Книголандия
Страницата на хумориста Весел Цанков
Блог класация

Зловещо!

Внимание! Има повишена вероятност за гравитационно увличане на обекти с размер в милиметровия диапазон от средните слоеве на тропосферата, представляващи кондензати на дихидроген монооксид в твърдо агрегатно състояние!

10.03.2017 – Accept && Sabaton

Макар и със закъснение, да отразя и този концерт.
Това беше много чакан концерт. Събрахме се почти цялата Каварненска агитка. От Бургас, от Търговище плюс пребиваващите в София индивиди. Приятна среща в едно от заведенията в периметъра на Интер Експо център, където беше преместен концертът, заради многото желаещи за билети. С приповдигнато от разговорите настроение се придвижихме до входа. Проверката не беше този път особено сериозна, май можех и брадва да вкарам в залата, ако имах желание.
Влязохме.
Първото разочароване ни халоса на първата крачка, под формата на кънтеж от празна ламаринена кутия….
Залата се оказа някакво хале за изложба на промишлена техника. Съответно да бъде озвучено сносно, явно са трябвали средства, които парите от билетите не могат да покрият. Затова звукът беше, хм, ужасен е меко определение. Само Accept звучаха малко по-добре. Явно ветераните имаха скрити козове в ръкавите си и ги използваха, за да могат да се представят на ниво.
Не искам да казвам, какво мисля за човека, избрал тази зала… Няма да го кажа. Но повече в Интер Експо център няма да стъпя за концерт, независимо кой ще дойде.

Второто разочарование беше сцената. След като всичко свърши, отидохме да я видим. Нямаше и метър височина! Оградата пред нея, зад която стояха охранителите бе повече от 2 пъти по-висока! Съответно, ако не си на първи или втори ред, не можеш да видиш почти нищо. Само понякога някоя глава на някой от музикантите се виждаше над тълпата! А, да. Барабанистите на 3-те групи бяха поставени нависоко и можахме да ги видим.
Виж, за човека, избрал тази сцена вече какво мисля…. Не, няма да го кажа. Няма…. Но на първия все пак бих простил някак си. Но може тия двамата да са един и същ човек. Не бих се учудил. Талантът не спохожда всички все пак…

Все пак да споделя и за самия концерт.

Twilight Force откриха. Не ми бяха известни, но след като ги чух, разбрах защо.
Правеха приличен power metal. Бяха с интересни облекла,символизиращи героите от песните им, но заради „прекрасната“ сцена, почти нищо не видяхме, а и много-много не чухме, поради другия проблем със залата.
Вокалът им звучеше зле. Мислех, че е пресипнал, но после от записи установих, че всъщност толкова си може. Е, те са сравнително нова банда – на 6 години, може занапред да станат по-добри.

След откриващата група и последващата я почивка дойде ред на Тевтонците от Accept.
Те не заложиха само на класики. Откриха със Stampede, чухме и Final Journey, както и станалите вече класики от новия период на групата Stalingrad и Teutonic Terror.
Този път за съжаление импровизациите върху руски мотиви бяха съкратени до минимум – уви, групата не бе хедлайнер в случая и нямаше време. Малко повече импровизации върху Für Elise имаше при изпълнението на Metal Heart. Иначе тевтонците свириха много стегнато, без никакви паузи между песните и успяха да вкарат 10 песни за единия час, с който разполагаха. Естествено, най-значимите песни, без които не можем да си представим концерт на Accept не бяха пропуснати и след едно вихрено изпълнение на Fast as a Shark, последва Metal Heart и след споменатата Teutonic Terror сетът завърши с неизменната Balls to the Wall.
Уви, дойде време ACCEPT да станат подгряваща група. Е, води се „почетни гости“ или „специално участие“, но напрактика си е подгряваща група.
Кен Хенсли беше писал, как са „участвали специално“ на концерт на група, която 3 години по-рано ги е подгрявала. Какво да се прави. Лафът за „gloria-та“ и „mundi-то“ си важи в пълна сила. (Кротко! Тая глория не е оная Глория, не рипай върху масата. За други работи си говорим!)

Sabaton обаче отдавна минаха периода да са подгряващи, а до „специалните участия“ има още много време.
Шведите бяха подготвили доста различен сетлист, спрямо последния път, а и ефектите бяха много по-богати. Пушеци, гърмежи, огньове. На сцената, освен задължителния „танк“, носещ телесата и инструментите на барабаниста имаше и още оръдия и други джаджи. Музикантите сменяха облеклата според песните – на Sparta бяха със спартански плащове, шлемове и размахваха копия, на Carolus Rex Joakim навлече съответното сетре с якичка от онова време. Уви, от всичко това виждахме само мънички детайли заради тъпата сцена. Да бяха я вкопали в земята ефектът щеше да е подобен. Виждахме само как Hannes налага тъпаните и клиповете на екрана зад него. Да, имаше мултимедия, което е плюс, но почти нямаше излъчване на кадри от концерта, а основно клипове.
Този път липсваше Thobbe, с неговите майтапи на доста добър български. Уви, човекът напусна преди около година. Наследникът му Tommy Johansson обаче освен китарист е и калвирист и на The Final Solution изкара клавирната партия, докато Joakim обикаляше по сцената. На тази песен бе включена камера в гръб на музикантите. Идеята беше да се видят на екрана хилядите „фенерчета“ от телефоните на публиката (добре, че запалките имат заместител вече 😉 ), но за нас това беше възможност най-после да видим самата сцена, огньовете в двата ѝ края, както и самите музиканти.
Иначе сетът на групата беше разкошен, Sabaton винаги се раздават докрай и знаят как се прави шоу.
Всичко щеше да е чудесно, ако не беше помрачено от лошата видимост и ужасния звук.
След като Accept звучаха прилично за тази зала, очаквах същото да е при Sabaton, но уви, не. Не знам старите кучета дали имаха както Europe някакви специални усилватели, или си водеха свои озвучители, но се справиха доста добре с кънтенето в промишленото хале, набедено за концертна зала. Но при Sabaton не се получи и звукът може би бе по-лош и от този на Twilight Force.

Да не съм само негативен спрямо организаторите, ще вметна, че бяха осигурили достатъчно химически тоалетни в двора на Итер Ескпо и опашките пред тях вървяха бързо.

След този концерт, притесненията ми са, че същите тези хора организират и „Midalidare Rock Fest„, който май тази година ще замени феста в Каварна – от там още няма никаква информация за фест, така че заключаваме, че е отменен.
От друга страна, мисля че организаторите са същите, които правеха Каварна-рок през последните години и както бях писал, ставаха все по-добри. Надявам се и те да са били изненадани от условията в залата и не са имали време да реагират адекватно, но за Midalidare ще се подготвят много по-добре.

„Когато гръм удари, как…“

Приказки на Братя ГримЗаглавието на Яворовата пиеса точно пасва на трагикомедията, разиграваща се вече близо седмица в литературните среди в нашенско.
Гърмът бе успехът на Приказките на Братя Грим на младото издателство
DejaBook (знам, че вече не са самостоятелно издателство, не ми обяснявайте).
Изданието включва оригиналните, неадаптирани приказки, така както са ги събрали братята Грим директно от германския фолклор.
Изданието претърпя няколко тиража за много кратко време и може би счупи доста рекорди в историята на книгоиздаването в поскомунистическо време.
Съответно ехото не закъсня. Чуждият успех трудно се преглъща в българската реалност.
Заваляха обвинения. Първо за превода.
Не съм специалист, за това няма да давам мнения за неща, за които не би трябвало да давам мнение. Достатъчно специалисти по всичко има. Може би издателството е можело да потърси и друг преводач. Но пък тогава цената сигурно нямаше да е 28 лева за 800 страници на качествена хартия с твърди корици. От друга страна хората от издателството, за разлика от мен са професионалисти и вярвам, че не са избрали преводач, който да запълни тези 800 страници с помия, вместо с достатъчно качествен превод. Да, убеден съм че тези хора си разбират от работата.
Имаше обвинения, че изданието не отговаря на стандартите за академичен труд. А то нито е такова, нито изявява претенции да бъде…
Преводачът не бил превеждал от старонемски, а от танзанийски ( в Танзанания официалният език е…а бе има Гугъл, мамка му!)

Като се разтърси човек, може доста да се позабавлява.
Но от няколко дни ударите вече не са срещу преводача и издателите, а директно срещу приказките, та даже и самите Братя Грим си го отнесоха и бяха наречени с интересни епитети от хора, не разбрали точно защо е възмущението от книгата, но решили и те да се включат във врявата.

Възмущението на кратко носи мотото, защо книгата съдържа думата „детски“ в заглавието. Защо няма ограничение за възрастта, червена точка до 12 (че и до 18) години…
Ако незапознатият с драмата читател потърси в Гугъл информация за „Инатливото момченце“, ще бъде залят с кофи от потрес и възмущение… Това приказка за деца ли е!
Ами, скъпи читатели, това е била точно приказка за деца през 17-и век. И по-точно, поучителна приказка! Всъщност и в много по-нови времена в приказките непослушните деца ги чака ужасен край.
Това са разбиранията на хората от преди 3 века. И ценностите им.
Напоследък относно ценностите се дава гласност на една идея, че няма общочовешки ценности – съгласен, ценностите зависят от нивото на културно и интелектуално развитие – а има християнски ценности, които видите ли, са абсолютни. Ами, цитираната приказка отразява християнските ценности от 17-и – 18-и век. Но това е по-скоро за друг пост.

След „Инатливото момченце“, възмущението се прехвърли върху друга приказка. За едно семейство, което в рамките на няколко часа успяло ефективно (и ефектно) да се самоунищожи. На кратко двете братчета си играли на касапин и прасе и прасето било заклано. Като чула квиченето, майката зарязала третото братче в корито, видяла какво е сътворил единият наследник и в ужаса си го… заклала. Но междувременно къпещото се бебе съумяло да се удави. И т.н. В крайна сметка цялото семейство анихилирало, след като и бащата се самообесил от мъка.
Та това, разбирате ли, е ли детска приказка, протестират възмутени читатели.

А аз питам, драги читатели, нещо честитка от Алцхаймер да сте получили напоследък?
Я си напънете малко паметта, ако обичате.
Спомнете си, като малки, как сте си разказвали страшни истории.

Като малки, вечер (естествено на тъмно) децата от махалата се събирахме и си разказвахме за Червената ръка, за Черния човек и още безброй „срахотии“. Никого не го беше страх разбира се, а и историите се повтаряха многократно, но важното беше, да са „много страшни“! От наблюдения съдя, че не сме били уникални в това отношение. Напротив, това е характерно за децата на определена възраст.
Историите, които си разказвахме по нищо не отстъпваха на тая приказка, даже и често я превъзхождаха по броя на жертвите.
Вече почти не помня тези истории. Паметта ми услужливо ги е преместила в килера и държи на преден план други неща, адекватни на сегашната ми възраст. Явно обаче, при други хора, споменът за тези времена е много по-силно потиснат и това обяснява възмущението им.

Та на въпроса – да, това е детска приказка. В смисъл приказка не за деца, а от деца 😀 Сериозно!

Така както гледам, сериалът „Братя Грим“ далече не е приключил, а май се готви поредният сезон.
За това току-що се запасих от Lidl с достатъчно количество пуканки, бирата съм я осигурил от преди и сядам на първи ред с очакване на нови шедьоври в жанра хейт§храк.

Тралала, или как филмът (често) се познава по заглавието

Обичам мюзикъли. Признавам си. Затова и с желание гледах новото произведение в този жанр, което успя да потроши доста рекорди като брой номинации за „Оскар“. Вярно, между номинация и спечелен „Оскар“ има разлика, ама все пак номинацията значи много.

Е, гледах го.

Принципно стандартът за мюзикъл е слаб сюжет и много музика, танци, феерия, настроение.

Никой не е очаквал „La la land“ да достигне до нивото на мюзикълите на Милош Форман, които сами по себе си са нещо изключително и се нареждат в своя собствена категория „мюзикъли на Милош Форман“.
„Девет“ да речем беше много приличен мюзикъл.
Бурлеска също, който много точно се вписва в по-горното определение – плосък сценарий и страхотни песни и балет.
Наскоро гледах класиката „Хелоу Доли“, иначе съм я гледал като много малък и съм я позабравил. Вярно мюзикълът започваше леко скучновато (усещане, което с напредване на действието бива тотално издухано), но даже и в „скучната“ част Барбра Стрейзънд кърти, изнася и пали цървки (разбира се не прави нищо от изброеното, сещате се за що иде реч). Вярно, Барбара има извънземен глас, включващ комай всички познати октави и във филма певицата свободно се разхождаше по целия си невъобразим диапазон. Освен това видяхме, че на млади години е имала и невероятни умения в балета и може би причината да не се занимава основно с балет е, че дарбата ѝ в балета е страхотна, а в пеенето – божествена.

Но, никой не е и очаквал (поне аз не) някой от изпълнителите в Ла-ла ленд да се доближи до нивото на г-жа Стрейзънд. Не, очаквах просто приятен мюзикъл, със сносни изпълнения и може би някоя запомняща се мелодия. Нищо повече.

Мда.
Актьорите в Ла-ла ленд пеят. Могат да пеят. Трогателно е, да ги гледаш, как на по-трудните пасажи декламират, за да не „излязат от петолинието“ и за да спазят артикулацията. За пеене в компания на маса, биха се представили сносно.
Също така танцуват. Приятно. Балет тук-таме също се срещаше, като балетът неистово се стремеше да не успее да засенчи главните действащи лица – нещо, което всеки професионален танцьор би направил без да се усети.
Сценарият няма нужда да казвам – беше единственото, което отговаряше на очакванията за типичен мюзикъл.

Музиката може би беше подбрана според вокалните възможности на актьорите и с една дума може да се опише като безлична. Клавирните джазови импровизации и няколкото парчета поп-джаз не могат да заличат общото впечатление.
Всъщност филмът се състоеше от редуващи се епизоди скучен сюжет и скучно пеене.

И накрая, когато зрителят се чуди за какво си е дал парите и дали да си ходи, или да действа на принципа „пениш се, не пениш“ идва и върхът на айсберга, черешката на тортата, брадвата върху шията…

ВНИМАНИЕ, СЛЕДВА СПОЙЛЕР!


Ако искате да го прочетете, маркирайте следващия пасаж.


Финалът 5 години по-късно двамата герои се оказват в положението „аз със други, ти без друга“ ( а може би и с друга, но за това историята, сценаристите и режисьорът мълчат) ако мога перифразирам популярната градска песен от времето на дядо ми.
Двамата се срещат случайно погледите им се кръстосват и двамата съпреживяват за кратко мисълта „ами ако…“, след което с бодряшко Кубрат-Пулевско „продължаваме напред“… продължават напред.
А зрителят, от когото се очаква да пророни сълза и да въздъхне на тази сцена започва да се чеше тук-таме и да се чуди, това пък откъде дойде, след като в предишното действие героите отстраниха всички противоречия помежду си и бяха стигнали до етапа „и заживели щастливо“.

В заключение ще кажа и нещо положително – актьорската игра бе добра. Райън Гослинг добре се въплъти в образа, същото се отнася и за Ема Стоун, която също така чудесно превключваше към образа на нескопосана кандидат-актриса, когато се явяваше на кастинги.

Толкова от мен, гледайте филма на своя отговорност. 😀

Космически комедии

Космически комедииТия дни бях зарадван от добрата новина, че издатество „Колибри“
пуска ново издание на една от най-любимите ми книги Космически комедии на Итало Калвино.
Това не е книга, за която може да се пише лесно. Всъщност не е книга, която се чете лесно, без читателят да е подготвен, с какво ще се сблъска.
Не е лесно и да се определи, какво точно представлява тази книга. Може би по-лесно е да се каже, какво не е. Не, това не е фантастика, нека заглавието да не ви заблуждава. Не е и комедия. Не, книгата въобще не е „смешна“. Не е хумористична, въпреки че е изпълнена с фина ирония и самоирония. Не е „четиво“ за „убиване на времето“. Не е и сатира, въпреки че съм виждал да я поставят в тази категория. Със сигурност не всеки би открил в нея „своята книга“.
Защо ми е любима книга? Изкуството е вид отражение на действителността. В „Космически комедии“ в почти всеки ред виждам живота и света около мен, такъв, какъвто го познавам и го възприемам, разказан по невероятен фантастичен начин. Бих казал, виждам себе си, отразен в едно невероятно огледало, създадено от фантазията на Калвино.
Понеже както казах, много е трудно да се пише за тази книга, да я оставя тя да поговори малко за себе си:
„Разправяха се ужасяващи неща. Пребледнелите слушатели от време на време надаваха вик на уплаха, зяпнали в устата оня, който разказваше с треперещ глас. Скоро ми стана ясно, че тия истории са всеизвестни, но всеки път извикваха нови тръпки на уплаха. Динозаврите бяха представяни като чудовища, единственото занимание на които било да гонят и трепят Новите, сякаш Новите са били още отначало най-важните обитатели на Земята и всички останали от сутрин до вечер са се занимавали само с тях.“
…..
„Нека спомена, че обичайните разговори се бяха променили малко, като всяко нещо, за което омръзва да се говори, а и модата налага други теми. Сега, за да критикуват някои порядки в селището, бяха възприели навика да казват: „Такива неща между динозаври не биха се случили!“ или даваха динозаврите за пример в много неща, сочеха държанието им при този или онзи случай (например в частния живот) като безупречно, и така нататък. С други думи, сякаш се бе създало посмъртно уважение към динозаврите, за които никой не знаеше нещо по-точно.“
„Но в края на краищата може би беше редно да е така — тези Нови не бяха чак толкова различни от динозаврите на хубавото старо време. Защитени от своите язове и укрепено селище, те също бяха почнали да си дават важност… Понякога изпитвах към тях същата неприязън, каквато изпитвах към моята някогашна среда, и колкото повече се възхищаваха, толкова повече намразвах и тях, и динозаврите.“
….
„Сега разказите им за динозаврите се превърнаха във вицове, но вече не се чувствах засегнат от техния жалък хумор. В себе си чувствах, че давам право на онова достойнство, което ни бе накарало да изберем участта да изчезнем от лика на Земята, вместо да живеем в свят, който вече не е за нас. И ако случайно бях оцелял, то сякаш това бе станало нарочно, за да мога да се чувствам все още динозавър сред тая жалка паплач, която прикриваше с банални подигравки атавистичния си страх.“

„Оттогава научих много неща и най-вече начина, по който динозаврите побеждават. Преди вярвах, че изчезването на събратята ми е великодушно преклонение пред поражението; сега знаех, че динозаврите колкото повече изчезват, толкова повече разпростират властта си в обърканите умове на тия, които остават след тях, над много по-обширни гори от тия, които покриват континентите. От сянката на страха и съмненията, легнала над невежи поколения, динозаврите продължаваха да подават дълги вратове и остри нокти, а името им да господства и да увековечава присъствието им в отношенията между живите същества. Сега, когато бе заличено и името, очакваше ги единствено да се отъждествяват с немите и анонимни щампи на мисълта, посредством които понятията получават форма и съдържание — както от Новите, така и от ония, които щяха да дойдат след тях.“

„Продължавах да съм на тръни, очаквайки оня далечен момент, когато от галактиката щяха да пристигнат коментарите за новите епизоди. Вече подготвях отговорите според случаите. Междувременно галактиките, пред които се бях компрометирал, се бяха отдалечили на десет милиарда светлинни години и докато моите послания ги настигнеха, те щяха да изчезнат зад последния хоризонт на пространството, отвъд чиито граници не може да се види ни един предмет. Така те щяха да отнесат със себе си безвъзвратно мнението си за мен.
И мислейки за това тяхно мнение, което нямаше как вече да променя, почувствах изведнъж облекчение, като се надявах успокоението ми да дойде само от момента, от който към цялото това произволно регистриране на недоразумения нямаше да има какво повече да се добави или извади, а галактиките, които постепенно изчезваха от погледа ми като светли точици – да отнесат единствената възможна истина за мен. Стоях и чаках, изгарян от нетърпение, да видя как една по една ще потънат в бездънната тъма.“

Цитатите са взети от старото издание на „Комедиите“ –
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1976
Превод: Божан Христов
Художник: Христо Брайков

Новото издание е с корица, нарисувана от Дамян Дамянов, определено много по-добра от старата. Преводачът, гледам е същият. Но изпитвам любопитство, дали в новото издание няма нещо, което в старото е било „спестено“. Определено имам желание да се снабдя и с него, въпреки че старото седи на бюрото ми в момента.

За десерт, още един цитат от комедиите:
„Оглеждам се. Кого търся“ Все нея търся, влюбен от петстотин милиона години. Виждам на плажа една холандка-летовничка, на която спасителят със златната верижка на мургавите си гърди показва рояка пчели, за да уплаши. Веднага я познавам, тя е. Познавам я по типично нейния начин да повдига рамото си почти до бузата – да, сигурен съм, дори бих казал абсолютно сигурен, ако не беше оная известна прилика, която откривам с дъщерята на пазача на астрономическата обсерватория, или със снимката на актрисата, гримирана като Клеопатра, или със самата Клеопатра, каквато е била в действителност, или с царицата-пчела, повела рояка над шосето, или с жената, изрязана от хартия, залепена на предното стъкло на триколката със сладолед, чийто бански костюм прилича на тоя на холандската летовничка на плажа, заслушана в гласа на някаква певица от транзистора си – същият този глас, който слуша шофьорът на камиона с енциклопедията и все пак същия оня глас, който съм сигурен, че съм чувал в течение на петстотин милиона години.
….
И колкото повече изгарям от любов по всяка една от тях, толкова по-малко се решавам да им кажа: „Аз съм!“, страхувайки се да не сбъркам, а още повече да не сбърка тя и да ме вземе за някой друг, който, от как тя ме знае, би могъл също да бъде взет за мен: например спасителят със златната верижка, или директора на астрономическата обсерватория, или читателя на Херодот, или сладоледаджията-моторист, който сега е слязъл на плажа и холандските туристки са го наобиколили, или Спиноза, или шофьорът на накамиона, който кара живота и творчеството на Спиноза, размножени и повторени две хиляди пъти…“

Имунитет, автоимунни заболявания

Skeptics in the PubОтново време за RATIO.
Както бях писал преди, RATIO вече има ежеседмични прояви, под формата Skeptics in the Pub.
Тази седмица темата на „Скептика“ са автоимунните заболявания.
Мрежата и медиите са препълнени с всякаква плява относно имунната система и автоимунните заболявания. За повечето хора е трудно да отсеят рационалната информация от псевдонаучната и откровените шарлатании, с които ежедневно ни заливат самозвани „специалисти“.
На 17-и януари от 19:30 в клуб „Строежа“ ще може да чуете истински специалист по темата:
Д-р Никола Кереков е специалист по имунология. Работи в Института по Микробиология към Българска Академия на Науките. Съавтор е на серия научни статии, публикувани в специализирани издания. За да популяризира науката пред по-голяма аудитория, води няколко събития от серията Skeptics in the Pub, активно работи с лекторите при подготовка на техните теми, бил е и автор в Наука OFFNews.
Темите, които ще бъдат засегнати са:

  • Какво представляват автоимунните заболявания и как се появяват те?
  • Каква е разликата между автоимунитет и автоимунно заболяване?
  • С какво се характеризират различните автоимунни заболявания и колко чести са те сред популацията?
  • Какви мерки за лечение и поддържащи терапии предлага съвременната медицина за тези заболявания?
  • Какъв е еволюционният смисъл на съществуването на автоимунитета и за какво могат да се приложат на практика натрупаните от нас познания по темата?

Заповядайте във вторник, 17-и януари в клуб „Строежа“ от 19:30.
След лекцията както винаги следва свободен разговор с лектора.

Невежеството убива

Видях какво се случва с човек, изпаднал в хипогликемична криза.
Разбрах от първа ръка, какво са имали предвид нашите предшественици под „обладан от зъл дух“. Човек може да изпадне в подобно състояние по много причини, без да има психично разстройство. И от висока температура, и от натравяне и т.н. И повечето пъти решението е просто. В случая трябваше само една инжекция с глюкоза. Както и човек, който да постави диагнозата. Тоест човек вещ, информиран и с опит и подходящото образование.
Древните, а и не чак толкова древните ни предшественици не са имали необходимите познания. Неадекватното поведение на болния ги е плашело, понеже не са можели да си го обяснят. Злите духове и демони, които са обсебили болния са изглеждали като единствено логично обяснение за нашите невежи предшественици. За това и отношението към такива болни е било жестоко. Използвани са били често бой и други начини на насилие. Което за техните разбирания е било нормално – все пак насилието, според тях е било срещу демона, а не срещу човека.
Днес имаме знанието да различаваме причините за подобни състояния и да ги лекуваме.
От друга страна, през удобните канали за разпространение на информация, дезинформацията се лее на огромни талази и точно това знание се отрича от все повече хора. Да споменем антиваксерското движение, отричането на антибиотиците, кемтрейлс, истериите около ГМО и т.н. Истерията около антибиотиците наистина има някаква реална основа – злоупотребата с тях и предписването им за щяло и нещяло. Антибиотиците трябва да се прилагат с разум и само когато наистина са необходими, което обаче не значи, че трябва да отричат. Благодарение на тях, болести и инфекции, които в миналото 90% са завършвали с летален изход, днес ни изглеждат почти безобидни.
Псевдо-знанията и „алтернативните“ подходи се разпространяват в пъти повече от реалните. Липсата на критерий и адекватно образование, както и нагласата сред населението „те ни лъжат“ води до лесно приемане на фалшивото „познание“.
Виж, защо повечето хора приемат безкритично „алтернативните“ дивотии и не се замислят, дали пък и те не лъжат, за мен остава загадка.
Има много предавания, бъкани с псевдонаука, но едно има голяма аудитория и е особено агресивно в насаждането на безумия:


В него можем да видим да речем, как модерни примати трошат микровълнова фурна с чукове, понеже е „вредна“, без въобще да имат елементарна представа от начина на работа на уреда!
Видяхме, как опитват да пукат пуканки с мобилни телефони и въпреки неуспеха на опита, противно на всякакъв научен подход да го обявят за успешен и да „обясняват“, как както се пукали пуканките – нещо което не стана, така се пукали и кръвоносните съдове в мозъка. А разликата от стотици ватове и миливати – това за „просветителите“ няма значение. А понятия като резонанс и стояща вълна за тях са съвсем от друга реалност.
Пиенето на урина е друг хит от въпросното предаване, а в последно време препоръчват и пиене на непастьоризирано мляко – нещо, което често води до много страшни заболявания!
За безбройните „сигурни“ средства за „лечение“ на рак да не говорим. Само да спомена, че „знаещите“ от въпросното предаване възхваляват антиоксидантите, като средство против рака. Да антиоксидантите могат да са полезни за предотвратяване на мутации, които могат да доведат до рак. Но унищожавайки свободните радикали, които се използват от организма за убиване на вредните организми и раковите клетки, те лишават организма от естествената му защита. Все едно пистолет без патрони.
Един млад микробиолог е започнал акция за разобличаване на зловредното предаване. На страницата от линка са дадени текст на протестното писмо, има го и в pdf формат, както и адресите на които да се прати сигналът.
Време е критично мислещите хора да положим усилия да се вдигне поне малко шум срещу безкритичното разпространяване на псевдонаучни глупотевини.
Доброволният отказ от знанието ни връща в тъмните векове. А от „цивилизования“ дивак, разбиващ с чук такова постижение на съвременната цивилизация като микровълновата фурна, защото е чул посредством друго цивилизационно постижение – телевизора, че е вредна, без да си има представа от същността на нещата, до бича и нажеженото желязо на екзорсиста крачката е много малка и става незабелязано!

Myrath – 25.11.2016

Честно да си призная, до миналата година Myrath ми бяха малко извън полезрението. Знаех, че мои приятели ги харесват много, но не знам защо, не се бях заинтересувал от тях. За щастие, на тазгодишния Каварненски фестивал ги видях на живо. Още на втората песен вече им бях фен! Сетът в Каварна бе завладяващ, а когато накрая музикантите обявиха, че в края на годината ще дойдат в София, знаех че ще съм на линия. Всъщност, двама от каварненската група решихме, да следим, кога ще дойдат и да се постараем да не изпуснем събитието. Така че, въпреки слабата реклама (за това малко по-късно), научих датата и малко преди началото заехме позиции в Joystation.
В Joystation за последно съм влизал, когато още беше „РУМ-Студентски град“ (тоест – не съм). За това бях приятно изненадан от обстановката, от мултимедията – 3 големи екрана около сцената и един отстрани – зад бара. Единствена забележка е липсата на гардероб – би могло срещу лев-два да се осигури възможност хората да си оставят дрехите някъде.
След като започна концертът, последва и другата приятна изненада – кристалният звук без никакви изкривявания и паразитно ехо. Тогава загледах тавана и стените – имаше звукопоглъщащи покрития на определени места. Явно някой много се бе постарал, да се получи от бившия универсален магазин добра зала за музикални събития!
Точно в 20:00 Velian забиха. Абе, пичове, атомния часовник в Берн да не би да го сверяват по вас! Такава точност при начало на концерт до сега не бях виждал.
Velian са разкошна група. За съжаление доста различна от Myrath, за това голяма част от публиката не бе особено ентусиазирана от изпълненията им. Което не попречи на музикантите да се представят по възможно най-добрия начин. Освен с хубава музика Velian радваха окото и с външния си вид. Кой с фрак, кой с шотландска поличка, а барабанистът – в униформата на Харабейшио

След скоростно изнасяне на оборудването на Velian и кратки донамествания на това на хедлайнерите, Myrath … ще бъде много изтрито клише да кажа, че ни потопиха в магията на музиката си, но всъщност усещането беше точно това!
Тук се налага да направя малко отклонение, понеже чувам доста предразсъдъци относно музиката на Мират.
Не, Мират не свирят чалга! Мират свирят метъл.
Да, Мират използват ориенталски ритми и орнаментики, но музиката им не е „ориенталска“. И изобщо не ползват само ориенталски похвати – имат и песни, в които няма изобщо такова звучене.
За почивка – малко Myrath:

и продължаваме. Относно ориенталските похвати, те са много ефектни в ръцете на добрия музикант. Не случайно големи имена ги ползват. Например Ричи Блекмор много често използва ориенталски орнаментики, има и цели песни, базирани на тях. За Пейдж и Плант да не говорим. Предполагам сте чували тези имена. Шегувам се, разбира се. (В смисъл, въпросът е шегата, а не похватите на въпросните гиганти в музиката).
Всичко е въпрос на майсторство. Както и българката народна музика дава много богати възможности в ръцете на таланта, каквито произведения, базирани на нашата народна музика имаше на „Щурците“, „Диана експрес“, „ФСБ“, но и колко много боклуци бяха написани, само за да се ползват народни ритми. Проблемът не е в даден похват, а в таланта. Мират определено имат много талант.
В Каварна Мират бяха страхотни. В Joystation бяха разкошни. Понеже бяха хедлайнери, а и заради обстановката, тъмната зала и т.н. изживяването бе изключително.
За почивка – още малко Мират:

Накратко – Myrath означава много здрав метъл плюс прогресив елементи.
Музикантите „хванаха“ успешно публиката и я държаха до край. Контактът с публиката бе буквално директен. Zaher а и другите музиканти често се ръкуваха с хората, които успяваха да ги доближат. А малкият Иван, предполагам никога няма да забрави, как е стоял на сцената и публиката е скандирала името му!
Към края на сета музикантите помолиха зрителите да поседнат на пода, а Zaher застана по средата като древен разказвач и подхвана история от незапомнени египетски времена…
От всички изпълнители, които съм гледал на живо, единствено Таря се осмели да пее сред публиката.
Всичко хубаво, но разочароваш беше относително малкия брой хора, които дойдоха. Всъщност залата бе пълна, но можеше далеч по-добре. Мисля, че при добра реклама би се напълнила зала от мащаба на „Универсиада“ поне. Виж, реклама чух само по радио „1 рок“. По най-слушаното рок радио – Z-rock не чух ни веднъж, въпреки че там редовно рекламират други събития в Joystation. Нито пък по StarFM.
Ако „1 рок“ не са разрешили реклами по други медии, понеже май имаше връзка концертът с тяхно събитие – кофти минавка. И за феновете, и за групата. Ако пък другите медии са решили да играят сечрно на „1 рок“ – тук ще замълча. Е, не знам, каква е била причината, но реклама на практика почти нямаше, от където и слабото посещение.
Но пък който бе успял да дойде на концерта получи наистина невероятно изживяване.
Хубаво беше, че публиката бе разнородна и май всички възрасти бяха представени, като и Zaher го забеляза. Това само по себе си говори за качествата на музиката на Myrath.
Както съм отбелязвал и преди, концертното свирене си има специфични похвати, които не всички владеят. Тунизийските музиканти показаха, че знаят, как да свирят на концерт, така че да звучи завладяващо.
Основателят на групата – китаристът Malek Ben Arbia впечатли със здравите си нерви – целия концерт изкара облечен със сако и кожено яке, а в залата бе много топло: Захер бе по потник, другите двама на баса и клавирите – по фанелки, а Морган налагаше тъпаните само по татуировки.
В тълпата мярнах Майк Рам на няколко метра от мен и мислех да му се обадя след концерта, но след две песни установих, че се е предислоцирал някъде и повече не го видях, колкото и да се оглеждах.
И за финал – една балада, която ме впечатли така, че си я пускам през час:

И все пак тя се върти

В тези дни новините са превзети от мигранти, бунтове, Кастро…
Аз пък предлагам да зарежем злободневието и да погледнем отново към Космоса. В този случай, опитах да разкажа накратко за един трик, който се използва при излитането на космическите кораби в новата ми статия в НаукаOFFNews

Селена

Заключих входната врата на офис-сградата и нагазих във втвърдяващата се кал на подобието на улица. Между новите строежи и вече построените нагъсто полупразни блокове, като като островчета се гушеха дворчетата на две-три от последните останали къщички в квартала. От тях лавнаха кучета. Погледнах телефона – 20:22. Мамка му, сигурно пак аз затварям последен. Докато се прибера, ще съмне. Естествено, места за паркиране не са останали. Пак погледнах екрана – да 20:22 си светеше. Няма грешка. Е, според Лукяненко, ако често засичаш такива съвпадения на цифри, значи имаш потенциал за магьосник. То добре поне, че не 22:22, че съвсем щях да се омагьосам…
Докато заобикалях локвите засякох с периферното си зрение движение малко пред мен и вдигнах глава. Момиче със съвсем неподходяща за сезона ефирна рокля, или кавото там беше (хитон?) идваше срещу мен. Всъщност съвсем буквално срещу, защото не забелязах опити да ме заобиколи. Спрях се, като през главата ми минаваха мисли, как голите ѝ ръце още не са замръзнали. След това осъзнах, че я виждах прекалено ясно, въпреки относително слабото осветление на улицата. Тогава забелязах, че всъщност я обгръща някакво сияние, което позволява да виждам толкова добре подробностите.
Аз, знаете съм много рационален човек. Не съм суеверен, не вярвам в духове и разни магически същества. Обаче заради поредицата за Хари Дрезден в главата ми се завъртяха мисли, че човек никога не бива да се доверява на феите и да сключва сделки с тях. Както и че всички същества, идващи от “Nevernever” са коварни.
Тръснах глава за да се отърва от суеверията и да се върна в реалността. Какъвто и да беше случаят, трябва да имаше някакво реалистично обяснение.
Междувременно съществото спря на крачка пред мен. Всъщност не бе момиче. Лицето ѝ изглеждаше младо, но някак по-скоро лишено от възраст, ако това е възможно. Сребристи коси се спускаха на вълни до гърдите ѝ.
– Извинете, господине, бихте ли ми помогнали?
Обикновено при такова обръщение ускорявам ход. Да, може наистина човекът да е закъсал и два лева да не му достигат, за да се прибере до “на майната му”, но най-често, както практиката го показва, тези два лева продължават да не достигат и “закъсалият” продължава да събира от други милозливи наивници. А и най-често зад просещия седи добре организирана банда, която си разпределя приходите от наивниците.
В случая обаче нямах много ходове – когато има тълпа е лесно да продължиш, но когато си сам, някак грубо се получава. Огледах се. Обнадеждаващо бе, че не е виждаха глави, които да надничат зад ъгъла, или силуети в сенките. Но пък със сенките никога не може да е сигурен човек.
– Как бих могъл да ви помогна? – запитах, като същевременно под влияние на прочетеното в “Хари Дрезден” се стараех, да не гледам към съществото, за да не попадна под хипнотично влияние.
– Не ме ли позна?
Аха, вече сме на “ти”, значи! Все пак погледнах към натрапницата. Лицето ѝ сега изглеждаше някак по-кръгло, а на кожата се появиха много познати петна. Всъщност МНОГО познати.
– Селена? – колебливо попитах.
– Известна съм и под това име. Вие обикновено ползвате името, дадено ми от римляните.
– И как бих могъл да ти помогна – (щом ще я караме на “ти”, пука ми коя си) – Ти си голяма, силна – каканижех глупости, чудейки се в какво се забърквам в момента.
– Бях. Хората ми строяха храмове, принасяха ми дарове. Сега съм забравена, обречена да изчезна. Само някои племена в джунглите, които не са достигнати от вашата цивилизация още ме почитат, както и някои по-начетени хора знаят за мен. Скоро от спомен, ще се превърна в нищо. Готова съм, да ти кажа, къде са тия племена, ако ми помогнеш.
– Знаеш ли, преди години щях да се заинтересувам от офертата. Но днес приключенският дух ме е напуснал. По-добре тези племена да си живеят както са свикнали. Докосне ли ги цивилизацията, или ще изчезнат, или ще се цивилизоват и за теб ще е по-лошо.
– Те са маргинали и така или иначе ще изчезнат. Те не представляват интерес. Искам да ме помнят цивилизованите народи. Вие, хората ни създавате, после ни забравяте и ние умираме.
– Нищо нередно. Умират и звездите. Даже и Вселената някога ще умре. Какво остава за някакви измислени същества. Още повече си поживяла доста, в сравнение с човешки…
Физически почуствах изпепеляващият гняв, който я обзе. Изгарящ до мозъка на костите. В следващият момент гневът премина в отчаяние, за да се избавя от което изпитвах неистово желание да побегна. Отчаянието отстъпи място на тъга, дълбока, потискаща, смазваща. За щастие тя успя да си овладее чувствата, преди да успее да ме срине. Остана само някакво усещане за примирение.
– Толкова да изпадна, да се опитвам да сключа сделка със смъртен!
– То, като гледам, госпожо, същото определение важи и за вас.
– Знаеш ли какво е, да си някой, да те почитат и в следващия миг вече никой да нехае за тебе!
Тогава си го спомних. Пътувахме с кола от към феста в Каварна и в Търново го видяхме да пресича пред нас. Стар човек, с все още добро телосложение, с оръфан и зацапан костюм, който някога е бил представителен теглеше кашон с хартия и спираше до кофите с боклук, за да вземе търкалящите се наоколо хартии и картони. Някога той е бил някой. С този костюм се е явявал на важни срещи. Сигурно е управлявал хора. Сега събираше хартия, за да се изхрани. Не просеше и не молеше. Опитваше се да се справи сам. Представих си, как в дома му библиотеката е пълна с книги, но той не иска да ги предаде за рециклиране, а събира отпадъци. А може би вече е останал без дом и костюмът му е единственият спомен от онези дни, когато е бил някой. Спомних си и за много други случаи, на хора, останали на улицата, изгубили работата си, домовете си, семействата си.
– Виждал съм. Не съм го изпитвал лично, но знам, че никой не е застрахован от това.
– Тогава би могъл да ми помогнеш, поне малко хората да си спомнят за мен. Писа, че сме приятели, за това се обърнах към теб.
Опаа – имам си читателка! И то каква!
– Щом ми четеш писанията, значи знаеш, отношението ми към всякакви божества и тем подобни…
– Не се възгордявай! Не съм ти читател. Понеже ме призова в писанието си научих за него.
Призовал? А, да – Луна. Римляните, вярно.
– Е, ти значи нямаш проблем. Щом с всяко споменаване на името ти те призовават, значи…
– Не разбираш! Самото споменаване на небесното тяло не ми носи нищо. Понеже ти си му дал живот с твоето писане, за това стигна до мен. Аз олицетворявам живата му страна! Не схващаш ли!
Аха, “лелката” май започна да се горещи. Всъщност, не бе повод за радост, понеже бързо си спомних гнева ѝ от преди малко. Не исках пак да го изпитам, но пък от вътре ми идваше да я дразня.
– Ми, явно нещо не зацепвам.
– Не какво?
– Ох, не разбирам. Обясни по-подробно, защо въобще трябва да ми пука.
– Да ти какво?
– Оооо, да представлява интерес за мен твоят проблем! Според мен, човечеството е по-добре без богове.
– Наистина не разбираш!
– За това чакам обяснение. Готов съм да го приема, ако е разумно.
– Аз не искам, да се върнат ония времена и хората пак да ме почитат. Дълги години исках, надявах се. Това време мина. Отдавна съм се примирила. Искам само да бъда помнена, за да не изчезна завинаги.
– Как да ти кажа, този проблем е далеч от мен. На мен ми остават не много години още. Хората, които обичам и ценя също живеят кратко. Някои вече ги няма. Ти помниш доста повече години. И да изчезнеш, какво толкова ще се промени?
– Ако изчезна, Луната ще остане просто един камък, който обикаля на повече от 300 000 км. от тук. Всякаква романтика, въздишките на влюбените, песните и стиховете за лунната пътека, всички картини и фотографии ще изгубят чара си, ще станат безсмислени. Вие, хората ни създавате и после не можете без нас.
– Да бе, от боговете, които сме си създали, освен проблеми нищо друго не сме видяли.
– Не говоря САМО за боговете – тя почти изкрещя. Изплаших се, да не привлечем внимание на хората от съседните блокове, но никой не реагира – всички вълшебни същества, които създавате. Ние не можем без вас – чрез вашите мисли и спомени живеем, но и вие не можете без нас! Без нас ще сте като… като… като кучетата! За тях камъкът е нещо, което служи за препикаване. За вас той може да послужи да изваяте от него красота, поезия, устрем, надежда! Ако ние изчезнем и камъкът ще стане просто камък. Още повече, вече изваяните статуи ще се превърнат в просто камъни, на които някой чудак е придал странни форми, прахосвайки безсмислено безброй часове от живота си!
Погледнах я отново. Сиянието беше изчезнало. Пред мен стоеше много стара жена, въпреки липсата на бръчки по лицето и голите ръце.
Бялата ѝ рокля, хитон или каквото беше там беше износена, с много кръпки. Стара, отчаяна, примирена жена, опитваща да запази остатъците си от гордост и достойнство.
– Добре. Ще опитам да помогна. Но не бих могъл да направя кой знае какво. Аз имам малко читатели. Не публикувам в големи издания, а само на сайта си…
– Вече се радвам и на трохи. – въздъхна тя и се разпиля като звезден прах. Не знам, стори ли ми се, или действително чух “благодаря”, в момента, в който изчезна.
– Всички може да го докараме до там, да се радваме на трохи – продължих да говоря към мястото, на което стоеше тя доскоро. – За това ще опитам да помогна.
В този момент чух отново лая на кучетата. Дадох си сметка, че докато траеше срещата, нямаше лай и други шумове. Явно сме били изолирани от света. Това беше добре, понеже никой случаен минувач не ме е чул, как си приказвам сам – сигурен бях, че само аз съм виждал… ммм… нещото, с което разговарях.
“Уф, утрепах сума време – вече сигурно е 22:22 – помислих си.” Вкъщи щяха да ме чакат на нокти. А обяснението, че съм закъснял, защото съм си лафил с древна, закъсала богиня само щеше да влоши положението…. Погледнах телефона: 20:22. Не бе изминала даже минута! Вторачих се отново – последното число стана 23, но след първата двойка си стоеше тлъста нула. Въздъхнах с облекчение и се затътрих към колата.

Вкъщи се замислих отново върху случката и може би прибързаното обещание, което дадох. Боговете, когато си траят на тихо в спомените и документите на човечеството са безопасни. Но винаги, когато се изкара някой бог от нафталина има опасност да започне свой живот и да излезе от контрол. А гадните същества много лесно обсебват умовете на хората. Пресен (в геологически аспект) пример е как преди малко по-малко от 2000 години, царят на господстващата по това време нация решила да пенсионира тогавашните си богове, които “бичели айляк” и го давали непукисти с друг, жесток бог, който да държи подчинените му народи обединенени, кротки и послушни. За това избрал един маргинален бог на пустинно племе. Изтупал го от пустинния пясък и го издигнал като върховен бог на всички подчинени народи. Богът обаче бързо излязъл от контрол и сега от тази велика нация са останали само спомени, документи и артефакти, а той продължава да управлява мислите и постъпките на по-голямата част от земното население. Обсебил умовете на хората до различна степен, като почнем от периодичното палене на свещи и правене на метани, до там, че някои се запасват с динамит и взривяват невинни хора, чието единствено прегрешение е, че вярват в същия бог, но по “друг начин” и се учат на вяра от друга книга. Или пък ирландският вариант, практикуван до скоро, при който не ставаш зян, заедно с неверниците, а тайничко слагаш бомбичка някъде, където се веселят хора, които вярват в същия бог почти по твоя начин, учат се на вяра от същата книга като тебе, но мъничките разлики във вярата правят оправдано убийството им, както и почернянето на роднините им. Които пък си го връщат после…
Но всъщност, даже и бог не е необходим, за да бъдат управлявани големи маси хора. Близката история го показа с комунизма, който маскиран като идеология, напрактика си е пълнокръвна религия, като вместо бог има за патрон наукообразна химера.
Такаа, с боговете работата е опасна. От друга страна те са произведение на човешката мисъл, на творческия дух на хората. С тях са свързани и много красиви и интересни легенди, както и много история. Да унищожиш окончателно бог е като да разрушиш паметник. Паметникът също може да служи за поклонение и нездрави ритуали. Но да го разрушиш е като да отстраниш част от историята. Добра, лоша, историята е такава, каквато е.
А и тази Селена май не е от лошите богове. Всъщност даже е била прецакана, да обича Ендимион, който пък бил приспан за вечни времена от Зевс, за дето докато Зевс се развявал по разни нимфи Хера му сложила рога с Ендимион. Щото Зевс и Хера си слагали рога взаимно, но не си държали сметка за това – зер върховният пост се изпуска заради дреболии. А за да изпуснат парата си го изкарвали на потърпевшите…
Добре, Селена. Ще изпълня обещанието си. Единственото, което мога да направя, е да публикувам тази история. Аз нямам много читатели. Но пък Нет широк, потребители много, може и повечко хора да си припомнят за тебе.

Да видим накратко за кого става въпрос;

Име – Слелена, Мена, римски вариант – Луна.
Професия – богиня на Луната, в пенсия.
По съвместителство същата длъжност се е заемала в част от древната история и от Артемида.
Известен мит, май само този, за Ендимион е останал, другите са потънали в забвение.
Спомената в няколко реда в “Старогръцки легенди и митове” от Николай А. Кун, с няколко реда и в “От Земята до Луната” от Жул Верн.
Ако някой се сеща за други митове, свързани със същата личност от митологията, ще се радвам да ги сподели.
От мен толкова за сега.

ПП. На тези, които ще останат възмутени от този текст и ще питат “ти правиш ли разлика между “Алла(х) аккбар и слава на Бог”, както неведнъж са ме питали ще препоръчам този текст: http://www.middleeastrising.com/palestinian-christians-we-say-allahu-akbar-too/ – повод за много сериозен размисъл.

ППП. Мислех да пусна това при бозите, ама от приказка се преобърна повече във филосовки напън, та го слагам в общия кюп, като в бозите ще сложа линк насам, заради все пак приказния елемент.