Tear down the wall

Краят на ’70-те години на 20-и век.
Бях слушал това-онова от Пинк Флойд, бях чел каквото се промъкне през “Желязната завеса”, че използват авангардни електронни инструменти и че правят невероятно шоу с невъобразими светлинни и други сценични ефекти. Но не ги познавах особено.
Една вечер преподавателката ни по литература, също така и класна беше организирала вечер на любовната лирика.
Момчето, което озвучаваше вечерта си бе написало добре “домашното”.
Някакви невероятни китари, някаква хипнотизираща, нежна и протяжна музика. Както се оказа, основно от “лудия диамант” и още сола от няколко други песни на Флойд. След тази вечер започнах да слушам сериозно тяхната музика.

Тогава мислехме че всички нови неща в музиката вече са направени, всяка музикална революция е приключила до края на 1972, айде до 1974-а.
И изведнъж, 1979-а се стовари “тухлата” – „Another Brick in the Wall”
Може би най-революционното събитие през съзнателния ни живот.

Тогава по Националното радио от време на време пускаха „Another Brick in the Wall” Part II – с детския хор, по-късно пуснаха и Hey You. Останалата част от албума чухме от прословутите касети, внесени от тираджии. И по “Свободна Европа” и BBC.

Четяхме за грандиозния спектакъл, който Пинк Флойд представят, по-късно и за филма. Спомням си статия, в която се описваше колко лош спектакъл е “Стената”. Как под всяка седалка били разположени високоговорители, като “дула, насочени срещу зрителя”. Чудех се, защо нещо, предназначено да осигури по-добър звук и по истинско преживяване на зрителя, трябва да е лошо. Но това беше “западна” музика, “западно” шоу, не можеше да не бъде лошо.

Филмът дойде в България чак след почти 10 години. 1988 мисля че беше, на една кинопанорама можахме да го видим в зала 1 на НДК. (Поне тези, които по това време се намирахме в София). Залата беше озвучена с модерния за времето quadro surround и ефектите бяха впечатляващи.

Когато излизахме от прожекцията, още разтърсени от преживяното, един от приятелите, с които гледахме филма запита “защо до сега ни беше забранено да гледаме тоя филм?”
Отговорих – “ами например защото, как може един “западен” филм да има много по-силно антивоенно въздействие, от една четири часова съветска пукотевица!”.

Дойде време Берлинската стена да падне и вече напусналият Пинк Флойд Роджър Уотърс постави “Стената” в Берлин с едни от най-популярните за това време изпълнители. Тази постановка вече я даваха по Българската телевизия (все още една тогава). Помня как Фил Колинс пя “Hey You” със задник към камерата (странна режисьорска постановка).

И най-накрая доживяхме да видим “Стената” и на българска сцена. Като чух че ще идва насам започнах с прискърбие да си пресмятам средствата, които все не излизаха така, че да остане за билет, но боговете на Рокендрола бяха благосклонни тази година и на 30-ти август групата от Каварна заехме седалките в сектор “В” на националния стадион, почти под самолета, който щеше да се “разбие” на сцената. Огромната сцена, построената на половина стена, изградена напряко през целия стадион, многото “колибки” на оператори, тон инженери и осветители, както и големият павилион с техника в другия край на стадиона, срещу сцената загатваха, че предстоящото преживяване ще е много по-различно от всичко до сега.

Атмосферата преди началото:
стената 1

стената 2

стената 3

Вижда се на снимките, че половин час преди началото, нещо рехава беше тълпата. Особено на отсрещната трибуна. В последствие тя се позапълни, но имаше още какво да се желае. Но както разбрах, по неведоми причини там билетите били по-скъпи, отколкото на аналогичната на нея отсрещна трибуна – т.е. където бяхме ние.

И теренът се позапълни, но не както на AC/DC. Oще докато приближавахме ми направи впечатление, че охраната беше на самите входове на стадиона, а нямаше отцепка, и допълнителна ограда.

И е нормално – за AC/DC билетите за същия този сектор, от който гледах Стената бяха 90 лева, а за Уотърс бяха 120 лева… Вярно, техниката и екипът на Уотърс бяха много по-големи от на DC, които също се отличиха сериозно от към ефекти между другото. Но питам аз, ако билетите бяха по-евтини и бяха дошли повече хора, нямаше ли пак да се получи същата, ако не и по-голяма печалба? Сигурно организаторите ще кажат, че нищо не разбирам от техния бизнес. Ами не разбирам и затова и питам отново: Какво пречеше да се даде възможност на повече хора да видят спектакъла (разбирай по-евтини билети), като същевременно се получат и по-високи приходи? Пък и “да не се изложим пред чужденците” 😉 Ама явно не разбирам.

И като съм почнал да мърморя, да споделя и двете неща от самия спектакъл, които ме подразниха. Едното, че когато децата излязоха на сцената, камерата беше наочена към Уотърс, децата не ги показаха на стената, играеща роля и на огромен (най-огромния, който съм виждал до сега) екран. Чак към края на изпълнението им им бе обърнато повече внимание от операторите.

И най-важното недоволство: “Стената” вдигна летвата прекалено, прекалено високо. Месеци след това нямам желание да гледам друг концерт. Така и не отидох да гледам Алан Парсънс Проджект, макар че имаше възможност. Не исках да се повтори ситуацията с Helloween. И скоро не виждам шанс впечатлението да избледнее до толкова, че да дойде ищах за нов концерт…

Точно в 20и30 представлението започна. Имаше някакво разминаване с организаторите от българска страна, на билетите пишеше 20 часа, но после като четох интервюта с хора от екипа, началото си е било предвидено за 20,30.

Гледал съм много клипове на стената, както и филма, но нищо не може да се сравни с живото изпълнение. Вярно, във филма има повече действие и детайли, но разликата е както между киното и театъра. И най-ефектният филм бледнее пред една добре поставена и изиграна пиеса. Също както разликата между книгите и филмите. Едното дава нещата наготово, другото предизвиква въображението и активното участие на мисълта.

С първите акорди и сцени екипът на Уотърс успя да ни грабне и потопи в действието. Съпреживяхме отново смъртта на пилота и мъката на майката, загубила съпруг и родила син в един ден, страховете ѝ, напразният (и безсмислен) стремеж да опази детето си от всички опасности, които го дебнат, да изгради надеждна стена между него и света (“Mother, did it need to be so high?”)

Бомбардировачите изсипаха своя отровен товар от символи на световните религии, включително най-важният: $ – символът на основната религия, на която всички останали са подчинени.

И така нататък, добре познаваме сценария от край до край 🙂 , до последният тон и светлина от прожекторите.

Може да съм гледал безброй пъти клипове, както и филма, но въздействието на ефектите беше сякаш виждам всичко за първи път.

“Стената” е спектакъл, наситен със смисъл. Всеки детайл, всеки графит по бутафорната стена, всяко действие е заредено с послание.

Прави впечатление, до каква степен са “пипнати” детайлите.
Стената се издигаше, без да усетиш, загледан в действието и потопен в музиката, току изведнъж осъзнаваш, че е станала по-голяма. Заинтересувах се от този феномен и се загледах внимателно. Номерът беше, в “случайното” появявяне на нови блокове на “случайни” (всъщност добре премислени) места. Хората, които поставяха блоковете заставаха така, че да се виждат много трудно от публиката. Сигурно от първите редове се е виждало по-ясно, как строят стената, но за по-задните позиции строежът вървеше незабележимо, докато току не осъзнаеш, че стената почти е скрила сцената.

В паузата, когато показваха снимки на жертви на държавния тероризъм, снимките се сменяха също така незабележимо. Трикът бе в плавното преливане на случайна снимка на случайно място в друга. Изобщо, детайлите бяха обмислени и пипнати до най-малката подробност и както коментирахме след спектакъла, и да е имало някоя грешка, не сме имали шанс да я забележим.

Включително и отговорът на въпроса: “Mother should I trust the government”

Оставка
снимка: Булфото

е бил много внимателно премислен, след подробно проучване, на ситуацията в страната, а не в резултат на спонтанен порив, или “подкуп”, каквито мнения обилно се тиражираха в някои медии с цвят на урина.

Чест прави на Сашо Симов от “органа” на БСП, че написа обективна статия, въпреки разочарованието си от този призив. Сашо – поздравче:

http://youtu.be/79fCYLlzeuY

😉

Иначе Сашо е много прав. Посланията, които отправя спектакълът на Уотърс са много повече и не бива да се фиксираме единствено около един конкретен момент.

Стените, които градим около себе си, с които се мъчим да оградим близките си без да усетим и които ни ограничават в тесни рамки и спират развитието ни.

Стените, с които политици олигарси се мъчат да разделят населението на прослойки и да ги изправят едни срещу други. #оставка!

Стените, с които монополи, световни и религиозни водачи разделят населението на планетата на непримирими фракции и ни тласкат към мизерия, невежество и самоунищожение

И още, и още, и още…

Tear down that walls!

Стената е спектакъл, презареден със смисъл и послания. Трудно е да се обхване с една статия и винаги нещо ще бъде пропуснато от един наблюдател. За това споделям колкото намерих други мнения, за да се допълват взаимно. Само така може да се получи по-цялостна представа за невероятното събитие “Стената” на Пинк Флойд/Роджър Уотърс.

Още за “Стената”:
Terry, Waters, Alien От Nightwish El
Още една тухла в стената падна от Комитата

Георги Грънчаров

Герберът Уотърс от от e-lect
Стената още си стои от Иван Бедров
И да не забравяме разкошната статия на Добрата фея на Rock’N’Roll-a:
Лунапарк “The Wall”: Запазете спокойствие и влезте в Стенатаот Елена Розбер

Моля, ако съм пропуснал някое стойностно мнение, дайте го насам, да го добавя.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *