Monthly Archives: July 2011

Подаръкът на магьосника

Мракът и дъщеря миСукубата Анджела, джуджето Ралфи и вампирът Джордж на една маса с магьосницата Бранди и върколака Алекс. Къде? Естествено в кръчмата „Зелената котка”.

Кралицата на елфите, оплакваща мъртвата любов в Гората на въздишките.

Мъчат ви кошмарни спомени – Ловецът на спомени е насреща. Готов да помогне на всекиго, неспособен да помогне на себе си…

И преди всички тъмният маг. Безпощаден към всякакви злокобни твари. Понякога безразсъдно рискуващ, за да помогне на застрашените и беззащитните. А всъщност безкрайно самотен, с ранима душа. Тъмен маг – светла личност…

И още много фентъзи и фантастика, тук с приказен привкус, там с криминален, или пък клонящ към трилър.

Майсторска игра с думите. Богат, поетичен език близък на този на Бредбъри.

Всичко това в електронната книга със сбор от разкази и есета на магьосника на думите Сибин Майналовски, която той подарява на читателите.

Книгата е достъпна от много места, в различни формати.

Магьосникът би се радвал, разбира се, ако харесате подаръка му, да го почерпите. Може една бира, може каса бира… Според възможностите и желанието на читателя. В линковете по-горе пише, как би могло да стане. Като черпенето е по желание. Както и четенето разбира се.

За финал ще цитирам един кратък поетичен етюд от книгата, който е от любимите ми образци от творчеството на Сибин:

Спиш ли? Или не си сигурна? Нищо, затвори очи и прегърни въз-
главницата. Представи си, че прегръщаш мен. Знам, че не го заслу-
жавам, но въпреки това се отпусни за миг и не мисли за нищо. А
сега подай ръка. Нека полетим. Не се страхувай – погледни надолу
и и виж как нещо мрачно се отдалечава от нас с шеметна скорост.
Знаеш ли какво е то? Това са сълзите ни – твоите и моите, които сме
оставили зад нас. Това са хората, които ни напускаха през годините
– може би защото някой или нещо по-силно от нас им е подсказало
да не се бъркат в чувства, предопределени едно за друго. Това са
самотните дни, които сега изглеждат като прашинка, секунда, кратък
проблясък на нощта в очакване на изгрева. Не им обръщай внима-
ние – просто не си струва. Погледни вместо това наляво. Виждаш
ли онези двамата на морския бряг, които се прегръщат над лунната
пътека? Това сме ние, но в един друг свят, чието време ще дойде под
тъжно-веселата музика на блуса някой ден. Отдясно може би пък
забелязваш една призначна гора, която вместо с дървета е пълна с
гигантски бели рози, покрити с радостните сълзи на росата. Това са
сърцата ни, някога пусти, а сега кипящи от радост. Вдъхни с пълни
гърди въздуха, натежал от морска сол, въздишки и непредадени це-
лувки. Остави слънцето да погали косите ти със завист, осъзнавайки,
че никога няма да може да надмине усмивката ти. Погали пеперуда-
та, кацнала на очите ти, и си представи устните ми. Защото аз тази
вечер няма да съм до теб. Но утре… вдругиден… един ден вратата ще
се отвори и аз ще бъда там. За да не си тръгна никога и да изтрия от
мислите ти думата „самота”.
А дотогава прегърни възглавницата и заспи. Знам, че вече спиш.
Знам колко обичаш да спиш. Даже понякога ревнувам от самия сън.
Но усмивката, която пърха по устните ти, ме кара да се надявам, че в
сънищата ти аз вече съм пристигнал.
А ако сънуваш това, то със сигурност ще се сбъдне. Нали все пак
аз не съм нищо друго, освен твоят личен сън.

Автор Сибин Майналовски

Благодаря, магьоснико за подаръка!

Наръчник по комунизъм

Няколко пъти “по телевизора” съобщават за села, в които няма вода. В чешмите потича за по няколко часа на ден, или пък на седмица.

Съответно се изтъпанва кметът на изстрадалото селище и страховито заплашва, как ще глобява нарушителите, които поливат с питейна вода.

Това ми напомня случая, с абсолютно ненужното водохващане край Сапарева баня, заради което бяха бити хора, София и околностите й бяха подложени на безводен терор, и което работи всичко на всичко само шест месеца. Но определени хора прибавиха определено количество пачки към авоарите си. Нагледен, брутален пример за комунизъм в действие.

Тогава също се говореше “по телевизора”, и “във вестника” пишеше, как ония гадове, от Сапарево, Сапарева баня и Овчарци поливали градините си. Врагове на човечеството.

Мдаа. Погледнато формално хората са в нарушение. Питейната вода е за пиене. За поливане трябва друга.

Я да видим, обаче реално, как седят нещата. В селата, хората даже и да работят нещо друго, освен земеделие се прехранват основно от земеделски труд. И градините, които са в дворовете им, както и допълнителните земи, които от тях имат им осигуряват близо 90% от препитанието. Ако не поливат тези градини и не поят животните си (които също бяха споменати от вестоносците от ” телевизора”), буквално са обречени на глад.
(Всъщност освен от телевизията и от първа ръка знам за случай, при който в определено село, при стария кмет е имало вода, а при новия – проблеми, но това са подробности.)

Да, ама да не поливат с питейна вода. Хубаво, ама г-н кмете, осигурил ли си друга?
Има право да изисква този, който е осигурил съответните условия и тогава има право да следи, правилата да се спазват. Ама ако не си си мръднал пръста, да осигури не само промишлен водопровод, а и най-обикновен питеен с достатъчен дебит, на какво основание ще плашиш с глоби? Това си е злоупотреба с власт, откъдето и да го погледнем!

Ще кажете -селяндурите да не мрънкат, а да копаят кладенци. Ами те копаят хората. Които са късметлии – намират вода. Които са по-големи късметлии – намират даже топла вода, с която си отопляват и къщите, а и оранжерии правят.

Да, ама не всички са късметлии. А трябва да се яде. За да се яде, при селските условия на живот, трябва да се полива. И стигаме до администрацията, която по социалистически тертип, вместо да работи, предпочита да глобява.

Или, както писах и преди, властта предпочита да държи хората в постоянно нарушение и да си затваря очите. От време на време може някой да изгори за назидание и предупреждение, но негласно, нарушителите не се закачат. Виж, ако някой стане неудобен, управниците имат удобен повод да се разправят с него.

Типично по комунистически.

Та, за к’ъв преход говорехме, моля?

Погледнато формално, всичко е нормално

Погледнато нормално, всичко е формално, продължава известната фраза на акад. Балевски.

Погледнато формално, няколко хиляди български майки се оказаха … престъпнички. Защото получавали … детски надбавки.

Формално погледнато – някой мъдър .ХХХ. писал, че ако дават децата си на детска градина, нямали право на детски надбавки. Защо да нямат – господ знае. Детските градини не намалява разходите по отглеждане на децата, а и който не знае, въобще не са безплатни. Сериозно.

До преди 10-ина години тази простотия я нямаше, после не знам кои малоумен боклук реши да “пести” точно от детски надбавки!
И сега в страна с отрицателна раждаемост най-големите врагове на държавата се оказват семейства, които са си позволили да родят деца. Формално погледнато – виновни са.

Гледах някои репортажи за подобни “престъпнички”, още от както държавата тръгна да с ги гони. Някой наистина може би са искали да изхитруват и са били наясно, че правят административно нарушение. При други казусът наистина беше доста завързан и дали са в нарушение на нещо или не зависи от добрата воля на даден чиновник. Но всъщност няма значение. В “правото” съществува подлия принцип, че незнанието на нещо не оправдава нарушаването му… И законът прави престъпници хора, които искат да осигурят някакви нормални условия за децата си.

А сега държавата “щедро” била опростила …. лихвите…. Нямам думи. Осанна!

Формализмът е голяма работа.

Хора биват изхвърляни от къщите си – добре, не са могли да си платят вноските по кредита, макар че в много случаи биха могли след някаква отсрочка. Добре. Обаче се оказва, че въпреки, че остават на улицата, пак са длъжници на банката, а отнетото жилище не е достатъчна компенсация за неплатения кредит. Въпреки, че именно то е заложено.

Формално, бан(к/д)ата е в правото си. Хем да вземе залога, хем да иска още пари.

Престъпник влиза в нечий дом и си получава заслуженото. Държавата вкарва защитилият се собственик в затвора. Много такива случаи има. Формално, нали….

Около Илиянци има една затворена улица. Защото е превърната в паркинг. Тук вече не знам кой формализъм е проявен, официалният, или оня, с дебелите пачки под масата.

Тъкмо тая сутрин гледах, как хора, закупили жилище плюс паркомясто, или гараж, се оказва, че не притежават въпросното място за паркиране. Нищо, че са платили едно десетина хиляди евро в повече. Гаражите се оказват собственост на строителната фирма! Разни чичковци редиха разни буламачи, как ако в договора не пишело, че купуваш “идеална част” реално не притежаващ нищо, въпреки че идеално си си платил като поп… Желязно подплатени със законови аргументи! Формално погледнато, може да си плащаш и да не получаваш и това си е “редно”…

Това ми припомни други подобни случаи преди време, в които строителни фирми пускат около новопостроени блокове платени паркинги. По закон, около жилищен блок трябва определен процент от площта да е заделена за места за паркиране. И фирмите спазили изискването. Обаче в закона не пишело, че тези места трябва да са за живущите…

Формално фирмите са прави. Неформално на фирмаджиите и защитниците им бих отредил по един нагорещен железен лост в определени телесни отвори…

За любителите на формализма, ще напомня:
Съдът осъди Мануела Горсова да плати едни 21 хиляди лева. Жертвата на престъпление трябва да плаща разходи по делото срещу престъпника. Жертва, на която всеки ден “живот” струва над 5000 лева, “благодарение” на въпросния престъпник.
Формално сигурно присъдата е издържана отвсякъде.

ПП
Една близка по темата статия:
За работодателя, чувала със стотинки и аплодисментите с една ръка
Интересна е позицията на авторката.

Sofia Rocks 2011

Нощта между 8-и и 9-и юли 2011 ще е една от нощите, които няма да се забравят.
Първо отново да благодаря на Z-Rock за билета, с който се сдобих благодарение на тях ( да не вземат да ме включат в черния списък, че тази година билетите от Z-Rock ми идват като на крокодил представители на обувната промишленост…)

Тук малко ще сменя приповдигнатия тон обаче и както преди облаях Тикетпро, сега ще поръмжа срещу Eventim…
Купих от сайта им билет за дъщеря ми, с опция за получаване в офиса им. Е, каква беше ползата, че платих онлайн, след като в офиса трябваше да чакам близо час…

Бяха оставили едно момиченце да дава билети, да продава и да връща пари за Sonisphere. Да бяха сложили двама души, един да връща и друг да продава! Иначе момичето работеше много бързо, но опашката беше голяма. В офиса имаше и още една дама, явно шефка, която обаче не се включи в билетопродаването, защото явно имаше да покорява върхове в пасиансореденето… Всъщност може и да не съм справедлив към жената – може пък да си е избирала прическа в Мрежата…

Както и да е, отново се затвърждава мнението ми, че от подобните агенции, само Ticketstream са на ниво.

И да се върнем към приятната част. в 16 и малко се озовахме на стадиона, до оградата разделяща front stage и простосмъртните стърчащи, където обаче видимостта беше много добра, под опожаряващите лъчи на юлското слънце, където SHEKY AND THE BLOODRAIN ни изненадаха много приятно. Досега Шеката го знаех, като някакъв шеметен тип, който се маймунясва в “Денис и приятели”. На стадиона обаче ме потресе с гласа си – невероятен глас! Цялата група свириха перфектно, песните бяха добре подбрани, а Шеката покоряваше без да се замисли, много високи вокални върхове. Евала Шека!

Под жаркото слънце започнах да чувствам колко остро липсва маркучът от концертите на Manowar. Както съм казал – групата, която обръща най-голямо внимание на феновете си е Manowar. Това е. Освен въпросният маркуч, с който съпорта на групата разхлаждаше прегрялата тълпа, също раздават и вода за пиене, независимо от кетъринга на организаторите. А именно на този Sofia Rocks водата взе че свърши много рано на павилионите. (А имах поне 10 причини, да не пия бира, които нямам намерение да споделям, така че общо взето последните часове от фестивала и за двама ни минаха мъчително) Още за кетъринга – абе не знам как го правят, но в Каварна спокойно можеше да се нареди човек и да си накупи каквото му трябва в почивките между групите. Всъщност и миналата година и на AC/DC и на предишния Sofia Rocks май беше така. Тази година нещо организацията от тази гледна точка беше изключително зле. Да не говорим, че освен бира и вода, която свърши имаше само някакви горещи кучки… Но да минем, както казах към приятната част.

Пет минути преди началният час се появиха Slade – любима група от ученическите години.
В началото прозвучаха малко тихичко, но скоро нещата се оправиха и не разбрах, това неуспешен опит за майтап ли беше, или някой тоноператор беше придрямал от жегата 🙂

Абе, само на мене ли ми се струва, че на моменти малко звучаха като разпасана банда? Но не може да се отрече, че старите момчета се раздадоха изцяло. Mal McNulty, въпреки че беше попрегракнал, както и Dave Hill изкараха всичкият възможен потенциал на дробовете си. John Berry ефектно на два пъти замени баса с цигулка. Е, за краткия сет на групата, много хитове бяха пропуснати. Не чухме Rock and roll preacher, или Ooh La La In L.А. да речем. Но с удоволствие пригласях на Look Wot You Dun (това колко съм го въртял – плочата има дълбоки резки точно на тая песен…). Прозвучаха и Run Runaway , Coz I Luv You. Естествено, не мина без My oh my, за да завършат краткото си представяне с Feel the Noize.

След глем звученето на Слейд, “Саксонците” от британските острови се стовариха като чугунена преса. Biff Byford се забавляваше да замеря публиката с бутилки минерална вода. Стегнато, от песен в песен Saxon успяха да вместят повече от 10 песни в краткото време, което им беше отредено.
Тогава зърнах пред мен, в “зоната на отличниците” една дама, която подрусваше кръшен кючек, под металните звуци на Saxon… Помислих си, че може би не би било проблем и човек да играе туист под звуците на Ивана да речем, ама нещо нямам намерение да опитам.

След яката подгрявка на трите групи, дойде време “Механиците” на Майк Ръдърфорд да успокоят напрежението. Много добра идея, по средата на фестивала да бъде вмъкната група, като Mike & The Mechanics. Приятна, релаксираща музика, перфектни изпълнения. За съжаление доста народ недоволстваше срещу “механиците”. Обикаляйки из стадиона, чух и част от такъв диалог – “.. те Saxon минаха отдавна” – редеше сърдит метъл по телефона – ” сега се изляха едни бози и чакаме оня…” . Хора разни. За щастие, много фенове се кефеха искрено на красивата музика на Mike & The Mechanics, танцуваха и пригласяха на моменти.

На такива събития е забавно човек да се разходи по терена. Виждат се всякакви чешити, шапки от корите за бира – тип “корабче”, “навес” и “палатка”, какви ли не надписи по фанелките и татуировки.
Точно до оградата, до която бяхме виснали имаше четирима симпатяги с жълти фанелки с надпис “Аз слушам Жудас, А ти?” 😀 Някои хора даже ги помолиха да ги снимат. Абе ситуацията си заслужаваше жълтата фанелка…. :D. Оказа се, че и от средата и края на терена има много добра видимост към сцената, особено за “тежко въоръжен” с бинокъл тип, като мене. А озвучаването наистина беше перфектно и се чуваше много добре навсякъде по терена без заглъхвания и изкривявания. Единствено на Mike & The Mechanics ми направи впечатление, че басът беше несъобразено усилен и трещеше (вместо да удря в крачолите и стомаха, както си е редно 🙂 ).
Неприятното, ако си се загнездил напред и тръгнеш да обикаляш е връщането в първоначална позиция – човек събира доста сърдити погледи, на новопридошли “металурзи”, въпреки извиненията, които раздава наляво и дясно. Е, ако всичко мине само с лоши погледи – добре ;).

Та дойде и момента WHITESNAKE да излязат и да подлудят тълпата. Ковърдейл ми е трудно да го възприема изрусен, макар че отдавна се движи с такова оперение. Но той си знае.
Важното е, че определено си е повъстановил доста гласа, звучи близко до предишния му и не разчиташе толкова на беквокалите на останалите от бандата, както на предишния концерт в София.
Тук се замислих, какво общо имат освен емблемата на заден фон тези WHITESNAKE, с ония с Джон Лорд и Йън Пейс, или пък с Don Airey … WHITESNAKE – това е група-човек, както беше и Rainbow да речем, останалите, са временен пълнеж, който може да бъде сменен всеки момент. Но пък какъв човек – който с две танцови стъпки е способен да накара многохилядна тълпа да зареве, да не говорим, когато запее… Изредиха се класики като “Love Ain’t No Stranger”, “Is This Love?”, здрави китарни сола, надсвирване между двамата китаристи, соло на барабани – както си трябва по класически рок-тертип. Докато стана време за “Here I Go Again “, когато публиката буквално заглуши групата, въпреки че уредбата беше усилена най-много, в сравнение с досегашните групи!
Накрая нощният покой бе разстрелян окончателно със “Still of the Night”. Накрая, в отговор на мощните овации Дейвид изкара началото на “Soldier of Fortune” без съпровод, може би да потвърди, че гласът му си е на мястото.

След “змията” над сцената се спусна чаршаф с епитаф… т.е с надпис Epitaf. Ясно беше, че зад него се забъркват магии и се твори шоу, подобно на Рамщайнското. Е, пиротехниката отстъпваше на тази на Рамщайн, но за сметка на това имаше лазерно шоу.

По някое време, 15 минути след обявения час – 23 DC, които ромоляха по уредбата спряха, за да започне с мощна сила… Сабат… Много хора не възразиха и даже пропяха с Ози. То и аз нямах против, ама все пак чакахме Джудас. Както и да е, след малко Ози бе прекъснат, чаршафът падна и касапницата започна. Сцената се превърна в адско-индустриална, или индустриално-адска местност, и Judas ни преведоха през голяма част от музикалната си история.

Не бях гледал до сега Judas на живо и Rob Halford ме впечатли с непокътнатия си глас, с който през всичките два часа на концерта не се поколеба пред никоя височина или извивка.
Също ме впечатли и със здравите си нерви. Цялото шоу изкара навлечен с по 7-8 кожи, ямурлуци и астрагани, а въпреки късната доба, времето трудно би могло да бъде наречено прохладно. Но жегата под ямурлуците явно не му пречеше да пее перфектно, като си “взе почивка” само на “Breaking the Law”, където публиката го измести изцяло, а той реши да не й се пречка много 🙂 Не пропусна да спомене и шоуто на Слави, който явно нещо го е ядосал здраво, защото съм чел интервюта с Халфорд, където също споменава Слави, бе не точно с добри чувства. 🙂

И накрая след стандартния бис от 3 или 4 песни, когато решихме, че Judas бяха до тук, даже прожекторите на стадиона просветнаха, Халфорд и компания се появиха пак и завършиха с игривата “Living After Midnight “. Този път окончателно.

И да отговоря задочно на въпроса на Елена Рзоберг дали рокът ще оцелее, й на който не успях да отговоря адекватно в радиото? Като гледам колко малди хора се ориентират към рок-музиката, като видях двадесетина и по-малко годишни, как дивеят на класиците като Снейк и Джудас, да не говорим че имаше и младежи до мен, които знаеха и песните на Слейд! Също имайки предвид групата на Шеката, която видях на живо, както и много нови български групи, които правят разкошна музика, на които Z-Rock дава трибуна и като стигнем до ученическите групи, които забиват в The Box и познават добре рок-класиката отговорът е един – не, Рокът ще живее още дълго, независимо от пророчествата за скорошния му край.