Книголандия
Страницата на хумориста Весел Цанков
Блог класация

„Ортодокс“

Григор Гачев е добре известен в българския Интернет свят още от самата поява на това явление в България. Негов е един от първите BBS-и, които беше май единственият свързан с фантастика.

Помните ли онези времена на телефонните модеми, дуплексите и BBS-ите? Мина толкова време от тогава, че сигурно има читатели, които изобщо не са преживяли тази „епоха“.

След епохата на BBS-ите Григор остана сред най-популярните имена в Интернет-пространството с може би най-добрия блог.

Освен това Григор е известен като много добър писател, който за съжаление има твърде малко време да пише.
Някои от разказите му могат да бъдат прочетени на сайта му.

Освен разказите Григор има и роман – невероятният „Ортодокс“. Различни реалности се преплитат една в друга, магия, религия и наука са в конкуренция (и в крайна сметка в единство), невероятен полет на въображението.
Мислите, че „това сме го виждали вече“? Не, „Ортодокс“ е много по-различен от многото романи с подобна тематика. Романът е оригинален, не повтаря вече казани неща, различен.

Дълго време романът беше в процес на дооформяне. Добрата новина е, че вече е завършен и предстои да бъде издаден от Човешката библиотека.

До края на октомври там могат да се направят заявки за хартиени бройки.
Подробности – при човеците.

Първият човек

The first manОще отдавна, когато бях писал за филма „Аполо 13“ бях задал въпроса, защо филмът за една катастрофа е много по-добър от многото филми едно от грандиозните постижения на човечеството през 2-и век – стъпването на човешки крак на Луната. (По-точно – човешки крака – общо 24 на брой).

Не съм спирал да задавам този въпрос, докато вчера гледах „Първият човек“.

Хм, не. Филмът не постави точка на въпроса.
Всъщност това не е филм за кацането на Луната. Това е филм за Нийл Армстронг. За живота му, проблемите с които се сблъсква и служебно, и в личен план, за кариерата му.

Самото кацане бе отбелязано мимоходом. Като едно от събитията от живота му. Вярно, беше показано много добре. И с много силния момент с гривната на дъщеричката му. Не знам, дали е истина, или режисьорска идея, но беше наистина силно и хващащо за гърлото.
Филмът всъщност започва с тази трагедия в живота на Армстронг – загубата на детето му и създателите умело успяха да покажат как тя оставя отпечатък върху целия му нататъшен живот.

Сравнително добре бе отразена и катастрофата с Аполо 1. Приятелството на Армстронг и колегите му със загиналия екипаж и как научават, че тях вече ги няма. Отишли си поради нелепа грешка. Добре, но някак набързо.

Всъщност това бе основният проблем на филма. Създателите му се бяха опитали в кратко време да съберат страшно много неща. Вярно, все важни, но някак като цяло остана впечатление за препускане през събитията. Хора незапознати подробно с историята мисля, че след филма не биха били много по-наясно, а по-скоро по-объркани. Може би и затова няколко момичета си тръгнаха по средата на филма. Не знам, какво бяха очаквали да видят, но явно не откриха това, за което бяха дошли.

От друга страна, за нас, космическите ентусиасти филмът е още един начин да си припомним историята, да усетим ентусиазма, страховете и надеждите на участниците в космическата епопея от преди вече половин век. Буквално да изживеем моменти от полетите. Те бяха много реалистични и добрият звук и мощният бас от уредбата в киносалона буквално създаваха илюзията, че чувстваме вибрациите и сътресенията, на които са подложени астронавтите. Това е филм, който задължително трябва да се гледа на кино.

Да, „Първият човек“ е наистина добър филм. Но все пак „Аполо 13“ за мен си остава най-добрият филм на тема космонавтика. Следван може би от „Салют 7“ ( „Времето на първите“ още не съм гледал) и „Чалънджър“ – този от 1900-а. Филма от 2013-а съм го пропуснал.

Хавра

ХавраОще едно заглавие в категорията „няма добри български книги“. Няма за тези, които не търсят. Или които подхождат винаги с предубеждение и търсят от къде да изсмучат „аргументи“, колко е зле дадено произведение, само защото е от български автор.

Хавра“ ме грабна още с първите редове. Не ме „изпусна“ на нито една страница или изречение и я затворих на края с чувство на огромно удовлетворение.

Захари Карабашлиев ни предлага интересен подход – исторически и съвременен роман в едно. Разкази за различни епохи и събития, на които майсторски е намерена пресечната точка и двете истории не могат една без друга. Всяка би изгубила, ако другата липсва.

Много хора, които не четат исторически романи така биха прочели този, поднесен заедно със съвременния като неотлъчна част от него.

Историческата част разказва за личност, силно свързана със съдбата на България. За кого става дума, читателят се сеща още от първите редове, въпреки че имената са сменени. Всъщност фамилията на героя е близка до истинската, а в един момент даже е споменато и истинското му име, ей така, мимоходом. Защо е използвано друго, ето какво казва самият автор:

„Желанието ми бе читателите да възприемат моя герой непредубедено – страница след страница, сцена след сцена, година след година, както се опознава жив човек – чрез неговите действия, думи, черти на характера, лични качества…“

Което не значи, че историята е недостоверна. Карабашлиев е направил много задълбочени проучвания и за всяко историческо събитие, описано в романа има съответната литературна справка.

За въпросния човек, прототип на героя знаем колко много е допринесла дейността му за България, но всъщност за самия него не знаем почти нищо.
Карабашлиев увлекателно разкрива как е започнала кариерата му, през какви перипетии е минал и защо в крайна сметка стига до българските земи. Още по-интересно за мен бе да науча за жената, която е била до него, за живота и съдбата ѝ. Както и за други исторически личности, с които пътят на двамата се е преплитал. Неща, които не влизат в учебниците по история.

Съвременната част освен увлекателна е и много актуална. Точен поглед върху нашата действителност. Невероятното описание на град Варна ни дава възможност да го видим и почувстваме детайлно през очите и сетивата на местните жители:

„За туристите този град съществува единствено през лятото. Но този град не е просто плаж, този град си е тук цяла година. Това е градът на най-студените улици, на подлия вятър в пресечките, на заледени бордюри, на сняг по северните тераси; този град е разпилени панелни квартали, найлонови торбички по дърветата, размазаното коте на булеварда, някогашната „Козирка“ и пропуснатите срещи под нея, измръзнали от чакане крака в обувките, старците с увисналите слипове на „топлата вода на Офицерския“, градът на най-добрите намерения (неосъществени), на най-гениалните идеи (незапочнати),
…………
Варна е град като всички останали. Непостоянен, рядко усмихнат, най-често
сърдит, сух и тъжен, нелогичен, избухлив, красив, шизофреничен като всеки друг,
когато е студено. Като морето, което наричали и Pontus Axenus
(негостоприемно), и Pontus Euxinus (гостоприемно) – навярно според каквото тамвсеки е искал да каже, а накрая го кръстили „Черно “ , каквото всъщност не е.
Но този град, мислеше Никола сега, все още помни своето старо и по-истинско име – Одесос (градът на Одисей?) – градът на тези, които се завръщат. „

Варна е и една от пресечните точки на двата сюжета – историческият и съвременният.
Действието на съвременната част не се ограничава само във Варна. Стига и до родината на героя от историческата част – още една пресечна точка между двата сюжета.

Героите са истински, убедителни, пълнокръвни.

Всичко написано на разкошен, богат език с високо майсторство.

„Хавра“ – на кратко: истинско удоволствие от четенето.

Varna Mega Rock 2018

Varna Mega Rock 2018Съчетанието от море и рок е невероятно. Който не го е пробвал, трудно ще разбере. Преди близо 15 години Кметъла откри точната формула и започна приказката, която се надявахме, че ще е без край. Е, край наистина няма, само приказката малко се измени.

Тази година рок фестът се върна на морето.

Да, магията на малкото градче липсваше, но все пак бяхме близо – на една сричка разстояние. А и мястото, което бяхме избрали за бивак позволяваше пеша през Морската градина да отиваме до феста, сравнително изолирани от напрежението, хаоса и досадата на големия град.

Фестът бе разкошен. Удоволствие, релакс, настроение.
Този фест за мен беше и малко по-специален. За първи път от много време бяхме отново на един и същи концерт с дъщеря ми.

Понеже сега не бяхме на километри от мястото на събитието, стигнахме още за началото на втория ден (първия – 18.08, петък нямаше как да го посетим). Или поне тези от нас, които искаха да отидат от начало.

Krossfire се оказаха много приятна изненада. Всъщност, спомням си, че ги бях слушал при Буги и си ги бях набелязал за проучване, но съм ги забравил. Е, след този фест ставам твърд фен и започвам да следя развитието на групата.

Аз съм голям почитател на Николо Коцев
и всичките му проекти, включително на „Кикимора“. Българският проект на маестрото не разочарова и този път. С новия вокалист направиха страхотно представяне, а Никола Здравков показа страхотни вокални умения.

Kamelot
Както и преди съм казвал,
много обичам музиката на Камелот… на запис. На живо този път бяха малко по-добре от преди, но… Трябваше да пускам вечерта техни записи, за да убедя останалата част от компанията, че музиката им си струва, просто на живо нещо не им се получава.
Вярно, die hard феновете бяха много щастливи, че ги виждат, но едва ли са спечелили още почитатели сред тези, които не ги познават.
Сори пичове, само с „хе-хе-хе, хо-хо-хо“ гарнирано с еднообразен ритъм през целия сет не става.

Не случайно наричат Глен Хюз Гласът на рока.

Слушали сме много страхотни вокали и преди, и на този фест, и на Hillsof Rock преди месец, но чуеш ли Глен, разбираш че чуваш Гласът! Просто трябва да се чуе, не може да се обясни.
Комбинацията от Глен + Б.Т.Р. я бяхме слушали и преди. Този път обаче липсата на Кирил Божков се чувстваше осезателно. Песните бяха аранжирани в малко по-бавен вариант и се усещаше някакво напрежение сред музикантите. Но това не попречи на Глен да се раздаде докрай и да ни „зареди“ с прекрасно настроение.
Глен беше и единственият изпълнител, който почете загиналите преди дни на вълнолома деца с минута мълчание. Предполагам, другите изпълнители не са знаели за случая, а той бе от седмица в България и определено се интересува от местата, които посещава. Когато говори за децата, извика преводачка, за да станат ясни думите му за всички.

На втория ден, поради наличието на името „Конкурент“ в списъка, повечето решиха да отидат направо за Апокалиптика. Някои от нас обаче, направихме грешката да тръгнем за да чуем Bendida.

Е, не ги чухме.
Сега, предупреждавам – ако търсите хейт, мястото не е тук.

Имаше проблем. Направих си труда да проуча случая, до колкото мога. В крайна сметка се оказа, че екипът или оборудването на Nightwish e закъсняло. Дали и от страна на организаторите е имало грешки, каквито спекулации имаше, или само от страна на екипа на групата, няма значение. Единственото, за което организаторите не се сетиха беше, да публикуват на сайта и във фейсбук, какво се случва и защо не отварят вратите. Иначе на телефонни обаждания отговаряха, а Цонко Цонев лично е обикалял и двата входа, да дава информация. (Е, можеше и някой лист на вратата да залепят – хората пред вратата се сменят. Но разбирам, че хората са били притеснени и в такава ситуация човек не може да се сети за всичко.)
Оказва се, че не са пуснали хората вътре, поне да могат да си купят вода (или бира де), заради мениджмъта на Nightwish, които са заявили, че ако хората влязат, ще отменят концерта. Не им прави чест, определено. За неразбралите, обяснявам: нямам предвид групата, а шефовете на екипа ѝ. Същите тези хорица не са давали и достъп до сцената и микрофоните, за да могат организаторите да обявят по уредбата, какво се случва.

Много помия се изля из Нет-а по адрес на организаторите, но много обстоятелства не зависят от тях. Имаше закъснение и на предишния концерт на Nightwish, заради което SEVI не можаха да свирят. По-рано в София Def Leppard бяха започнали чак след полунощ, пак по технически причини. И по света често се случват подобни проблеми. Няма нужда от хейт. Организаторите се постараха и направиха страхотен фест и заслужават уважение и благодарност.

След закъснелия вход Apocalyptica тутакси отвяха всякакви остатъци от разочарование и напрежение и вляха свеж адреналин в публиката, който изригна под формата на скокове, викове и разбира се песни – близо 80% пяха песните на Металика. Освен четиримата челисти, не трябва да пропускаме барабаниста, който и като сценично поведение, и като умения също впечатли.

И накрая Nightwish. Богата музика, невероятно шоу. Nightwish, може да прозвучи за някого пресилено, но са група от ранга на Пинк Флойд. Много качествена и съдържателна музика, както и много силно шоу и ефекти. Рядко съчетание на еднакво добри умения както на музикално, така и на визуално ниво. (Спорът Флоор-Таря ще го прескоча. Аз съм за Таря де… Е добре, казах го. Но спирам до тук.)
Nightwish, които знаем че предимно се държат доста резервирано, явно бяха в добро настроение и доста често се „заиграваха“ с публиката.
Хора от компанията, които бяха следили сет-листите от предишни концерти на групата, забелязаха, че при нас те изпълниха повече песни, отколкото на повечето други концерти. И наистина – сетът бе обявен за час и 30 минути, а те свириха час и 45. Накрая направиха нещо, което принципно не правят – бис.
Така че финалът и на вечерта, и на феста бе върховен.

Само да спомена звука. А бе, на тези тон-режисьори, оператори и т.н. няма ли кой да обясни, че освен контра и субконтра октавите има и още няколко?
Не, пак няма да хейтя. Като физик (макар и бивш) съм наясно, че на открито със звука положението е сложно. На стадион, особено голям има пространство, където има относителен завет. На мястото, където бяхме вятърът си духаше свободно, създават се завихряния, заради водните пари има участъци с различна плътност. Ниските честоти, понеже са с голяма дължина на вълната „не се впечатляват“ от това и си вървят, докато с по-високите се получават разни явления, известни от часовете по физика и които ще прескоча. Озвучителите не могат да влияят на тях разбира се, но биха могли да намалят малко ниските, за да се чуват по-добре и другите честоти. Не че искам да уча някого, как да си гледа работата. Давам идея само.

Сега нещо, на което не знам колко хора са обърнали внимание, но беше много добре направено – сцената. Да, сцената беше висока. Достатъчно висока, на нивото на главата на средно висок човек и се виждаше чудесно от всякъде. Не, както на други места се е налагало да се опитваме да се трансформираме в жирафи, та да видим поне някое ъгълче. Мултимедията също беше страхотна, имаше и екрани по-назад, за хората, които не са успели да се приближат достатъчно. Снимаше се от много гледни точки. Отлично свършена работа.

Varna Mega Rock 2018 беше едно чудесно преживяване, което ни зареди с много настроение и остави много приятни спомени.

Малък-голям

След „Лили Рибката“ на Ясен Григоров, твърдо бях решил да изгледам и останалите негови филми и вчера успях да видя още един. В „Клуба на фоторепортера“ имаше прожекция на „Малък-голям“ плюс събеседване с режисьора. На базата на видяното в „Лили“ не се съмнявах, че филмът ще ми хареса, макар да знаех, че е съвсем друг тип.
Хареса ми. Много. Възхитен съм.

Който е чул за филма и темата му и е от по-старото поколение като мен, сигурно ще се сети за култовия унгарски филм „Плешивото куче“. Не, „Малък-голям“ не е кавър на „кучето“. Филмите са много различни.
Общото е, че и в двата става въпрос за рок музиканти от ъндърграунда. И в двата са представени личности, които много хора без да се замислят биха нарекли „отрепки“. Паралелът свършва до тук. В „Плешивото куче“ се разглеждат проблеми от времето на соц-а. „Малък-голям“ е за нашето съвремие. За годините след „промяната“, когато метълът от форма на бунт и широко харесвана музика се превърна в маргинално течение и много от метъл музикантите или се преориентираха, или директно пропаднаха.

Знам, знам, БТР, Ахат и много други през мрачните години след прехода успяха да се задържат на повърхността. Знам добре, че интересът към тази музика се завръща но това е друга тема.

Въпросът е, че докато първите години на прехода по радио и телевизия имаше възможност да се видят и чуят много български рок музиканти, те изведнъж бяха изхвърлени от там и загубиха възможност за популяризиране.

„Малък-голям“ показва историята на реална група от този период. Музиканти, които остава верни на стила си, но се подхлъзват по изкушенията на начина на живот, смятан за характерен за рок групите.
Това е и една от големите разлики между „Малък-голям“ и „Плешивото куче“. В унгарския филм героите (също реална група, между другото), въпреки че са сред „утайките“ на обществото рият с нокти и зъби за да пробият, за да постигнат успех. Нашите герои също рият, но все по-дълбоко в тинята…

Щом намесих „Плешивото куче“, не мога да не отбележа още един момент от него – концертът на „Омега“, лъскавата обстановка на сцената, приказната история и после грубата действителност отвън.
В „Малък-голям“ също има блясък, но става въпрос за история, паралелна на основната. Грубата действителност на метъл-бандата и лъскавата реалност на чалга звездата. Двете истории взаимно се допълват и тече постоянна закача между тях. Постепенно става ясно, че приказка няма. Има само външен блясък, иначе историите са много близки. Паралелът не е случаен.

За „Лили рибката“ писах, че е многопластов филм. Същото се отнася и за „Малък-голям“. Освен двете паралелни нишки, има и други, има внезапни събития, които подчертават или пък контрастират на действието. Има клипове и песни, създадени специално за филма.
Усетът на художник на Ясен Григоров го насочва къде е необходимо да се добави щрих, къде лек нюанс, тежка сянка или петно. В резултат се получава разкошна еклектична смес от на пръв поглед противоположни или несъвместими елементи, които обаче са си точно на мястото и без тях цялата картина ще обеднее.

Филмът не поучава, не критикува, показва нещата както са. Тънък хумор и ирония са основно използван похват и филмът оставя един смешно-тъжен привкус.

Понеже споменах, че унгарският филм беше култов, има ли шанс филмът на Ясен Григоров да го достигне по популярност?
Като качества „Малък-голям“ не отстъпва на унгарския. Ако не е и по-добър. Всъщност, както казах, филмите са различни и да се сравняват различни неща не е коректно, но като замисъл, идея, режисьорско и операторско майсторство и прочие българският филм не отстъпва по никой параграф. Не защото е „наш“, а защото е наистина добър!

Каквото и да говорим онзи филм стана толкова популярен, защото хората, обичащи рок и блус го почувстваха като свой. В онези времена за любителите на рока имаше малко възможности да се докоснат до любимата музика. Освен тях, филмът беше гледан и от много други, неизкушени от рок музиката, понеже имаше две-три голи момичета… По соц. време това също беше сензация. По същата причина огромна популярност имаше и ГДР-йският „Следващата година на Балатон“, независимо от многото му достойнства.

Филмът на Ясен Григоров се появява в съвсем друго време. Няма голи тела (почти), но и в днешно време няма глад за такива гледки, така че остава да бъде оценен по достойнствата си, които не са малко, както казах.

Метълите биха го приели като свой. Единствено, като чета този текст и други подобни текстове и коментари в Нета, опасявам се дали няма да стане жертва на модата в наше време да се делим и противопоставяме по всякакви несериозни признаци.
„Бе защо е взел да свирят тези, а не онези?“; „Що такъв стил, а не инакъв?“; „Що има чалга!“; „Тия мангали за к’во ги е сложил?“

Филмът ще се хареса и на всички, които обичат стойностно кино, а не само „дъвки за очите“. Стига да може да се популяризира, за да достигне до публиката си. Това е филм, финансиран със собствени средства от създателите си и средствата за реклама явно са ограничени. Надявам се все пак с разпространяване на информацията така, „от уста на уста“ той да успее да достигне до колкото може повече от хората, които ще го оценят.

Поздрави за организаторите на вчерашното събитие, за възможността да видим филма в приятна обстановка, както и да чуем историята му лично от неговия създател.

Внимание, филмът е най-малко за 16+ години. Метълите са груби момчета, а филмът не „парфюмира“ действителността, а я показва такава, каквато е едно към едно. Доколкото знам по тази причина някои критици не са могли да го преглътнат.
„Сори пичове и пички, т’ва е реалността, шибаняци“ – както биха се изразили героите на филма. Всъщност те биха го казали още по-колоритно.

Филмът е достъпен за гледане във vimeo срещо минимално заплащане.

Браво на „Сиела“

Доста време само се облизвах около пазара на електронни книги в България заради нещото, наречено drm.
Защо съм отявлен противник на drm-то съм писал доста, може би най-подробно в този пост.

Тия дни се завъртях около електронния щанд на „Сиела“ и ми направи впечатление, че липсва предупреждението за drm.
Реших да рискувам, купих си книга и … чудо! Защитата е сменена. Сега спокойно мога да чета e-книги и от лаптопа с линукс – машината, която основно ползвам за почти всякакви дейности.

Да, защита има.
„This eBook contains several visible and invisible marks,
such as name, email address and a transaction code, by
which illegal distribution can be traced. „

Но:
„This ebook does not have any technical DRM restrictions
and may be read on several pc’s, ereaders, tablets and
smartphones
by Божан Божков“

забележете думите в курсив.

И моля, не се мъчете да сваляте видимите и скрити маркери, за да пускате книгите в пиратските сайтове.

Първо е тъпанарско.
Второ – няма да можете да махнете всички, гаранция.
Трето – цените са повече от прилични и не си струва да се пиратства. Е, аз бих поспорил, че цените биха могли да бъдат още по-атрактивни, вижте аргументите ми в поста, цитиран по-горе, но и сегашните стават.
Четвърто – да уважаваме труда на всички по веригата, участващи в създаването на една книга.

Аргументите са номерирани условно, всеки е с еднаква тежест.

Още веднъж, поздрави на работещите в „Сиела“ за разумното решение и че се стараят да направят електронните книги по-достъпни.

Да опънем нервите малко

По незнайна Божия причина сума народ обича хорър… Аз хич не си падам по жанра. Освен разбира се, ако не става въпрос за черен хумор. Ценя добрия черен хумор. Ама хорърът сам по себе си нещо не ме влече.
Но тия дни нещо ме прихвана и скалъпих една пародия на хорър.
Абе доста гнусна се получи. Докато я писах, употребих две опаковки валидол, след това два дни не спах…(Е, през нощите си спах де.)
Та предупредил съм, четете на ваша отговорност!
(Или по-добре недейте):
Червената Брадвичка

„Привличане“

Напоследък съм на вълна „Българско кино“.
Апетитът идва с яденето.
След чудесните „Дъвка за балончета“ и „Лили Рибката“ отидох с доста завишени очаквания на
„Привличане“.
Хмм.
Вместо приказката „Всяко чудо за три дни“ може би по-актуална ще е другата – за стомната за вода.

Всъщност филмът не бе лош. Просто първоначалните ми очаквания подхранени от цитираните по-горе филми бяха много завишени.

Иначе „Привличане“ е приятен, разтоварващ филм. Макар и доста наивен, на моменти е много забавен. Ако човек не отиде с „голяма кошница“, а просто за да се забавлява, „Привличане“ е добър избор. Забавен филм с приятен хумор.

И много танци. Много красиви танци и много високо ниво на изпълнителите. Всъщност, макар филмът да не се води мюзикъл, ако човек го приеме като такъв, нещата си идват на мястото. Филмът може да се приеме като добър мюзикъл, без пеене, но с добра хореография.

Струва ли си?
Да.
Ако имате нужда от разтоварване, „Привличане“ е много добър избор.

Конкурси… и алманаси

За да не повтарям – тук си пише всичко:
http://www.gatchev.info/blog/?p=2131

(Заглавието е на Григор Гачев)

Астероиди

Антиваксери, кемтрейлсъджии, отрицатели на кацанията на Луната а вече даже и на полета на Гагарин, 11-и септември, рептили, масони…
Конспиративните „теории“ се множат не с дни, а с минути, а последователите им стават все повече.

Героите на този разказ също имат проблем подобни „теории“.