Книголандия
Страницата на хумориста Весел Цанков
Блог класация

Varna Mega Rock 2018

Съчетанието от море и рок е невероятно. Който не го е пробвал, трудно ще разбере. Преди близо 15 години Кметъла откри точната формула и започна приказката, която се надявахме, че ще е без край. Е, край наистина няма, само приказката малко се измени.

Тази година рок фестът се върна на морето.

Да, магията на малкото градче липсваше, но все пак бяхме близо – на една сричка разстояние. А и мястото, което бяхме избрали за бивак позволяваше пеша през Морската градина да отиваме до феста, сравнително изолирани от напрежението, хаоса и досадата на големия град.

Фестът бе разкошен. Удоволствие, релакс, настроение.
Този фест за мен беше и малко по-специален. За първи път от много време бяхме отново на един и същи концерт с дъщеря ми.

Понеже сега не бяхме на километри от мястото на събитието, стигнахме още за началото на втория ден (първия – 18.08, петък нямаше как да го посетим). Или поне тези от нас, които искаха да отидат от начало.

Krossfire се оказаха много приятна изненада. Всъщност, спомням си, че ги бях слушал при Буги и си ги бях набелязал за проучване, но съм ги забравил. Е, след този фест ставам твърд фен и започвам да следя развитието на групата.

Аз съм голям почитател на Николо Коцев
и всичките му проекти, включително на „Кикимора“. Българският проект на маестрото не разочарова и този път. С новия вокалист направиха страхотно представяне, а Никола Здравков показа страхотни вокални умения.

Kamelot
Както и преди съм казвал,
много обичам музиката на Камелот… на запис. На живо този път бяха малко по-добре от преди, но… Трябваше да пускам вечерта техни записи, за да убедя останалата част от компанията, че музиката им си струва, просто на живо нещо не им се получава.
Вярно, die hard феновете бяха много щастливи, че ги виждат, но едва ли са спечелили още почитатели сред тези, които не ги познават.
Сори пичове, само с „хе-хе-хе, хо-хо-хо“ гарнирано с еднообразен ритъм през целия сет не става.

Не случайно наричат Глен Хюз Гласът на рока.

Слушали сме много страхотни вокали и преди, и на този фест, и на Hillsof Rock преди месец, но чуеш ли Глен, разбираш че чуваш Гласът! Просто трябва да се чуе, не може да се обясни.
Комбинацията от Глен + Б.Т.Р. я бяхме слушали и преди. Този път обаче липсата на Кирил Божков се чувстваше осезателно. Песните бяха аранжирани в малко по-бавен вариант и се усещаше някакво напрежение сред музикантите. Но това не попречи на Глен да се раздаде докрай и да ни „зареди“ с прекрасно настроение.
Глен беше и единственият изпълнител, който почете загиналите преди дни на вълнолома деца с минута мълчание. Предполагам, другите изпълнители не са знаели за случая, а той бе от седмица в България и определено се интересува от местата, които посещава. Когато говори за децата, извика преводачка, за да станат ясни думите му за всички.

На втория ден, поради наличието на името „Конкурент“ в списъка, повечето решиха да отидат направо за Апокалиптика. Някои от нас обаче, направихме грешката да тръгнем за да чуем Bendida.

Е, не ги чухме.
Сега, предупреждавам – ако търсите хейт, мястото не е тук.

Имаше проблем. Направих си труда да проуча случая, до колкото мога. В крайна сметка се оказа, че екипът или оборудването на Nightwish e закъсняло. Дали и от страна на организаторите е имало грешки, каквито спекулации имаше, или само от страна на екипа на групата, няма значение. Единственото, за което организаторите не се сетиха беше, да публикуват на сайта и във фейсбук, какво се случва и защо не отварят вратите. Иначе на телефонни обаждания отговаряха, а Цонко Цонев лично е обикалял и двата входа, да дава информация. (Е, можеше и някой лист на вратата да залепят – хората пред вратата се сменят. Но разбирам, че хората са били притеснени и в такава ситуация човек не може да се сети за всичко.)
Оказва се, че не са пуснали хората вътре, поне да могат да си купят вода (или бира де), заради мениджмъта на Nightwish, които са заявили, че ако хората влязат, ще отменят концерта. Не им прави чест, определено. За неразбралите, обяснявам: нямам предвид групата, а шефовете на екипа ѝ. Същите тези хорица не са давали и достъп до сцената и микрофоните, за да могат организаторите да обявят по уредбата, какво се случва.

Много помия се изля из Нет-а по адрес на организаторите, но много обстоятелства не зависят от тях. Имаше закъснение и на предишния концерт на Nightwish, заради което SEVI не можаха да свирят. По-рано в София Def Leppard бяха започнали чак след полунощ, пак по технически причини. И по света често се случват подобни проблеми. Няма нужда от хейт. Организаторите се постараха и направиха страхотен фест и заслужават уважение и благодарност.

След закъснелия вход Apocalyptica тутакси отвяха всякакви остатъци от разочарование и напрежение и вляха свеж адреналин в публиката, който изригна под формата на скокове, викове и разбира се песни – близо 80% пяха песните на Металика. Освен четиримата челисти, не трябва да пропускаме барабаниста, който и като сценично поведение, и като умения също впечатли.

И накрая Nightwish. Богата музика, невероятно шоу. Nightwish, може да прозвучи за някого пресилено, но са група от ранга на Пинк Флойд. Много качествена и съдържателна музика, както и много силно шоу и ефекти. Рядко съчетание на еднакво добри умения както на музикално, така и на визуално ниво. (Спорът Флоор-Таря ще го прескоча. Аз съм за Таря де… Е добре, казах го. Но спирам до тук.)
Nightwish, които знаем че предимно се държат доста резервирано, явно бяха в добро настроение и доста често се „заиграваха“ с публиката.
Хора от компанията, които бяха следили сет-листите от предишни концерти на групата, забелязаха, че при нас те изпълниха повече песни, отколкото на повечето други концерти. И наистина – сетът бе обявен за час и 30 минути, а те свириха час и 45. Накрая направиха нещо, което принципно не правят – бис.
Така че финалът и на вечерта, и на феста бе върховен.

Само да спомена звука. А бе, на тези тон-режисьори, оператори и т.н. няма ли кой да обясни, че освен контра и субконтра октавите има и още няколко?
Не, пак няма да хейтя. Като физик (макар и бивш) съм наясно, че на открито със звука положението е сложно. На стадион, особено голям има пространство, където има относителен завет. На мястото, където бяхме вятърът си духаше свободно, създават се завихряния, заради водните пари има участъци с различна плътност. Ниските честоти, понеже са с голяма дължина на вълната „не се впечатляват“ от това и си вървят, докато с по-високите се получават разни явления, известни от часовете по физика и които ще прескоча. Озвучителите не могат да влияят на тях разбира се, но биха могли да намалят малко ниските, за да се чуват по-добре и другите честоти. Не че искам да уча някого, как да си гледа работата. Давам идея само.

Сега нещо, на което не знам колко хора са обърнали внимание, но беше много добре направено – сцената. Да, сцената беше висока. Достатъчно висока, на нивото на главата на средно висок човек и се виждаше чудесно от всякъде. Не, както на други места се е налагало да се опитваме да се трансформираме в жирафи, та да видим поне някое ъгълче. Мултимедията също беше страхотна, имаше и екрани по-назад, за хората, които не са успели да се приближат достатъчно. Снимаше се от много гледни точки. Отлично свършена работа.

Varna Mega Rock 2018 беше едно чудесно преживяване, което ни зареди с много настроение и остави много приятни спомени.

Малък-голям

След „Лили Рибката“ на Ясен Григоров, твърдо бях решил да изгледам и останалите негови филми и вчера успях да видя още един. В „Клуба на фоторепортера“ имаше прожекция на „Малък-голям“ плюс събеседване с режисьора. На базата на видяното в „Лили“ не се съмнявах, че филмът ще ми хареса, макар да знаех, че е съвсем друг тип.
Хареса ми. Много. Възхитен съм.

Който е чул за филма и темата му и е от по-старото поколение като мен, сигурно ще се сети за култовия унгарски филм „Плешивото куче“. Не, „Малък-голям“ не е кавър на „кучето“. Филмите са много различни.
Общото е, че и в двата става въпрос за рок музиканти от ъндърграунда. И в двата са представени личности, които много хора без да се замислят биха нарекли „отрепки“. Паралелът свършва до тук. В „Плешивото куче“ се разглеждат проблеми от времето на соц-а. „Малък-голям“ е за нашето съвремие. За годините след „промяната“, когато метълът от форма на бунт и широко харесвана музика се превърна в маргинално течение и много от метъл музикантите или се преориентираха, или директно пропаднаха.

Знам, знам, БТР, Ахат и много други през мрачните години след прехода успяха да се задържат на повърхността. Знам добре, че интересът към тази музика се завръща но това е друга тема.

Въпросът е, че докато първите години на прехода по радио и телевизия имаше възможност да се видят и чуят много български рок музиканти, те изведнъж бяха изхвърлени от там и загубиха възможност за популяризиране.

„Малък-голям“ показва историята на реална група от този период. Музиканти, които остава верни на стила си, но се подхлъзват по изкушенията на начина на живот, смятан за характерен за рок групите.
Това е и една от големите разлики между „Малък-голям“ и „Плешивото куче“. В унгарския филм героите (също реална група, между другото), въпреки че са сред „утайките“ на обществото рият с нокти и зъби за да пробият, за да постигнат успех. Нашите герои също рият, но все по-дълбоко в тинята…

Щом намесих „Плешивото куче“, не мога да не отбележа още един момент от него – концертът на „Омега“, лъскавата обстановка на сцената, приказната история и после грубата действителност отвън.
В „Малък-голям“ също има блясък, но става въпрос за история, паралелна на основната. Грубата действителност на метъл-бандата и лъскавата реалност на чалга звездата. Двете истории взаимно се допълват и тече постоянна закача между тях. Постепенно става ясно, че приказка няма. Има само външен блясък, иначе историите са много близки. Паралелът не е случаен.

За „Лили рибката“ писах, че е многопластов филм. Същото се отнася и за „Малък-голям“. Освен двете паралелни нишки, има и други, има внезапни събития, които подчертават или пък контрастират на действието. Има клипове и песни, създадени специално за филма.
Усетът на художник на Ясен Григоров го насочва къде е необходимо да се добави щрих, къде лек нюанс, тежка сянка или петно. В резултат се получава разкошна еклектична смес от на пръв поглед противоположни или несъвместими елементи, които обаче са си точно на мястото и без тях цялата картина ще обеднее.

Филмът не поучава, не критикува, показва нещата както са. Тънък хумор и ирония са основно използван похват и филмът оставя един смешно-тъжен привкус.

Понеже споменах, че унгарският филм беше култов, има ли шанс филмът на Ясен Григоров да го достигне по популярност?
Като качества „Малък-голям“ не отстъпва на унгарския. Ако не е и по-добър. Всъщност, както казах, филмите са различни и да се сравняват различни неща не е коректно, но като замисъл, идея, режисьорско и операторско майсторство и прочие българският филм не отстъпва по никой параграф. Не защото е „наш“, а защото е наистина добър!

Каквото и да говорим онзи филм стана толкова популярен, защото хората, обичащи рок и блус го почувстваха като свой. В онези времена за любителите на рока имаше малко възможности да се докоснат до любимата музика. Освен тях, филмът беше гледан и от много други, неизкушени от рок музиката, понеже имаше две-три голи момичета… По соц. време това също беше сензация. По същата причина огромна популярност имаше и ГДР-йският „Следващата година на Балатон“, независимо от многото му достойнства.

Филмът на Ясен Григоров се появява в съвсем друго време. Няма голи тела (почти), но и в днешно време няма глад за такива гледки, така че остава да бъде оценен по достойнствата си, които не са малко, както казах.

Метълите биха го приели като свой. Единствено, като чета този текст и други подобни текстове и коментари в Нета, опасявам се дали няма да стане жертва на модата в наше време да се делим и противопоставяме по всякакви несериозни признаци.
„Бе защо е взел да свирят тези, а не онези?“; „Що такъв стил, а не инакъв?“; „Що има чалга!“; „Тия мангали за к’во ги е сложил?“

Филмът ще се хареса и на всички, които обичат стойностно кино, а не само „дъвки за очите“. Стига да може да се популяризира, за да достигне до публиката си. Това е филм, финансиран със собствени средства от създателите си и средствата за реклама явно са ограничени. Надявам се все пак с разпространяване на информацията така, „от уста на уста“ той да успее да достигне до колкото може повече от хората, които ще го оценят.

Поздрави за организаторите на вчерашното събитие, за възможността да видим филма в приятна обстановка, както и да чуем историята му лично от неговия създател.

Внимание, филмът е най-малко за 16+ години. Метълите са груби момчета, а филмът не „парфюмира“ действителността, а я показва такава, каквато е едно към едно. Доколкото знам по тази причина някои критици не са могли да го преглътнат.
„Сори пичове и пички, т’ва е реалността, шибаняци“ – както биха се изразили героите на филма. Всъщност те биха го казали още по-колоритно.

Филмът е достъпен за гледане във vimeo срещо минимално заплащане.

Браво на „Сиела“

Доста време само се облизвах около пазара на електронни книги в България заради нещото, наречено drm.
Защо съм отявлен противник на drm-то съм писал доста, може би най-подробно в този пост.

Тия дни се завъртях около електронния щанд на „Сиела“ и ми направи впечатление, че липсва предупреждението за drm.
Реших да рискувам, купих си книга и … чудо! Защитата е сменена. Сега спокойно мога да чета e-книги и от лаптопа с линукс – машината, която основно ползвам за почти всякакви дейности.

Да, защита има.
„This eBook contains several visible and invisible marks,
such as name, email address and a transaction code, by
which illegal distribution can be traced. „

Но:
„This ebook does not have any technical DRM restrictions
and may be read on several pc’s, ereaders, tablets and
smartphones
by Божан Божков“

забележете думите в курсив.

И моля, не се мъчете да сваляте видимите и скрити маркери, за да пускате книгите в пиратските сайтове.

Първо е тъпанарско.
Второ – няма да можете да махнете всички, гаранция.
Трето – цените са повече от прилични и не си струва да се пиратства. Е, аз бих поспорил, че цените биха могли да бъдат още по-атрактивни, вижте аргументите ми в поста, цитиран по-горе, но и сегашните стават.
Четвърто – да уважаваме труда на всички по веригата, участващи в създаването на една книга.

Аргументите са номерирани условно, всеки е с еднаква тежест.

Още веднъж, поздрави на работещите в „Сиела“ за разумното решение и че се стараят да направят електронните книги по-достъпни.

Да опънем нервите малко

По незнайна Божия причина сума народ обича хорър… Аз хич не си падам по жанра. Освен разбира се, ако не става въпрос за черен хумор. Ценя добрия черен хумор. Ама хорърът сам по себе си нещо не ме влече.
Но тия дни нещо ме прихвана и скалъпих една пародия на хорър.
Абе доста гнусна се получи. Докато я писах, употребих две опаковки валидол, след това два дни не спах…(Е, през нощите си спах де.)
Та предупредил съм, четете на ваша отговорност!
(Или по-добре недейте):
Червената Брадвичка

„Привличане“

Напоследък съм на вълна „Българско кино“.
Апетитът идва с яденето.
След чудесните „Дъвка за балончета“ и „Лили Рибката“ отидох с доста завишени очаквания на
„Привличане“.
Хмм.
Вместо приказката „Всяко чудо за три дни“ може би по-актуална ще е другата – за стомната за вода.

Всъщност филмът не бе лош. Просто първоначалните ми очаквания подхранени от цитираните по-горе филми бяха много завишени.

Иначе „Привличане“ е приятен, разтоварващ филм. Макар и доста наивен, на моменти е много забавен. Ако човек не отиде с „голяма кошница“, а просто за да се забавлява, „Привличане“ е добър избор. Забавен филм с приятен хумор.

И много танци. Много красиви танци и много високо ниво на изпълнителите. Всъщност, макар филмът да не се води мюзикъл, ако човек го приеме като такъв, нещата си идват на мястото. Филмът може да се приеме като добър мюзикъл, без пеене, но с добра хореография.

Струва ли си?
Да.
Ако имате нужда от разтоварване, „Привличане“ е много добър избор.

Конкурси… и алманаси

За да не повтарям – тук си пише всичко:
http://www.gatchev.info/blog/?p=2131

(Заглавието е на Григор Гачев)

Астероиди

Антиваксери, кемтрейлсъджии, отрицатели на кацанията на Луната а вече даже и на полета на Гагарин, 11-и септември, рептили, масони…
Конспиративните „теории“ се множат не с дни, а с минути, а последователите им стават все повече.

Героите на този разказ също имат проблем подобни „теории“.

Сняг се сипе на парцали

Или размислите на един доволен от снегопочистването

Да, добре чухте. Аз съм доволен от хората, които се занимават с почистването на снега в София тази зима (февруари 2018).

Снимчица:
Сняг в Ню Йорк
Кофти, а? Само че това оказва се не е София а Ню Йорк. Не може да бъде! Непочистен сняг в Ню Йорк! Е, може.

Наложи ми се да шофирам из София по време на най-силния снеговалеж – на 26.02.2018. Винаги когато мога, гледам да избягвам шофирането в такова време и да ползвам градския транспорт. Този път обаче нямаше как, уви. Но пътищата бяха почистени и обработени. На много места виждах снегорини, които не само пръскаха химикали, а и чистеха. Всички до един.

Уточнявам:
Говоря за сегашния случай и само за града. Иначе съм виждал предишни години как „прехвърчат“ снегорини с вдигнати гребла там, където трябва да ринат, защото има много сняг, но те отчитат „километри“. Или пък как стоят неподвижно, а снегът е по-висок от клиренса на Жигула… Какво да кажем за съвременен автомобил.

Въпросът е, че трябва да се оценява конкретният случай, а не да се плюе по инерция.

Между другото, когато почистих колата и я размразих се качих за не повече от 10 минути да взема багаж. Наложи се да повторя процедурата с почистването почти отначало. За десет минути колата бе покрита със сняг и обледенена на много места.

Същото беше и с пътищата. Освен, че валеше много обилно, имаше силен вятър, който навяваше вече падналия сняг. Съответно скоро след като е минал снегорин слоят сняг ставаше вече дебел и даже големият трафик не успяваше да „изчисти“ снега. Но улиците бяха посипани с химикали и нямаше проблем с придвижването, а и както казах, снегорините минаваха често и не се натрупваше дебел сняг никъде.

Тази сутрин пак се наложи да ползвам автомобил. В 5 сутринта улиците бяха почистени до асфалт, въпреки падналия същата вечер обилен сняг. И не само по големите улици.

Тодор Колев, когато беше културно аташе в Канада беше разказал, че там снегорините тръгват след като спре снега…

Така де. Но нашенският герой предпочита да мърмори и недоволства, вместо да оцени ситуацията. Може би повечето от плюещите, ако хващаха лопатата да почистят пред домовете си (както се и полага) щяха да имат малко по-различно отношение към хората, които пак казвам си вършеха много добре работата.

Но Балканский Лев най се страхува от Лили Рибката, че да не го „джендъряса“ и от това, да свърши нещо сам. Друго си е да гледаш как хората бачкат, а ти да ги „храниш“… Голям кеф!

Лили Рибката

В в поста за „Дъвка за балончета“ споменах, че българското кино постепенно намери пътя си започна да прави наистина хубави филми.
Снощи гледах поредния силен български филм.

Първо малко уточнение. „Лили Рибката“ е филм за деца и за родители. Естествено, няма проблем да бъде гледан от хора, непопадащи в изброените категории. Просто вероятността да го почувстват е по-малка.

Иван Богданов беше писал, че филмът го е оставил безмълвен. Същото се случи и с мен – дълго след последните надписи ме държеше за гърлото.

Естествено на децата тези емоции са спестени. За тях е забавната приказка. Моментът с гърлото е от частта за родители.

Както и други са казали това е многопластов филм. В най-буквалния смисъл.
Идеите заложени в него не могат да се изчерпат с две думи. Същевременно не е от типа български филми, които в рамките на два часа се опитват да кажат всичко и в крайна сметка, по тази причина не казват нищо. Не, в „Лили Рибката“ всичко е балансирано, въпреки че някои от коментиралите филма се възмущаваха, че разказвачът ни поднася „поука“ в края на филма в прав текст. Мен този момент не ме подразни, а и филмът далеч не се обобщава само във въпросните няколко думи.

Като стана въпрос за разказвача, да спомена и че филмът не беше без недостатъци и един от тях е прекалената експлоатация на този подход. Филмът е решен като приказка, поднесена точно както родител разказва на детето си. Обаче като чета коментарите, на доста хора, включително и деца това не се е видяло много добре. „Чичкото с гласа разваляше всичко“ – да цитирам иначе доволно от филма дете.

Мен специално след десетата минута този подход спря да ми пречи, даже ми хареса, но мисля, че актьорите трябваше да бъдат оставени да говорят повече. ‘Айде възрастните – както и да е, но мисля, че съвременните деца, свикнали на динамични филми този подход по-скоро би ги отегчил.

Какво ни казва „Рибката“? Много неща. Аз открих много, сигурно ако го гледам втори път ще открия още. Примерно за насилието над необикновените и различните. Знаем, Илън Мъск много е страдал в училище от подобно отношение и при едно от нападенията на „нормалните“ е пострадал много тежко и за малко да няма днес SpaceX, Tesla и другите чудеса на Мъск. Понеже в наше време под „различен“ май масово се разбира гей, не Мъск не е такъв. Просто е нърд. Нещо, което „нормалните“ ученици трудно приемат. „Нормалните“ ученици трудно приемат и по-слабите, по-стеснителните, децата с един или друг проблем и без обяснения и защита от страна на училищния персонал тези деца стават жертви на насилие.

Във филма много добре бе показано безразличието на образователната система към подобни деца и обезсмислянето на опитите на наистина загрижените учители да помогнат, поради глобалното безразличие и пренебрегване на проблема.

Не е пропуснат въпросът за добронамерените родители, които искат с всички сили да помогнат на децата си, но не знаят как и всъщност объркват още повече нещата…

Въпросът за насилието далече не е единственият. Моментът, който най-здраво ме хвана за гърлото беше въпросът за избора. Не, няма значение, че това е само филм-приказка. Много родители са били изправяни и уви, ще продължават да бъдат изправяни пред такъв ужасен избор. При войни, бедствия и други екстремни ситуации. Или пък болести… Не мога да пиша повече, без да разкрия доста от историята, затова спирам. Но пожелавам на никого да не се случва да прави такъв избор, пред какъвто бяха изправени родителите на Дани и Алекс.

Естествено, драмата с избора е спестена на децата. Те не могат да я „хванат“. За тях филмът е една забавна приказка с деца, магии и смешни възрастни. Даже жертвата, която се дава накрая, за да се оправят нещата (все пак това е приказка, трябва да свърши добре) е поднесена така, че да не разстрои децата и да не я приемат трагично.

Като споменах, че децата не могат да усетят драмата с избора, май трябва да добавя че уви – и много възрастни не я усещат, съдейки по изписаните тонове глупости в Нет-а и по разни парцаливи медии. Но толкова за тях.

Обстановката, кадрите, сцените и пейзажите бяха безупречни.

В заключение – „Лили Рибката“ е един наистина добър филм с дълбоко съдържание, красива приказка и много приятни картини и е майсторки сниман. Да, и с добър звук.

O, wie will ich triumphieren, Wenn sie euch zum Richtplatz führen Und die Hälse schnüren zu

Защо избрах точно този човеколюбив цитат за заглавие ли?
Едно, че това изпълнение много ми хареса и освен това привлича внимание.

Като гледам историята на записите, за изкуство съм писал главно за книги и кино. Рок-концертите не ги броя – за тях даже има цяла отделна секция. Което не значи, че всички други видове изкуство ги пропускам. Просто за да пиша за нещо, трябва много да ме е впечатлило. Ако не се е получило много добре от уважение към труда на артистите се въздържам от негативни коментари. Всъщност, писал съм веднъж за театър, макар че е имало и доста други постановки, които много са ми харесали, по някаква причина съм пропуснал да ги отразя. По някаква причина не ми е дошло вдъхновението, или ищаха, за да е в тон с темата.

Вече е станало ясно мисля, че съм бил на опера. На „Отвличане от сарая“ – постановка на Опера Нова България.



Няма да крия, че подходих с леки колебания, тъй като става въпрос за нова оперна формация – Опера Нова България. Макар че участието на оркестър „Симфониета“ само по себе си говореше за серозен подход, както и на балета „Кралиците на ориента“, който и с танц и с цялостно присъствие допринесе много за страхотното изживяване и пълното потапяне в атмосферата на спектакъла.

Друго, което ме безпокоеше беше, че постановката бе в Синдикалния дом на транспортните работници и т.н. – непозната за мен зала. Обаче залата се оказа с много добра акустика! Нещо от което страдат много от залите, в които се провеждат музикални събития е ужасната акустика. В тази зала обаче се чуваше много добре. Или е била построена с мисъл за акустиката, или хората, които отговарят за звука са си свършили чудесно работата. Или и двете.

Единствената забележка за залата е, че е твърде малка. Събира около 300 души и билетите бяха разпродадени доста преди датата на постановката.
Понеже е малка, оркестърът е в самата зала. Което обаче на мен ми хареса, да мога да виждам музикантите, но не знам дали на тях не им е неудобно.

Постановката бе, слабо е да се каже разкошна. Бе невероятно удоволствие и приповдигнатото настроение остана много часове след като завесата се спусна за последен път и аплодисментите отшумяха.

Актьорите бяха разкошни. Няма да споменавам никого по отделно – всички много се стараха и се раздадоха напълно. Снощната постановка ми напомни за великия Видин Даскалов (знам, че играеше в оперети, а не в опери, мерси за напомнянето). Той многократно показа, че с хъс, енергия, старание и умение можеш на всякаква възраст да играеш всякакви роли и да убедиш че наистина си най-подходящият точно за тази роля! И разбира се с талант. С много талант. Изобщо, едно голямо браво на всички.

Не мога да пропусна диригента Свилен Симеонов, който с експресивното си поведение на практика бе още един, невключен в списъка актьор.

Задължително трябва да спомена и декорите и мултимедията. Ненатрапчиви, даващи голяма свобода за въображението на зрителя. Много добре подбрани!

Адмирации и за режисьора Георги Симеонов.

Сигурно ще пропусна някого, така че поздрави за добрата работа на всички от екипа.

Следващата постановка на операта ще е на 24 март 2018 и билетите вече са в продажба.