Brazen AbbotВ зала “Христо Ботев” дойдоха срамно малко хора. Всъщност залата се понапълни, малко след започването на концерта, но именно “се понапълни”, а не напълни.
Буги спомена, че в Пловдив 1/5 от местата са били свободни, София обаче се изложи откъм посещение. А уж Пловдив бил чалгарски град…

Може би за слабото посещение допринесе слабата реклама. Освен по Z-rock, май почти никъде не бе пусната реклама. А в София има 3 рок-радиа, и не всеки любител на тази музика слуша само Z-rock. Едно момче спомена, че чуло по време на пътуване по радиото в колата “…вокалът на Rainbow и Purple…” и се заинтересувало след това, къде ще пее въпросният човек. Питам се, след като Z-rock е вече част от някаква btv медия груп, защо нямаше реклами по btv?

От друга страна, публиката макар и немногобройна беше страхотна. Но за това по-натам.

До сцената аз се инсталирах между група от 4-5 съученици на дъщеря ми. 5, но куфяха за 10-има и пяха за 20-има! (И знаеха текстовете на класиките на Пърпъл и Рейнбоу по-добре от мен. Срам! 😳 ) До нас имаше още доста техни връстници, също така активни. Така че, когато някой реши да пише за “изгубеното поколение” и т.н., обобщенията не са добро нещо. Тия момчета и момичета бяха далече от общата представа за чалгизираната младеж.

Малко след 19 и 45 Нелко Коларов застана зад органа.
(Ех, група “Импулс”, спортната площадка в Търговище… Но говорим за друга група в момента. Да не се разсейваме със спомени)

Нелко разля хармония от съзвучия, Николо засука плетеници от тонове с китарата…
И ето го и Джо!
Сякаш вчера Стоян Кирчев в последния половин час на “Музикална стълбица” представи новия албум на Rainbow с новия вокалист Джо Лин Търнър… И рефренът на I Surrender в главата ми, заглушаващ гласовете на учителите в часовете на другия ден.
Или пък по-късно от балкона 13-ия етаж на Шуменските студентски общежития озвучавахме квартала с Can’t Let Go…
Но не говорим и за Rainbow, а за Brazen Abbot.

Може да е клише, че групата се раздаде докрай и че всички петима дадоха всичко от себе си, но трудно е да се измисли по-силно описание на станалото в залата. Въпреки сравнително малобройната публика групата буквално се раздаде и мисля, че биха свирили също така сърцато и всеотдайно, даже ако имаше само 5-6 фена.

Концертът напредна, Николо смени китарата с цигулка, показвайки че цигулката е невероятен инструмент и за рок-музика. Стига да е в ръцете на невероятен музикант! И композитор.

Новите и по-стари парчета на Abbot бяха умело размесени с класики на Rainbow и Purple.
Аз се опасявах, че класическите парчета ще звучат не на място сред по-новите, но те бяха идеално вместени на точните места, безконфликтно. Но няма нищо странно – човек който има капацитета да композира рок-опери и класическа музика не може да се затрудни в аранжирането на един концерт 😉

Не бих могъл да опиша концерта, нито да го изпея, или да го напиша по ноти…
Присъствието в залата дава нещо, което и най-добрите камери и микрофони не могат да хванат.
Може да гледаш много записи на една група, но в залата, на живо е различно. Сякаш има магия, която камерата е безсилна да засече. Та който не е дошъл, може само да съжалява.

Преди бях споменал за контакта между публиката и изпълнителите. С чисто сърце мога да кажа, че Brazen Abbot държат първенството по този показател! Най голяма заслуга за това имат несъмнено Джо от една страна – през цялото време сякаш имаше непрекъсанта връзка между него и хората в залата. Джо определено показа, че е не само велик певец, но и артист.
Другият беше басистът. Бих го кръстил “мистър Динамит”. Той сновеше по всички ъгли на сцената и сякаш бе натъпкал джобовете си с шашки TNT и където се надвесеше над зрителите, сякаш избухваше поредната от тях!
(Другари от НСБОП, които наглеждате насам – това е метафора 😉 )
Освен че човекът владееше баса страхотно.

На подиума за барабаните бяха оставени две бутикли за вокалиста – едната голяма с вода, другата, по-малка, пластмасова, пълна с подозрителна червена течност…
Джо надигаше и двете, като повече оказа предпочитание на по-малката. А течността вътре си беше точно това де,… т.е. подозрителна червена течност… :mrgreen: :p

Юнакът на барабаните освежаваше гледката с пънкарската си прическа и също си разбираше от работата много добре.

Нелко оправда напълно думите на Джо, че е “българският Джон Лорд”. Но ние си го знаем де 😉

Николо ми е добре познат като музикант, но сега демонстрира, че свиренето на живо по никакакъв начин не го притеснява. Всъщност цялата група показа, че е наясно с особеностите на концертното свирене. То не би могло да бъде по-друг начин, ще речете, при такива професионалисти, но не, може. Вижали сме музкиканти, които на живо звучат като в студиото, а концертът си е различно нещо, но Brazen Abbot определено е другото название за импровизация!

За Джо бях чел, че на концерт се изморявал бързо, губел глас…
Цък! Може би се е случвало някога да няма ден, това все пак е човешки глас, не инструмент, но днес беше в страхотна форма. Показа невероятно владеене на гласа, голям диапазон резки преходи и къдрави украшения… Невеорятен! Даже в последните минути, когато като говореше, звучеше леко пресипнал, при пеенето този ефект го нямаше.
То и Гилън имах късмет да го случа в добра форма, но Джо според мен си е запазил гласа много по-добре.

Както казах публиката се отчете добре, давайки всичко от себе си, отплащайки се за всеодайността на групата. Нещо, което бе оценено и възнаградено – след последното слизане от сцената, групата пак се появи и изпълни Black Night, която не беше в сетлиста.

Концертът продължи малко повече от 2 часа и 30 минути, като единствено първият концерт на Manowar у нас го бие по продължителност – малко над 3 часа. (Не броя втория, петчасовия, защото той целеше поставяне на рекорд. Говоря за “стандартен” концерт).

И така една среща с талантливите музиканти и красивата музика завърши. Остава да чакаме да излезе новата рок-опера на Николо „Дракония”, части от която бяха представени на концерта.
Който е чел бозите ми, знае че си падам по дракони, така че ме заинтригува много 😆
Всъщност падам си по музиката на Николо. По добрата музика като цяло.

ПП.
В този ред на мисли, иска ми се освен на диск, да имаме щастието да видим операта ( а защо не и предишната) на живо. Както писах по-горе, нищо не може да замени живото изпълнение. Нито ХХХ-инчовата плазма, нито квадро-хипер-ултра съраундът.

ППП
Ето, че и Майк Рам се е отчел с хубав репортаж.