Още отдавна, когато бях писал за филма “Аполо 13” бях задал въпроса, защо филмът за една катастрофа е много по-добър от многото филми едно от грандиозните постижения на човечеството през 2-и век – стъпването на човешки крак на Луната. (По-точно – човешки крака – общо 24 на брой).

Не съм спирал да задавам този въпрос, докато вчера гледах “Първият човек”.

Хм, не. Филмът не постави точка на въпроса.
Всъщност това не е филм за кацането на Луната. Това е филм за Нийл Армстронг. За живота му, проблемите с които се сблъсква и служебно, и в личен план, за кариерата му.

Самото кацане бе отбелязано мимоходом. Като едно от събитията от живота му. Вярно, беше показано много добре. И с много силния момент с гривната на дъщеричката му. Не знам, дали е истина, или режисьорска идея, но беше наистина силно и хващащо за гърлото.
Филмът всъщност започва с тази трагедия в живота на Армстронг – загубата на детето му и създателите умело успяха да покажат как тя оставя отпечатък върху целия му нататъшен живот.

Сравнително добре бе отразена и катастрофата с Аполо 1. Приятелството на Армстронг и колегите му със загиналия екипаж и как научават, че тях вече ги няма. Отишли си поради нелепа грешка. Добре, но някак набързо.

Всъщност това бе основният проблем на филма. Създателите му се бяха опитали в кратко време да съберат страшно много неща. Вярно, все важни, но някак като цяло остана впечатление за препускане през събитията. Хора незапознати подробно с историята мисля, че след филма не биха били много по-наясно, а по-скоро по-объркани. Може би и затова няколко момичета си тръгнаха по средата на филма. Не знам, какво бяха очаквали да видят, но явно не откриха това, за което бяха дошли.

От друга страна, за нас, космическите ентусиасти филмът е още един начин да си припомним историята, да усетим ентусиазма, страховете и надеждите на участниците в космическата епопея от преди вече половин век. Буквално да изживеем моменти от полетите. Те бяха много реалистични и добрият звук и мощният бас от уредбата в киносалона буквално създаваха илюзията, че чувстваме вибрациите и сътресенията, на които са подложени астронавтите. Това е филм, който задължително трябва да се гледа на кино.

Да, “Първият човек” е наистина добър филм. Но все пак “Аполо 13” за мен си остава най-добрият филм на тема космонавтика. Следван може би от “Салют 7” ( „Времето на първите“ още не съм гледал) и “Чалънджър” – този от 1900-а. Филма от 2013-а съм го пропуснал.

Още едно заглавие в категорията “няма добри български книги”. Няма за тези, които не търсят. Или които подхождат винаги с предубеждение и търсят от къде да изсмучат “аргументи”, колко е зле дадено произведение, само защото е от български автор.

“Хавра” ме грабна още с първите редове. Не ме “изпусна” на нито една страница или изречение и я затворих на края с чувство на огромно удовлетворение.

Захари Карабашлиев ни предлага интересен подход – исторически и съвременен роман в едно. Разкази за различни епохи и събития, на които майсторски е намерена пресечната точка и двете истории не могат една без друга. Всяка би изгубила, ако другата липсва.

Много хора, които не четат исторически романи така биха прочели този, поднесен заедно със съвременния като неотлъчна част от него.

Историческата част разказва за личност, силно свързана със съдбата на България. За кого става дума, читателят се сеща още от първите редове, въпреки че имената са сменени. Всъщност фамилията на героя е близка до истинската, а в един момент даже е споменато и истинското му име, ей така, мимоходом. Защо е използвано друго, ето какво казва самият автор:

“Желанието ми бе читателите да възприемат моя герой непредубедено – страница след страница, сцена след сцена, година след година, както се опознава жив човек – чрез неговите действия, думи, черти на характера, лични качества…”

Което не значи, че историята е недостоверна. Карабашлиев е направил много задълбочени проучвания и за всяко историческо събитие, описано в романа има съответната литературна справка.

За въпросния човек, прототип на героя знаем колко много е допринесла дейността му за България, но всъщност за самия него не знаем почти нищо.
Карабашлиев увлекателно разкрива как е започнала кариерата му, през какви перипетии е минал и защо в крайна сметка стига до българските земи. Още по-интересно за мен бе да науча за жената, която е била до него, за живота и съдбата ѝ. Както и за други исторически личности, с които пътят на двамата се е преплитал. Неща, които не влизат в учебниците по история.

Съвременната част освен увлекателна е и много актуална. Точен поглед върху нашата действителност. Невероятното описание на град Варна ни дава възможност да го видим и почувстваме детайлно през очите и сетивата на местните жители:

“За туристите този град съществува единствено през лятото. Но този град не е просто плаж, този град си е тук цяла година. Това е градът на най-студените улици, на подлия вятър в пресечките, на заледени бордюри, на сняг по северните тераси; този град е разпилени панелни квартали, найлонови торбички по дърветата, размазаното коте на булеварда, някогашната „Козирка“ и пропуснатите срещи под нея, измръзнали от чакане крака в обувките, старците с увисналите слипове на „топлата вода на Офицерския“, градът на най-добрите намерения (неосъществени), на най-гениалните идеи (незапочнати),
…………
Варна е град като всички останали. Непостоянен, рядко усмихнат, най-често
сърдит, сух и тъжен, нелогичен, избухлив, красив, шизофреничен като всеки друг,
когато е студено. Като морето, което наричали и Pontus Axenus
(негостоприемно), и Pontus Euxinus (гостоприемно) – навярно според каквото тамвсеки е искал да каже, а накрая го кръстили „Черно “ , каквото всъщност не е.
Но този град, мислеше Никола сега, все още помни своето старо и по-истинско име – Одесос (градът на Одисей?) – градът на тези, които се завръщат. “

Варна е и една от пресечните точки на двата сюжета – историческият и съвременният.
Действието на съвременната част не се ограничава само във Варна. Стига и до родината на героя от историческата част – още една пресечна точка между двата сюжета.

Героите са истински, убедителни, пълнокръвни.

Всичко написано на разкошен, богат език с високо майсторство.

“Хавра” – на кратко: истинско удоволствие от четенето.

След “Лили Рибката” на Ясен Григоров, твърдо бях решил да изгледам и останалите негови филми и вчера успях да видя още един. В “Клуба на фоторепортера” имаше прожекция на “Малък-голям” плюс събеседване с режисьора. На базата на видяното в “Лили” не се съмнявах, че филмът ще ми хареса, макар да знаех, че е съвсем друг тип.
Хареса ми. Много. Възхитен съм.

Който е чул за филма и темата му и е от по-старото поколение като мен, сигурно ще се сети за култовия унгарски филм “Плешивото куче”. Не, “Малък-голям” не е кавър на “кучето”. Филмите са много различни.
Общото е, че и в двата става въпрос за рок музиканти от ъндърграунда. И в двата са представени личности, които много хора без да се замислят биха нарекли “отрепки”. Паралелът свършва до тук. В “Плешивото куче” се разглеждат проблеми от времето на соц-а. “Малък-голям” е за нашето съвремие. За годините след “промяната”, когато метълът от форма на бунт и широко харесвана музика се превърна в маргинално течение и много от метъл музикантите или се преориентираха, или директно пропаднаха.

Знам, знам, БТР, Ахат и много други през мрачните години след прехода успяха да се задържат на повърхността. Знам добре, че интересът към тази музика се завръща но това е друга тема.

Въпросът е, че докато първите години на прехода по радио и телевизия имаше възможност да се видят и чуят много български рок музиканти, те изведнъж бяха изхвърлени от там и загубиха възможност за популяризиране.

“Малък-голям” показва историята на реална група от този период. Музиканти, които остава верни на стила си, но се подхлъзват по изкушенията на начина на живот, смятан за характерен за рок групите.
Това е и една от големите разлики между “Малък-голям” и “Плешивото куче”. В унгарския филм героите (също реална група, между другото), въпреки че са сред “утайките” на обществото рият с нокти и зъби за да пробият, за да постигнат успех. Нашите герои също рият, но все по-дълбоко в тинята…

Щом намесих “Плешивото куче”, не мога да не отбележа още един момент от него – концертът на “Омега”, лъскавата обстановка на сцената, приказната история и после грубата действителност отвън.
В “Малък-голям” също има блясък, но става въпрос за история, паралелна на основната. Грубата действителност на метъл-бандата и лъскавата реалност на чалга звездата. Двете истории взаимно се допълват и тече постоянна закача между тях. Постепенно става ясно, че приказка няма. Има само външен блясък, иначе историите са много близки. Паралелът не е случаен.

За “Лили рибката” писах, че е многопластов филм. Същото се отнася и за “Малък-голям”. Освен двете паралелни нишки, има и други, има внезапни събития, които подчертават или пък контрастират на действието. Има клипове и песни, създадени специално за филма.
Усетът на художник на Ясен Григоров го насочва къде е необходимо да се добави щрих, къде лек нюанс, тежка сянка или петно. В резултат се получава разкошна еклектична смес от на пръв поглед противоположни или несъвместими елементи, които обаче са си точно на мястото и без тях цялата картина ще обеднее.

Филмът не поучава, не критикува, показва нещата както са. Тънък хумор и ирония са основно използван похват и филмът оставя един смешно-тъжен привкус.

Понеже споменах, че унгарският филм беше култов, има ли шанс филмът на Ясен Григоров да го достигне по популярност?
Като качества “Малък-голям” не отстъпва на унгарския. Ако не е и по-добър. Всъщност, както казах, филмите са различни и да се сравняват различни неща не е коректно, но като замисъл, идея, режисьорско и операторско майсторство и прочие българският филм не отстъпва по никой параграф. Не защото е “наш”, а защото е наистина добър!

Каквото и да говорим онзи филм стана толкова популярен, защото хората, обичащи рок и блус го почувстваха като свой. В онези времена за любителите на рока имаше малко възможности да се докоснат до любимата музика. Освен тях, филмът беше гледан и от много други, неизкушени от рок музиката, понеже имаше две-три голи момичета… По соц. време това също беше сензация. По същата причина огромна популярност имаше и ГДР-йският “Следващата година на Балатон”, независимо от многото му достойнства.

Филмът на Ясен Григоров се появява в съвсем друго време. Няма голи тела (почти), но и в днешно време няма глад за такива гледки, така че остава да бъде оценен по достойнствата си, които не са малко, както казах.

Метълите биха го приели като свой. Единствено, като чета този текст и други подобни текстове и коментари в Нета, опасявам се дали няма да стане жертва на модата в наше време да се делим и противопоставяме по всякакви несериозни признаци.
“Бе защо е взел да свирят тези, а не онези?”; “Що такъв стил, а не инакъв?”; “Що има чалга!”; “Тия мангали за к’во ги е сложил?”

Филмът ще се хареса и на всички, които обичат стойностно кино, а не само “дъвки за очите”. Стига да може да се популяризира, за да достигне до публиката си. Това е филм, финансиран със собствени средства от създателите си и средствата за реклама явно са ограничени. Надявам се все пак с разпространяване на информацията така, “от уста на уста” той да успее да достигне до колкото може повече от хората, които ще го оценят.

Поздрави за организаторите на вчерашното събитие, за възможността да видим филма в приятна обстановка, както и да чуем историята му лично от неговия създател.

Внимание, филмът е най-малко за 16+ години. Метълите са груби момчета, а филмът не “парфюмира” действителността, а я показва такава, каквато е едно към едно. Доколкото знам по тази причина някои критици не са могли да го преглътнат.
“Сори пичове и пички, т’ва е реалността, шибаняци” – както биха се изразили героите на филма. Всъщност те биха го казали още по-колоритно.

Филмът е достъпен за гледане във vimeo срещо минимално заплащане.

По незнайна Божия причина сума народ обича хорър… Аз хич не си падам по жанра. Освен разбира се, ако не става въпрос за черен хумор. Ценя добрия черен хумор. Ама хорърът сам по себе си нещо не ме влече.
Но тия дни нещо ме прихвана и скалъпих една пародия на хорър.
Абе доста гнусна се получи. Докато я писах, употребих две опаковки валидол, след това два дни не спах…(Е, през нощите си спах де.)
Та предупредил съм, четете на ваша отговорност!
(Или по-добре недейте):
Червената Брадвичка

Напоследък съм на вълна “Българско кино”.
Апетитът идва с яденето.
След чудесните „Дъвка за балончета“ и “Лили Рибката” отидох с доста завишени очаквания на
“Привличане”.
Хмм.
Вместо приказката “Всяко чудо за три дни” може би по-актуална ще е другата – за стомната за вода.

Всъщност филмът не бе лош. Просто първоначалните ми очаквания подхранени от цитираните по-горе филми бяха много завишени.

Иначе “Привличане” е приятен, разтоварващ филм. Макар и доста наивен, на моменти е много забавен. Ако човек не отиде с “голяма кошница”, а просто за да се забавлява, “Привличане” е добър избор. Забавен филм с приятен хумор.

И много танци. Много красиви танци и много високо ниво на изпълнителите. Всъщност, макар филмът да не се води мюзикъл, ако човек го приеме като такъв, нещата си идват на мястото. Филмът може да се приеме като добър мюзикъл, без пеене, но с добра хореография.

Струва ли си?
Да.
Ако имате нужда от разтоварване, “Привличане” е много добър избор.