Чипове, ваксини и прозорци

People from United States
why do you support Bill Gates?

Това е част от едно стихотворение писано от незнаен Линукс-фен още от началото на новото Хилядолетие.
Тогава естествено мразехме Windows и Бил Гейтс, имам предвид мразехме ги ние, малкото изкушени от тая странна за мнозинството операционна система. Малцинство, което по онова време включваше повечето, свързани по някакъв начин с току-що навлезлия в България Интернет.

Едни мразеха Windows и Гейтс защото така беше “модерно”, поне в нашите среди, други заради проблемите, които имаха с творенията на него и екипа му му. Трети, заради начина, по който набиращата мощ корпорация, основана от него потискаше и унищожаваше много успешни проекти на други фирми.

С отдалечаването от ония времена, повечето информация постепенно потъва в забрава, но все още късчета от нея плуват в необятните води на Мрежата.
Примерно в биографичната книга на W. E. Peterson, създателят на WordPerfect (нещо, което не успя да се популяризира в България, но за известно време бе хит в целия свят) Almost Perfect може да се добие представа за някои от похватите на Microsoft.

Не харесвах Гейтс, компанията и творенията заради начина, по който “взаимстваха” технологии и ги продаваха като свои. Както и историята с DOS, операционната система, с която Microsoft завладя пазара на ОС, която всъщност е крадена. Да, MS купуват CP/M от фирма, която е я “присвоила” от Digital Research, “без да знаят” каква е историята. За това “усвояване на материала” имаше и легенда, как шефът на Digital Research Gary Kildall отказал да се срещне с представители на IBM, а отишъл да хвърчи.
Не са ясни и обстоятелствата около смъртта на Gary Kildall, случила се в много удобно за Microsoft време…
За тези събития има няколко много хубави статии What happened to DR_DOS? , също Where did OLE come from?
На български имаше добри преводи от Росица Димова в един чудесен сайт, който за съжаление не съществува вече – BgIT.net. Но пък архивите все още стоят:
Какво се стана с DR-DOS?
както и
Как се появи OLE?

През годините почти не съм ползвал Windows, но отдавна не го мразя. Все пак голяма част от доходите ми идват от поддръжка точно на различни версии на въпросната ОС и благодарение на несъвършенствата ѝ. Които в интерес на истината сега са много по-малко. Но пък проблемите които създават и трудностите за решаването им стават все по-сложни.
Приел съм отдавна продуктите на MS като неща, което с малки изключения не харесвам, но съществуват и защо да не се възползваме от тях, когато можем.

Бил Гейтс…

Как би ми дошло на ума, че ще дойде време, когато ще го защитавам…
Чакайте, чакайте, не викайте санитарите!
Знам, Гейтс няма нужда от защита и въобще не е допрял до моята.

Нито пък “знаещите” ще благоволят да се замислят. Но нещата са толкова нелепи, че ми е трудно да си трая. Ако и написаното от мен да е просто удар в празно пространство.

Да, според конспираторите, Бил Гейтс иска да изтрови голяма част от населението на Земята, за да го намали. И естествено, как по друг начин да го направи, освен чрез ваксини – страхът и ужасът на всеки уважаващ себе си конспиратор!
Шокиращо е как и най-благородните намерения могат да бъдат преобърнати и личности, опитващи се да решат сериозни проблеми да бъдат сатанизирани.

Какво всъщност казва Гейтс, примерно в това видео:
https://youtu.be/wfstBe1buaA
той говори освен за ваксини, също така за необходимостта от здравни грижи и хигиена за бедното население в много страни от света. Идеята му е, ако населението е ваксинирано, с достъп до добри социални и здравни грижи, няма да има нужда да се раждат много деца, защото и по-малко на брой ще имат голям шанс да оцелеят. А че огромното население на Земята натоварва екосистемите и бълва невъобразимо количество отпадъци само крайните анти-еко фанатици не биха се съгласили. Не е нужно човек да е екоталибан, за да осъзнава, че има проблеми и то много с пренаселеността на Земята.

Обаче Гейтс не е съвсем прав. В смисъл, че само ваксини и хигиена не са достатъчни за намаляване на раждаемостта. Имаме нагледен пример у нас, как разни хора са ваксинирани и имат достъп до медицинска помощ, което не пречи да се размножават с бързи темпове. Защото липсва много съществена част от уравнението, която и Гейтс изпуска.

Образованието.

Затова и този човек:

както и много като него са започнали кампания за събиране на средства за строеж на училища в бедни страни. Точно за да може уравнението здравни грижи, ваксини, хигиена и образование да бъде завършено.

Ето къде може да прочетете повече относно инициативата, или да направите дарение.

Да завършим с Гейтс. За шок и ужас на конспираторите, той не произвежда ваксини. Нито ги продава.
Дарява ги.
” До момента Бил и Мелинда са вложили 30 млрд 30 млрд. долара за борба с най-опасните детски болести по света и са успели да намалят детската смъртност от 12 млн. през 1999 до 6 млн. през 2016 – с амбицията да я съкратят до 3 млн. през 2030. ”
Чувам (и чета) често лафове по негов адрес “не се наяде“, “тези пари в гроба ли ще ги носи” и тем подобни вариации.
Ми не. Даже няма да ги остави на децата си, а ги е завещал за благотворителност. Всичките 70 милиарда, които има. Е, заделил е по 10-ина милиона на всяко, но в сравнение с милиардите това е капка. Идеята му е децата сами да натрупат своите милиарди, ако могат. Вярно осигурил им е добър старт, в което няма нищо лошо.

А относно по-голямата част от парите на баща им – нито ще бъдат погребани, нито изядени.
Ще отидат за благотворителност.

Това “да”, това “не”

Тия дни чух, че актрисата Мария Бакалова е взела поредната награда и е номинирана за друга престижна награда заради участието си в “оня филм”. И то не от всичкоакадемията в Голямо Манарово, а все от сериозни места. Та въпреки предубежденията си и многото “литература”, която бях изчел относно явлението “Борат”, реших да си го причиня. Щото нали, “да видим наш’то моме как се е изложило”…

За да съм в час естествено почнах с първия “Борат” от уви, вече далечната 2006-а година.

Имаше навремето една музикална класация “Това “да”, това “не”“. Ако оценяваме филма според нейния регламент, той определено “печели” “не”. Макар че имаше доста моменти, заради които много ми се иска да кажа “да, да да!“, все пак крайната оценка си остава “не”.

След културния шок, който изживях се чудех дали все пак да си причинявам и втората част, но в крайна сметка нали, “като си казал 1, кажи и 2” и прочие… Така че мечка страх (тъй де, мечката от първия “Борат”), аз пък ще гледам.

Определено не съжалявам за това си решение!

15 години са били наистина достатъчни на “Борат” да узрее. Да добие по-приятен облик и да се изпълни със съдържание. Сериозно съдържание засягащо много злободневни теми. Теми, характерни не само за американското общество, което Саша Коен разкоства с прецизността и отдадеността на патоанатом-садист, но много от тях валидни за всяко общество.

Наистина, ако кажа, че и този път на места манджата не беше пресолена, ще излъжа. Имаше някой и друг такъв елемент. Но целият този тоалетен привкус, заради който ценните моменти, за които споменах по-горе се губеха удавени в тоталната смрад и заради който повечето зрители едва ли са ги забелязали го няма.

Сега, относно “наш’то моме”, заради което и се реших да гледам този филм. След като го гледах разбрах защо Мария е успяла да изпъкне на кастинг, на който са се явили 600 момичета. Страхотна игра, невероятни превъплъщения в различните сцени, изключително чувство за импровизация!
А филмът е построен върху импровизацията. С изключение на няколко предварително подготвени сцени, останалото се снима със случайни, неподготвени хора, включително и ключовият момент с Руди Джулиани. При такъв тип филм импровизацията е с ключово значение.

Това всъщност, освен няколкото злободневни моменти в първия филм е причината все още ме дърпа да сменя оценката за него от “не” на “да”.
Обаче за втория “Борат” оценката е твърдо “Да”. Да с главна буква.

Дали препоръчвам филма? Категорично.
Каквито и очаквания да имате, те ще бъдат многократно надхвърлени. Не задължително в положителна посока. Или поне не всички в положителна посока. Но “Борат 2” е филм, който си заслужава.

Цитат:
“Американците са победители
в тяхната битка срещу науката.”

Не само американците за съжаление. По същия начин както във филма невежеството печели борбата си със знанието по целия свят.
И това е само много малка част от проблемите на съвременния свят, засегнати във филма.

Зарин, зоман, табун… и табуни празноглави магарета

Според пилот от “военните въздушни сили” – цитирам оригиналния правопис, няма covid-19, а ни пръскат с… с разни работи.
Като “доказателство” разбира се се цитират снимки на конденз от реактивни самолети, а често само перести облаци, които на конспиративните умове изглеждат като “химически следи”.

Освен въпросния “пилот”, разбира се има и по-достоверни източници. Ежедневно “изтичащи” доклади на НАСА, които потвърждават конспирацията.
Не познавам пилота от “военните въздушни сили”, но виж, Наса я знам. Кака ви Наса от Женския пазар. И друг път сме я споменавали.
Тя ежедневно громи тайните общества и Бил Гей, Вождът на масоните, както Главният рептил на Вселената постоянно ровят из социалните мрежи, дебнейки за новоизтекъл неин доклад, за да могат овреме да заметат следите под миндера и да се направят на нелукояли.

И преди съм писал за “химическите следи”. Ето още малко.

Така че сега няма да се спирам на въпросите за конденза – нещо което се учи в началния курс в училище, нито за вида облаци – това се споменава в уроците по география в средния курс.

Сега ще разгледам някои конкретни конспирации.
Един от изтеклите доклади на кака ви Наса гласеше, че нямало вирус, а от самолетите ръсели … зарин… М,да, не повече, не по-малко, а баш зарин, който предизвиквал признаци на задушаване. Тази конспирация не трая дълго. Явно на доста хора спомените от казармата, или от Началното военно обучение са изплували и те са подсетили конспираторите, че заринът е нервнопаралитичен, а не задушлив газ.

След това бяха някакви бактерии, които падали като сняг от самолетите. Не знам, защо конспираторите предпочитат бактериите пред вирусите. Явно защото противоречат на официалната информация.

Новата конспирация обаче е, че ни ръсят с литий. А литият, еди какво си. Задушава един вид.
Ся, такива въпроси, като в тези времена на нарастващо търсене на литий за батерии, особено с развитието на електромобилите, как някой изкупува огромни количества от дефицитния елемент за да го ръси ей така, как успява да събере милиони, а може би милиарди тонове, за да наръси целия свят, как успява да го прави тайно (е, не съвсем, кака Наса го е хванала де) и де ще му излезе сметката, ще може ли да си покрие разходите с печалбата от лекарства и ваксини, разбирам че това са въпроси, които са много под нивото на конспираторите и те основателно не си ги задават.

Обаче едни други въпросчета има, които би трябвало да заинтересуват и най-убедения конспиратор.

Първо – добре, пръскат с каквото ви харесва. Зарин, литий, криптонит или нещо си там.
Знаем, че при децата опасните дози са много по-малки отколкото при възрастните. Така че, логично е, децата първи да пострадат.
От преки наблюдения се вижда, че не е така.

Второ – някои хора оздравяват. Даже развиват имунитет. Отровите обаче действат на болните много по-силно, отколкото на здравите. Логично, вече отровен човек, не би имал шанс да се оправи, след като “пръскането” не спира.

Трето – кумулативният ефект, благодарение на който при такова пръскане, вече не би трябвало да има здрави. Да, ама хора, които са изолирани не се разболяват, както и определен процент такива, които не са възприемчиви към вируса. За всеки вирус има процент хора, които са невъзприемчиви към него, така е и със SARS-CoV-2, като процентът такива хора е съизмерим, както с другите вируси.

Да, трябва съвсем малко да помисли човек, за да види, колко безсмислени са конспиративните “теории”. Защо обаче даже и интелигентни хора им се вързват? Не съм психолог. Да оставим въпроса на специалистите. Все пак мисля си, че може би чувството, че си от някаква “просветена” група и “знаеш” нещо, което не е достояние на “простолюдието” изкушава толкова силно, че заглушава здравия разум, колкото и той да се опитва да повишава тон и да тропа с крак, в нещастен опит да привлече вниманието към себе си.

Конспиративните “теории” са едно от нещата, които понасям най-трудно заради крещящото им противоречие с логиката, здравия разум и още повече – с научните факти. Знаем, че това, което ни изглежда логично, може да се окаже ненаучно, но в “теорията на конспирацията” логика, разум и наука заедно са изхвърлени далеч зад борда. Но все пак днес се натъкнах на нещо, което ме развесели. Конспиратори са поставили моята “приятелка” Грета ТуТу… добре де, Тунберг и нейният “архивраг” Тръмп в една лодка. Мда. Двамата, Били Гей и още тоз-оня са се събрали в Давос, за да гласят нов световен ред. Да, даже и конспиралниците могат понякога да внесат полъх ведро настроение.

Да завърша с нещо по-оптимистично.

Бил Гейтс (този път за Гейтс става въпрос 😉 ) е казал, че до 3 години ще има нова пандемия, но Човечеството ще е по-подготвено за нея.
Искрено се надявам да е прав. Да е прав, че Човечеството ще е подготвено, разбира се, макар като гледам как лидерите и голяма част от населението реагират на сегашната не съм оптимист.
А че ще има пандемия е неизбежно. Поради унищожаването на дивите площи все повече диви животни идват по-близо до хората и чрез контактите с домашни животни, както и директно нови заболявания си намират нови гостоприемници. Поради безогледното използване на антибиотици, бактериите стават резистентни и позабавени болести се връщат. Така че пандемии ще има, независимо след 3, 5 или 10 години, дано само разумът да надделее и хората да се обединят в подготовка срещу тях.

И хубав, и умен

Така, заглавието беше за привличане на вниманието.
Правилното би било хубав и точен. Или пък добър и верен.

Мда. Става въпрос за преводи. Или хубав, или точен. Особено, ако се превежда поезия.
Там е едно мазало…

Та гледайки напъните на разни знайни и незнайни преводачи да преборят наглед елементарни текстове,
рекох и аз да допринеса с каквото мога за борбата за добри и точни преводи.

Като за начало реших да почна с песничка, а по-натам ще минем на Шекспир и сонети.

Внимание! Преди употреба прочетете инструкциите!

Първо седнете, за да не паднете.
Вземете си валидолче, валерианче, а най-добре и двете.

Запознайте се с важни ключови думи:
Първа дума
Втора дума
айде, може и без третата, но не е излишна.
За да е пълен комплектът, давам и четвърта, само по желание.

Ако сте минали началните стъпки и сте готови, продължавайте единствено на ваша отговорност:

 

Ориджиналът     Транслейшънът
           
Don’t shed a tear for me
I stand alone
This path of destiny
Is all my own
Once in the hands of fate
There is no choice
An echo on the wind
You’ll hear my voice

Some choose to fall behind
Some choose to lead
Some choose a golden path
Laden with greed
But it’s the noble heart
That makes you strong
And in that heart, I’m with you all along

So when you think of me
Do so with pride
Honor and bravery
Ruled by my side
And in your memory
I will remain
I will forever be within the flame

The olde village lanterne
Is calling me onward
Leading wherever I roam
The olde village lanterne
A light in the dark
Bringing me closer to home
    За мене не реви
ша кютам сам
Не ща та в моя път
ма ич билям.
И няма цък, не ща
съдбата вика “стой”
кат ехо у нощта
ще чуваш моя вой.

Тук некой бил бегал
друг станал шеф
а трети богаташ
със златен кенеф
Ма аз съм готин пич
с яко сърце
и баш зарад това
и теб ша тий добре.

Кат мислиш ти за мен
прави го с кеф.
Честта и храбростта
аз съм им шеф.
И тъй във паметта
ти ще си стоя
кат дървен кол побит
със факла във нощта.

На селската кръчма червената ламба
ме тегли, примамва навън
къдет и да скитам
червената ламба
присветва в нощта
и води ме баш към дома.

А така. Какво? А не, четенето не беше задължително, sorry!
И кв’о? И смисълът не бил точен, за другото да не говорим?
Ко ся, на “какво е искал да каже авторът” ли ще си играем?
Авторът каквото искал да каже, казал го е, “преводачът” – и той.
Кажете вие сега, да ви видя.

А за тези, които геройски са стигнали до тук – заслужен поздрав!

Изолация

Във времена, в които основно гледаме света през прозореца, в които ни липсва свободата, социалните контакти,
в които сигурен съм много хора римуват думите напрежение и отегчение във всевъзможни комбинации със затвор и нетърпение,
в които много също така много хора са убедени, че не могат повече, не издържат…
Искам да напомня. Всички сме свободни хора. И не! Не призовавам към нещо, което се римува с изброените по-горе думи, но
води до още по-голямо ограничаване на свободите. Не. Няма смисъл, а и съм убеден, че специалистите си разбират от работата
и няма да обсъждам дали мерките са адекватни, или може по-добре. Винаги може по-добре, но едно работещо решение е винаги по-добро
от много други, но погрешни.

Идеята е друга.

Да, казах думата. Но нека по-подробно.
Предполагам, няма човек, който да не знае, или поне да не е научил тези дни за Нютон, който в период на изолация е родил най-гениалните си идеи.

Изолацията не е попречила на полета на въображението му.
Но да не се връщаме толкова назад.

Нашият съвременник Стивън Хокинг, когото загубихме съвсем скоро бе лишен от всякакви свободи. И не, свободата му на движение не бе ограничена от властите, а от природата. Природата му бе осигурила тяло, което все повече и повече не се подчиняваше на волята му, докато накрая успяваше да движи само едно-две мускулчета под едното си око и посредством тях да контролира компютърната система, която му служеше за работа и за комуникация с останалия свят.
По-страшен затвор трудно може да си представи човек. Обаче тази изолация не попречи на полета на въображението на професор Хокинг да достигне най-отдалечените краища както на макро-вселената, както и до дълбините на микросвета.

Знам. Ние не сме Нютоновци, нито Хокинговци. Но имаме същите неща, които и те са притежавали. Имаме мозък. (или?) Имаме въображение.
Трябва само да ги впрегнем в работа.
Използвайте ги. Може да научите нов чужд език. Може да се захванете с калиграфия (нещо, което Стив Джобс твърди, че му е било много полезно) или с оригамии. Или някоя сериозна игра. Или ако притежавате определени сръчности и умения, на които не сте обръщали досега особено внимание, тепърва да ги доразвиете.
Да си припомните забравеното от училище като прегледате какво учат децата ви.

Вместо човек да се дразни от изолацията, може да я използва рационално.
Всички имаме мозък (?? дали?) и въображение. Да ги използваме, да не ги оставяме да закърняват.

А и да не забравяме – има безброй други светове, които са само на една мисъл разстояние.
Както открил героят на тази стара приказка, с която реших да ви почерпя:

http://www.webkeybg.info/the_cave/doc/the_storyteller.pdf
(Специални поздрави на феновете на Дио)

Огънят в мен

Огънят в менИзкушени ли сте от магията?
А знаете ли къде живеят магьосниците? В странни светове, населени с джуджета, еднорози и елфи? В средните векове, преследвани от безмилостни инквизитори. Или ги има и сред нас, в модерния свят, пълен с технологии и наука, които средновековният инквизитор с чиста съвест би обявил за дяволски творения?

Естествено, говорим за фентъзи.

Споменем ли съчетание на магия и съвремие, неизбежно първото име, за което повечето ще се сетят е Джоан Роулинг, която създаде цял свят, който съществува паралелно на нашия и за който повечето хора си нямат представа, че съществува.

По подобен начин Хари Дрезден създаден от Джим Бъчър обикаля улиците на съвременния Чикаго и громи силите на злото, спасява хиляди хора и има неприятности с властите, които го смятат за мошеник.
По нашите земи също живеят знайни и незнайни чародеи, като “Софийските магьосници” на Мартин Колев или двамата шемети Лазар и Григор от невероятната „Ех, магесническа му работа“ на Калоян Захариев.

В никакъв случай не бива да пропускаме и драконовата поредица на Николай Теллалов.

И разбира се Роджър Зелазни, чиито герои често по един или друг начин се озовават в света, който познаваме, кога за кратко, кога за цял роман време.

“Огънят в мен” на Даниела Богоева-Гюргакова ни води в днешна Франция.

Не случайно споменах Телаллов и Зелазни последни, точно преди да премина към темата на този пост.
Николай Теллалов е запознат изоснови с българските предания и вярвания и ги използва умело в книгите си. Също така има солидна ерудиция в областта на химията, физиката и инженерните науки.
Зелазни има огромни познания както по история, така и по различните религии и философски учения. В произведенията му има богата информация за християнството, исляма, хиндуизма, будизма и още много други култове, съществували през историята.

По същия начин в романа си Даниела Богоева демонстрира дълбоки познания на историята, основно на Франция – страната в която се развива действието, както и на християнската религия, на юдаизма, на Кабала и други религиозни, окултни и езотерични учения и практики, като вавилонски, шумерски и древноегипетски.

Голямата ерудиция не е единствената допирна точка със Зелазни. За разлика например от историите на цитираните по-горе двама адаши Хари – Потър и Дрезден, романът на Даниела Богоева, макар че е изключително приятен, увлекателен и се чете на един дъх има сериозна философска основа, върху която се градят действието и характерите.

Може да бъде направен паралел също с книгите на Дан Браун по отношение на информацията, която дават за местата където се развива действието. “Огънят в мен” разказва интересни подробности за Париж и Авиньон, за историята и за съвремието.

Даниела Богоева не отстъпва по ерудиция на цитираните двама автори, нито по майсторство на изказа. В това се заключава паралелът между тях. Тя има свой собствен стил, не копира от никого и за разлика от много други дебютни романи, нейният демонстрира изградено майсторство и не наподобява други подобни произведения.

Езикът, който рисува повествованието е богат, изказът – красив. Всяка сцена е жива картина с най-малките подробности, всяко действие е детайлно описано така, че читателят буквално го вижда. “Огънят в мен” е от книгите, за които изразът “потапя читателя в действието” не е просто клише.

Историята е подплатена със сериозна библиография, авторката се е постарала да изгради стройна система от препратки към информация за различните места, ритуали и реални и митични персонажи, които се срещат в книгата. Но спокойно, това не е учебник, или някакъв сух “материал”, с който някой е решил да демонстрира начетеността си.

“Огънят в мен” е увлекателна история, наситена със загадки, мистика и даже лек криминален привкус. (Не, няма трупове, нито детективи.) И въпреки че рано става ясно, кой е злодеят, в този случай това не е недостатък, няма особено значение защото не това е същественото за книгата. Цялата поредица от загадъчни събития, които се случват на Катрин и които тя и приятелите се опитват да разбулят са просто една централна нишка, около която е окачено повествованието, около която се изграждат събития, характери, описания, които представляват същността на произведението.

Не е пропусната темата за гоненията на вещиците през вековете – все пак става въпрос за магьосници, както споменах в началото, ролята на религиите, дълбоките корени в историята на много от съвременните празници и ритуали и още… Романът сам ще ни каже какво още.

И след всичко казано до тук, какво всъщност представлява тази книга? Ето какво казва самата Даниела Богоева -“просто една история за любовта и приятелството, за ревността и подлостта, за семейството и враговете, за правото да вярваш в това, което ти е на сърце.”

За тези, които като мен предпочитат електронни издания, книгата може да се намери в електронен вид на “щанда” на Интернет книжарницата на Сиела

зелени

Преди много време бях “зелен”. Зелен в много смисъли, включително и названието, с което биват наричани псевдо-природозащитниците. Даже бях и “партиец”. Членувах няколко месеца в “Зелената партия”. Защо членството ми продължи кратко е друг въпрос.
Защо казвам “псевдо” и защо вече не съм “зелен”?

Всъщност причислявам себе си към природозащитниците. Правя всичко, което зависи от мен за опазване на природата. Пестя, събирам разделно, не изхвърлям неща, които могат да служат още дълго, когато мога пътувам с градски транспорт, а когато съм с кола не карам по схемата “газ-спирачки” и т.н.

Относно “псевдо”:
Тази статия може да отговори донякъде на въпроса. Това вече надявам се е някаква крайност, проява на човек с отклонения, каквито съществуват във всяка група от хора, обединени от някакви интереси и разбирания.

Този пост не е за “зелените”, заради които думата “екология” доста хора смятат вече за мръсна дума. Да, много хора е трудно да бъдат убедени, че екологията е сериозна наука, която се прави от сериозни учени и изисква сериозни познания.

Именно сериозните познания са това, което липсва на активисти, като горепосочените.

Целта на този пост е да припомня, че едно от основните твърдения на псевдо-еколозите, това за консенсуса между учените относно климатичните промени е невярно. Или поне неточно.

Да, глобално затопляне има и фактите, които подкрепят твърдението не са личните спомени на този или онзи, а научни наблюдения върху измененията на климата и на ледената покривка в Антарктида и Тибет да речем. Наблюдавани са промени, които не са се случвали от хилядолетия. Не става въпрос за кратки климатични цикли за десетилетия и столетия.

Консенсус между учените липсва по много въпроси. Както и за самия характер на климатичните промени, както и на причините за тях.
Оказва се, че далеч не всички учени са съгласни за ролята на CO2.

Don J. Easterbrook е събрал много научни статии, които по един или друг параграф не се съгласяват с това, за което пвсевдоеколозите считат, че е постигнат консенсус.

Тук може да се напери по-старото издание на сборника: Evidence-Based Climate Science Data Opposing CO 2 Emissions as the Primary Source of Global WarmingElsevier

В по-новото се говори и за прословутите 97% от учените, които са постигнали консенсус. Оказва се, че този бомбастичен процент фигурира само в две статии. На практика процентът е далеч по-малък. Да, климатологията е още прохождаща дисциплина и много неща не са ясни.

Пак да подчертая, не става въпрос за научно-популярни, а за строго научни издания, за статии, които са преминали рецензия на поне двама независими рецензенти, преди да бъдат допуснати до печат.

За съжаление, както повечето научни издания, въпросната книга е скъпа, както и повечето издания на Elsevier, заради което и не малко учени протестираха наскоро. Уви, достъпът до псевдонаука е свободен, докато за сериозните научни издания трябват бая средства. Това от една страна опазва научните издания до голяма степен от проникване на несериозни публикации, но от друга ограничава достъпа до тях.

Все пак в Google Books има достъп до новото издания, което макар и орязано дава достатъчно информация. Там е разгледан въпроса и за 97-те процента.

Доста хора казват, че Грета и съмишлениците ѝ са все-пак полезни, защото са принудили политиците да “вземат мерки”, да “чуят” и т.н.
Да, политиците добре чуват и доволно изпълняват – нови данъци, нови такси с оправданието “хората го искат”, “младите го искат” и прочие.
На всеки, който реши да помисли малко, ще му стане ясно, че това не е пътят за решаване на проблемите.

Същевременно много хора денонощно работят за ограничаване на вредните емисии, за ефективно събиране и рециклиране на отпадъците, за създаване на все по-икономични двигатели и самолети. Например последното поколение на Airbus e 20% по-икономично от предишното, което на свой ред е по икономично и отделя по-малко емисии от предишното…

Ето една от недомислиците на псевдоеколозите. Те се борят за намаляване на самолетните полети, даже и за забраната им. Обаче оказва се, че като разход на гориво за превоз на килограм тегло, самолетите са сред най-икономичните превозни средства. Ако повечето пътници, които се превозват сега със самолети се прехвърлят на автомобили, замърсяването рязко ще скочи. И да, самолетите са най-икономични, ако са пълни. Ако пътниците намалеят, полупразните самолети ще горят почти същото количество гориво, но ефективността им рязко ще падне.
Но за политиците каузата на псевдоеколозите е добра – повод да обложат с нови данъци и такси пътуващите.

Изобщо, каузите на псевдозелените са недомислени. Примерно тази срещу месото… И ако всички хора станат вегетарианци, колко площи ще трябва да се разчистят за да се засадят, за да може да се изхранва населението? Освен това, далеч не всички животни се отглеждат във ферми. Много голяма част пасат свободно по поляните из горите и планините. И са полезни за горите по много начини, не само защото ги торят.

Забрана на пластмасите. Имаше снимка, как в Индия заместват пластмасовите опаковки с палмови листа. Пита се обаче, това е са ли същите палми, изсичането на които обрича орангутаните на гибел?

Замяната на дизеловото гориво с рапично масло. Оказва се, че за засаждане на необходимата рапица се изсичат гори и се унищожават ниви. Подобен прецедент има в Бразилия със засаждането на тръстика, от която се добива спиртът, с който вървят повечето “зелени” коли в Бразилия.

И още много недомислици, в които псевдоеколозите вярват като в “Светото писание” и не подлагат на критична оценка.

Разбира се, проблемите с климата и замърсяването са сериозни и е небходимо всеки да даде своя принос за решаването им, както например предлага Йордан Стефанов, авторът на блога и FB-странницата Наука и критично мислене.
А не чрез насаждане на истерии и паника, създаване на нови култове, чувство за вина и то сред хората, които реално са най-загрижени и най-отговорни за околната среда.

Дългото сбогуване

Когато преди две години Deep Purple минаха през България, поредна спирка от прощалното им турне, мислех че ги виждам за последен път на живо. Е, съдбата даде още един шанс.
Групата реши да “повтори” някои от страните, през които вече мина “Дългото сбогуване”, където по техните думи са били най-добре приети.
България бе включена в това число и имах щастието да изживея още веднъж емоциите, които само Пърпъл са способни да създадат.

Deep Purple са една от най-любимите ми групи, не съм пропускал техен концерт у нас, без този в Пловдив, който беше след сета им в Каварна (на който обаче бях), обаче почти не съм писал за техните концерти.

Всъщност е много трудно да се опише концерт на Пърпъл. “Това и това изпяха, в толкова започнаха, в толкова свършиха, в този концерт наблегнаха предимно на класики” – това са данни, които лесно могат да се вземат от статистиката.

Магията обаче, приказката, която магьосниците от групата ни дават да изживеем и която продължава дълго след последните аплодисменти и продължителното излизане от залата и претъпканите тротоари около нея няма как да бъдат предадени с букви. Не знам, може би някой вълшебник на словото, който умее да прави същите магии с думите, както петимата музиканти с нотите би могъл, но не и аз. (Мда, нивото ми на боравене с думите е не по-високо от това на Ринсуинд с магиите за съжаление.)

И наистина, как може с думи да се предаде невероятната хармония между петимата, как едни и същи песни звучат по съвсем различен начин на всеки концерт, как различни инструменти свирят заедно, сякаш са един и как невероятни импровизации се леят спонтанно. Белият лист или екранът не могат да възпроизведат акустичните водопади, изригнали от китарата на Стив Морз или стихията, която предизвиква Дон Еъри всеки път, когато има възможност да се развихри. Как “Рондо а ла турка” съвсем естествено преминава в “Мари бабо гърбава”… Нали, те са съвсем близки, преходът между тях е само няколко движения на пръстите, но на музикант от ранга на Дон Еъри. Или другите двама магьосници, Пейс и Глоувър, за които ако кажем че просто поддържат ритъма ще е направо обидно.

Цялата магия няма да е магията на Deep Purple без гласа на Гилън. Гилън, който макар да е отдавна далеч от върховата си форма не ползва плейбеци, симбеци и подобни тарикатщини, до които прибягват огромна част от съвременните изпълнители, а се раздава до край.

Не, концерт на Deep Purple не може да се опише, трябва да се преживее. За съжаление остават малко възможности за тези, които са пропуснали. Догодина прощалното шоу продължава, който успее да ги засече някъде по света няма да съжалява.

Да не пропусна още един реверанс към българската публика – “Тихо се сипе първият сняг”, естествено пак от клавишите на Дон Еъри. Реакцията в залата ви оставям да си представите сами.

Въпреки че музикантите изглеждаха в перфектна физическа форма, както казва Глоувър в едно интервю: “идват времена е които телата отказват да правят това, което волята иска”. Нормално е желанието на ветераните да прекратят активната концертна дейност. Остават още неизвестен брой концерти от “Дългото сбогуване” и изявите на сцена на великата група ще останат в историята. Да им пожелаем здраве и дълъг живот и да се надяваме, че ще успеят да ни зарадват с още нови албуми. Догодина чакаме поредния, записите за който петорката завърши наскоро.

За добрите намерения, или към Страната на чудесата през кривото огледало на “християнските ценности”

In the Shadow of The DreamChildЕдва ли няма човек, който да не знае, с какво е павиран пътят към ада, независимо че не е ходил там. Точно така. С добри намерения. Сигурно няма по-добър пример за верността на поговорката за ада и добрите намерения от съдбата на спомена за Чарлз Доджсън, човекът останал в историята с псевдонима Луис Карол.

Кой е Чарлз Доджсън? Каква е реалната личност, която стои зад автора, известен най-много с вечната детска класика за Алиса и странните ѝ приключения?

Тих, скромен, богобоязлив, стеснителен човечец, който живее изолирано и може да говори без да заеква единствено с деца, изключително чист човек, чужд на всякакво сексуално влечение ?

Или смотан латентен педофил?

Нито едното, нито другото.

Като стане въпрос за Луис Карол, за почти всички това е “Алиса”. Евентуално “На лов за снарк”. А той е писал и други книги, издал няколко любовни поеми.

Първият от двата образа е граден старателно от семейството на Доджсън и неговите викториански биографи. Вторият е базиран на първия, създаден при появата на Фройдизма. Вторият звучи много по-логично от напудрения, неестествен викториански образ, но е също толкова фалшив понеже е изцяло граден върху него, а не почива на никакви документални данни.

И двата образа са изградени на митове, които с течение на времето се самозахранват с нови и нови измислици. Защо ли се е получило така, след като Чарлз Доджсън добре е документирал живота си и в дневник, и с много записки?

Проблемът е, че близо сто години след смъртта му, всички документи и кореспонденция, останали от човека написал може би най-вечната от вечните детски истории (простете дерайлиралия лебедн) са били скрити от всеки, който се е опитвал да напише биография на Луис Карол. Документите са били строго пазени от наследниците му и биографите е трябвало да се задоволяват само с устни преразкази.

Чак през 1969-а година, след смъртта на двете племенници на Доджсън, Менела и Вайълет, които имат най-съществен принос в изграждането на мита “Карол”, оцелелите дневници са продадени на Британската библиотека. Четири от тях, както и голяма част от писмата и записките му са изгубени. Уви, след като достъпът до тях е свободен, добре изградените с години митове не рухват. Трябва да минат близо двадесет години след като дневниците стават публични някои изследователи да се престрашат, плахо да черпят едни или други факти от първоизточника, а не да преписват от по-стари съчинения на биографи и изследователи, които не са имали достъп до първоизточниците.

Документалният труд на Карълайн Лийч
“In the Shadow of The DreamChild”

за първи път публикуван през 1999-а година е първата, изцяло базирана на документи биография на Луис Карол.
Карълайн Лийч, след като се запознава основно с дневниците на Чарлз Доджсън и открива документи, които по незнайна причина са убягвали от погледа на по-ранни изследователи, въпреки че са били надлежно каталогизирани веднага след обнародването на документацията си поставя задача да разкрие истинската личност на човека, носил името Чарлз Доджсън, както и да даде обяснение как е възникнал митът за Луис Карол. Или по-точно двата мита – викторианският и по-късният, “модерният” мит от двайсти век.

Лийч обосновава всяко свое твърдение с цитат. Не прави догадки и предположения. В книгата ѝ няма “може би”. Всичко е подкрепено с цитати от самия Доджсън, или от негови съвременници.

Защо и от кого е създаден митът за “чистият и праведен” Луис Карол?
В основата на мита са роднините на Доджсън. Но защо са се старали толкова да скрият истинската същност на автора на “Алиса”?
Семейството на Чарлз Доджсън е било силно религиозно. Бащата на Чарлз е архидякон в англиканската църква, човек с много консервативни разбирания, който не се е свенил да обвинява колегите си свещеници в ерес заради изказвания, които не са отговаряли на представите му.
Той е упражнявал толкова силен контрол върху децата си, че всички без един от синовете му се осмеляват да напуснат семейството и да вземат живота си в ръце, някои от тях да направят свои семейства чак след смъртта на стария архидякон.

Единственият бунтар, който е имал смелостта да се откъсне от бащината опека и да заживее според своите разбирания е Чарлз. Иронично е, че точно човекът, който е набеден, че е бил стеснителен и не успял да порасне е единственият от децата на архидякона, който е предпочел да се откъсне от него и да заживее напълно самостоятелен живот на възрастен човек. Но това не е най-голямото прегрешение на Доджстън.
Оказва се, че той е бил не само талантлив писател, но и много приятен събеседник и силно привлекателен за жените. Черта, от която се е възползвал постоянно. Доста дразнещо Викторианските моралисти. Още повече, имал е връзки и с омъжени жени – нещо, което е укорително и днес, но е особено скандално за онази епоха.
Всички тези твърдения са подкрепени с документи в проучването на Лийч.

Според добродетелното и дълбоко религиозно семейство на Доджстън – голяма част от мъжете в рода имат църковна кариера, поведението му е било срамно за фамилията и се заемат усилено да изградят мита за чистия и непорочен Луис Карол, който да доведе до забрава спомена за Чарлз Доджсън.

Първият биограф на Луис Карол е племенникът му Стюарт Колингуд. Той е единственият от биографите, който е имал достъп до всички дневници, както и лично е познавал Чарлз Доджсън. От неговата биография The life and letters of Lewis Carroll започва създаването за мита (по-точно първият мит, викторианският) за Луис Карол. Колингуд грижливо избягва връзките на Карол с възрастни жени, полага основите на илюзията, че писателят е предпочитал да общува с деца, а не с възрастни. Все пак, Колингуд е оставил намеци, че Карол е имал интерес и към зрелите жени и че истинският Доджстън се разминава с лъскавия образ, който той изгражда. На едно място той казва:

“Да опишеш живота на Луис Карол, както би трябвало, изисква силите на човек с далеч
по-голям опит и прозрение, отколкото имам претенции да притежавам, и дори той вероятно не би успял да представи адекватно такава сложна личност.”

За съжаление следващите биографи на Карол, които преписват от Колингуд, поради липса на достъп до оригиналните документи тотално пренебрегват намеците, които той е оставил.

Че Карол е общувал успешно с възрастни жени може да се види и от биографията написана от Колингуд. Например той цитира спомените на
Mrs. Bennie съпруга на ректора на Гленфийл до Личестър, в които тя разказва как се запознала с него в ресторант в Уитби и цяла вечер са разговаряли ( за което е била порицана от роднините си, присъствали на вечерята), след което той е станал семеен приятел, с когото често са се виждали. Тя го описва като много приятен събеседник, с широки интереси и близък литературен вкус до нейния.

Въпреки че Колингуд е описал тази и други подобни случки, той упорито наглася фактите така, че да изглежда, че Карол е предпочитал общуването с деца и повече с момичета. Много от имената на жени имали някакъв вид връзка с Карол, той представя като момичета на 12, 12, 13 години, но не и на 14 и повече. Според викторианските разбирания момичетата до тази възраст са “чисти”. След нея вече биват разглеждани като сексуален обект и нерегламентираните връзки с тях се считат за “порочни”.

Лийч е проследила имената, за които става въпрос. Оказва се, че много от тях са били над двадесет годишни. Други на по 17-18 години – зряла възраст за Викторианската епоха.
Към тази “колекция” се прибавят още имена на дами, които твърдят, че са познавали Карол, когато са били на по 11-12 години. Лийч е проучила историята на всяка една и я преразказва, на една с повече думи, на друга – по-накратко. Оказва се, че върпосните дами са на 22, 23, 27 години. Защо тези жени са изопачавали фактите? Защото са искали да се впишат в мита за Карол и да спечелят своите секунди слава.

По-интересен е въпросът, защо роднините на Карол са се постарали така да “нагласят” своя именит роднина? Не са ли помислили докъде могат да стигнат нещата?

Проблемът е, че въобще не са подозирали каква бомба залагат.
Педофили е имало винаги, но през Викторианската епоха не им е обръщано особено внимание. Педофилията е отбелязана като патология едва през 1880-а година от Рихард фон Крафт-Ебинг, но сериозно внимание започва да ѝ се обръща чак през 30-те години на 20-и век. През Викторианската епоха с тогавашния култ към децата и “детската невинност” обаче роднините на Карол са счели, че е удачно да прикрият непристойното му според тях поведение по начин, който чудесно илюстрира нашенската поговорка за веждите и очите.

Да, Карол е умеел да общува с деца. Като най-голям брат от десет деца – трима братя и седем сестри той е усвоил това умение. Наистина, когато разговорите с възрастните са го отегчавали е отивал да забавлява децата им. Често е използвал уменията си да общува с деца за да предизвика интереса на майките или гувернантките им. Но същевременно е общувал свободно с всякакъв вид възрастни хора – и академици, и актриси.

Карълайн Лийч проследява историята на биографиите на Карол, как той се превръща в затворен тип, който може да общува само с деца.
По-късните му биографи все повече се отклоняват от единствения първоизточник който имат и добавят нови “факти”, с които изкривяват още образа на Карол. Примерно Колингуд пише, че като ученик той добре е владеел юмручния бой и е умеел да защитава правата си. При по-късните биографии се разказва за смотания Карол, когото съучениците му са блъскали ежедневно “като маче у дирек”.

Особено зле става положението след появата на Фройдизма. Тогава се появява и вторият мит за педофила Карол.

Да, биографите на Карол до 1969-а година не са имали достъп до документите. Лийч разказва за биографи, които са се срещали с двете “пазителки на тайната” племенниците Менела и Вайълет, които са разказвали какво уж има в дневниците, с което са подсилили още изкривяването на историята.

След предоставянето на дневниците, или на това, което е останало от тях за публичен достъп изследователите вече биха могли да черпят от източника. Уви, близо двадесет години след това продължават да се тиражират предишните истории, чак в края на 80-те години на двайсти век едни по един новите биографи започват да се позовават на дневниците и писмата, като постепенно, сякаш със страх се отдръпват от добре познатите митове. Страх как ще бъдат приети от читателите, или страх да разбият мита, с който толкова години са живели?

В книгата си Карълайн Лийч се спира на много аспекти от живота на Чарлз Доджсън, митовете свързани с тях и документите, които ги опровергават. На кратко ще спомена още два пункта от обстойното изследване на Лийч.

1. Фотографията. Карол е снимал много деца. Много от тях и голи. Храна за въображението на фройдистите. Това, което те пропускат е, че го е правил по поръчка, срещу заплащане. Същото са правили всички известни фотографи от оная епоха – и Джулия Маргарет Камерън, и Оскар Рийджландър, и останалите. Особеност на епохата. От викторианско време освен безброй снимки на голи деца са останали и безброй рисунки на такива. Лийч е обърнала доста внимание на психологията на култа към “чистотата” и “невинността” на детското тяло по викторианско време.
Самият Доджсън е притежавал за ужас на пуританите порнографски снимки и сам е снимал зрели жени в скандално облекло и пози (скандални за времето си), но тези снимки е държал предимно за себе си. Има запазени негови писма до жени, на които е имал доверие с молба да му набавят бански и гимнастически костюми за моделите.

2. “Любовта” на Карол към Алис Лидъл. Несметно количество художествени произведения романи, пиеси, че и филми са създадени, в които смотанякът Карол точи лиги по Алис Лидъл – прототипът на приказната Алиса, а тя му показва среден пръст (образно казано).
След отварянето на дневниците се оказва, че Алис е съвсем бегло спомената. Никакво специално внимание.
Да, Карол е написал посвещения в двата тома на Алиса, но той е писал подобни посвещения към други деца в другите си книги. Един вид, правил го е, защото е могъл.

Лийч, въз основа на откритите документи дава и смислено обяснение за внезапния разрив между Карол и семейство Лидъл. Или поне с част от семейството. Защото отношенията му с декана Хенри Лидъл явно останали добри, защото деканът с цената на нарушение на правилника на университета е позволил на Карол да живее там до края на живота му, въпреки че той е отказал да приеме духовен сан – нещо задължително за преподавателите по онова време, а даже в последните години и въпреки отказа му да води повече лекции.

Митът за Карол е типичен пример, как един мит се самозахранва и доразвива. Привържениците му в желанието си да го потвърдят стигат до изкривяване на думите му.
Примерно, един от биографите му, Робърт Грийн твърди, че Доджстън пише в конкретно писмо че:

Алис Лидъл е тази, която го води в Страната на чудесата и през огледалото”
както и
“Да разговаряш с Алис е като да разговаряш с ангел”
(Roger Lancelyn Green, ‘My Name Is Alice’, Sunday Times Magazine, 7 April 1963.)

Лийч цитира точно, какво е писал Доджстън:

” Позволете ми да ви изкажа искрените си благодарности за много сладките стихове, които сте написали за моето дете-мечта (която макар да носи името на една реална Алис, тя е изцяло въображаемо дете) и нейната Страна на чудесата.”
и
“…какъв може да бъде разговорът с ангел – трудно е да си го представим. Мисля, че това е привилегията да могат да бъдат изречени истинските детски мисли.”
(“The Letters of Lewis Carroll” vol I p. 607)

Дет’ се вика, “има нюанс”.

Тук е мястото да посоча и една съвременна фалшификация – две снимки, които са се появили за първи път в Pinterest преди няколко години и обикалят Нета. И не забравяйте – “Not what it seems. Read on.”, както пише под първата снимка.

В заключение, книгата на Калърлайн Лийч е чудесна илюстрация, как историята бива пренаписвана заради религиозни или идеологически подбуди (Идеологията в крайна сметка е заместител на религията и си служи със същите похвати).

Не, Калърлайн Лийч не прави този извод. Той се налага от само себе си.
Затова и са смешни воплите за “изконните и единствени и неотменни християнски ценности”. Както и преди съм писал има общочовешки ценности, породени от необходимостта да живеем в общество – да не вредиш на ближния, да действаме заедно за общото благо и т.н. Те са еднакви и за християните, и за мюсюлманите, и за будистите. Да, атеистите изповядват същите ценности.

Подобни виждания е имал и самият Чарлз Доджстън:

“He would profess a tolerance for all expressions of religion,become fervent in his avowal that even atheists would find their place in the heaven of the God he believed in. ‘More and more it seems to me,’ he wrote in1886, ‘that what a person is is of more importance in God’s sight than merely what propositions he affirms or denies.’”

В случая с Карол виждаме как заради фалшив религиозен псевдо морал е очернен един достоен човек. В наши дни никой освен най-фанатизираните вярващи не би осъдил свободен човек заради сексуалния му живот, щом става въпрос за доброволни отношения между възрастни хора.

Всякакви ценности, свързани с определена религия може да са възникнали във връзка с някакви особености на времето, мястото и конкретните обстоятелства когато са били приети от определено общество. След като тези конкретни условия отдавна са променени, овехтелите “ценности” остават като догми и табута, които никой не помни защо са били наложени, но ги спазва и които пречат на нормалния живот и междучовешки отношения.

Някои такива “ценности” възникват не във връзка с определена необходимост, а случайно от общата нагласа на голяма част от обществото, като викторианският култ към децата. Както Калърлайн Лийч пише, на любовта на Набоковия Хумберт към Лолита не би предизвикала особено внимание във Викторианското общество – въз основа точно на християнските ценности на едно общество, много по-дълбоко религиозно от днешното.

Проучването на Калърлайн Лийч е на академично ниво, подкрепено обилно с препратки и цитати, със солидна библиография.
Стилът на писане е изчистен, на моменти висок, но се чете лесно. Много различен от множество писания, при които читателят се чуди, какво е искал аджеба да каже авторът, дали не само това, че знае сложни думички и умее да заплита изрази така, че сам да не може да се измъкне от тях.

За съжаление електронният вариант на книгата не е достъпен за България, та се наложи да ползвам акаунт в чужбина, за да се сдобия с него. Книгата може да се поръча от много места, примерно “Амазон”, като се предлагат и употребявани екземпляри на много по-ниска цена.

∆S=∆Q/T

Или с други думи ентропия. (Всъщност, това горе е изменението на ентропията на термодинамична система при обратими процеси, да съм по-точен. Така, за протокола.).
Ентропията е сложна работа и затова няма да я разнищваме. В учебниците по физика пише много работи за нея и въобще не е просто нещо.
За нашия случай е достатъчно да знаем, че ентропията е свързана с безпорядъка и че термодинамичните системи се стремят към състояние с максимален безпорядък.

Този процес лесно се наблюдава у дома, когато разни чорапи, смачкани дрехи, книги, части от някаква електроника, възглавници инструменти и други подобни започват прогресивно да изпълват стаята, докато не се намеси Демонът на Максуел във вид на силно нервирана домакиня и разхвърляните предмети чудодейно не се озоват по местата си… До не голям брой минути след намесата в естествения ход на термодинамичните процеси, който бързо след това взема реванш.

Като мото на скайпа ми от години се мъдри сентенцията:

“Невежеството е следствие на втория принцип термодинамиката, защото да бъдеш малкообразован е по-вероятно, отколкото да бъдеш добре образован”.

Не знам, кой е авторът на въпросната мъдрост, но това е фундаментална истина. По-голямата част от населението предпочита да се движи по принципа на най-малкото съпротивление. Малко хора полагат доброволно необходимите усилия да се образоват. Затова и развитие държави полагат усилия за стимулиране на образованието. За да изкарат възможно по-голяма част от населението от състояние на термодинамичен хаос, или в термини, подходящи за човешкото общество – състояние на максимална безполезност. Или пример за нервната домакиня в действие.

Преди време бях обяснил от гледна точка на кибернетиката, защо комунизмът не работи.
Термодинамиката от своя страна сочи, че причината е дълбоко вградена в основите на комунистическата идеология. А именно основният постулат на Марксизма, за диктатурата на пролетариата. Или диктатурата на по-ниско образованите над образованите. Не че няма образовани работници, природно интелигентни и т.н. Като цяло пролетариатът е по-слабо образован от елита.
Като потвърждение идват и думите на Ленин, че не може работникът да взема по-ниска заплата от инженера. Всъщност при социализма доста работници вземаха доста по-високи заплати от инженерите и така, за много от тези, които избираха професията на инженера единствен стимул беше избягването на тежък физически труд. И евентуалната възможност в далечно бъдеще да станат началници, или сакралната мечта, влязла и в студентския песенен фолклор – директори.

Или, ако се върнем на по-горната аналогия, марксистите изгониха нервната домакиня на улицата и очакваха къщата сама да се подреди. Не става.

По същата причина, дълбоко залегнала във физическата същност на света не работят и делюзиите на разните там анархисти и либертарианци. Те също се надяват, макар и базирани на различни идеологии да държат изкуствено обществото в състояние с висока ентропия и да изгонят домакинята от къщата.

И добре известният Закон на Парето е отражение на все същите закони на статистическата физика. А и трите гореспоменати идеологии се опитват да отрежат точно тези 20% от Закона на Парето, които вършат работата и движат нещата