Monthly Archives: May 2019

Животът?

Мине не мине и току се повдигат теми, които цивилизованото общество отдавна би трябвало да е оставило в прашасалите архиви на
изхвърлените средновековни суеверия.
Много гореща е темата за абортите. Много хора безкритично наричат аборта убийство, защото животът започвал видите ли, от оплождането.
Принципно, след оплождането се получава куп клетки, които трудно могат да се нарекат човек. И по-нататък, когато на ембрионът се появят хриле, едва ли някой ще го нарече човек. Реално за човек можем да говорим доста след раждането, но раждането е една разумна граница, след която ембрионът вече не е зародиш, а човек.
Но разумните доводи се разбиват в стената на суеверия и предразсъдъци. Започват приказки за “душа”, “божия искра” и подобни нелепости.

Да обобщим. Наука и критично мислене постави въпроса:
“Когато две хаплоидни клетки се обединят и образуват една диплоидна това е живот? А хаплоидните клетки не са ли живот? ”
Аз казвах, че за убийство можем да говорим, когато става въпрос за личност, а ембрионът по никакъв начин не е личност.
Но помислих малко, опитах да погледна от другата гледна точка и прозрях!
1)Мастурбацията е убийство! Всеки сперматозоид може да даде началото на бъдещ Айнщайн или Вивалди!
2) Менструацията е убийство! Всяка яйцеклетка – виж точка 1)
3) Сексът е убийство! Секс без зачеване = мастурбиране!
4) И сексът със зачеване е убийство! Един сперматозоид опложда яйцеклетката. А останалите близо 10 милиона?
И ако точно те са били бъдещите Айнщайн и Вивалди, а е спечелил този, който е направил Гошо-тъпото?
В крайна сметка – животът е серия от масови убийства – следователно животът е геноцид!

Деветият Софийски фестивал на науката

От 9-и до 12-и май 2019г. В Техпарка се проведе деветият Софийски фестивал на науката
Вчера фестивалът бе закрит по традиция с награждаването на победителите във FameLab

Фестът по традиция беше наситен с много интересни събития. В линка по-горе има препратки към информация за част от тях.
Ето и моя скромен принос за отразяването на събитията:

На разходка до черните дупки с проф. Карол Мъндел

Софийски фестивал на науката: Назад към Луната

Черните дупки са „на мода“

Санчо, Санчо…

Баща ми знаеше добре немски. По-добре от почти всички учители по немски в градчето, в което живеехме и често партийните другари го викаха за преводач при срещи с германци, въпреки че беше безпартиен, тоест – ненадежден. Но темата е друга, макар и в пряка връзка с немския.

Като добре знаещ немски, баща ми, когато бяхме на море разменяше по някой и друг лаф с германци и беше завързал доста приятелства. Покрай тези разговори разбрахме, че в България от западна Германия идват да почиват предимно представители на така наречената работническа класа. Те отсядаха и в най-скъпите тогава хотели по “Златните пясъци”. Тези хотели, които повечето българи, основно безпартийни гледаха само отвън.

Един от тези приятели беше колоритен образ от ФРГ, който два-три пъти внезапно се появи у нас през следващите години след запознанството. Човекът беше майстор в някакъв завод, явно представител на т.нар. “работническа аристокрация”, както пишеше в учебниците по марксизъм-ленинизъм. Той, когато го стегне шапката просто напускал работа защото не му се полага достатъчно дълга отпуска, въпреки че тогава (а и сега) отпуските на хората от западна Европа бяха доста дълги и тръгвал на околосветско пътешествие за няколко месеца. Като се напътува пак го вземали на работа, защото го познават и ценят уменията му.

Дали е било точно така не мога да твърдя, но човекът наистина беше доста пътувал по света.

Та последният път, когато въпросният господин, представител на лошия капиталистически свят звънна внезапно на вратата на апартамента ни (той никога не предупреждаваше, че ще идва, но беше предупредил, че не предупреждава), оказа се, че баща ми има ангажимент в близките часове и се наложи аз да го развеждам насам-натам. Понеже немският, който “владеех” беше на доста базово ниво го заведох при мой приятел, който живееше в ГДР и бе дошъл на гости.

Та господинът-работнически аристократ и приятелят ми си поговориха за света, за това, което и двамата гледат по западно-германската телевизия и т.н. Приятелят ми добросъвестно превеждаше на български за мен и за баба си, която знаеше немски доста по-зле и от мен, в смисъл на нулево ниво.

Накрая, след всички разкази за пътешествия и разни придобивки на социалната система в “лошия свят” (нали ние бяхме добрите), онази женица, която никога не бе се отдалечавала на повече от 20 километра от града ни заяви, в контекста на разговора:

– Много хубаво, ама при нас е по-добре.
– Кое го прави по-добре? – запита учтиво немецът.
– Свободата! – гордо отговори женицата и го погледна с изражение на гордост и превъзходство.

Останалите трима само се спогледахме безмълвно.