Санчо, Санчо…

Баща ми знаеше добре немски. По-добре от почти всички учители по немски в градчето, в което живеехме и често партийните другари го викаха за преводач при срещи с германци, въпреки че беше безпартиен, тоест – ненадежден. Но темата е друга, макар и в пряка връзка с немския.

Като добре знаещ немски, баща ми, когато бяхме на море разменяше по някой и друг лаф с германци и беше завързал доста приятелства. Покрай тези разговори разбрахме, че в България от западна Германия идват да почиват предимно представители на така наречената работническа класа. Те отсядаха и в най-скъпите тогава хотели по “Златните пясъци”. Тези хотели, които повечето българи, основно безпартийни гледаха само отвън.

Един от тези приятели беше колоритен образ от ФРГ, който два-три пъти внезапно се появи у нас през следващите години след запознанството. Човекът беше майстор в някакъв завод, явно представител на т.нар. “работническа аристокрация”, както пишеше в учебниците по марксизъм-ленинизъм. Той, когато го стегне шапката просто напускал работа защото не му се полага достатъчно дълга отпуска, въпреки че тогава (а и сега) отпуските на хората от западна Европа бяха доста дълги и тръгвал на околосветско пътешествие за няколко месеца. Като се напътува пак го вземали на работа, защото го познават и ценят уменията му.

Дали е било точно така не мога да твърдя, но човекът наистина беше доста пътувал по света.

Та последният път, когато въпросният господин, представител на лошия капиталистически свят звънна внезапно на вратата на апартамента ни (той никога не предупреждаваше, че ще идва, но беше предупредил, че не предупреждава), оказа се, че баща ми има ангажимент в близките часове и се наложи аз да го развеждам насам-натам. Понеже немският, който “владеех” беше на доста базово ниво го заведох при мой приятел, който живееше в ГДР и бе дошъл на гости.

Та господинът-работнически аристократ и приятелят ми си поговориха за света, за това, което и двамата гледат по западно-германската телевизия и т.н. Приятелят ми добросъвестно превеждаше на български за мен и за баба си, която знаеше немски доста по-зле и от мен, в смисъл на нулево ниво.

Накрая, след всички разкази за пътешествия и разни придобивки на социалната система в “лошия свят” (нали ние бяхме добрите), онази женица, която никога не бе се отдалечавала на повече от 20 километра от града ни заяви, в контекста на разговора:

– Много хубаво, ама при нас е по-добре.
– Кое го прави по-добре? – запита учтиво немецът.
– Свободата! – гордо отговори женицата и го погледна с изражение на гордост и превъзходство.

Останалите трима само се спогледахме безмълвно.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *