Category Archives: Чукча читатель

Кацането

Много пилоти, астронавти и други представители на подобни екстремни и трудни професии издават книги, които нормално се ползват с голям интерес.
Обикновено тези книги обаче са написани от журналист или писател, който придава на разказа на пилота увлекателен облик.


Снимка: Йордан Колев

Йордан Колев обаче сам пише книгите си. Пилот прелетял хиляди километри, преодолял успешно тежки бури, видял много страни и опознал много хора по света. Резултатът от този опит, съчетан с безспорен писателски талант са увлекателни книги, които се четат на “един дъх”, но не се забравят, за разлика от много “бестселъри”, споменът за които изчезва веднага след затварянето на последната страница.

Кацането” е точно такава книга, която “не те оставя”, започнеш ли да я четеш, а споменът за прочетеното не избледнява.

“Кацането” е базирана на реални събития. Основата на историята е разказът за едно успешно аварийно кацане. Описанието на самия полет и подробностите свързани с различните системи на самолета, както и на работата на различните служби по летищата са много интересни за такива читатели като мен, които се интересуват от техника и специално от авиация. Но книгата не е документално описание на един полет завършил с аварийно кацане. Техническите подробности всъщност заемат малка част от съдържанието.

Основното в историята са хората. “Кацането” описва съдбите на много, най-различни хора. Освен че проследява минутите преди полета преживени от различните герои, поведението, и емоциите им по време на полета и след края му, читателят научава и по-ранни събития от живота им, много от които предопределят и реакциите им във фаталния ден. Изпитанието през дългите минути на неопределеност в повредения самолет водят до различни реакции, до разпадане на едни връзки и до заздравяване на други.

Както често става, причината за бедствието е наглед дребна и несъществена.
Знаем хипотезата за пеперудата, чиито криле могат да предизвикат ураган в другия край на света. По подобен начин дребно разсейване, не достатъчно добър контрол и верига от дребни на вид нарушения довеждат след време до драма в небето. Също интересна нишка от повествованието, която води до сериозни размисли.

Още с първите редове динамизмът на действието грабва читателя и не го пуска до последния ред. Въпреки че читателят знае, че кацането ще е успешно, напрежението постоянно се подклажда от усложняващата се ситуация, от реакциите на различните персонажи. Авторът показва завидни умения да “държи” читателя без да го изпуска и да го кара да скучае през цялото повествование.

“Кацането” е книга, която определено си струва да се прочете, книга предназначена за широк кръг читатели.

Йордан Колев в goodreads
Страницата на автора във Фейсбук

Вазев

Блуграс
След “Отдел “И”” новата книга на Петър Тушков е в ръцете ми.
“Блуграс” – сборник с от 11 разказа и една новела. Дванадесет портала към други реалности, реалности нарисувани умело до последния щрих в детайлите.

Да отворим портала, табелката над който гласи: “Вазев”. (Гореспоменатата новела.)
След като прекрачим зад вратата веднага попадаме във вече не толкова близкото минало на нашата държава. В една алтернативна история, в която поредица от събития са се развили по малко по-различен начин, за да се получи картина хем близка, хем доста по-различна от това, което сме чели в учебниците по история и в литературата от онова време. И леко различните име и фамилия на главния герой от тези на прототипа му е най-малкото отклонение от познанията ни за епохата.
(Кой е прототипът няма нужда да уточняваме. Жокер – не е Димитър Подвързачов 🙂 )

Историята е алтернативна, но обстановката е автентична. Картините, които авторът рисува ни пренасят в действителността от края на 19-и век такава, каквато я знаем от разказите на живелите в онези времена.

И преди писах за богатия език, с който Тушков борави. С лекота рисува живи природни картини, градски пейзажи и мрачни учреждения, толкова истински, че можеш да почувстваш как водата от локвите на улицата прониква през обувките или как застоялият въздух наситен с прах и тютюнев дим дразни дробовете. Също така със замах може да те хвърли в невероятни фантастични реалности, а героите му са живи, пълнокръвни, всеки със свои индивидуални черти, добри и лоши.

Тушков е истински езиков хамелеон. Еднакво леко рисува в различните си произведения фантастични картини, магически реалности, кадри от съвременната действителност. Във “Вазев” езикът звучи характерно за описваната епоха, като излязъл изпод перото на Вазов. Но не, няма да имате нужда от “превод”, както бе “преведено” едно от изданията на “Под игото” на съвременен език.
Езикът на Тушков в повестта е напълно съвременен, но с лек архаичен привкус, което помага за пълното потапяне в атмосферата ан описваната епоха. Даже и пасажите, които представляват “цитати”, написани от самия Вазев, където изказът звучи преднамерено по-автентично за времето, няма нещо, за което радетелите за съвременен български език да се заядат. И не, повестта няма нищо общо с някои произведения, в които насиленият архаичен език дразни. Чете се леко и използваният изказ допринася за пълноценното вживяване в света на произведението.

За хората от типа “не обичам фантастика/фентъзи”, това не е фантастика. Единствено краят може да напомня малко на идея, родена в главата на Светослав Минков, но не, спокойно повестта може да се чете от хора, имащи невъзприемчивост към фантастиката.
Любителите на фантастиката също с удоволствие ще прочетат за перипетиите на журналиста и поета Йоан Вазев. Защото всяка история, която не е документална е фантастична. А ние обичаме фантастиката.

Огънят в мен

Огънят в менИзкушени ли сте от магията?
А знаете ли къде живеят магьосниците? В странни светове, населени с джуджета, еднорози и елфи? В средните векове, преследвани от безмилостни инквизитори. Или ги има и сред нас, в модерния свят, пълен с технологии и наука, които средновековният инквизитор с чиста съвест би обявил за дяволски творения?

Естествено, говорим за фентъзи.

Споменем ли съчетание на магия и съвремие, неизбежно първото име, за което повечето ще се сетят е Джоан Роулинг, която създаде цял свят, който съществува паралелно на нашия и за който повечето хора си нямат представа, че съществува.

По подобен начин Хари Дрезден създаден от Джим Бъчър обикаля улиците на съвременния Чикаго и громи силите на злото, спасява хиляди хора и има неприятности с властите, които го смятат за мошеник.
По нашите земи също живеят знайни и незнайни чародеи, като “Софийските магьосници” на Мартин Колев или двамата шемети Лазар и Григор от невероятната „Ех, магесническа му работа“ на Калоян Захариев.

В никакъв случай не бива да пропускаме и драконовата поредица на Николай Теллалов.

И разбира се Роджър Зелазни, чиито герои често по един или друг начин се озовават в света, който познаваме, кога за кратко, кога за цял роман време.

“Огънят в мен” на Даниела Богоева-Гюргакова ни води в днешна Франция.

Не случайно споменах Телаллов и Зелазни последни, точно преди да премина към темата на този пост.
Николай Теллалов е запознат изоснови с българските предания и вярвания и ги използва умело в книгите си. Също така има солидна ерудиция в областта на химията, физиката и инженерните науки.
Зелазни има огромни познания както по история, така и по различните религии и философски учения. В произведенията му има богата информация за християнството, исляма, хиндуизма, будизма и още много други култове, съществували през историята.

По същия начин в романа си Даниела Богоева демонстрира дълбоки познания на историята, основно на Франция – страната в която се развива действието, както и на християнската религия, на юдаизма, на Кабала и други религиозни, окултни и езотерични учения и практики, като вавилонски, шумерски и древноегипетски.

Голямата ерудиция не е единствената допирна точка със Зелазни. За разлика например от историите на цитираните по-горе двама адаши Хари – Потър и Дрезден, романът на Даниела Богоева, макар че е изключително приятен, увлекателен и се чете на един дъх има сериозна философска основа, върху която се градят действието и характерите.

Може да бъде направен паралел също с книгите на Дан Браун по отношение на информацията, която дават за местата където се развива действието. “Огънят в мен” разказва интересни подробности за Париж и Авиньон, за историята и за съвремието.

Даниела Богоева не отстъпва по ерудиция на цитираните двама автори, нито по майсторство на изказа. В това се заключава паралелът между тях. Тя има свой собствен стил, не копира от никого и за разлика от много други дебютни романи, нейният демонстрира изградено майсторство и не наподобява други подобни произведения.

Езикът, който рисува повествованието е богат, изказът – красив. Всяка сцена е жива картина с най-малките подробности, всяко действие е детайлно описано така, че читателят буквално го вижда. “Огънят в мен” е от книгите, за които изразът “потапя читателя в действието” не е просто клише.

Историята е подплатена със сериозна библиография, авторката се е постарала да изгради стройна система от препратки към информация за различните места, ритуали и реални и митични персонажи, които се срещат в книгата. Но спокойно, това не е учебник, или някакъв сух “материал”, с който някой е решил да демонстрира начетеността си.

“Огънят в мен” е увлекателна история, наситена със загадки, мистика и даже лек криминален привкус. (Не, няма трупове, нито детективи.) И въпреки че рано става ясно, кой е злодеят, в този случай това не е недостатък, няма особено значение защото не това е същественото за книгата. Цялата поредица от загадъчни събития, които се случват на Катрин и които тя и приятелите се опитват да разбулят са просто една централна нишка, около която е окачено повествованието, около която се изграждат събития, характери, описания, които представляват същността на произведението.

Не е пропусната темата за гоненията на вещиците през вековете – все пак става въпрос за магьосници, както споменах в началото, ролята на религиите, дълбоките корени в историята на много от съвременните празници и ритуали и още… Романът сам ще ни каже какво още.

И след всичко казано до тук, какво всъщност представлява тази книга? Ето какво казва самата Даниела Богоева -“просто една история за любовта и приятелството, за ревността и подлостта, за семейството и враговете, за правото да вярваш в това, което ти е на сърце.”

За тези, които като мен предпочитат електронни издания, книгата може да се намери в електронен вид на “щанда” на Интернет книжарницата на Сиела

За добрите намерения, или към Страната на чудесата през кривото огледало на “християнските ценности”

In the Shadow of The DreamChildЕдва ли няма човек, който да не знае, с какво е павиран пътят към ада, независимо че не е ходил там. Точно така. С добри намерения. Сигурно няма по-добър пример за верността на поговорката за ада и добрите намерения от съдбата на спомена за Чарлз Доджсън, човекът останал в историята с псевдонима Луис Карол.

Кой е Чарлз Доджсън? Каква е реалната личност, която стои зад автора, известен най-много с вечната детска класика за Алиса и странните ѝ приключения?

Тих, скромен, богобоязлив, стеснителен човечец, който живее изолирано и може да говори без да заеква единствено с деца, изключително чист човек, чужд на всякакво сексуално влечение ?

Или смотан латентен педофил?

Нито едното, нито другото.

Като стане въпрос за Луис Карол, за почти всички това е “Алиса”. Евентуално “На лов за снарк”. А той е писал и други книги, издал няколко любовни поеми.

Първият от двата образа е граден старателно от семейството на Доджсън и неговите викториански биографи. Вторият е базиран на първия, създаден при появата на Фройдизма. Вторият звучи много по-логично от напудрения, неестествен викториански образ, но е също толкова фалшив понеже е изцяло граден върху него, а не почива на никакви документални данни.

И двата образа са изградени на митове, които с течение на времето се самозахранват с нови и нови измислици. Защо ли се е получило така, след като Чарлз Доджсън добре е документирал живота си и в дневник, и с много записки?

Проблемът е, че близо сто години след смъртта му, всички документи и кореспонденция, останали от човека написал може би най-вечната от вечните детски истории (простете дерайлиралия лебедн) са били скрити от всеки, който се е опитвал да напише биография на Луис Карол. Документите са били строго пазени от наследниците му и биографите е трябвало да се задоволяват само с устни преразкази.

Чак през 1969-а година, след смъртта на двете племенници на Доджсън, Менела и Вайълет, които имат най-съществен принос в изграждането на мита “Карол”, оцелелите дневници са продадени на Британската библиотека. Четири от тях, както и голяма част от писмата и записките му са изгубени. Уви, след като достъпът до тях е свободен, добре изградените с години митове не рухват. Трябва да минат близо двадесет години след като дневниците стават публични някои изследователи да се престрашат, плахо да черпят едни или други факти от първоизточника, а не да преписват от по-стари съчинения на биографи и изследователи, които не са имали достъп до първоизточниците.

Документалният труд на Карълайн Лийч
“In the Shadow of The DreamChild”

за първи път публикуван през 1999-а година е първата, изцяло базирана на документи биография на Луис Карол.
Карълайн Лийч, след като се запознава основно с дневниците на Чарлз Доджсън и открива документи, които по незнайна причина са убягвали от погледа на по-ранни изследователи, въпреки че са били надлежно каталогизирани веднага след обнародването на документацията си поставя задача да разкрие истинската личност на човека, носил името Чарлз Доджсън, както и да даде обяснение как е възникнал митът за Луис Карол. Или по-точно двата мита – викторианският и по-късният, “модерният” мит от двайсти век.

Лийч обосновава всяко свое твърдение с цитат. Не прави догадки и предположения. В книгата ѝ няма “може би”. Всичко е подкрепено с цитати от самия Доджсън, или от негови съвременници.

Защо и от кого е създаден митът за “чистият и праведен” Луис Карол?
В основата на мита са роднините на Доджсън. Но защо са се старали толкова да скрият истинската същност на автора на “Алиса”?
Семейството на Чарлз Доджсън е било силно религиозно. Бащата на Чарлз е архидякон в англиканската църква, човек с много консервативни разбирания, който не се е свенил да обвинява колегите си свещеници в ерес заради изказвания, които не са отговаряли на представите му.
Той е упражнявал толкова силен контрол върху децата си, че всички без един от синовете му се осмеляват да напуснат семейството и да вземат живота си в ръце, някои от тях да направят свои семейства чак след смъртта на стария архидякон.

Единственият бунтар, който е имал смелостта да се откъсне от бащината опека и да заживее според своите разбирания е Чарлз. Иронично е, че точно човекът, който е набеден, че е бил стеснителен и не успял да порасне е единственият от децата на архидякона, който е предпочел да се откъсне от него и да заживее напълно самостоятелен живот на възрастен човек. Но това не е най-голямото прегрешение на Доджстън.
Оказва се, че той е бил не само талантлив писател, но и много приятен събеседник и силно привлекателен за жените. Черта, от която се е възползвал постоянно. Доста дразнещо Викторианските моралисти. Още повече, имал е връзки и с омъжени жени – нещо, което е укорително и днес, но е особено скандално за онази епоха.
Всички тези твърдения са подкрепени с документи в проучването на Лийч.

Според добродетелното и дълбоко религиозно семейство на Доджстън – голяма част от мъжете в рода имат църковна кариера, поведението му е било срамно за фамилията и се заемат усилено да изградят мита за чистия и непорочен Луис Карол, който да доведе до забрава спомена за Чарлз Доджсън.

Първият биограф на Луис Карол е племенникът му Стюарт Колингуд. Той е единственият от биографите, който е имал достъп до всички дневници, както и лично е познавал Чарлз Доджсън. От неговата биография The life and letters of Lewis Carroll започва създаването за мита (по-точно първият мит, викторианският) за Луис Карол. Колингуд грижливо избягва връзките на Карол с възрастни жени, полага основите на илюзията, че писателят е предпочитал да общува с деца, а не с възрастни. Все пак, Колингуд е оставил намеци, че Карол е имал интерес и към зрелите жени и че истинският Доджстън се разминава с лъскавия образ, който той изгражда. На едно място той казва:

“Да опишеш живота на Луис Карол, както би трябвало, изисква силите на човек с далеч
по-голям опит и прозрение, отколкото имам претенции да притежавам, и дори той вероятно не би успял да представи адекватно такава сложна личност.”

За съжаление следващите биографи на Карол, които преписват от Колингуд, поради липса на достъп до оригиналните документи тотално пренебрегват намеците, които той е оставил.

Че Карол е общувал успешно с възрастни жени може да се види и от биографията написана от Колингуд. Например той цитира спомените на
Mrs. Bennie съпруга на ректора на Гленфийл до Личестър, в които тя разказва как се запознала с него в ресторант в Уитби и цяла вечер са разговаряли ( за което е била порицана от роднините си, присъствали на вечерята), след което той е станал семеен приятел, с когото често са се виждали. Тя го описва като много приятен събеседник, с широки интереси и близък литературен вкус до нейния.

Въпреки че Колингуд е описал тази и други подобни случки, той упорито наглася фактите така, че да изглежда, че Карол е предпочитал общуването с деца и повече с момичета. Много от имената на жени имали някакъв вид връзка с Карол, той представя като момичета на 12, 12, 13 години, но не и на 14 и повече. Според викторианските разбирания момичетата до тази възраст са “чисти”. След нея вече биват разглеждани като сексуален обект и нерегламентираните връзки с тях се считат за “порочни”.

Лийч е проследила имената, за които става въпрос. Оказва се, че много от тях са били над двадесет годишни. Други на по 17-18 години – зряла възраст за Викторианската епоха.
Към тази “колекция” се прибавят още имена на дами, които твърдят, че са познавали Карол, когато са били на по 11-12 години. Лийч е проучила историята на всяка една и я преразказва, на една с повече думи, на друга – по-накратко. Оказва се, че върпосните дами са на 22, 23, 27 години. Защо тези жени са изопачавали фактите? Защото са искали да се впишат в мита за Карол и да спечелят своите секунди слава.

По-интересен е въпросът, защо роднините на Карол са се постарали така да “нагласят” своя именит роднина? Не са ли помислили докъде могат да стигнат нещата?

Проблемът е, че въобще не са подозирали каква бомба залагат.
Педофили е имало винаги, но през Викторианската епоха не им е обръщано особено внимание. Педофилията е отбелязана като патология едва през 1880-а година от Рихард фон Крафт-Ебинг, но сериозно внимание започва да ѝ се обръща чак през 30-те години на 20-и век. През Викторианската епоха с тогавашния култ към децата и “детската невинност” обаче роднините на Карол са счели, че е удачно да прикрият непристойното му според тях поведение по начин, който чудесно илюстрира нашенската поговорка за веждите и очите.

Да, Карол е умеел да общува с деца. Като най-голям брат от десет деца – трима братя и седем сестри той е усвоил това умение. Наистина, когато разговорите с възрастните са го отегчавали е отивал да забавлява децата им. Често е използвал уменията си да общува с деца за да предизвика интереса на майките или гувернантките им. Но същевременно е общувал свободно с всякакъв вид възрастни хора – и академици, и актриси.

Карълайн Лийч проследява историята на биографиите на Карол, как той се превръща в затворен тип, който може да общува само с деца.
По-късните му биографи все повече се отклоняват от единствения първоизточник който имат и добавят нови “факти”, с които изкривяват още образа на Карол. Примерно Колингуд пише, че като ученик той добре е владеел юмручния бой и е умеел да защитава правата си. При по-късните биографии се разказва за смотания Карол, когото съучениците му са блъскали ежедневно “като маче у дирек”.

Особено зле става положението след появата на Фройдизма. Тогава се появява и вторият мит за педофила Карол.

Да, биографите на Карол до 1969-а година не са имали достъп до документите. Лийч разказва за биографи, които са се срещали с двете “пазителки на тайната” племенниците Менела и Вайълет, които са разказвали какво уж има в дневниците, с което са подсилили още изкривяването на историята.

След предоставянето на дневниците, или на това, което е останало от тях за публичен достъп изследователите вече биха могли да черпят от източника. Уви, близо двадесет години след това продължават да се тиражират предишните истории, чак в края на 80-те години на двайсти век едни по един новите биографи започват да се позовават на дневниците и писмата, като постепенно, сякаш със страх се отдръпват от добре познатите митове. Страх как ще бъдат приети от читателите, или страх да разбият мита, с който толкова години са живели?

В книгата си Карълайн Лийч се спира на много аспекти от живота на Чарлз Доджсън, митовете свързани с тях и документите, които ги опровергават. На кратко ще спомена още два пункта от обстойното изследване на Лийч.

1. Фотографията. Карол е снимал много деца. Много от тях и голи. Храна за въображението на фройдистите. Това, което те пропускат е, че го е правил по поръчка, срещу заплащане. Същото са правили всички известни фотографи от оная епоха – и Джулия Маргарет Камерън, и Оскар Рийджландър, и останалите. Особеност на епохата. От викторианско време освен безброй снимки на голи деца са останали и безброй рисунки на такива. Лийч е обърнала доста внимание на психологията на култа към “чистотата” и “невинността” на детското тяло по викторианско време.
Самият Доджсън е притежавал за ужас на пуританите порнографски снимки и сам е снимал зрели жени в скандално облекло и пози (скандални за времето си), но тези снимки е държал предимно за себе си. Има запазени негови писма до жени, на които е имал доверие с молба да му набавят бански и гимнастически костюми за моделите.

2. “Любовта” на Карол към Алис Лидъл. Несметно количество художествени произведения романи, пиеси, че и филми са създадени, в които смотанякът Карол точи лиги по Алис Лидъл – прототипът на приказната Алиса, а тя му показва среден пръст (образно казано).
След отварянето на дневниците се оказва, че Алис е съвсем бегло спомената. Никакво специално внимание.
Да, Карол е написал посвещения в двата тома на Алиса, но той е писал подобни посвещения към други деца в другите си книги. Един вид, правил го е, защото е могъл.

Лийч, въз основа на откритите документи дава и смислено обяснение за внезапния разрив между Карол и семейство Лидъл. Или поне с част от семейството. Защото отношенията му с декана Хенри Лидъл явно останали добри, защото деканът с цената на нарушение на правилника на университета е позволил на Карол да живее там до края на живота му, въпреки че той е отказал да приеме духовен сан – нещо задължително за преподавателите по онова време, а даже в последните години и въпреки отказа му да води повече лекции.

Митът за Карол е типичен пример, как един мит се самозахранва и доразвива. Привържениците му в желанието си да го потвърдят стигат до изкривяване на думите му.
Примерно, един от биографите му, Робърт Грийн твърди, че Доджстън пише в конкретно писмо че:

Алис Лидъл е тази, която го води в Страната на чудесата и през огледалото”
както и
“Да разговаряш с Алис е като да разговаряш с ангел”
(Roger Lancelyn Green, ‘My Name Is Alice’, Sunday Times Magazine, 7 April 1963.)

Лийч цитира точно, какво е писал Доджстън:

” Позволете ми да ви изкажа искрените си благодарности за много сладките стихове, които сте написали за моето дете-мечта (която макар да носи името на една реална Алис, тя е изцяло въображаемо дете) и нейната Страна на чудесата.”
и
“…какъв може да бъде разговорът с ангел – трудно е да си го представим. Мисля, че това е привилегията да могат да бъдат изречени истинските детски мисли.”
(“The Letters of Lewis Carroll” vol I p. 607)

Дет’ се вика, “има нюанс”.

Тук е мястото да посоча и една съвременна фалшификация – две снимки, които са се появили за първи път в Pinterest преди няколко години и обикалят Нета. И не забравяйте – “Not what it seems. Read on.”, както пише под първата снимка.

В заключение, книгата на Калърлайн Лийч е чудесна илюстрация, как историята бива пренаписвана заради религиозни или идеологически подбуди (Идеологията в крайна сметка е заместител на религията и си служи със същите похвати).

Не, Калърлайн Лийч не прави този извод. Той се налага от само себе си.
Затова и са смешни воплите за “изконните и единствени и неотменни християнски ценности”. Както и преди съм писал има общочовешки ценности, породени от необходимостта да живеем в общество – да не вредиш на ближния, да действаме заедно за общото благо и т.н. Те са еднакви и за християните, и за мюсюлманите, и за будистите. Да, атеистите изповядват същите ценности.

Подобни виждания е имал и самият Чарлз Доджстън:

“He would profess a tolerance for all expressions of religion,become fervent in his avowal that even atheists would find their place in the heaven of the God he believed in. ‘More and more it seems to me,’ he wrote in1886, ‘that what a person is is of more importance in God’s sight than merely what propositions he affirms or denies.’”

В случая с Карол виждаме как заради фалшив религиозен псевдо морал е очернен един достоен човек. В наши дни никой освен най-фанатизираните вярващи не би осъдил свободен човек заради сексуалния му живот, щом става въпрос за доброволни отношения между възрастни хора.

Всякакви ценности, свързани с определена религия може да са възникнали във връзка с някакви особености на времето, мястото и конкретните обстоятелства когато са били приети от определено общество. След като тези конкретни условия отдавна са променени, овехтелите “ценности” остават като догми и табута, които никой не помни защо са били наложени, но ги спазва и които пречат на нормалния живот и междучовешки отношения.

Някои такива “ценности” възникват не във връзка с определена необходимост, а случайно от общата нагласа на голяма част от обществото, като викторианският култ към децата. Както Калърлайн Лийч пише, на любовта на Набоковия Хумберт към Лолита не би предизвикала особено внимание във Викторианското общество – въз основа точно на християнските ценности на едно общество, много по-дълбоко религиозно от днешното.

Проучването на Калърлайн Лийч е на академично ниво, подкрепено обилно с препратки и цитати, със солидна библиография.
Стилът на писане е изчистен, на моменти висок, но се чете лесно. Много различен от множество писания, при които читателят се чуди, какво е искал аджеба да каже авторът, дали не само това, че знае сложни думички и умее да заплита изрази така, че сам да не може да се измъкне от тях.

За съжаление електронният вариант на книгата не е достъпен за България, та се наложи да ползвам акаунт в чужбина, за да се сдобия с него. Книгата може да се поръча от много места, примерно “Амазон”, като се предлагат и употребявани екземпляри на много по-ниска цена.

Виртуалният астронавт

Виртуалният астронавтАко се интересувате от космонавтика, от Космоса, или поне космическите изследвания не са ви напълно безразлични, със сигурност сте чували за Светослав Александров. Неговият сайт http://www.cosmos.1.bg/portal/ е известен на всеки космически ентусиаст, както на всеки, който търси информация за космическите полети, за историята на космонавтиката и нейното бъдеще.
Порталът на Светослав Александров в годините се превърна в най-надеждния източник на информация за космоса. Ако се интересувате от определена космическа мисия, със сигурност ще я откриете там. Той има славата на експерт по космическите въпроси, когото канят различни радио и телевизионни водещи за изясняване на въпросите по космическа тематика.
Защо този портал оцеля през годините, въпреки многото опити за създаване на подобни, които не издържаха дълго? Причината е, че д-р Александров е учен, макар и специалист в друга област – молекулярната биология и се отнася към хобито си както към научната работа: с търпение, упоритост и постоянство събира редовно информация без почивка. Отсява неверните, погрешни сензационни „новини“, като подбира само надеждните източници. Филтрира псевдонаучните и конспиративни небивалици. И разбира се в текстовете му винаги има стриктни препратки към използваните източници.
Светослав Александров е автор на две книги – научно-популярната „Космическа колонизация – неосъществената мечта“ и фентъзи романа „Сред пясъците на Саркания“.
Новата книга на д-р Александров отново е научно-популярна, но е необикновена. В нея ученият не просто разказва. От нея можете да научите, как активно да участвате в изследването на Космоса и без да се налага да се борите за ограничените места в космическите програми.
В наше време могат да се намерят много изображения изпратени от космическите мисии, както от различни телескопи. Ние можем не само да ги разглеждаме. Можем да участваме в обработката им! Можем да участваме в търсенето на различни обекти. Включително астероиди и комети, които биха могли да са заплаха за Земата. Авторът обяснява как става това и дава пример, за открития направени от ентусиасти.
Разбира се, книгата дава интересна информация и за същността на изследователската дейност и за проблемите при космическите изследвания. Например, защо не можем просто да изпратим камера от GSM, за да получим качествени снимки – реален въпрос, на който често съм се натъквал.
Освен изследването и обработка на изображения можем да изживеем почти реален космически полет посредством симулатор. В книгата има описание на симулатори на реални полети, спазващи физическите закони.
Това разбира се не е всичко. В наше време всеки може да направи свой спътник и да го изстреля в космоса! Сам, или в колектив всеки може да се кандидатства за финансиране, ако не разполага с достатъчни средства, но има ценна идея за изследване. В книгата има информация от къде могат да бъдат закупени частите за спътника и на какви стандарти трябва да отговаря.
Книгата засяга много въпроси. И за липсата на интерес от страна на държавата към науката, и за борбата за членство на страната ни в ЕКА. Сериозно внимание се обръща на псевдонауката и конспиративните и на необходимостта от внимателно отношение към вярващите в тях.
Авторът не пропуска и научната фантастика и ролята ѝ за привличане на повече космически ентусиасти, като същевременно дава и някои съвети, за евентуалните бъдещи писатели на фантастични произведения.
Не е пропусната и темата за мотивацията.
В книгата има още много съвети за космическите ентусиасти, които желаят да превърнат интереса си в сериозно занимание, като и да мотивират и други ентусиасти.
Ще завърша с думите на автора:
„Какви качества ще са ви нужни, за да можете да участвате в космическата сфера? Днес отговорът е „всякакви“! ….. Работете здраво върху това, в което сте силни и бъдете креативни за да впрегнете таланта си. Нещата ще се получат!“

Книгата може да бъде закупена в електронен формат от книжарницата на “Фондация Буквите” за цена от 5 лева.

За човеците и книгите

“Когато обаче преглътнах и последното парче и вдигнах поглед, се смръзнах. Светилничето висеше от пирона право пред очите ми. Но под него на стената се очертаваше сянката ми – значи зад гърба ми светеше нещо друго!… Стиснах зъби, преброих до три и се обърнах. Исках да изпищя от ужас, но си бях глътнал езика. Насреща ми стоеше момиченце колкото мен и ме гледаше любопитно – като да очакваше нещо. В бели дрехи, като булка на сватба. И хем изглеждаше като истинска, хем сякаш светеше и вратата на килията се провиждаше през нея.Бях като вкаменен от страх – можех само да стоя и да гледам какво ще направи. В главата ми се въртеше само, че сигурно ми е пратена за наказание. Дето си мечтаех да хвана самодива. Или пък заради суджука – де да знам, може би бях се объркал и да го откраднеш беше по-големият грях.”

“Какво си пожелаваш, малка Ниа?
Какво мечтаеш аз да ти открия?
Готова ли си да ме видиш в блясък,
по-мръсен от бургаски плажен пясък?
Защото моят блясък тъмнина е
и не очаквай тук да се разкая
за плановете си и за делата.
Аз мозъкът съм чер на махалата.
Ще ви покваря и ще ви разкрия,
наложи ли се, даже ще убия
този глупав ваш ентусиазъм.
Мечтател ли си, аз ще те наказвам,
докато станеш проста сива клетка
от моята вековна тъмна плетка.”

Каква ли е връзката между самодивите и съвременния бетонен квартал?

Връзката беше осъществена точно на осми декември в Детския отдел на Столична градска библиотека, където моите приятели от Човешката библиотека направиха представянето на своите две нови книги:
“Момичето от квартала” на фентъзи клуб „Светлини сред сенките“, за които вече съм писал веднъж и на романа “Ортодокс” на Григор Гачев.

Специално “Ортодокс” го чаках отдавна да излезе “официално”, следях с интерес различните му редакции и развитие на сайта на автора. Затова с голямо желание отидох за да се сдобия с романа вече на хартия и с автограф от автора.
Освен това ми беше интересно да чуя за новото постижение на „Светлини сред сенките“, което се оказа разкошен тийнейджърски роман в стихове.

Препоръчвам горещо и двете книги. Може би друг път ще пиша за тях. Този пост е похвално слово за издателите от “Човешката”. За това, че дават възможност за изява на млади обещаващи автори. Че издават книги на достъпни цени. Че предпочитат електронните издания, а хартиените са на рециклирана хартия. За това, че са противници на всякакви извращения като ACTA, PIPA, SOPA, DRM и всякакви подобни дивотии, ограничаващи читателите и целящи пълненето на джобовете на хора, паразитиращи върху труда на творците и издателите. Да, електронните книги на “Човешката библиотека” са без “защита” и можете да си ги поискате безплатно по електронната поща, а да платите ако ви харесат. Че уважават Creative Commons лиценза. За това, че стимулират младите автори да продължават да пишат и да подобряват уменията си. И за още много неща. И в случая за начина, по който представиха двете произведения.

Разбира се имаше стандартните встъпление, разказ за книгите и авторите, изказвания от други писатели и т.н. Имаше и електронна презентация.
След това голямата изненада – драматизация на откъси от произведенията.
Поздрави на Миро, Мел, Цвета, Лъчо за чудесното представяне.

Стиховете на “Светлини сред сенките” звучаха завладяващо прочетени и изиграни от актьорите.

Съвсем истински бяха страхът на Петър(от “Ортодокс”) от самодивите и караконджулите, снизхождението, досадата и отегчението на Христина от средновековните порядки в света на Петър. Почувствахме на живо урока по рисуване на Рада.

Изненада беше самият Калин Ненов. Освен издател, писател, организатор и още какво ли не, той се оказа и много добър актьор, въплъщавайки се в еманацията на злото – квартала от “Момичето от квартала”, както и в учения – бащата на Христина.

На подобни събития човек се среща с интересни хора, научава интересни неща. Например научих, че семейство Баневи не е единственият пример за завърнали се от чужбина българи. Има и такива, успели наши сънародници, които са се върнали да работят тук.
Научих и, че “Светлини сред сенките” са направили и филм по една от техните книги: Аурелион: вечният баланс

Надявам се, че в тези времена на мутри и корумпирани политици, в които масово бива “тачен простака” – да перифразирам известна песен на “Кикимора” и на какви ли не гадости, този пост ще напомни, че има и качествени хора, които се занимават със смислени дела. Че освен телевизионния свят на “брадъри”, мутри и престъпници има и друг, който съществува въпреки него.

Хавра

ХавраОще едно заглавие в категорията “няма добри български книги”. Няма за тези, които не търсят. Или които подхождат винаги с предубеждение и търсят от къде да изсмучат “аргументи”, колко е зле дадено произведение, само защото е от български автор.

Хавра” ме грабна още с първите редове. Не ме “изпусна” на нито една страница или изречение и я затворих на края с чувство на огромно удовлетворение.

Захари Карабашлиев ни предлага интересен подход – исторически и съвременен роман в едно. Разкази за различни епохи и събития, на които майсторски е намерена пресечната точка и двете истории не могат една без друга. Всяка би изгубила, ако другата липсва.

Много хора, които не четат исторически романи така биха прочели този, поднесен заедно със съвременния като неотлъчна част от него.

Историческата част разказва за личност, силно свързана със съдбата на България. За кого става дума, читателят се сеща още от първите редове, въпреки че имената са сменени. Всъщност фамилията на героя е близка до истинската, а в един момент даже е споменато и истинското му име, ей така, мимоходом. Защо е използвано друго, ето какво казва самият автор:

“Желанието ми бе читателите да възприемат моя герой непредубедено – страница след страница, сцена след сцена, година след година, както се опознава жив човек – чрез неговите действия, думи, черти на характера, лични качества…”

Което не значи, че историята е недостоверна. Карабашлиев е направил много задълбочени проучвания и за всяко историческо събитие, описано в романа има съответната литературна справка.

За въпросния човек, прототип на героя знаем колко много е допринесла дейността му за България, но всъщност за самия него не знаем почти нищо.
Карабашлиев увлекателно разкрива как е започнала кариерата му, през какви перипетии е минал и защо в крайна сметка стига до българските земи. Още по-интересно за мен бе да науча за жената, която е била до него, за живота и съдбата ѝ. Както и за други исторически личности, с които пътят на двамата се е преплитал. Неща, които не влизат в учебниците по история.

Съвременната част освен увлекателна е и много актуална. Точен поглед върху нашата действителност. Невероятното описание на град Варна ни дава възможност да го видим и почувстваме детайлно през очите и сетивата на местните жители:

“За туристите този град съществува единствено през лятото. Но този град не е просто плаж, този град си е тук цяла година. Това е градът на най-студените улици, на подлия вятър в пресечките, на заледени бордюри, на сняг по северните тераси; този град е разпилени панелни квартали, найлонови торбички по дърветата, размазаното коте на булеварда, някогашната „Козирка“ и пропуснатите срещи под нея, измръзнали от чакане крака в обувките, старците с увисналите слипове на „топлата вода на Офицерския“, градът на най-добрите намерения (неосъществени), на най-гениалните идеи (незапочнати),
…………
Варна е град като всички останали. Непостоянен, рядко усмихнат, най-често
сърдит, сух и тъжен, нелогичен, избухлив, красив, шизофреничен като всеки друг,
когато е студено. Като морето, което наричали и Pontus Axenus
(негостоприемно), и Pontus Euxinus (гостоприемно) – навярно според каквото тамвсеки е искал да каже, а накрая го кръстили „Черно “ , каквото всъщност не е.
Но този град, мислеше Никола сега, все още помни своето старо и по-истинско име – Одесос (градът на Одисей?) – градът на тези, които се завръщат. “

Варна е и една от пресечните точки на двата сюжета – историческият и съвременният.
Действието на съвременната част не се ограничава само във Варна. Стига и до родината на героя от историческата част – още една пресечна точка между двата сюжета.

Героите са истински, убедителни, пълнокръвни.

Всичко написано на разкошен, богат език с високо майсторство.

“Хавра” – на кратко: истинско удоволствие от четенето.

Браво на “Сиела”

Доста време само се облизвах около пазара на електронни книги в България заради нещото, наречено drm.
Защо съм отявлен противник на drm-то съм писал доста, може би най-подробно в този пост.

Тия дни се завъртях около електронния щанд на “Сиела” и ми направи впечатление, че липсва предупреждението за drm.
Реших да рискувам, купих си книга и … чудо! Защитата е сменена. Сега спокойно мога да чета e-книги и от лаптопа с линукс – машината, която основно ползвам за почти всякакви дейности.

Да, защита има.
“This eBook contains several visible and invisible marks,
such as name, email address and a transaction code, by
which illegal distribution can be traced. “

Но:
“This ebook does not have any technical DRM restrictions
and may be read on several pc’s, ereaders, tablets and
smartphones
by Божан Божков”

забележете думите в курсив.

И моля, не се мъчете да сваляте видимите и скрити маркери, за да пускате книгите в пиратските сайтове.

Първо е тъпанарско.
Второ – няма да можете да махнете всички, гаранция.
Трето – цените са повече от прилични и не си струва да се пиратства. Е, аз бих поспорил, че цените биха могли да бъдат още по-атрактивни, вижте аргументите ми в поста, цитиран по-горе, но и сегашните стават.
Четвърто – да уважаваме труда на всички по веригата, участващи в създаването на една книга.

Аргументите са номерирани условно, всеки е с еднаква тежест.

Още веднъж, поздрави на работещите в “Сиела” за разумното решение и че се стараят да направят електронните книги по-достъпни.

Отдел “И”

Петър Тушков не е от авторите, които се радват на медийно внимание, поне засега. Когато се спомене понятието “български писател” повечето хора се сещат за няколко конкретни имена, които по една или друга причина са влезли в полезрението на тези, които имат грижата да ни поднесат някакъв модел на заобикалящата среда, който да замени реалността.

Тушков обаче е от авторите, които щом се чуе популярния мотив, че няма добра съвременна българска литература спокойно могат да бъдат посочени като пример, че това въобще не е вярно.

Досега Тушков е публикувал основно разкази и повести, много интересен е проектът му “99 истории”, който се обновява периодично и абонираните за него получават новите варианти и разкази, щом излязат.

Преди около две години излезе и първият роман на Петър Тушков “Отдел “И”” издаден от издателство ЕРГО

“Отдел “И”” е доста особен роман. Тушков е известен предимно като писател на фантастика и фентъзи. Отдел “И” обаче не пасва много добре в тази категория, макар фантастични елементи да не липсват.
Романът се развива в алтернативна реалност, където Втората световна война е завършила по по-различен начин, геополитическата карта на света е различна. Фантастичните елементи се ограничават до устройства, с които се четат спомени от трупове, както и още някои дребни детайли, но те са само похват, подпомагащ развитието на историята.
Романът рисува много точно социалистическата действителност от средата на 20-и век в България. До такава степен, че докато го четях буквално виждах олющения балатум, прашните завеси, препълнените пепелници, тежките, грозни мебели и потрошени картонетки, свистящите чугунени радиатори – характерен изглед на средностатистическата канцелария в произволно учреждение от онова време. Физически чувствах миризмата на мухъл, тежък, застоял въздух, легиран здраво с тютюнев дим.

В романа няма положителни и отрицателни герои. Всеки по стечение на обстоятелствата е попаднал в определена ниша в системата и действа според степените на свобода и ограниченията, които му налага положението в йерархията.
Много точно е показана действителността в различните отдели на Държавна сигурност, армията и милицията, воюващи както срещу външния враг, така и помежду си.

В книгата не очаквайте “Доброто” да победи “Злото”. Относителността на тези категории крещи с пълен глас. Героите няма да покорят някаква голяма цел, след която да заживеят щастливо. На тях просто им се стоварват събития и трябва да реагират спрямо тях. Като цяло от книгата намига духът на Бернщайн, с неговия лаф за движението и крайната цел.

Отдел “И” е един нестандартен роман, историята се развива по неочакван начин, завършва неочаквано.
Всичко това, съчетано с богатия речник на Тушков и неговия специфичен начин да си играе свободно с думите са гаранция за страхотно преживяване.

Добра новина е, че следващият роман на Тушков вече е приет за издаване, а авторът работи и върху трети. Добри новини за българската литература и почитателите ѝ.

Електронните книги в България – защо, как и що така аджеба?

Който се вълнува от темата за електронните книги няма начин да не забележи, че заглавието е почти “щипнато” от тази статия на Христо Блажев. Това е съвсем преднамерено, защото този текст е базиран точно на нея.
Статията подробно обяснява проблемите с електронните книги, защо са скъпи почти колкото книжните, много добре е аргументирана… и е базирана на много голяма грешка. Може би толкова очевидна, че не се забелязва. Да видим:

“Първо имаме почти всички разходи, които си съществуват при издаването на обикновени книги – превод, редакция, корекция, офисни разходи, заплати, осигуровки, данъци и прочие. Надявам се, че веднага ви става ясно, че от уравнението отпада само печат, съхранение и транспорт. Следователно електронната книга е по-евтина от хартиената, но не с много – защото и разходите са по-малко, но не с много: отиваме на -30-40% цена в полза на файла. “

Точно това имах предвид. Ако затънем във философските дебри ще кажем, че текстът сам по себе си е идеален продукт, обаче облечен във вид удобен за употреба става материален и точно върху него се начислява цената… Стоп. Да говорим по човешки.

Грешката, за която говорих е, че себестойността на труда по книгата е разпределена върху предвидените бройки, които могат да се продадат и е начислена цена. Цена, разпределена върху материални обекти.При електронните книги обаче, всъщност книгата е една, която се продава многократно. Електронната книга се доближава до идеалната същност на литературното произведение.

При изчисляване на цената на копие на дадена е-книга явно се подхожда както при хартиените, които няма начин да бъдат по-евтини, защото има някакво очакване, колко книги ще се продадат. Добре, ако хартиеното издание струва 20 лева, защо електронното трябва да е 18? А ако е 2 лева?

Да, ценообразуването не е просто нещо!
Ако става въпрос примерно за издание на съчиненията на Тукидид и две стотинки да е електронното издание, много малко хора ще го купят. Тукидид биха купили колекционери, естети и ценители. Те ще предпочетат луксозно хартиено издание с твърди корици. Електронното издание би било необходимо на специалисти, за да могат лесно да правят справки, да си водят бележки и т.н. Те обаче са малко, така че подобни издания няма начин да бъдат евтини.

От друга страна бестселърите и тези, които наричам еднократки – т.е. книги, които се четат на един дъх и “не те оставят”, докато не ги прочетеш, но след това не предизвикват желание за повторно четене биха се продавали лесно в големи количества на прилични цени. Особено, ако става въпрос за дълга поредица, където вече, освен ценовия проблем идва и въпросът за съхранението и хроничната липса на място. Там електронните книги ще “вървят”.

Да, ама за е-книгите трябват сървъри. Те не са евтини. Ако пък се ползва собствен сървър, харчи ток.
Да, но я да видим цените:
Тук давам линк към един немски сайт, където може да се наеме сървър (виртуален, dedicated, облачна услуга и т.н.), който някои мои приятели и колеги ползват. Вижда се, че цените не са никак непостижими. Особено като се види обемът на предлаганото дисково пространство и се има предвид, че една е-книга е от порядъка на стотина килобайта. Давам този сайт, защото като надеждност и цена е много добро решение, но има и български и други подобни места, където може да се наеме сървър на сносна цена.

Продължаваме напред.

DRM Да, тук вече настъпваме яка мотика. Блажев е обяснил добре проблема с DRM. ОК. За преводните издания няма накъде да се рита. Обаче защо и българските също се товарят с това нещо? Нали много издателства се бият в гърдите, че подкрепят българските автори, а оскъпяват книгите им излишно? Да видим, какво казва статията:

Българските книги? Да, тях можем да издаваме без DRM, така е. Но тогава всеки файл може да бъде копиран безброй пъти.

Мдаа. Така е. Въпросът е, че всеки който може и има склонност да качва книги в “Замундата” може и да свали DRM. Не представлява трудност.
(Едно на ръка, че за хора като мен, които ползват линукс и нямат устройство за четене на е-книги, единственият начин да четат книги с drm е да го свалят. Затова и не купувам книги с drm. Не искам да плащам за нещо, което ми пречи, а и не искам да нарушавам каквото и да било, макар че ако си купя книга, би следвало да мога да я чета, или бъркам нещо?)
Така че, DRM “защитава” единствено интересите на Adobe. Не и на авторите, нито на издателите. Така че аргументът “защита” за българските издания не струва.

Amazon.com Вече може и български книги да се продават през Амазон. Наистина не разбирам, защо повечето българските издатели гледат на Амазон като на враг, а не като възможност? А и защитата на Амазон е наистина защита и се сваля много по-трудно, от цитирания DRM. Писах по-горе, че нямам “четачка”, но ако има достатъчно книги на български на прилични цени, ще си взема Киндъл. То и сега съм го планирал да си взема де.

Булгар! Булгар!
Мда. Това е може би един от най-големите проблеми. Да припомня стария виц: “И пет лева да стане бензино, я пак че карам, и пет стотинки да стане, я пак че краднем!”
Уви, преди време “Читанка” проведе анкета сред ползвателите си, колко време да е гратисният период, след излизане на книга, преди да се появи “на рафтовете” на електронната библиотека. Още отдавна имаше такъв период от две години, но бе проведено допитване. За съжаление много хора гласуваха да няма такъв изобщо! По този случай “читанкаджиите” увеличиха гратиса на 5 години, решение което приветствам. Макар че според мене 2 години са достатъчен период, за да се разпродаде една успешна книга и след него свободният достъп само би увеличил продажбите, но и пет години е добре. Но резултатите от гласуването показват, че много хора не ги е грижа за труда на авторите и издателите. Уви.

“И ко праим тогаз?” Ми, “ко” – нищо.
“Читанка” се грижи за издателите – виж по-горе. В “Замунда” малко хора качват а и малко търсят книги там. Тук-таме че изтекла някоя книга сред няколко потребители, не е проблем. А ако някой издател прекалено се страхува от мечки – Киндъл е сигурно решение. Освен това, когато има евтини книги, много повече хора ще кажат на “замундаджиите”: “Толкова ли не можеш да дадеш 2-3 лева, а ровиш там”. Превъзпитанието на потребителите ще се самоорганизира.

Книгите не са скъпи, а напълно по джоба на читателите, твърдят хора като Александър Кръстев. На такива хора бих препоръчал да си извадят главите от там, където са ги заврели и да си проучат клиентите (да, драги ми издатели, читателите сме ваши клиенти, не забравяйте това!). Като изключим хората, които четат основно издания на Курбай (КУелю + сРодници + БукАЙ), повечето четящи не са заможни хора. (И не, г-н Кръстев, не пуша!) Примерно, някой правил ли е проучване на имотното състояние на читателите да речем на тази книга? И не, номерът “познавам един, дето има много пари и си я купи” не върви. Учили сме статистика, а някои и сме я ползвали.

Търсенето на електронни книги намалява. Моля, дайте по-сериозно. Като се поразрови човек, ще види, че не е така.
Едно линкче.
Второ линкче.
Стига за сега. Дал Гугъл инфо!
Като порови човек вижда, че търсенето на четящи устройства наистина намалява, което е нормално, има насищане все пак. Но продажбите на електронни книги все още расте, макар и със забавени темпове. А и идва смяна на поколенията и тези хора с предразсъдъци спрямо електронните книги ще намаляват все повече. Хартиената книга няма да изчезне скоро, но бъдещето е на електронната.

А сега накъде?
Трудно е да се каже. Може би съществуващите решения на проблема не са най-правилните. Може пък някой български издател да намери по-ефикасен начин за разпространение на електронни книги, така че и читателите, и издателите да са доволни. А знаем, който е първи, той печели най-много.

А начини има.
Вярно е, че музикалната индустрия много се различава от книжната. Обаче в музикалната вече са открили правилното решение: Spotify. От както има Spotify, не съм “свалял” музика.

Не, не,  комисар Колев! И преди не съм свалял… Това са инсинуации!…

ПП
Слагам коментара на Владимир Кабрански тук, тъй като е човек, който е издавал книги и има по-добра представа от нещата:

“Определено не е вярно, че разходите са само с 30-40% по-ниски при електронните книги. Обикновено те се правят, като втори избор за готова и излязла от печат книга. Няма редакция, корекция и разходи за корица. Това са още 30-40%.”

Но даже и без тази корекция, подходът към ценообразуването явно е погрешен.

ППП
Коментар на Парашкева Михова от фейсбук:
Като каза Spotify – Kindle Unlimited е същото. Такса на месец и неограничен достъп до включените заглавия.
Интересно! Значи имало варианти!

Ново развитие по темата:
Както писах тук, “Сиела” вече ползват друга защита, която не пречи на клиентите.
Също така и “КНИГИТЕ.БГ” – електронната книжарница на издателство “Буквите” също вече ползва друга защита, а не противният и безполезен DRM.