е очаквал “La la land” да достигне до нивото на мюзикълите на Милош Форман, които сами по себе си са нещо изключително и се нареждат в своя собствена категория “мюзикъли на Милош Форман”.
“Девет” да речем беше много приличен мюзикъл.
Бурлеска също, който много точно се вписва в по-горното определение – плосък сценарий и страхотни песни и балет.
Наскоро гледах класиката “Хелоу Доли”, иначе съм я гледал като много малък и съм я позабравил. Вярно мюзикълът започваше леко скучновато (усещане, което с напредване на действието бива тотално издухано), но даже и в “скучната” част Барбра Стрейзънд кърти, изнася и пали цървки (разбира се не прави нищо от изброеното, сещате се за що иде реч). Вярно, Барбара има извънземен глас, включващ комай всички познати октави и във филма певицата свободно се разхождаше по целия си невъобразим диапазон. Освен това видяхме, че на млади години е имала и невероятни умения в балета и може би причината да не се занимава основно с балет е, че дарбата ѝ в балета е страхотна, а в пеенето – божествена.

Но, никой не е и очаквал (поне аз не) някой от изпълнителите в Ла-ла ленд да се доближи до нивото на г-жа Стрейзънд. Не, очаквах просто приятен мюзикъл, със сносни изпълнения и може би някоя запомняща се мелодия. Нищо повече.

Мда.
Актьорите в Ла-ла ленд пеят. Могат да пеят. Трогателно е, да ги гледаш, как на по-трудните пасажи декламират, за да не “излязат от петолинието” и за да спазят артикулацията. За пеене в компания на маса, биха се представили сносно.
Също така танцуват. Приятно. Балет тук-таме също се срещаше, като балетът неистово се стремеше да не успее да засенчи главните действащи лица – нещо, което всеки професионален танцьор би направил без да се усети.
Сценарият няма нужда да казвам – беше единственото, което отговаряше на очакванията за типичен мюзикъл.

Музиката може би беше подбрана според вокалните възможности на актьорите и с една дума може да се опише като безлична. Клавирните джазови импровизации и няколкото парчета поп-джаз не могат да заличат общото впечатление.
Всъщност филмът се състоеше от редуващи се епизоди скучен сюжет и скучно пеене.

И накрая, когато зрителят се чуди за какво си е дал парите и дали да си ходи, или да действа на принципа “пениш се, не пениш” идва и върхът на айсберга, черешката на тортата, брадвата върху шията…

ВНИМАНИЕ, СЛЕДВА СПОЙЛЕР!


Ако искате да го прочетете, маркирайте следващия пасаж.


Финалът 5 години по-късно двамата герои се оказват в положението “аз със други, ти без друга” ( а може би и с друга, но за това историята, сценаристите и режисьорът мълчат) ако мога перифразирам популярната градска песен от времето на дядо ми.
Двамата се срещат случайно погледите им се кръстосват и двамата съпреживяват за кратко мисълта “ами ако…”, след което с бодряшко Кубрат-Пулевско “продължаваме напред”… продължават напред.
А зрителят, от когото се очаква да пророни сълза и да въздъхне на тази сцена започва да се чеше тук-таме и да се чуди, това пък откъде дойде, след като в предишното действие героите отстраниха всички противоречия помежду си и бяха стигнали до етапа “и заживели щастливо”.

В заключение ще кажа и нещо положително – актьорската игра бе добра. Райън Гослинг добре се въплъти в образа, същото се отнася и за Ема Стоун, която също така чудесно превключваше към образа на нескопосана кандидат-актриса, когато се явяваше на кастинги.

Толкова от мен, гледайте филма на своя отговорност. 😀

Епизод 7

От космоса с любов Запалените по Star Wars веднага ще се ориентират по заглавието, че статията е за тях. Останалите няма смисъл да я четат.
Предполагам вече повечето die hard фенове са гледали новия епизод на „Междузвездни войни”, така че няма опасност да разваля очакванията на някого. Който не е още – добре е да пропусне статията.

 

 

 

 

Внимание! Следват спойлери!

 

Четете на ваша отговорност!

Поначало, нямах големи очаквания, след като Дисни сложиха ръка върху “войните” и всичко свързано с тях. След като Лукас не можа да се справи с предисторията – епизодите, номерирани от 1 до 3, не вярвах, че Дисни ще успеят да направят нещо по-добро. Още повече, четох, че сюжетът на новия епизод се различава от идеята на Лукас за продължението, както от харесваната от феновете сюжетна линия, развита в книги и анимационни филми за света на Star Wars. Обаче в последните дни прочетох няколко добри ревюта, та отидох с малко по-завишени очаквания от предварителното.
Напразно.
Дисни показаха, че ги бива за неща от рода на “Малката русалка” и “Хана Монтана”, но Star Wars са твърде голяма хапка за тях.

Бях чел, че за разлика от епизоди 1-3, с които Лукас искал да спечели детската аудитория, този бил насочен към феновете на класическите епизоди….
Хммм…

Спойлер!


Така беше насочен, че просто си копираше епизод IV.
Пак имаше бунтовници – понеже империята като цяло не е успяла да се срине след изпълнението на Люк Скайуокър и компания от предишните епизоди. Даже имаше изчисление на икономист, защо гътването на Звездата на смъртта и убийството на императора не е достатъчно, за да рухне Империята. Не знам, изследването дали е било поръчано от Дисни, или икономистът си го е правил като хоби, но в крайна сметка Републиката след героичната сага беше някаква маргинална административна единица, Империята си беше непокътната и правеше злини, срещу които се бунтуваха бунтовниците (наречени “съпротивата” в новия епизод).
Пак трябваше да се гътва поредната Звезда на смъртта, макар и малко по-голяма и по-страшна от предишните две.
Имаше пак Дарт Вейдър – по-точно внукът му, който носеше маска за да подражава на именития си дядо, а не по необходимост.
Пак имаше ултрагрозен император. Абе, що поне Дисни не опитаха да покажат, че злото може да се крие и зад красива външност, а не да делят лошите и добрите на грозни и красиви? Даже новият Вейдър, като си свалеше маската, учудващо приличаща на клюна на Доналд Дъг (…) беше с някаква крива физиономия на напушен келеш.

Новите звезди играха добре, но нещо не ми бяха убедителни.
Филмът беше спасен (буквално) от Харисън Форд, който показа класическия Хан Соло в пълния му блясък.

Внимание!

Спойлер!

Спойлер!

Спойлер!

Голяма грешка от страна на Дисни, да се лишат от услугите му за следващите епизоди! Ако са достатъчно умни, биха го “съживили” за следващите епизоди. Даже аз се сещам за няколко варианта, при които Хан Соло да се окаже жив, въпреки че бе набучен с меч и изхвърлен от огромна височина.
Вярно, че Форд е на възраст, но старият човек е в добра физическа форма и има пълните шансове да доживее за следващите епизоди и даже и да не прави каскади, би бил много полезен за филма.

Кари Фишър, без ролята ѝ да бе нещо особено бе на ниво. Жалко, че след първите “Войни” не успя да изиграе някоя сериозна роля. Може би е имала лош мениджър? Или, както говорят злите езици, прекалено е наблягала на стимулиращи субстанции? Но определено, в епизод VII принцеса Лея (или генерал Органа, ако предпочитате) си беше на мястото.

Приятна изненада бе ролята на Марк Хамил! Наистина дълбока, завладяваща роля!
В класическите епизоди, въпреки че Люк Скайуокър бе главен герой, той общо взето бе някакъв хлапак, прекалено идеализиран образ. В крайна сметка неубедителен.
В новия епизод Люк вече е наистина зрял образ – (Какъв поглед! Какво съзерцание!), който не би могъл да бъде изигран от случаен актьор… Спирам!

Жалко е, че Дисни имаха златната възможност, да съберат звездите от класическата Сага, използваха я и буквално я из…

В крайна сметка, заслужава ли си заклетите фенове на Сагата да си дадат парите, за да гледат недоносчето на Дисни?

Да!

Какво, след всичко, което изписах, казвам “да”?
Да, определено!

Магията на Star Wars е толкова силна, че даже и Дисни не са в състояние да я унищожат!
Въпреки изказаните разочарования, не отричам, че изкарах 2 приятни часа в киното, потопен във вселената на Междузвездни войни.
И въпреки, че вече знам, до къде стигат способностите на новите собственици на “Войните”, на следващите епизоди пак ще съм сред първите в киното.

А до тогава, нека Силата да е с всички ни!
Чък Норис – също! ((Според популярния виц, Чък Норис е участвал във всички епизоди на Star Wars в ролята на Силата))

ПП
Много добър текст:
тук
“Проблемът е, че няма нищо ново. Жалко! Жалко, защото ние – хората силно си падаме по новите идеи, новите изобретения, новите удивително-фанатастични трикове, които превръщат живота, не само киното, в изкуството, от което се нуждаем, за да продължим да очакваме и да създаваме и ние. Поне да се опитваме. Не стига само кекс дарт вейдър, трябва като ти рекламират филм по такъв мащабен начин, като ти завъртят главата с цялата индустрия около него, да излезеш от салона като нов. Въодушевен, вдъхновен за своите си подвизи и ръкопляскащ на екипа. “