Monthly Archives: February 2018

Сняг се сипе на парцали

Или размислите на един доволен от снегопочистването

Да, добре чухте. Аз съм доволен от хората, които се занимават с почистването на снега в София тази зима (февруари 2018).

Снимчица:
Сняг в Ню Йорк
Кофти, а? Само че това оказва се не е София а Ню Йорк. Не може да бъде! Непочистен сняг в Ню Йорк! Е, може.

Наложи ми се да шофирам из София по време на най-силния снеговалеж – на 26.02.2018. Винаги когато мога, гледам да избягвам шофирането в такова време и да ползвам градския транспорт. Този път обаче нямаше как, уви. Но пътищата бяха почистени и обработени. На много места виждах снегорини, които не само пръскаха химикали, а и чистеха. Всички до един.

Уточнявам:
Говоря за сегашния случай и само за града. Иначе съм виждал предишни години как “прехвърчат” снегорини с вдигнати гребла там, където трябва да ринат, защото има много сняг, но те отчитат “километри”. Или пък как стоят неподвижно, а снегът е по-висок от клиренса на Жигула… Какво да кажем за съвременен автомобил.

Въпросът е, че трябва да се оценява конкретният случай, а не да се плюе по инерция.

Между другото, когато почистих колата и я размразих се качих за не повече от 10 минути да взема багаж. Наложи се да повторя процедурата с почистването почти отначало. За десет минути колата бе покрита със сняг и обледенена на много места.

Същото беше и с пътищата. Освен, че валеше много обилно, имаше силен вятър, който навяваше вече падналия сняг. Съответно скоро след като е минал снегорин слоят сняг ставаше вече дебел и даже големият трафик не успяваше да “изчисти” снега. Но улиците бяха посипани с химикали и нямаше проблем с придвижването, а и както казах, снегорините минаваха често и не се натрупваше дебел сняг никъде.

Тази сутрин пак се наложи да ползвам автомобил. В 5 сутринта улиците бяха почистени до асфалт, въпреки падналия същата вечер обилен сняг. И не само по големите улици.

Тодор Колев, когато беше културно аташе в Канада беше разказал, че там снегорините тръгват след като спре снега…

Така де. Но нашенският герой предпочита да мърмори и недоволства, вместо да оцени ситуацията. Може би повечето от плюещите, ако хващаха лопатата да почистят пред домовете си (както се и полага) щяха да имат малко по-различно отношение към хората, които пак казвам си вършеха много добре работата.

Но Балканский Лев най се страхува от Лили Рибката, че да не го “джендъряса” и от това, да свърши нещо сам. Друго си е да гледаш как хората бачкат, а ти да ги “храниш”… Голям кеф!

Лили Рибката

В в поста за “Дъвка за балончета” споменах, че българското кино постепенно намери пътя си започна да прави наистина хубави филми.
Снощи гледах поредния силен български филм.

Първо малко уточнение. “Лили Рибката” е филм за деца и за родители. Естествено, няма проблем да бъде гледан от хора, непопадащи в изброените категории. Просто вероятността да го почувстват е по-малка.

Иван Богданов беше писал, че филмът го е оставил безмълвен. Същото се случи и с мен – дълго след последните надписи ме държеше за гърлото.

Естествено на децата тези емоции са спестени. За тях е забавната приказка. Моментът с гърлото е от частта за родители.

Както и други са казали това е многопластов филм. В най-буквалния смисъл.
Идеите заложени в него не могат да се изчерпат с две думи. Същевременно не е от типа български филми, които в рамките на два часа се опитват да кажат всичко и в крайна сметка, по тази причина не казват нищо. Не, в “Лили Рибката” всичко е балансирано, въпреки че някои от коментиралите филма се възмущаваха, че разказвачът ни поднася “поука” в края на филма в прав текст. Мен този момент не ме подразни, а и филмът далеч не се обобщава само във въпросните няколко думи.

Като стана въпрос за разказвача, да спомена и че филмът не беше без недостатъци и един от тях е прекалената експлоатация на този подход. Филмът е решен като приказка, поднесена точно както родител разказва на детето си. Обаче като чета коментарите, на доста хора, включително и деца това не се е видяло много добре. “Чичкото с гласа разваляше всичко” – да цитирам иначе доволно от филма дете.

Мен специално след десетата минута този подход спря да ми пречи, даже ми хареса, но мисля, че актьорите трябваше да бъдат оставени да говорят повече. ‘Айде възрастните – както и да е, но мисля, че съвременните деца, свикнали на динамични филми този подход по-скоро би ги отегчил.

Какво ни казва “Рибката”? Много неща. Аз открих много, сигурно ако го гледам втори път ще открия още. Примерно за насилието над необикновените и различните. Знаем, Илън Мъск много е страдал в училище от подобно отношение и при едно от нападенията на “нормалните” е пострадал много тежко и за малко да няма днес SpaceX, Tesla и другите чудеса на Мъск. Понеже в наше време под “различен” май масово се разбира гей, не Мъск не е такъв. Просто е нърд. Нещо, което “нормалните” ученици трудно приемат. “Нормалните” ученици трудно приемат и по-слабите, по-стеснителните, децата с един или друг проблем и без обяснения и защита от страна на училищния персонал тези деца стават жертви на насилие.

Във филма много добре бе показано безразличието на образователната система към подобни деца и обезсмислянето на опитите на наистина загрижените учители да помогнат, поради глобалното безразличие и пренебрегване на проблема.

Не е пропуснат въпросът за добронамерените родители, които искат с всички сили да помогнат на децата си, но не знаят как и всъщност объркват още повече нещата…

Въпросът за насилието далече не е единственият. Моментът, който най-здраво ме хвана за гърлото беше въпросът за избора. Не, няма значение, че това е само филм-приказка. Много родители са били изправяни и уви, ще продължават да бъдат изправяни пред такъв ужасен избор. При войни, бедствия и други екстремни ситуации. Или пък болести… Не мога да пиша повече, без да разкрия доста от историята, затова спирам. Но пожелавам на никого да не се случва да прави такъв избор, пред какъвто бяха изправени родителите на Дани и Алекс.

Естествено, драмата с избора е спестена на децата. Те не могат да я “хванат”. За тях филмът е една забавна приказка с деца, магии и смешни възрастни. Даже жертвата, която се дава накрая, за да се оправят нещата (все пак това е приказка, трябва да свърши добре) е поднесена така, че да не разстрои децата и да не я приемат трагично.

Като споменах, че децата не могат да усетят драмата с избора, май трябва да добавя че уви – и много възрастни не я усещат, съдейки по изписаните тонове глупости в Нет-а и по разни парцаливи медии. Но толкова за тях.

Обстановката, кадрите, сцените и пейзажите бяха безупречни.

В заключение – “Лили Рибката” е един наистина добър филм с дълбоко съдържание, красива приказка и много приятни картини и е майсторки сниман. Да, и с добър звук.

O, wie will ich triumphieren, Wenn sie euch zum Richtplatz führen Und die Hälse schnüren zu

Защо избрах точно този човеколюбив цитат за заглавие ли?
Едно, че това изпълнение много ми хареса и освен това привлича внимание.

Като гледам историята на записите, за изкуство съм писал главно за книги и кино. Рок-концертите не ги броя – за тях даже има цяла отделна секция. Което не значи, че всички други видове изкуство ги пропускам. Просто за да пиша за нещо, трябва много да ме е впечатлило. Ако не се е получило много добре от уважение към труда на артистите се въздържам от негативни коментари. Всъщност, писал съм веднъж за театър, макар че е имало и доста други постановки, които много са ми харесали, по някаква причина съм пропуснал да ги отразя. По някаква причина не ми е дошло вдъхновението, или ищаха, за да е в тон с темата.

Вече е станало ясно мисля, че съм бил на опера. На “Отвличане от сарая” – постановка на Опера Нова България.



Няма да крия, че подходих с леки колебания, тъй като става въпрос за нова оперна формация – Опера Нова България. Макар че участието на оркестър “Симфониета” само по себе си говореше за серозен подход, както и на балета “Кралиците на ориента”, който и с танц и с цялостно присъствие допринесе много за страхотното изживяване и пълното потапяне в атмосферата на спектакъла.

Друго, което ме безпокоеше беше, че постановката бе в Синдикалния дом на транспортните работници и т.н. – непозната за мен зала. Обаче залата се оказа с много добра акустика! Нещо от което страдат много от залите, в които се провеждат музикални събития е ужасната акустика. В тази зала обаче се чуваше много добре. Или е била построена с мисъл за акустиката, или хората, които отговарят за звука са си свършили чудесно работата. Или и двете.

Единствената забележка за залата е, че е твърде малка. Събира около 300 души и билетите бяха разпродадени доста преди датата на постановката.
Понеже е малка, оркестърът е в самата зала. Което обаче на мен ми хареса, да мога да виждам музикантите, но не знам дали на тях не им е неудобно.

Постановката бе, слабо е да се каже разкошна. Бе невероятно удоволствие и приповдигнатото настроение остана много часове след като завесата се спусна за последен път и аплодисментите отшумяха.

Актьорите бяха разкошни. Няма да споменавам никого по отделно – всички много се стараха и се раздадоха напълно. Снощната постановка ми напомни за великия Видин Даскалов (знам, че играеше в оперети, а не в опери, мерси за напомнянето). Той многократно показа, че с хъс, енергия, старание и умение можеш на всякаква възраст да играеш всякакви роли и да убедиш че наистина си най-подходящият точно за тази роля! И разбира се с талант. С много талант. Изобщо, едно голямо браво на всички.

Не мога да пропусна диригента Свилен Симеонов, който с експресивното си поведение на практика бе още един, невключен в списъка актьор.

Задължително трябва да спомена и декорите и мултимедията. Ненатрапчиви, даващи голяма свобода за въображението на зрителя. Много добре подбрани!

Адмирации и за режисьора Георги Симеонов.

Сигурно ще пропусна някого, така че поздрави за добрата работа на всички от екипа.

Следващата постановка на операта ще е на 24 март 2018 и билетите вече са в продажба.