Снимка от страницата във Фейсбук на авторката

Как си отиде от тоя свят Фреди Меркюри? Заразен от СПИН в резултат на разюздания живот, който е водел, както добре “знаем”, или заразен целенасочено заради “непослушание”? Бил ли е хомосексуалист, или това е грижливо граден образ за пред света?
Какво, поредната теория на конспирацията? ( Да де, той и Елвис е жив…)

Всъщност, оказва се, че колкото повече рови човек, ще открие много несъвпадения с официалните истории, неясни моменти и откровени фалшификации. Самият Фреди не е споделял почти нищо за личния си живот с медиите. Съответно те не са се забавили да му изградят образ, удобен за продаване.

Опит за прочит между редовете на многократно тиражираните истории за душата на група “Куин” прави Ирина Гигова с пиесата си “Последната тайна на Фреди”, която се играе от скоро в театър “Възраждане”.

Основа за историята е предполагаемата връзка между Фреди и Рудолф Нуреев. Връзка, за която всички, които са познавали двамата твърдят, че е напълно измислена. Въпреки това са издадени техни любовни писма. Писани всъщност от кого?

Пиесата е изградена около измислен разговор между двамата. Измислен, но напълно възможен. Репликите са базирани на прочетено в интервюта и спомени както на двамата герои на пиесата, така и на членовете на “Куин” и на много други близки до тях хора.

В действието се явяват както истинският Фреди/Фарух Булсара, така и публичният му образ, смес от личните изяви на сцената и клюките от жълтата преса. Идеята двама актьори да играят двата образа е брилянтна.
“Двамата” са понякога съвсем различни, понякога двата образа се преливат един друг и не можеш да кажеш кой кой е. За това в отделни моменти и двата образа присъстват едновременно на сцената и участват в действието, всеки по свой начин.

Пиесата е конкретно за Фреди, но всъщност героят й е обобщен образ на твореца, попаднал в хищните челюсти на музикални компании, продуценти и търговци на авторски права. Чистата творческа душевност срещу алчната машина за пари. За компромисите, които се налага да правят творците, за цената, която трябва да платиш, за да бъдеш себе си.

“Големите акули в шоубизнеса не прощават, докато си още никой, да им се опънеш… Е, аз не бях от дашните… И машината се завъртя, за да ме смаже. Оказах се костелив орех, каквото и да ми струваше на черупката… Решат ли обаче, че трябва да платиш за гяволъка да си себе си, могат да „поръчат” биографията ти. Във всички нюанси на жълтото. Но аз продавам гласа си, не задника…” – казва “истинският” образ на Фреди.

Режисурата на Съни Сънински е брилянтна. Актьорският състав е силен и убедителен.

Пиесата е изградена като рок композиция. След психеделична интродукция следва твърдо начало, резки преходи между нежни, баладични мотиви и скоростни, динамични пасажи. Синкопи, кресчендо и накрая мощен, тежък гръмовен финал.
Музиката на “Куин” е органична част от действието, отделните пасажи са вещо избрани и подсилват в пъти въздействието на пиесата, освобождавайки емоциите на зрителя, докарвайки го до просълзяване в отделни моменти.

Много силен момент е, когато Мери – любовта на живота на Фреди се опитва да бъде чута от него. Музиката главата му взема победа.

Всъщност силните моменти са много. Един след друг от началото до края на действието.

Какъв човек в действителност беше Фреди Меркюри?
И кой в крайна сметка е написал писмата между Фреди и Нуреев?

Един възможен отговор в пиесата на Ирина Гигова в театър “Възраждане”
“Последната тайна на Фреди”.

Предишният ми пост на транспортна тема предизвика голям интерес, включително и от вестник “Преса”. (за интересуващите се ето къде)

Благодаря на представителите на вестника за интереса към материала, както и за точното спазване на лиценза, под който съм го публикувал. Екипът на “Преса” показва, че наистина се отнасят професионално към работата си, за разлика от някои други известни вестници.

Та на темата. Въпреки че както писах в предишния пост, метрото за местата, които обитавам е неудобно, реших да се вслушам в съвета на Милена “Ходете, момчета!
Всекидневно ходете пеша!”, от времето, когато беше вокалистка на група “Рок квартет” (имаше и такава група).

Оказа се, че при бърз ход мога да стигна до метрото за 40 минути, което е добре. При хубаво време не е лошо да се разходи човек.

Станцията беше интересна – има ескалатори, ама на половината стълбище… другата половина – без. Аз обикновено не ползвам такива съоръжения, но понякога се налага. Поне има асансьор за хората със затруднено придвижване… от едната страна на улицата. Но поне има. На новите станции са се погрижили за такива съоръжения, но за съжаление, повечето от старите не могат да се похвалят с такива.

Съвсем наскоро ни се наложи двама човека да пренесем близо 70 кг. от единия край на Виена до другия. Не бе никак трудно. (А да, там не дупчиш билетче за багаж. Много ми се смяха, когато питах дали трябва) Навсякъде, на всички станции има асансьори и ескалатори, така че с багажа се справихме без проблем. Не ми се мисли, как бих направил същото упражнение в София с градския транспорт. Всъщност съм го правил, ама на доста по-млади години.

На касата пак изненада – вече няма комбинирани билети за метро и градски транспорт.

На станция НДК слязох и сравнително лесно стигнах до площада пред НДК, после разбрах, че имало и друг тунел, който води в подлеза до спирките. Но никъде няма табела, кой транспорт в коя посока е. И в двете посоки на перона пише “Площад България”… Един мой познат така беше излязъл долу при тролеите, вместо на спирката на трамвай 7 и после му се наложи да мине пеша под дъжда, който тогава валеше до спирката, понеже да се върнеш през подлеза трябва пак да си щракнеш билетче. Надя тук е описала много подробно затруднената ориентация в метростанциите, както и сбърканите табели тук-таме, така че няма да задълбавам повече по темата. Само си спомням как във Виена на картите във влакчетата, на спирките и на метрото и на другите превозни средства пише всички възможни връзки и плюс това ти ги съобщават по уредбата.

Поредната изненада беше на спирката на “седмицата” – няма я вече “барачката” където продаваха билети. Та няма и от къде да вземеш талонче от 10 билета, поне ватманът имаше билети.

И като цяло за метрото – за северната част на “Надежда” и “Свобода” вече писах, но в цялата схема на метрото за съжаление това не са единствените недоразумения. Станциите са “изсипани” по странна схема, а не са съобразени с удобството на по-голямата част от живеещите по маршрута (то ясно е че със всички няма как да се съобрази) .

Примерно метростанция “Хан кубрат” е сложена така, че от едната ѝ страна е надлез “Надежда”, после следва промишлена зона, така че е разположена в края на обитаема област. По-удачно щеше да е, ако е по-навътре в квартала.

Станцията на университета е добре, но тази на стадиона, защо е там, като се има предвид че от едната до другата станция пеша пътят е 5 минути? Е, айде да са седем. При бавен ход. За сметка на това един дълъг участък до “Жулио-Кюри” е без станции. Вярно, че метрото там минава под парка, ама пита се тогава в задачата, защо минава от там? Не бе ли по-логично да заобиколи и да покрие други квартали, като “Яворов”, района на “Ситняково”, евентуално “Гео Милев”?

Като цяло, метрото на много места, особено първата линия дублира основните линии на наземния транспорт, а хората в кварталите пак са встрани и трябва да изминават големи разстояния пеша или на кон, опа, с друг транспорт за да стигнат до основните “артерии”.

А сега и за цените. Малко са щастливците, които могат да пътуват само с един транспорт.

Картата за метро за 1 месец е 35 лева. Няма комбинирани карти за метро и поне още един транспорт. Да не говорим, че на повечето хора им е необходим един транспорт да стигнат до метрото и още един до крайното назначение, но поне за метро и още един ако имаше на преференциални цени би било добре, но няма. Както казах, вече ги няма и комбинираните билети по 1,60. Талончетата от 10 билета, при които едно пътуване излиза 80ст. не важат в метрото. Няма и часови билети вече.

По повод часовите билети да отворя една скоба, присъствал съм на скандали с контрольори, когато човекът се е качил, а часът е изтекъл по време на пътуването. Което в софийските задръствания е напълно възможно. В Марсилия имаше магнитни карти, които важат 1 час. Но ако се качиш в 59-тата минута и я маркираш, картата ти важи докато слезеш. Бях питал дали е така, но все пак се попритесних, когато при подобна ситуация се появи контрольор. Подадох си картата с лека тръпка в корема, той я провери, върна ми я и благодари учтиво. Но това не е в София, уви.

В София, ако нямаш удобен транспорт, приключението “отиване на работа” излиза доста скъпо. Как тогава метрото да поеме голяма част от трафика, след като на хората не им е изгодно?

Да видим прословутите паркинги на началните станции, за хората, които идват по работа в София за един ден. Там първите 2 часа са безплатни, после ти цъкат по 50ст. на час. Изглежда добре, ама ако трябва да ползваш няколко транспорта, по-изгодно ще е да си продължиш с колата, че и синята зона да си платиш.

Писах вече, чe трудно се намира, от къде да си купиш билети или карта за градски транспорт. В станциите на метрото се продават билети само за метро…

Да разправям ли за Виена, Марсилия, Рим и т.н., където в станциите можеш да купиш (почти) всички видове карти, които се продават за съответния град? Няма смисъл.

Цената на транспорта в София е силно неадекватна на възможностите на потребителите му. До колкото знам, почти навсякъде градският транспорт е на дотации. Подържа се, защото благодарение на него се спестяват много други разходи и като цяло се увеличават приходите. Когато човек няма проблеми с транспорта, по-лесно стига до работа, има повече време за нея и т.н.
Ето малко малко по-подробни разсъждения по въпроса.

Въпросът е колко да са дотациите и колко да поеме потребителят. Нашите “икономисти” уви май се надяват да спечелят Нобелова награда за икономика, като постигнат първият в света самоиздържащ се ( а в мокрите им сънища и печеливш) градски транспорт. Е, не става така.

Е, при този целия негативизъм, няма ли нещо положително?
Има. Станциите са много красиви. Може би нашето метро е най-красиво, от всички, които съм виждал. (за Москва и Санкт Петербург не знам. Казват че там било уникално)

Та в заключение. Софийското метро е едно много необходимо съоръжение, което уви, поради лошо планиране и неадекватна експлоатация едва ли покрива 40% от потенциалния си капацитет.