Monthly Archives: March 2009

Мончо, или приказка за Стълбата



Харесвах го.

Като студент гледах да не пропусна “Сказките по логика” – цикъл от лекции, които осветляваха въпроси, на които често не се обръща достатъчно внимание в учебниците.

Освен това на тия лекции, години преди 10-и ноември, обръщението към присъстващите беше “дами и господа”, а не задължителното тогава “другарки и другари”.
Водещи бяха двама – Валентин Горанко и едно момче с буйна къдрава коса, стояща като облак върху главата – Мони Паси.

Когато настъпиха “промените” се зарадвах да го видя в политиката. Очаквах много от него.

Стъпката към НАТО изглеждаше много смел ход в годините скоро след “прехода”.

Постепенно обаче Мони се изгуби някъде. а дойдоха и 800-те дни на Симеон, където в първите редици се накипри и Соломон.

И кариерата му напредваше все по-нагоре по Стълбата, докато не се стигна до следното изказване:

Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя!

Опа, това го е казал героят на Смирненски.

Соломон всъщност каза това.

Всъщност призова ръководството на REtv към цензура. Под благовидния предлог, “да не се замърсявал езикът”.

Нарочно слушах записа внимателно.

От тия блогове, които г-н Бедров цитира, не можах да “хвана” някакво просташко изказване.

Но както казал вълкът – “мътиш, не мътиш водата, ще те ям”.
Или по соломоновски:

“Пишеш, не пишеш културно, ще те спрем. Нямаш право на мнение!”

“То сляпото окато прави…”

Приключи “Голямото четене” и дойде време за голямото плюене.
Всъщност стандартна реакция, характерна за нашите географски координати, съпътстваща всяко събитие, малко различаващо се от мнонотонното всекидневие.

Специално за класацията, аз и друг път съм казвал, че не обичам разните класации. Щом нещо ми харесва, не го харесвам повече или по-малко от друго подобно. Още по-малко бих класирал приятелите си, но това е извън темата.

Все пак смятам, че идеята за “Голямото четене” беше добра и на фона на масово разпространените предавания, в които просотията се афишира и се издига в култ, тази инициатива напротив се опитва да извади из под пепелта на безхаберието и да раздуха последните искри на (почти) рудиментарната култура на българската нация.

За това, въпреки че не обичам клсациите, поздравявам инициаторите на събитието.

Относно резултатите – няма значение. От всички книги, достигнали финала не съм чел две, за останалите нямам против да участват в тоя финал, нито ме интересува, как точно са подредени в класацията ( за справка виж втория параграф на този текст).

Прави впечатление обаче, колко хора изразиха “възмущението” си, от резултата.
Някои със сравнително интелигентни текстове, други – с откровено просташки.

Тия вторите, няма какво да ги мислим, начинът им на писане говори достатъчно за тях.

Но защо и интелигентни (поне съдейки от стила на писане) хора се чувстват едва ли не лично засегнати от крайния резултат?

Не виждам причина за такова негативно отнощение към спечелилия класацията роман, освен съсипаната образователна система и постепенното, но упорито внушаване на нихилистично отношение към българските ценности и към идентичността ни като нация изобщо.

Както вече съм писал, аз съм израснал в пряка връзка с поколения, свързани близко с епохата, за която се говори в “Под игото”, по-точно с годините скоро след Освобождението и началото на 20-и век, когато отзвука от ония времена е бил още много силен.

Освен това, по социалистическо време, въпреки че пак ни се внушаваше, че българите сме втора категория хора и че СССР е над всичко, все пак имаше остатъци от някакво уважение и към българските национални ценности, стига да не са в противоречие с интересите на Съветите.

Спомням си, един наш сънародник беше успял да си направи ултралек хеликоптер. Както той казваше, много хора въобще не пожелали да го видят, а му заявили, че “това може да бъде направено само в Съветския съюз”! Явно тия хора въобще не са си давали сметка, че хеликоптери се правят на много други места – и ултралеки, и много по-тежки…”

Сега СССР го няма, но въпреки това продъжава да ни бъде насаждано, че едва ли имаме право на някава национална гордост, национални ценности и самоуважение, в името на либерализма, интернационализма, ….изма и прочие.

Ако бях задължен да гласувам, сигурно от последните 12 книги щях да избера “Железният светилник”, но нямам нищо против “Под игото”. Нито спрямо която и да е от станалите 11 книги. Съжалявам, че много други не са достигнали финала, но както казах, съм против класациите, така че не ми пука особено.

Всъщност “Под игото” беше първата сериозна книга, която прочетох – когато бях на 6 години, видях че съседското момче, 5 години по-голямо от мен я чете и побързах да я прочета и аз, да не оставам назад :). След това съм я чел още няколко пъти. Нито първия път (е ‘айде – тогава съм бил малък и глупав), нито следващите пъти съм я намирал “слаба”, “некачествена”, “стилистично безпорядъчна”, “измъчена драма” и прочие етикети, които й лепят плювателите.

Може би начинът на преподаване на литература в бългаското училище има вина за тези нелепи коментари.

Аз винаги съм мразил часовете по литература. Комай дереджето на съвременното преподаване на въпросния предмет не се е подобрило.

Това ми отношение към учебния предмет никога не се е прехвърляло върху книгите обаче.

Относно класацията – сигурен съм, че е имало хора, които биха предпочели друга книга, но са гласували за “Под игото” на принципа “изберете българското”. И в това всъщност няма нищо лошо. Приемам го като естествена реакция, когато отвсякъде ти внушават, че е срамно да си българин, да изразиш макар и по такъв несериозен начин протеста си.

Което пък говори, че националният нихилизъм не е пуснал повсеместно корени.

Кенгуру

За кой ли път, ровейки в дебрите на родния сегмент от Световната мрежа изпадам в недоумение.

Доста хора предполагам са чули, че Пловдивска община имаше компютърни проблеми наскоро, накои обаче сигурно са обърнали внимание, че малко преди това имаше съдебно разследване срещу някои пловдивски общинари. Като помисли човек, някак нещата се вързват доста грозно.

И други хора са го помислили и са решили да попитат.

Подробности – тук.

Четейки коментара разбирам, че не само аз съм “респектиран” от отговора, даден от IT специалиста към Пловдивска община. Чуйте го.

Общо взето смисълът на казаното от г-жа Петя Дойчинова може да конкурира идеите и на най-крайните абстракционисти.

Най-интересна ми беше частта за троянския кон, който прескачал всички защити и не може да бъде спрян. Може би госпожата мисли, че този тип вредителски софтуер се наричат коне, защото скачат? Тогава прилагателното “троянски” явно й убягва, а всъщност то определя същността на начина на действие на вредителя.

(Ако някой не се сеща, защото да речем в часовете по литература и история е бягал да пуши цигари, пояснявам – това означава, че жертвата на “коня” бива прилъгана сама да си инсталира вредния софтуер, а не че създателите им наблягат на троянската ракия.)

То ако беше въпрос за “скачане”, по-подходящо би било въпросните програмки да бъдат наречени кенгурчета – те скачат къде повече от конете.

Всъщност в казаното от г-жа Дойчинова аз поне не успях да хвана никакъв смисъл, нито пък намерих някаква технически издържана инфомация.

Може би госпожата говори по такъв начин, защото си мисли, че така ще я разберат повече хора без специални познания? Във всеки случай, не вярвам и те да се убедят от безсмислените бъртвежи, че няма връзка между едното (прокурорското разследване) и другото (блокирането на компютърната система и предполагаемото унищожаване на доказателства) събития.

Цялата работа добива вид на едно голямо кенгуру, скачащо по представите за реалност и здрав смисъл на населението.

Което всъщност на езика на австралийските аборигени означава “не разбирам”.

Държавата, т’ва пък защо е?

Преди време бях писал за някои обременености в мисленето, налседени от социализма, които се проявяват при доста личности.

Обаче при също така доста хора се наблюдават други крайности, в обратна посока, които всъщност са пак пряко следствие на социалистическото наследство.

Едно от тези неща е отричането на всякакви функции на държавата.
Всяка мисъл за държавна намеса в някой проблем се обявява за “социалиъм”.

Тогава човек започва да се чуди, а има ли смисъл да съществува изобщо държава?

Ето наскоро Велин Пеев като гост при Longanlon в една не съвсем дообмислена статия разглежда отпускането на държавни помощи за предприятия, намиращи се в затруднено положение.

За българската действителност г-н Пеев е напълно прав в изводите си – отпускат се дотации за губещи предприятия, като в крайна сметка целта е да бъдат източвани колкото може по-дълго. Даже в доста случаи въпросните предприятия са изкуствено държани в критично състояние.

Обаче г-н Пеев механично прехвърля “челния български опит” (всъщност не само български, а масово практикуван в държавите, наречени “трети свят”, “бананови републики” и прочие) на чужда територия и тълкува отпускането на държавни помощи на няколко мощни частни компании като проява, подобна на нашенското дотиране.

Дали е прав, времето ще покаже.

Но между дотации, временна помощ и заем има разлика.

Преди бях писал за случая с Крайслер през 70-те години, когато правителството на Щатите отпуска заем на компанията, за да може да промени технологията си и да стане конкурентно способна на японските компании. Историята показа, че за времето си, това е било разумно решение.

Тук именно държавата, в случая американската е изпълнила една от основните си функции – да регулира. Не да се меси в работата, политиката и търговията на частните фирми, но когато равновесието в държавата е заплашено – стоици хиляди нови безработни са много голям удар и по социалните фондове, и по пазара на труда, да не говорим за опасността от размирици, държавата се е намесила, както в последствие се видя – адекватно.

Дали сегашната ситуация е подобна, дали по подобен начин ще се реши проблемът – не знам и не се наемам да анализирам. След време ще се види дали този механизъм пак е проработил, или в случая не е бил достатъчно подходящ. Въпросът е, че някои неща си приличат (да речем някои видове гъби), но само външно.

Друг случай, на да го нарека “антисоциалистическа” реакция е, когато щом стане въпрос за несвършена от управляващите работа, току някой дежурно се обажда “трябва всеки сам да си реши проблемите, не да чака на държавата”. Така е. Никой не може и не бива да решава чужди проблеми и да се меси в тях. И човек трябва сам да се грижи за себе си, а не да чака на други. Спор няма.

Обаче, когатото проблемите на отделните хора се мултиплицират в големи мащаби, вече проблемът не е само личен.

Да вземем пренаселването на София.

Проблемът е ясен – в провинцията няма достатъчно работа и хората си решават сами проблема – или идват в София, където работа все още се намира по-лесно, или напускат България. Всъщност това второто управляващите май го отчитат като успех. Наскоро бях прочел някакво писание, от което едва ли не лъхаше гордост от свършеното, колко милиарда постъпвали годишно от българските емигранти – било като помощи за роднини, било когато идват в България като туристи…

Но проблемът с пренаселването няма да се реши, както го вижда да речем Бойко Борисов – като направи София скъп град, за да “се разкарат селяните”. И да стане по-скъп, щом другаде няма работа, хората ще продължат да прииждат, ако и да живеят при по-лоши условия. И проблемът не може да се реши насилствено. Нито високите цени, нито връщането на софийското жителство, нито пък насилственото разселване ще го решат.

Всъщност решението е просто. В много страни, да речем Филипините има пет-годишен преиод без данъци за чужда фирма, която се настанява там. Ако фирмата започне да изнася продукция има още преференции. Подобни механизми прилагат и гръцкото, и румънското правителство, които са ни съседи – няма нужда да ходим чак до Филипините да почерпим опит. Единствената “преференция” обаче, която нашите политици предлагат е евтиният труд. Като се сложат сумите за рушвети, за да може да се започне дейност у нас от чужд инвеститор, начинанието става силно неизгодно.

А с добре обмислен механизъм за привличане не само на външни, но и на вътрешни инвеститори и предприемачи към провинцията, лесно потокът от преселници към столицата може да се спре, че даже и да се насочи в обратна посока. Ето в какво се изразява несвършената работа на държавата в случая. Но вълшебните заклинания “комисионна”, “далавера”, “келепир” уви, спускат непробиваема преграда пред възможните инвестиции към посоката, в която те са необходими.

Всъщност социалистическите управници май в последните години на соц. периода се бяха поусетили и бяха започнали разни кампании за заселване на пустеещи райони в Сакар и другаде с облекчения за закупуване на жилища и други подобни. Но социалитическият модел не позволява свободното предприемачество и инициативност, така че опитът им бе със слаб успех.


Спамботове от всички страни

spambotНасам, насам!

Не бе, – на там: HoneyWiki

Предполагам всички, които подържат сайт, блог или нещо подобно често се изправят на нокти, виждайки огромното количество боклук, наринато от спамботовете. И всеки търси средства за ограничаване на посещенията на нежеланите “гости”.

Ето обаче, че има и сайт, който с широко отворени “обятия” очаква въпросните мрежови хулигани. С цел разбира се да им спретне по-ефикасен капан.

Григор е направил въпросния сайт, а повече подробности може да се видят при него.

А останалите да му помогнем, най-малко като пуснем по един или няколко линка тук-таме, за да ориентираме по-бързо гадинките, на къде да се насочат.

Verified by MonsterInsights