Книголандия
Страницата на хумориста Весел Цанков
Блог класация

Отдел „И“

Петър Тушков не е от авторите, които се радват на медийно внимание, поне засега. Когато се спомене понятието „български писател“ повечето хора се сещат за няколко конкретни имена, които по една или друга причина са влезли в полезрението на тези, които имат грижата да ни поднесат някакъв модел на заобикалящата среда, който да замени реалността.

Тушков обаче е от авторите, които щом се чуе популярния мотив, че няма добра съвременна българска литература спокойно могат да бъдат посочени като пример, че това въобще не е вярно.

Досега Тушков е публикувал основно разкази и повести, много интересен е проектът му „99 истории“, който се обновява периодично и абонираните за него получават новите варианти и разкази, щом излязат.

Преди около две години излезе и първият роман на Петър Тушков „Отдел „И““ издаден от издателство ЕРГО

„Отдел „И““ е доста особен роман. Тушков е известен предимно като писател на фантастика и фентъзи. Отдел „И“ обаче не пасва много добре в тази категория, макар фантастични елементи да не липсват.
Романът се развива в алтернативна реалност, където Втората световна война е завършила по по-различен начин, геополитическата карта на света е различна. Фантастичните елементи се ограничават до устройства, с които се четат спомени от трупове, както и още някои дребни детайли, но те са само похват, подпомагащ развитието на историята.
Романът рисува много точно социалистическата действителност от средата на 20-и век в България. До такава степен, че докато го четях буквално виждах олющения балатум, прашните завеси, препълнените пепелници, тежките, грозни мебели и потрошени картонетки, свистящите чугунени радиатори – характерен изглед на средностатистическата канцелария в произволно учреждение от онова време. Физически чувствах миризмата на мухъл, тежък, застоял въздух, легиран здраво с тютюнев дим.

В романа няма положителни и отрицателни герои. Всеки по стечение на обстоятелствата е попаднал в определена ниша в системата и действа според степените на свобода и ограниченията, които му налага положението в йерархията.
Много точно е показана действителността в различните отдели на Държавна сигурност, армията и милицията, воюващи както срещу външния враг, така и помежду си.

В книгата не очаквайте „Доброто“ да победи „Злото“. Относителността на тези категории крещи с пълен глас. Героите няма да покорят някаква голяма цел, след която да заживеят щастливо. На тях просто им се стоварват събития и трябва да реагират спрямо тях. Като цяло от книгата намига духът на Бернщайн, с неговия лаф за движението и крайната цел.

Отдел „И“ е един нестандартен роман, историята се развива по неочакван начин, завършва неочаквано.
Всичко това, съчетано с богатия речник на Тушков и неговия специфичен начин да си играе свободно с думите са гаранция за страхотно преживяване.

Добра новина е, че следващият роман на Тушков вече е приет за издаване, а авторът работи и върху трети. Добри новини за българската литература и почитателите ѝ.

Нюз наш, насущний

Вървя денс по центъра по работа и без да ща, в погледа ми се набиват разни заглавийца от разни будки…
Влизам по някое време във „фейса“ и много подобни заглавийца пак ми се набутват пред погледа.
Ща-неща, главата ми започва сама да ражда подобни бисери.
Та мисля си, ако под заглавия от рода на:

„Слави остана без глава“, „Феминистки обръснаха Грахич“, „Гери-Никол пое свръхдоза, поду се и полетя в неизвестна посока“, „“Кугар“ си оплете витлата в далекопровод, докато преследваше Гери-никол“…

Започна да публикувам научно-популярни статии, дали няма да има повече шанс, на някой конспиралник,  антиваксер, бг-мама, кемтрейлсаджия и т.н. да му просветне, след като прочете статията, привлечен от заглавието.

Дърварски подход, ама нали целта оправдава средствата?

Фестът умря, да живее…

Глупости! Нищо не е умряло. Да, „Каварна рок“ нямаше тази година, за другата не се знае, но вярвам, че скоро черните облаци ще се разкарат от Каварна под формата на порой, който ще отмие всичката тор и помия, които заляха градчето в последната година и добилият популярност в цял свят фестивал ще възкръсне.

Всъщност, благодарение на безумната политика на Каварнеската община се случи нещо хубаво – роди се нов рок-фест – „Midalidare – Rock in the Wine Valley“, чието първо издание мина перфектно.
Вярвам, че когато Каварненският фестивал се върне, новият фест край Могилово ще продължи и какво по-добро от това, двата феста да се конкурират за вниманието на феновете.

С две думи, Midalidare Rock бе страхотно преживяване, но да караме подред.

Тази година, понеже закъсняхме с организацията, успяхме да се настаним чак в Мъглиж. Комплексът, в който бяхме се оказа много приятен – препоръчвам! Къщата е много удобна за неголяма компания, която иска да бъде независима, природата наоколо е изключително красива, въздухът – кристално чист. Не мога да забравя хълмовете наоколо и ниските облаци, пълзящи надолу от билата им.
Иначе организаторите дни преди феста съобщаваха, че има места в някои хотели в Стара Загора, бяха осигурили и безплатни автобуси до Могилово, но както се казваше по времето когато ходехме на бригади: „Бригадирското движение има символи и ритуали, които трябва да се спазват“. По същия начин, фестивалното движение има табиети и салтанати, които са неотменими и те изискваха да наемем къща, от порядъка на цитираната по-горе.

Midalidare Rock бе организиран от същите хора, които правеха Каварна рок в последните години, без 2016-а. Организацията бе подобна, първият ден по традиция започна с The Battle of the Bands  –  конкурсът за нови, неизвестни групи, която бе пропусната миналата година от самонабедилите се за организатори на Каварна-рок. Ама там всичко бе напън да покажем, че и ние можем, пък младите групи вълци ги яли. Чудесна и похвална традиция, която за щастие бе възстановена тази година. Е, поради логистични причини ние я пропуснахме, но живот из здраве догодина…

За Каварненския фест напомняха и многото познати лица, които всяка година виждахме на стадиона. Не липсваше и ексцентричният Леми от Румъния:

Снимка: Цонко Цонев

Който е ходил на Каварненския фест, не може да не помни Леми, както и синекосата дама, която го придружава. Както Кметъла пише: „Един румънец го боли повече за Каварна от много местни жители.“ И явно Леми няма да изостави феста, където и да се премести!

Още щом приближихме местопрестъп…, опа, сори, явно негативната енергия, която излъчват определени определености ми се отрази…

Още щом приближихме мястото на провеждане на феста ни впечатли перфектната организация. Бяхме посрещнати от момчета с светлоотразителни фанелки, които се осведомиха, дали сме за феста и ни насочиха към място за паркиране. Там други хора ни упътиха, къде точно да паркираме, за да може паркингът да поеме максимален брой коли, които да не си пречат. Забелязахме, че служителите си комуникират по радиостанции, колко коли идват за паркинг и колко транзитно. Имаше много места за паркиране, на коли, на каравани, както и катун…, къмпинг де. Организаторите имаха хора не само около феста – например чухме, как си говореха, че от Стара Загора са потеглили група мотористи и трябва да им се съдейства. Впечатляващо.

Охраната на входа си вършеше много съвестно работата (не, както на последния концерт на който ходих и където спокойно можеше да се вкарат оръжия от калибъра на брадва, че и базука) Всъщност охранителите бяха много впечатляващи. Момчета, с които едва ли някой би желал да влиза в спор.

Природата около Могилово е невероятна, самото имение Мидалидаре е много красиво

Можете да се убедите сами.

При подхода към сцената видяхме:

Даа, детска площадка със стена за катерене, батут и други екстри, както и джаги.

Имаше и устройство за зареждане на мобилни устройства!

Голям плюс беше, че за чашите се плащаше депозит от 2.50 лева. Така по тревата не се търкаляха смачкани чаши и нямаше опасност да стъпи човек в локва от недопита бира. Бирата в бироубежището вътре на мястото на концертите не беше разредена! Или поне в сравнение с тая, която се продаваше отвън, както и в последните години на Каварненския фестивал. Естествено, щом събитието е във винарна, имаше и вино.  Скарата също бе на ниво, а странната система за плащане с карти, които се издават на място и важат само за феста, против която роптаехме много хора, включително и аз всъщност се оказа много удобна. По този начин няма бавене докато хората си търсят парите, докато продавачите търсят  дребни и т.н. Знаете, за какво говоря.

панорамен изглед към сцената

Първата вечер започна с румънците от

Scarlet Aura –
победители в предишните години на  Battle of the Bands. Те благодариха на фестивала, че благодарение на него са добили популярност. Не ги бях слушал досега. Свиреха много добре, но певицата май я болеше гърлото – на моменти се мъчеше. Иначе при кавъра на  Close My Eyes Forever излезе и Звезди да помага и се получи добре.

Доро
И преди бях писал възторжено за Доро, сега впечатленията бяха същите. Клишета като „запали“, „възпламени“, „отвя“, „подлуди“  може да са крайно изтъркани, но напълно подходящи за това, което стори Доро с публиката. Метъл кралицата знае как да прави шоу и да държи аудиторията в ръцете си! По едно време единият от китаристите имаше проблеми с оборудването си, но може би само хората, които бяха най-отпред го забелязаха. Вокалистката и останалите от групата успяха да занимават публиката, докато екипът оправи нещата и го направиха, като съвсем естествена част от изпълнението. На края на сета си, Доро слезе спонтанно сред зрителите и дълго раздава автографи и позира за снимки с феновете!

Gotthard
Хм, и преди не бях особен фен на  швейцарците, и след концерта им не станах по-голям фен. Но не мога да отрека, че ги слушах с удоволствие.

След  хедлайнера организаторите бяха решили да изкарат на сцената победителите от предишния ден. Победители в  битката на бандите стана Seconday обещаваща ученическа група. Искаше ни се да ги чуем, но ни чакаше дълъг път и мероприятие в щаб-квартирата, така че се наложи да тръгнем. Малко се получи „много искахме, ама нямахме желание“, но какво да се прави. Пожелавам на Seconday успех и популярност и се надявам, скоро да имам възможност да ги гледам.

Вторият фестивален ден започна със

Sevi
Защо започна, ако смея да запитам? Севи са много популярна и утвърдена вече група и трябваше да е по-напред в програмата. Спокойно организаторите можеха да ги пуснат преди хедлайнерите и нямаше да сбъркат. То се видя и колко време хората не искаха да се раздели със Севи и викаха „още“.
Въпреки че бързахме да дойдем, изтървахме първата трета от сета на групата.
Доста добре познавам музиката на Sevi, слушал съм ги често, но на феста беше за първи път на живо. Оказа се, че живото изпълнение изобщо не притеснява групата и звучат също толкова добре, както на запис. Вокалистката има страхотен глас, който не трепна нито за момент по време на изпълненията. Е, радвам се, че бяха на феста, макар и не на правилното място в програмата.

След сета на Севи единодушно цялата група решихме да пропуснем бандата на Емо Ковърдейла.
Излязохме навън и уплътнихме времето в ядене на палачинки (някой на „принцеси“ – различни клубове по интереси). На улицата, водеща към имението се продаваха вкусни неща на народни цени.

ПП
Оказа се, че хората, които правеха вкусните палачинки, принцеси и други кулинарни изкушения са забелязали този пост.
Daniel Raichev беше любезане да прати снимка, защото авторът на текста се беше захласнал с палачинките и пропусна да снима:

Майсторите не чакат следващия фест, а имат планове да  разширяват дейността в района, така че желая им успех.

Dirkschneider
Удо Диркшнайдер, този път кой-знае защо не с група U.D.O. а с „Dirkschneider“ (ако някой знае подробности, да сподели, моля. Нещо съм изпуснал нишката с кариерата на Удо). Дядо Удо в цялото си достолепие показа какво значи метъл класик. По-голямата част от публиката пееше повечето песни. Удо даже ни повери изпълнението на интрото на Fast as a Shark„.
Хубавите работи свършват бързо. Искаше ми се да чуя още песни, особено от периода на U.D.O. – все пак Accept ги гледах наскоро, но уви, когато на човек му е хубаво, времето лети бързо, а сетът на Удо беше само час и 15 минути.
ПП – Както Мартин обясни в коментар, в момента групата се казва Dirkschneider, защото пеят песни само на Accept. Иначе са си същите. Благодаря му за пояснението.

W.A.S.P.
… Всеки път, когато W.A.S.P. идват в България, нещо се случва и не мога да ги видя. Този път имах билет. Обаче те не дойдоха…
В последния момент, май седмица преди феста W.A.S.P. отмениха европейското си турне.
Организаторите реагираха светкавично и за техен и наш късмет се оказа, че

Dee Snider
с новата си група е на разположение.
Dee Fucking Snider, както не пропусна да ни се представи певецът, вече имахме щастието да го гледаме с Twisted  Sister, (или Twisted  Fucking Sister, както е „по-правилно“ според Dee Snider ) Все същото чувство за хумор, даже бих казал още по-добро. Този път Дии показа доста по-голяма социална ангажираност и с някои от песните, и с приказките между тях. Това не беше повторение на концерт на Twisted  Sister. Дии изпя много песни, които не влизат в репертоара на предишната му група. Естествено не мина и без Twisted  Sister, a „We’re Not Gonna Take it“ започна с новия вариант, който предполагам всички знаят, като след това премина към „класическия“, предизвиквай тотална еуфория.
Иначе , вече 62 годишният Dee Snider беше в същата перфектна физическа форма, както преди две години, подскачаше пеейки и пееше подскачайки, със завидна енергия като 20 годишен.  Само дето сетът му беше кратък, както на Удо. Може би заради ангажимента  в последния момент не е имало възможност да се договорят други условия. Обаче май за първи път, след изпълнението си, бе предвидено певецът да излезе да дава автографи срещу закупен албум. Уви, понеже от групата никой освен мен нямаше интерес към тази част, наложи се да пропусна.

В заключение – „Midalidare – Rock in the Wine Valley“ още с първото си издание остави чувство за пълно удовлетворение. Но все пак организаторите имат дълъг опит с Каварненския фест.

Не липсваше и главният заподозрян – Кметълът лично сервираше мидена чорба на всички желаещи. Както и не отказваше да се снима с феновете. Можеше разбира се да си купите и двете книги на Цонко Цонев – „Кметълски истории“  и „Катунът от каварна“ с автограф от автора.

 

Интересно за новия фест е, че собственикът на Мидалидаре Естейт сам е се е свързал с Цонко Цонев и е предложил терен за феста, за да привлича по-голямо внимание към винарната и към бизнеса си. Интересно, вместо да се плаши, че лошите метъли ще му счупят имиджа и избата и кокошките ще спрат да снасят, човекът ги вика в собтвеността си!
Алоо, община Каварна! Някой е с грешка явно, ама кой точно?

Единствен проблем за феста е ограниченото място – за около 5000 човека. А помним фестивали с 25-30000 души. Но ако има такъв интерес – място има наоколо, вярвам че и такъв фест ще може да се проведе.

И за последно – „Midalidare – Rock in the Wine Valley“ се оказа едно наистина неочаквано добро събитие, спомените за което трудно ще избледнеят. Успех на фестивала и до нови срещи!

Край на мъките

Каварна рок
Снимка weROCK.bg

Вижате горе кадро на едни лошави хора, дето гледат злобно и само търсят кого да пребият.
Цели 11 (словом единадесет) години едно малко градче страдаеше от поплъзновенията на таквизи страшни екземпляри, що един върло лошав человек биде призовал посредством езически ритуали включающи мерзки сцени и зловеща музика!
Цели три (цифром 3) дни годишно кротките граждани бидоха терзани от гнета на грозните тълпи!
Цели три нощи годишно клетите труженици не можеха да спят от ужас и притеснение. А гледката на озверелите пришълци им докарваше кошмари чак до другата година.
Не стига това, а и в други дни идваха лошавите и напомняха за себе си! Де на събитие, де на туризъм, все се мъкнеха гадовете!
А и пари харчеха наглеците и покваряваха клетите туземци с покварата на Мамона!

Свърши! Конец! Край на тормоза!

Героичната героиня, другарката Нина сложи край на целокупното това безобразие и кат съща орлица защити градчето, както и околностите от всякакъв вид нагли тълпи. Щото то на десетки километри от градчето варварите си разполагаха биваците!

Тъъъйй, това е днешната приказка. Тя всъщност може да изглежда по съвсем друг начин. Но той би бил много тъжен. А трябва да се гледа бодро и позитивно на нещата. Така че избрах позитивния вариант. Всичко е на 6 и всички са доволни и щастливи. Нали?

Евровизия

Оная вечер се прежалих и изгледах цялата евровизия. Е, малко мазохистично, ама понеже знаех, какво ме чака на следващия ден, реших малко да смъкна критерия, преди голямото събитие. (Е, нямаше нужда, както се оказа, ама за това ще пиша по-късно 😉 )
До сега само бях поглеждал евровизия оттук-оттам, сега го изгледах цялото.
Та, като цяло -боклук. Харесаха ми хърватинът и румънците, донякъде холандките, полякинята и може би имаше някой друг проблясък още. Относно победителя – страхотен вокал и отвратителна песен, Да ти е драго да се обесиш на нея, или поне да оповръщаш всичко наоколо.
За „наш’то“ момче. Също страхотен вокал, макар че май на класирането пя по-добре, отколкото на финала. Може да е прекалил със сладоледа. Относно песньовката…
Може би просто не е музика за мен. То аз и

„Подай ми захарта,
подай с една ръка“

на това бе, на Полито не харесах, а уж била хит не само в България.
Е, видях и конкурса на Евровизия, обещавам повече да не правя така.

Електронните книги в България – защо, как и що така аджеба?

Който се вълнува от темата за електронните книги няма начин да не забележи, че заглавието е почти „щипнато“ от тази статия на Христо Блажев. Това е съвсем преднамерено, защото този текст е базиран точно на нея.
Статията подробно обяснява проблемите с електронните книги, защо са скъпи почти колкото книжните, много добре е аргументирана… и е базирана на много голяма грешка. Може би толкова очевидна, че не се забелязва. Да видим:

„Първо имаме почти всички разходи, които си съществуват при издаването на обикновени книги – превод, редакция, корекция, офисни разходи, заплати, осигуровки, данъци и прочие. Надявам се, че веднага ви става ясно, че от уравнението отпада само печат, съхранение и транспорт. Следователно електронната книга е по-евтина от хартиената, но не с много – защото и разходите са по-малко, но не с много: отиваме на -30-40% цена в полза на файла. „

Точно това имах предвид. Ако затънем във философските дебри ще кажем, че текстът сам по себе си е идеален продукт, обаче облечен във вид удобен за употреба става материален и точно върху него се начислява цената… Стоп. Да говорим по човешки.

Грешката, за която говорих е, че себестойността на труда по книгата е разпределена върху предвидените бройки, които могат да се продадат и е начислена цена. Цена, разпределена върху материални обекти.При електронните книги обаче, всъщност книгата е една, която се продава многократно. Електронната книга се доближава до идеалната същност на литературното произведение.

При изчисляване на цената на копие на дадена е-книга явно се подхожда както при хартиените, които няма начин да бъдат по-евтини, защото има някакво очакване, колко книги ще се продадат. Добре, ако хартиеното издание струва 20 лева, защо електронното трябва да е 18? А ако е 2 лева?

Да, ценообразуването не е просто нещо!
Ако става въпрос примерно за издание на съчиненията на Тукидид и две стотинки да е електронното издание, много малко хора ще го купят. Тукидид биха купили колекционери, естети и ценители. Те ще предпочетат луксозно хартиено издание с твърди корици. Електронното издание би било необходимо на специалисти, за да могат лесно да правят справки, да си водят бележки и т.н. Те обаче са малко, така че подобни издания няма начин да бъдат евтини.

От друга страна бестселърите и тези, които наричам еднократки – т.е. книги, които се четат на един дъх и „не те оставят“, докато не ги прочетеш, но след това не предизвикват желание за повторно четене биха се продавали лесно в големи количества на прилични цени. Особено, ако става въпрос за дълга поредица, където вече, освен ценовият проблем идва и въпроса за съхранението и хроничната липса на място. Там електронните книги ще „вървят“.

Да, ама за е-книгите трябват сървъри. Те не са евтини. Ако пък се ползва собствен сървър, харчи ток.
Да, но я да видим цените:
Тук давам линк към един немски сайт, където може да се наеме сървър (виртуален, dedicated, облачна услуга и т.н.), който някои мои приятели и колеги ползват. Вижда се, че цените не са никак непостижими. Особено като се види обемът на предлаганото дисково пространство и се има предвид, че една е-книга е от порядъка на стотина килобайта. Давам този сайт, защото като надеждност и цена е много добро решение, но има и български и други подобни места, където може да се наеме сървър на сносна цена.

Продължаваме напред.

DRM Да, тук вече настъпваме яка мотика. Блажев е обяснил добре проблема с DRM. ОК. За преводните издания няма накъде да се рита. Обаче защо и българските също се товарят с това нещо? Нали много издателства се бият в гърдите, че подкрепят българските автори, а оскъпяват книгите им излишно? Да видим, какво казва статията:

Българските книги? Да, тях можем да издаваме без DRM, така е. Но тогава всеки файл може да бъде копиран безброй пъти.

Мдаа. Така е. Въпросът е, че всеки който може и има склонност да качва книги в „Замундата“ може и да свали DRM. Не представлява трудност.
(Едно на ръка, че за хора като мен, които ползват линукс и нямат устройство за четене на е-книги, единственият начин да четат книги с drm е да го свалят. За това и не купувам книги с drm. Не искам да плащам за нещо, което ми пречи, а не искам да нарушавам каквото и да било, макар че ако си купя книга, би следвало да мога да я чета, или бъркам нещо?)
Така че, DRM „защитава“ единствено интересите на Adobe. Не и на авторите, нито на издателите. Така че аргументът „защита“ за българските издания не струва.

Amazon.com Вече може и български книги да се продават през Амазон. Наистина не разбирам, защо повечето българските издатели гледат на Амазон като на враг, а не като възможност? А и защитата на Амазон е наистина защита и се сваля много по-трудно, от цитирания DRM. Писах по-горе, че нямам „четачка“, но ако има достатъчно книги на български на прилични цени, ще си взема Киндъл. То и сега съм го планирал да си взема де.

Булгар! Булгар!
Мда. Това е може би един от най-големите проблеми. Да припомня стария виц: „И пет лева да стане бензино, я пак че карам, и пет стотинки да стане, я пак че краднем!“
Уви, преди време „Читанка“ проведе анкета сред ползвателите си, колко време да е гратисният период, след излизане на книга, преди да се появи „на рафтовете“ на електронната библиотека. Още отдавна имаше такъв период от две години, но бе проведено допитване. За съжаление много хора гласуваха да няма такъв изобщо! По този случай „читанкаджиите“ увеличиха гратиса на 5 години, решение което приветствам. Макар че според мене 2 години са достатъчен период, за да се разпродаде една успешна книга и след него свободният достъп само би увеличил продажбите, но и пет години е добре. Но резултатите от гласуването показват, че много хора не ги е грижа за труда на авторите и издателите. Уви.

„И ко праим тогаз?“ Ми, „ко“ – нищо.
„Читанка“ се грижи за издателите – виж по-горе. В „Замунда“ малко хора качват а и малко търсят книги там. Тук-таме че изтекла някоя книга сред няколко потребители, не е проблем. А ако някой издател прекалено се страхува от мечки – Киндъл е сигурно решение. Освен това, когато има евтини книги, много повече хора ще кажат на „замундаджиите“: „Толкова ли не можеш да дадеш 2-3 лева, а ровиш там“. Превъзпитанието на потребителите ще се самоорганизира.

Книгите не са скъпи, а напълно по джоба на читателите, твърдят хора като Александър Кръстев. На такива хора бих препоръчал да си извадят главите от там, където са ги заврели и да си проучат клиентите (да, драги ми издатели, читателите сме ваши клиенти, не забравяйте това!). Като изключим хората, които четат основно издания на Курбай (КУелю + сРодници + БукАЙ), повечето четящи не са заможни хора. (И не, г-н Кръстев, не пуша!) Примерно, някой правил ли е проучване на имотното състояние на читателите да речем на тази книга? И не, номерът „познавам един, дето имам много пари и си я купи“ не върви. Учили сме статистика, а някои и сме я ползвали.

Търсенето на електронни книги намалява. Моля, дайте по-сериозно. Като се поразрови човек, ще види, че не е така.
Едно линкче.
Второ линкче.
Стига за сега. Дал Гугъл инфо!
Като порови човек вижда, че търсенето на четящи устройства наистина намалява, което е нормално, има насищане все пак. Но продажбите на електронни книги все още расте, макар и със забавени темпове. А и идва смяна на поколенията и тези хора с предразсъдъци спрямо електронните книги ще намаляват все повече. Хартиената книга няма да изчезне скоро, но бъдещето е на електронната.

А сега накъде?
Трудно е да се каже. Може би съществуващите решения на проблема не са най-правилните. Може пък някой български издател да намери по-ефикасен начин за разпространение на електронни книги, така че и читателите, и издателите да са доволни. А знаем, който е първи, той печели най-много.

А начини има.
Вярно е, че музикалната индустрия много се различава от книжната. Обаче в музикалната вече са открили правилното решение: Spotify. От както има Spotify, не съм „свалял“ музика.

Не, не,  комисар Колев! И преди не съм свалял… Това са инсинуации!…

ПП
Слагам коментара на Владимир Кабрански тук, тъй като е човек, който е издавал книги и има по-добра представа от нещата:

„Определено не е вярно, че разходите са само с 30-40% по-ниски при електронните книги. Обикновено те се правят, като втори избор за готова и излязла от печат книга. Няма редакция, корекция и разходи за корица. Това са още 30-40%.“

Но даже и без тази корекция, подходът към ценообразуването явно е погрешен.

ППП
Коментар на Парашкева Михова от фейсбук:
Като каза Spotify – Kindle Unlimited е същото. Такса на месец и неограничен достъп до включените заглавия.
Интересно! Значи имало варианти!

Зловещо!

Внимание! Има повишена вероятност за гравитационно увличане на обекти с размер в милиметровия диапазон от средните слоеве на тропосферата, представляващи кондензати на дихидроген монооксид в твърдо агрегатно състояние!

10.03.2017 – Accept && Sabaton

Макар и със закъснение, да отразя и този концерт.
Това беше много чакан концерт. Събрахме се почти цялата Каварненска агитка. От Бургас, от Търговище плюс пребиваващите в София индивиди. Приятна среща в едно от заведенията в периметъра на Интер Експо център, където беше преместен концертът, заради многото желаещи за билети. С приповдигнато от разговорите настроение се придвижихме до входа. Проверката не беше този път особено сериозна, май можех и брадва да вкарам в залата, ако имах желание.
Влязохме.
Първото разочароване ни халоса на първата крачка, под формата на кънтеж от празна ламаринена кутия….
Залата се оказа някакво хале за изложба на промишлена техника. Съответно да бъде озвучено сносно, явно са трябвали средства, които парите от билетите не могат да покрият. Затова звукът беше, хм, ужасен е меко определение. Само Accept звучаха малко по-добре. Явно ветераните имаха скрити козове в ръкавите си и ги използваха, за да могат да се представят на ниво.
Не искам да казвам, какво мисля за човека, избрал тази зала… Няма да го кажа. Но повече в Интер Експо център няма да стъпя за концерт, независимо кой ще дойде.

Второто разочарование беше сцената. След като всичко свърши, отидохме да я видим. Нямаше и метър височина! Оградата пред нея, зад която стояха охранителите бе повече от 2 пъти по-висока! Съответно, ако не си на първи или втори ред, не можеш да видиш почти нищо. Само понякога някоя глава на някой от музикантите се виждаше над тълпата! А, да. Барабанистите на 3-те групи бяха поставени нависоко и можахме да ги видим.
Виж, за човека, избрал тази сцена вече какво мисля…. Не, няма да го кажа. Няма…. Но на първия все пак бих простил някак си. Но може тия двамата да са един и същ човек. Не бих се учудил. Талантът не спохожда всички все пак…

Все пак да споделя и за самия концерт.

Twilight Force откриха. Не ми бяха известни, но след като ги чух, разбрах защо.
Правеха приличен power metal. Бяха с интересни облекла,символизиращи героите от песните им, но заради „прекрасната“ сцена, почти нищо не видяхме, а и много-много не чухме, поради другия проблем със залата.
Вокалът им звучеше зле. Мислех, че е пресипнал, но после от записи установих, че всъщност толкова си може. Е, те са сравнително нова банда – на 6 години, може занапред да станат по-добри.

След откриващата група и последващата я почивка дойде ред на Тевтонците от Accept.
Те не заложиха само на класики. Откриха със Stampede, чухме и Final Journey, както и станалите вече класики от новия период на групата Stalingrad и Teutonic Terror.
Този път за съжаление импровизациите върху руски мотиви бяха съкратени до минимум – уви, групата не бе хедлайнер в случая и нямаше време. Малко повече импровизации върху Für Elise имаше при изпълнението на Metal Heart. Иначе тевтонците свириха много стегнато, без никакви паузи между песните и успяха да вкарат 10 песни за единия час, с който разполагаха. Естествено, най-значимите песни, без които не можем да си представим концерт на Accept не бяха пропуснати и след едно вихрено изпълнение на Fast as a Shark, последва Metal Heart и след споменатата Teutonic Terror сетът завърши с неизменната Balls to the Wall.
Уви, дойде време ACCEPT да станат подгряваща група. Е, води се „почетни гости“ или „специално участие“, но напрактика си е подгряваща група.
Кен Хенсли беше писал, как са „участвали специално“ на концерт на група, която 3 години по-рано ги е подгрявала. Какво да се прави. Лафът за „gloria-та“ и „mundi-то“ си важи в пълна сила. (Кротко! Тая глория не е оная Глория, не рипай върху масата. За други работи си говорим!)

Sabaton обаче отдавна минаха периода да са подгряващи, а до „специалните участия“ има още много време.
Шведите бяха подготвили доста различен сетлист, спрямо последния път, а и ефектите бяха много по-богати. Пушеци, гърмежи, огньове. На сцената, освен задължителния „танк“, носещ телесата и инструментите на барабаниста имаше и още оръдия и други джаджи. Музикантите сменяха облеклата според песните – на Sparta бяха със спартански плащове, шлемове и размахваха копия, на Carolus Rex Joakim навлече съответното сетре с якичка от онова време. Уви, от всичко това виждахме само мънички детайли заради тъпата сцена. Да бяха я вкопали в земята ефектът щеше да е подобен. Виждахме само как Hannes налага тъпаните и клиповете на екрана зад него. Да, имаше мултимедия, което е плюс, но почти нямаше излъчване на кадри от концерта, а основно клипове.
Този път липсваше Thobbe, с неговите майтапи на доста добър български. Уви, човекът напусна преди около година. Наследникът му Tommy Johansson обаче освен китарист е и калвирист и на The Final Solution изкара клавирната партия, докато Joakim обикаляше по сцената. На тази песен бе включена камера в гръб на музикантите. Идеята беше да се видят на екрана хилядите „фенерчета“ от телефоните на публиката (добре, че запалките имат заместител вече 😉 ), но за нас това беше възможност най-после да видим самата сцена, огньовете в двата ѝ края, както и самите музиканти.
Иначе сетът на групата беше разкошен, Sabaton винаги се раздават докрай и знаят как се прави шоу.
Всичко щеше да е чудесно, ако не беше помрачено от лошата видимост и ужасния звук.
След като Accept звучаха прилично за тази зала, очаквах същото да е при Sabaton, но уви, не. Не знам старите кучета дали имаха както Europe някакви специални усилватели, или си водеха свои озвучители, но се справиха доста добре с кънтенето в промишленото хале, набедено за концертна зала. Но при Sabaton не се получи и звукът може би бе по-лош и от този на Twilight Force.

Да не съм само негативен спрямо организаторите, ще вметна, че бяха осигурили достатъчно химически тоалетни в двора на Итер Ескпо и опашките пред тях вървяха бързо.

След този концерт, притесненията ми са, че същите тези хора организират и „Midalidare Rock Fest„, който май тази година ще замени феста в Каварна – от там още няма никаква информация за фест, така че заключаваме, че е отменен.
От друга страна, мисля че организаторите са същите, които правеха Каварна-рок през последните години и както бях писал, ставаха все по-добри. Надявам се и те да са били изненадани от условията в залата и не са имали време да реагират адекватно, но за Midalidare ще се подготвят много по-добре.

„Когато гръм удари, как…“

Приказки на Братя ГримЗаглавието на Яворовата пиеса точно пасва на трагикомедията, разиграваща се вече близо седмица в литературните среди в нашенско.
Гърмът бе успехът на Приказките на Братя Грим на младото издателство
DejaBook (знам, че вече не са самостоятелно издателство, не ми обяснявайте).
Изданието включва оригиналните, неадаптирани приказки, така както са ги събрали братята Грим директно от германския фолклор.
Изданието претърпя няколко тиража за много кратко време и може би счупи доста рекорди в историята на книгоиздаването в поскомунистическо време.
Съответно ехото не закъсня. Чуждият успех трудно се преглъща в българската реалност.
Заваляха обвинения. Първо за превода.
Не съм специалист, за това няма да давам мнения за неща, за които не би трябвало да давам мнение. Достатъчно специалисти по всичко има. Може би издателството е можело да потърси и друг преводач. Но пък тогава цената сигурно нямаше да е 28 лева за 800 страници на качествена хартия с твърди корици. От друга страна хората от издателството, за разлика от мен са професионалисти и вярвам, че не са избрали преводач, който да запълни тези 800 страници с помия, вместо с достатъчно качествен превод. Да, убеден съм че тези хора си разбират от работата.
Имаше обвинения, че изданието не отговаря на стандартите за академичен труд. А то нито е такова, нито изявява претенции да бъде…
Преводачът не бил превеждал от старонемски, а от танзанийски ( в Танзанания официалният език е…а бе има Гугъл, мамка му!)

Като се разтърси човек, може доста да се позабавлява.
Но от няколко дни ударите вече не са срещу преводача и издателите, а директно срещу приказките, та даже и самите Братя Грим си го отнесоха и бяха наречени с интересни епитети от хора, не разбрали точно защо е възмущението от книгата, но решили и те да се включат във врявата.

Възмущението на кратко носи мотото, защо книгата съдържа думата „детски“ в заглавието. Защо няма ограничение за възрастта, червена точка до 12 (че и до 18) години…
Ако незапознатият с драмата читател потърси в Гугъл информация за „Инатливото момченце“, ще бъде залят с кофи от потрес и възмущение… Това приказка за деца ли е!
Ами, скъпи читатели, това е била точно приказка за деца през 17-и век. И по-точно, поучителна приказка! Всъщност и в много по-нови времена в приказките непослушните деца ги чака ужасен край.
Това са разбиранията на хората от преди 3 века. И ценностите им.
Напоследък относно ценностите се дава гласност на една идея, че няма общочовешки ценности – съгласен, ценностите зависят от нивото на културно и интелектуално развитие – а има християнски ценности, които видите ли, са абсолютни. Ами, цитираната приказка отразява християнските ценности от 17-и – 18-и век. Но това е по-скоро за друг пост.

След „Инатливото момченце“, възмущението се прехвърли върху друга приказка. За едно семейство, което в рамките на няколко часа успяло ефективно (и ефектно) да се самоунищожи. На кратко двете братчета си играли на касапин и прасе и прасето било заклано. Като чула квиченето, майката зарязала третото братче в корито, видяла какво е сътворил единият наследник и в ужаса си го… заклала. Но междувременно къпещото се бебе съумяло да се удави. И т.н. В крайна сметка цялото семейство анихилирало, след като и бащата се самообесил от мъка.
Та това, разбирате ли, е ли детска приказка, протестират възмутени читатели.

А аз питам, драги читатели, нещо честитка от Алцхаймер да сте получили напоследък?
Я си напънете малко паметта, ако обичате.
Спомнете си, като малки, как сте си разказвали страшни истории.

Като малки, вечер (естествено на тъмно) децата от махалата се събирахме и си разказвахме за Червената ръка, за Черния човек и още безброй „срахотии“. Никого не го беше страх разбира се, а и историите се повтаряха многократно, но важното беше, да са „много страшни“! От наблюдения съдя, че не сме били уникални в това отношение. Напротив, това е характерно за децата на определена възраст.
Историите, които си разказвахме по нищо не отстъпваха на тая приказка, даже и често я превъзхождаха по броя на жертвите.
Вече почти не помня тези истории. Паметта ми услужливо ги е преместила в килера и държи на преден план други неща, адекватни на сегашната ми възраст. Явно обаче, при други хора, споменът за тези времена е много по-силно потиснат и това обяснява възмущението им.

Та на въпроса – да, това е детска приказка. В смисъл приказка не за деца, а от деца 😀 Сериозно!

Така както гледам, сериалът „Братя Грим“ далече не е приключил, а май се готви поредният сезон.
За това току-що се запасих от Lidl с достатъчно количество пуканки, бирата съм я осигурил от преди и сядам на първи ред с очакване на нови шедьоври в жанра хейт§храк.

Тралала, или как филмът (често) се познава по заглавието

Обичам мюзикъли. Признавам си. Затова и с желание гледах новото произведение в този жанр, което успя да потроши доста рекорди като брой номинации за „Оскар“. Вярно, между номинация и спечелен „Оскар“ има разлика, ама все пак номинацията значи много.

Е, гледах го.

Принципно стандартът за мюзикъл е слаб сюжет и много музика, танци, феерия, настроение.

Никой не е очаквал „La la land“ да достигне до нивото на мюзикълите на Милош Форман, които сами по себе си са нещо изключително и се нареждат в своя собствена категория „мюзикъли на Милош Форман“.
„Девет“ да речем беше много приличен мюзикъл.
Бурлеска също, който много точно се вписва в по-горното определение – плосък сценарий и страхотни песни и балет.
Наскоро гледах класиката „Хелоу Доли“, иначе съм я гледал като много малък и съм я позабравил. Вярно мюзикълът започваше леко скучновато (усещане, което с напредване на действието бива тотално издухано), но даже и в „скучната“ част Барбра Стрейзънд кърти, изнася и пали цървки (разбира се не прави нищо от изброеното, сещате се за що иде реч). Вярно, Барбара има извънземен глас, включващ комай всички познати октави и във филма певицата свободно се разхождаше по целия си невъобразим диапазон. Освен това видяхме, че на млади години е имала и невероятни умения в балета и може би причината да не се занимава основно с балет е, че дарбата ѝ в балета е страхотна, а в пеенето – божествена.

Но, никой не е и очаквал (поне аз не) някой от изпълнителите в Ла-ла ленд да се доближи до нивото на г-жа Стрейзънд. Не, очаквах просто приятен мюзикъл, със сносни изпълнения и може би някоя запомняща се мелодия. Нищо повече.

Мда.
Актьорите в Ла-ла ленд пеят. Могат да пеят. Трогателно е, да ги гледаш, как на по-трудните пасажи декламират, за да не „излязат от петолинието“ и за да спазят артикулацията. За пеене в компания на маса, биха се представили сносно.
Също така танцуват. Приятно. Балет тук-таме също се срещаше, като балетът неистово се стремеше да не успее да засенчи главните действащи лица – нещо, което всеки професионален танцьор би направил без да се усети.
Сценарият няма нужда да казвам – беше единственото, което отговаряше на очакванията за типичен мюзикъл.

Музиката може би беше подбрана според вокалните възможности на актьорите и с една дума може да се опише като безлична. Клавирните джазови импровизации и няколкото парчета поп-джаз не могат да заличат общото впечатление.
Всъщност филмът се състоеше от редуващи се епизоди скучен сюжет и скучно пеене.

И накрая, когато зрителят се чуди за какво си е дал парите и дали да си ходи, или да действа на принципа „пениш се, не пениш“ идва и върхът на айсберга, черешката на тортата, брадвата върху шията…

ВНИМАНИЕ, СЛЕДВА СПОЙЛЕР!


Ако искате да го прочетете, маркирайте следващия пасаж.


Финалът 5 години по-късно двамата герои се оказват в положението „аз със други, ти без друга“ ( а може би и с друга, но за това историята, сценаристите и режисьорът мълчат) ако мога перифразирам популярната градска песен от времето на дядо ми.
Двамата се срещат случайно погледите им се кръстосват и двамата съпреживяват за кратко мисълта „ами ако…“, след което с бодряшко Кубрат-Пулевско „продължаваме напред“… продължават напред.
А зрителят, от когото се очаква да пророни сълза и да въздъхне на тази сцена започва да се чеше тук-таме и да се чуди, това пък откъде дойде, след като в предишното действие героите отстраниха всички противоречия помежду си и бяха стигнали до етапа „и заживели щастливо“.

В заключение ще кажа и нещо положително – актьорската игра бе добра. Райън Гослинг добре се въплъти в образа, същото се отнася и за Ема Стоун, която също така чудесно превключваше към образа на нескопосана кандидат-актриса, когато се явяваше на кастинги.

Толкова от мен, гледайте филма на своя отговорност. 😀