Tag Archives: концерт

Дългото сбогуване

Когато преди две години Deep Purple минаха през България, поредна спирка от прощалното им турне, мислех че ги виждам за последен път на живо. Е, съдбата даде още един шанс.
Групата реши да “повтори” някои от страните, през които вече мина “Дългото сбогуване”, където по техните думи са били най-добре приети.
България бе включена в това число и имах щастието да изживея още веднъж емоциите, които само Пърпъл са способни да създадат.

Deep Purple са една от най-любимите ми групи, не съм пропускал техен концерт у нас, без този в Пловдив, който беше след сета им в Каварна (на който обаче бях), обаче почти не съм писал за техните концерти.

Всъщност е много трудно да се опише концерт на Пърпъл. “Това и това изпяха, в толкова започнаха, в толкова свършиха, в този концерт наблегнаха предимно на класики” – това са данни, които лесно могат да се вземат от статистиката.

Магията обаче, приказката, която магьосниците от групата ни дават да изживеем и която продължава дълго след последните аплодисменти и продължителното излизане от залата и претъпканите тротоари около нея няма как да бъдат предадени с букви. Не знам, може би някой вълшебник на словото, който умее да прави същите магии с думите, както петимата музиканти с нотите би могъл, но не и аз. (Мда, нивото ми на боравене с думите е не по-високо от това на Ринсуинд с магиите за съжаление.)

И наистина, как може с думи да се предаде невероятната хармония между петимата, как едни и същи песни звучат по съвсем различен начин на всеки концерт, как различни инструменти свирят заедно, сякаш са един и как невероятни импровизации се леят спонтанно. Белият лист или екранът не могат да възпроизведат акустичните водопади, изригнали от китарата на Стив Морз или стихията, която предизвиква Дон Еъри всеки път, когато има възможност да се развихри. Как “Рондо а ла турка” съвсем естествено преминава в “Мари бабо гърбава”… Нали, те са съвсем близки, преходът между тях е само няколко движения на пръстите, но на музикант от ранга на Дон Еъри. Или другите двама магьосници, Пейс и Глоувър, за които ако кажем че просто поддържат ритъма ще е направо обидно.

Цялата магия няма да е магията на Deep Purple без гласа на Гилън. Гилън, който макар да е отдавна далеч от върховата си форма не ползва плейбеци, симбеци и подобни тарикатщини, до които прибягват огромна част от съвременните изпълнители, а се раздава до край.

Не, концерт на Deep Purple не може да се опише, трябва да се преживее. За съжаление остават малко възможности за тези, които са пропуснали. Догодина прощалното шоу продължава, който успее да ги засече някъде по света няма да съжалява.

Да не пропусна още един реверанс към българската публика – “Тихо се сипе първият сняг”, естествено пак от клавишите на Дон Еъри. Реакцията в залата ви оставям да си представите сами.

Въпреки че музикантите изглеждаха в перфектна физическа форма, както казва Глоувър в едно интервю: “идват времена е които телата отказват да правят това, което волята иска”. Нормално е желанието на ветераните да прекратят активната концертна дейност. Остават още неизвестен брой концерти от “Дългото сбогуване” и изявите на сцена на великата група ще останат в историята. Да им пожелаем здраве и дълъг живот и да се надяваме, че ще успеят да ни зарадват с още нови албуми. Догодина чакаме поредния, записите за който петорката завърши наскоро.

Varna Mega Rock 2018

Varna Mega Rock 2018Съчетанието от море и рок е невероятно. Който не го е пробвал, трудно ще разбере. Преди близо 15 години Кметъла откри точната формула и започна приказката, която се надявахме, че ще е без край. Е, край наистина няма, само приказката малко се измени.

Тази година рок фестът се върна на морето.

Да, магията на малкото градче липсваше, но все пак бяхме близо – на една сричка разстояние. А и мястото, което бяхме избрали за бивак позволяваше пеша през Морската градина да отиваме до феста, сравнително изолирани от напрежението, хаоса и досадата на големия град.

Фестът бе разкошен. Удоволствие, релакс, настроение.
Този фест за мен беше и малко по-специален. За първи път от много време бяхме отново на един и същи концерт с дъщеря ми.

Понеже сега не бяхме на километри от мястото на събитието, стигнахме още за началото на втория ден (първия – 18.08, петък нямаше как да го посетим). Или поне тези от нас, които искаха да отидат от начало.

Krossfire се оказаха много приятна изненада. Всъщност, спомням си, че ги бях слушал при Буги и си ги бях набелязал за проучване, но съм ги забравил. Е, след този фест ставам твърд фен и започвам да следя развитието на групата.

Аз съм голям почитател на Николо Коцев
и всичките му проекти, включително на “Кикимора”. Българският проект на маестрото не разочарова и този път. С новия вокалист направиха страхотно представяне, а Никола Здравков показа страхотни вокални умения.

Kamelot
Както и преди съм казвал,
много обичам музиката на Камелот… на запис. На живо този път бяха малко по-добре от преди, но… Трябваше да пускам вечерта техни записи, за да убедя останалата част от компанията, че музиката им си струва, просто на живо нещо не им се получава.
Вярно, die hard феновете бяха много щастливи, че ги виждат, но едва ли са спечелили още почитатели сред тези, които не ги познават.
Сори пичове, само с “хе-хе-хе, хо-хо-хо” гарнирано с еднообразен ритъм през целия сет не става.

Не случайно наричат Глен Хюз Гласът на рока.

Слушали сме много страхотни вокали и преди, и на този фест, и на Hillsof Rock преди месец, но чуеш ли Глен, разбираш че чуваш Гласът! Просто трябва да се чуе, не може да се обясни.
Комбинацията от Глен + Б.Т.Р. я бяхме слушали и преди. Този път обаче липсата на Кирил Божков се чувстваше осезателно. Песните бяха аранжирани в малко по-бавен вариант и се усещаше някакво напрежение сред музикантите. Но това не попречи на Глен да се раздаде докрай и да ни “зареди” с прекрасно настроение.
Глен беше и единственият изпълнител, който почете загиналите преди дни на вълнолома деца с минута мълчание. Предполагам, другите изпълнители не са знаели за случая, а той бе от седмица в България и определено се интересува от местата, които посещава. Когато говори за децата, извика преводачка, за да станат ясни думите му за всички.

На втория ден, поради наличието на името “Конкурент” в списъка, повечето решиха да отидат направо за Апокалиптика. Някои от нас обаче, направихме грешката да тръгнем за да чуем Bendida.

Е, не ги чухме.
Сега, предупреждавам – ако търсите хейт, мястото не е тук.

Имаше проблем. Направих си труда да проуча случая, до колкото мога. В крайна сметка се оказа, че екипът или оборудването на Nightwish e закъсняло. Дали и от страна на организаторите е имало грешки, каквито спекулации имаше, или само от страна на екипа на групата, няма значение. Единственото, за което организаторите не се сетиха беше, да публикуват на сайта и във фейсбук, какво се случва и защо не отварят вратите. Иначе на телефонни обаждания отговаряха, а Цонко Цонев лично е обикалял и двата входа, да дава информация. (Е, можеше и някой лист на вратата да залепят – хората пред вратата се сменят. Но разбирам, че хората са били притеснени и в такава ситуация човек не може да се сети за всичко.)
Оказва се, че не са пуснали хората вътре, поне да могат да си купят вода (или бира де), заради мениджмъта на Nightwish, които са заявили, че ако хората влязат, ще отменят концерта. Не им прави чест, определено. За неразбралите, обяснявам: нямам предвид групата, а шефовете на екипа ѝ. Същите тези хорица не са давали и достъп до сцената и микрофоните, за да могат организаторите да обявят по уредбата, какво се случва.

Много помия се изля из Нет-а по адрес на организаторите, но много обстоятелства не зависят от тях. Имаше закъснение и на предишния концерт на Nightwish, заради което SEVI не можаха да свирят. По-рано в София Def Leppard бяха започнали чак след полунощ, пак по технически причини. И по света често се случват подобни проблеми. Няма нужда от хейт. Организаторите се постараха и направиха страхотен фест и заслужават уважение и благодарност.

След закъснелия вход Apocalyptica тутакси отвяха всякакви остатъци от разочарование и напрежение и вляха свеж адреналин в публиката, който изригна под формата на скокове, викове и разбира се песни – близо 80% пяха песните на Металика. Освен четиримата челисти, не трябва да пропускаме барабаниста, който и като сценично поведение, и като умения също впечатли.

И накрая Nightwish. Богата музика, невероятно шоу. Nightwish, може да прозвучи за някого пресилено, но са група от ранга на Пинк Флойд. Много качествена и съдържателна музика, както и много силно шоу и ефекти. Рядко съчетание на еднакво добри умения както на музикално, така и на визуално ниво. (Спорът Флоор-Таря ще го прескоча. Аз съм за Таря де… Е добре, казах го. Но спирам до тук.)
Nightwish, които знаем че предимно се държат доста резервирано, явно бяха в добро настроение и доста често се “заиграваха” с публиката.
Хора от компанията, които бяха следили сет-листите от предишни концерти на групата, забелязаха, че при нас те изпълниха повече песни, отколкото на повечето други концерти. И наистина – сетът бе обявен за час и 30 минути, а те свириха час и 45. Накрая направиха нещо, което принципно не правят – бис.
Така че финалът и на вечерта, и на феста бе върховен.

Само да спомена звука. А бе, на тези тон-режисьори, оператори и т.н. няма ли кой да обясни, че освен контра и субконтра октавите има и още няколко?
Не, пак няма да хейтя. Като физик (макар и бивш) съм наясно, че на открито със звука положението е сложно. На стадион, особено голям има пространство, където има относителен завет. На мястото, където бяхме вятърът си духаше свободно, създават се завихряния, заради водните пари има участъци с различна плътност. Ниските честоти, понеже са с голяма дължина на вълната “не се впечатляват” от това и си вървят, докато с по-високите се получават разни явления, известни от часовете по физика и които ще прескоча. Озвучителите не могат да влияят на тях разбира се, но биха могли да намалят малко ниските, за да се чуват по-добре и другите честоти. Не че искам да уча някого, как да си гледа работата. Давам идея само.

Сега нещо, на което не знам колко хора са обърнали внимание, но беше много добре направено – сцената. Да, сцената беше висока. Достатъчно висока, на нивото на главата на средно висок човек и се виждаше чудесно от всякъде. Не, както на други места се е налагало да се опитваме да се трансформираме в жирафи, та да видим поне някое ъгълче. Мултимедията също беше страхотна, имаше и екрани по-назад, за хората, които не са успели да се приближат достатъчно. Снимаше се от много гледни точки. Отлично свършена работа.

Varna Mega Rock 2018 беше едно чудесно преживяване, което ни зареди с много настроение и остави много приятни спомени.

We’ve got the power. We are divine!

14-и декември 2017. Зала “Арена Армеец”.  Последните закъснели зрители търсят местата си по трибуните. Музиката, която забавлява зрителите преди да почне концертът постепенно се усилва. Светлините угасват и…

Отидох на този концерт със смесени чувства. От една страна да видиш Киске и Хансен отново в Helloween е събитие, което спокойно  може да се нарече историческо. От друга, лошият звук при концерта през 2007-а и не много доброто представяне в Каварна през 2014-а година (плюс повече от отвратителния звук) ме караха силно да се колебая, дали да ходя на този концерт. Докато приятел от Каварненската компания “ме изнуди” да отида… За което съм му изключително благодарен.

Още с първите акорди на песента Halloween стана ясно, че притесненията ми са били напразни. Звукът беше чист (като се има предвид, че става въпрос за Арена Армеец – място славещо се с отвратителна акустика) и балансиран. За първи път на концерт на Хелоуин чувах ясно вокала до такава степен, че можех да различавам отделните думи.

Като цяло, шоуто бе невероятно! И “невероятно” е слаба дума. Нищо не бе пропуснато. Лек хумор, заигравки между членовете на групата и с публиката. Страхотна мултимедия. ( И топки 🙂 )

И разбира се музиката. За близо 3 часа чухме може би всички емблематични песни на Хелоуин от различните им периоди, като всички на сцената се раздадоха максимално.

Анди Дерис за разлика от последният път, когато го гледах беше в много добра форма.

Но Киске е голям! Не, Киске е велик! Казах ли вече? Михаел Киске е бог!
Невероятен обхват (от бас-баритон до висините, които малко тенори могат до достигнат), невероятен тембър. И абсолютно запазен през годините глас.

Разбира се Кай Хансен също беше там, изпя три или четири песни и през другото време чино свиреше като трети китарист, като никоя от китарите не беше “в повече”. Трите китари на моменти постигаха страхотен щрайх-ефект.

На концерта “участва” още един от създателите на Helloween – починалият Инго Швихтенберг. На мултимедийната стена гледахме негово соло, след което Дани Льобле свири заедно с него, като постигна пълен синхрон.

Може би върхът на концерта бе изпълнението на “Keeper of the Seven Keys”, когато Киске демонстрира пълните възможности на гласа си, след като малко преди това със Саша Герстнер неочаквано направиха “Blue Suede Shoes” на Елвис Пресли.

Но и най-хубавите неща, даже и да са по-дълги от стандарта свършват. След шеметно изпълнение на“I wont out”, сред много овации и след много поклони и селфита с публиката музикантите се изтеглиха и дойде нашият ред да търсим своя път навън, заредени задълго с енергия от един невероятен концерт.

Накрая малка забележка към организаторите. Организацията беше почти перфектна, като изключим декларациите за непълнолетни – в нашата група имаше потърпевши на недомислицата, която бе сътворена. След като чакаш 15-20 минути на опашка, за да достигнеш до проверката за оръжие научаваш, че трябва да вземеш декларация от касата – една единствена такава имаше на близо 100 метра, където даваха декларации и продаваха билети едновременно. След което, като я попълниш, трябва с детето да се наредиш пак на студа да изчакаш реда си отново. На всички други концерти досега декларациите бяха при проверката на билети.

10.03.2017 – Accept && Sabaton

Макар и със закъснение, да отразя и този концерт.
Това беше много чакан концерт. Събрахме се почти цялата Каварненска агитка. От Бургас, от Търговище плюс пребиваващите в София индивиди. Приятна среща в едно от заведенията в периметъра на Интер Експо център, където беше преместен концертът, заради многото желаещи за билети. С приповдигнато от разговорите настроение се придвижихме до входа. Проверката не беше този път особено сериозна, май можех и брадва да вкарам в залата, ако имах желание.
Влязохме.
Първото разочароване ни халоса на първата крачка, под формата на кънтеж от празна ламаринена кутия….
Залата се оказа някакво хале за изложба на промишлена техника. Съответно да бъде озвучено сносно, явно са трябвали средства, които парите от билетите не могат да покрият. Затова звукът беше, хм, ужасен е меко определение. Само Accept звучаха малко по-добре. Явно ветераните имаха скрити козове в ръкавите си и ги използваха, за да могат да се представят на ниво.
Не искам да казвам, какво мисля за човека, избрал тази зала… Няма да го кажа. Но повече в Интер Експо център няма да стъпя за концерт, независимо кой ще дойде.

Второто разочарование беше сцената. След като всичко свърши, отидохме да я видим. Нямаше и метър височина! Оградата пред нея, зад която стояха охранителите бе повече от 2 пъти по-висока! Съответно, ако не си на първи или втори ред, не можеш да видиш почти нищо. Само понякога някоя глава на някой от музикантите се виждаше над тълпата! А, да. Барабанистите на 3-те групи бяха поставени нависоко и можахме да ги видим.
Виж, за човека, избрал тази сцена вече какво мисля…. Не, няма да го кажа. Няма…. Но на първия все пак бих простил някак си. Но може тия двамата да са един и същ човек. Не бих се учудил. Талантът не спохожда всички все пак…

Все пак да споделя и за самия концерт.

Twilight Force откриха. Не ми бяха известни, но след като ги чух, разбрах защо.
Правеха приличен power metal. Бяха с интересни облекла,символизиращи героите от песните им, но заради “прекрасната” сцена, почти нищо не видяхме, а и много-много не чухме, поради другия проблем със залата.
Вокалът им звучеше зле. Мислех, че е пресипнал, но после от записи установих, че всъщност толкова си може. Е, те са сравнително нова банда – на 6 години, може занапред да станат по-добри.

След откриващата група и последващата я почивка дойде ред на Тевтонците от Accept.
Те не заложиха само на класики. Откриха със Stampede, чухме и Final Journey, както и станалите вече класики от новия период на групата Stalingrad и Teutonic Terror.
Този път за съжаление импровизациите върху руски мотиви бяха съкратени до минимум – уви, групата не бе хедлайнер в случая и нямаше време. Малко повече импровизации върху Für Elise имаше при изпълнението на Metal Heart. Иначе тевтонците свириха много стегнато, без никакви паузи между песните и успяха да вкарат 10 песни за единия час, с който разполагаха. Естествено, най-значимите песни, без които не можем да си представим концерт на Accept не бяха пропуснати и след едно вихрено изпълнение на Fast as a Shark, последва Metal Heart и след споменатата Teutonic Terror сетът завърши с неизменната Balls to the Wall.
Уви, дойде време ACCEPT да станат подгряваща група. Е, води се “почетни гости” или “специално участие”, но напрактика си е подгряваща група.
Кен Хенсли беше писал, как са “участвали специално” на концерт на група, която 3 години по-рано ги е подгрявала. Какво да се прави. Лафът за “gloria-та” и “mundi-то” си важи в пълна сила. (Кротко! Тая глория не е оная Глория, не рипай върху масата. За други работи си говорим!)

Sabaton обаче отдавна минаха периода да са подгряващи, а до “специалните участия” има още много време.
Шведите бяха подготвили доста различен сетлист, спрямо последния път, а и ефектите бяха много по-богати. Пушеци, гърмежи, огньове. На сцената, освен задължителния “танк”, носещ телесата и инструментите на барабаниста имаше и още оръдия и други джаджи. Музикантите сменяха облеклата според песните – на Sparta бяха със спартански плащове, шлемове и размахваха копия, на Carolus Rex Joakim навлече съответното сетре с якичка от онова време. Уви, от всичко това виждахме само мънички детайли заради тъпата сцена. Да бяха я вкопали в земята ефектът щеше да е подобен. Виждахме само как Hannes налага тъпаните и клиповете на екрана зад него. Да, имаше мултимедия, което е плюс, но почти нямаше излъчване на кадри от концерта, а основно клипове.
Този път липсваше Thobbe, с неговите майтапи на доста добър български. Уви, човекът напусна преди около година. Наследникът му Tommy Johansson обаче освен китарист е и калвирист и на The Final Solution изкара клавирната партия, докато Joakim обикаляше по сцената. На тази песен бе включена камера в гръб на музикантите. Идеята беше да се видят на екрана хилядите “фенерчета” от телефоните на публиката (добре, че запалките имат заместител вече 😉 ), но за нас това беше възможност най-после да видим самата сцена, огньовете в двата ѝ края, както и самите музиканти.
Иначе сетът на групата беше разкошен, Sabaton винаги се раздават докрай и знаят как се прави шоу.
Всичко щеше да е чудесно, ако не беше помрачено от лошата видимост и ужасния звук.
След като Accept звучаха прилично за тази зала, очаквах същото да е при Sabaton, но уви, не. Не знам старите кучета дали имаха както Europe някакви специални усилватели, или си водеха свои озвучители, но се справиха доста добре с кънтенето в промишленото хале, набедено за концертна зала. Но при Sabaton не се получи и звукът може би бе по-лош и от този на Twilight Force.

Да не съм само негативен спрямо организаторите, ще вметна, че бяха осигурили достатъчно химически тоалетни в двора на Итер Ескпо и опашките пред тях вървяха бързо.

След този концерт, притесненията ми са, че същите тези хора организират и “Midalidare Rock Fest“, който май тази година ще замени феста в Каварна – от там още няма никаква информация за фест, така че заключаваме, че е отменен.
От друга страна, мисля че организаторите са същите, които правеха Каварна-рок през последните години и както бях писал, ставаха все по-добри. Надявам се и те да са били изненадани от условията в залата и не са имали време да реагират адекватно, но за Midalidare ще се подготвят много по-добре.

Myrath – 25.11.2016

Честно да си призная, до миналата година Myrath ми бяха малко извън полезрението. Знаех, че мои приятели ги харесват много, но не знам защо, не се бях заинтересувал от тях. За щастие, на тазгодишния Каварненски фестивал ги видях на живо. Още на втората песен вече им бях фен! Сетът в Каварна бе завладяващ, а когато накрая музикантите обявиха, че в края на годината ще дойдат в София, знаех че ще съм на линия. Всъщност, двама от каварненската група решихме, да следим, кога ще дойдат и да се постараем да не изпуснем събитието. Така че, въпреки слабата реклама (за това малко по-късно), научих датата и малко преди началото заехме позиции в Joystation.
В Joystation за последно съм влизал, когато още беше “РУМ-Студентски град” (тоест – не съм). За това бях приятно изненадан от обстановката, от мултимедията – 3 големи екрана около сцената и един отстрани – зад бара. Единствена забележка е липсата на гардероб – би могло срещу лев-два да се осигури възможност хората да си оставят дрехите някъде.
След като започна концертът, последва и другата приятна изненада – кристалният звук без никакви изкривявания и паразитно ехо. Тогава загледах тавана и стените – имаше звукопоглъщащи покрития на определени места. Явно някой много се бе постарал, да се получи от бившия универсален магазин добра зала за музикални събития!
Точно в 20:00 Velian забиха. Абе, пичове, атомния часовник в Берн да не би да го сверяват по вас! Такава точност при начало на концерт до сега не бях виждал.
Velian са разкошна група. За съжаление доста различна от Myrath, за това голяма част от публиката не бе особено ентусиазирана от изпълненията им. Което не попречи на музикантите да се представят по възможно най-добрия начин. Освен с хубава музика Velian радваха окото и с външния си вид. Кой с фрак, кой с шотландска поличка, а барабанистът – в униформата на Харабейшио

След скоростно изнасяне на оборудването на Velian и кратки донамествания на това на хедлайнерите, Myrath … ще бъде много изтрито клише да кажа, че ни потопиха в магията на музиката си, но всъщност усещането беше точно това!
Тук се налага да направя малко отклонение, понеже чувам доста предразсъдъци относно музиката на Мират.
Не, Мират не свирят чалга! Мират свирят метъл.
Да, Мират използват ориенталски ритми и орнаментики, но музиката им не е “ориенталска”. И изобщо не ползват само ориенталски похвати – имат и песни, в които няма изобщо такова звучене.
За почивка – малко Myrath:

и продължаваме. Относно ориенталските похвати, те са много ефектни в ръцете на добрия музикант. Не случайно големи имена ги ползват. Например Ричи Блекмор много често използва ориенталски орнаментики, има и цели песни, базирани на тях. За Пейдж и Плант да не говорим. Предполагам сте чували тези имена. Шегувам се, разбира се. (В смисъл, въпросът е шегата, а не похватите на въпросните гиганти в музиката).
Всичко е въпрос на майсторство. Както и българката народна музика дава много богати възможности в ръцете на таланта, каквито произведения, базирани на нашата народна музика имаше на “Щурците”, “Диана експрес”, “ФСБ”, но и колко много боклуци бяха написани, само за да се ползват народни ритми. Проблемът не е в даден похват, а в таланта. Мират определено имат много талант.
В Каварна Мират бяха страхотни. В Joystation бяха разкошни. Понеже бяха хедлайнери, а и заради обстановката, тъмната зала и т.н. изживяването бе изключително.
За почивка – още малко Мират:
https://youtu.be/AuFjuuw4oxY
Накратко – Myrath означава много здрав метъл плюс прогресив елементи.
Музикантите “хванаха” успешно публиката и я държаха до край. Контактът с публиката бе буквално директен. Zaher а и другите музиканти често се ръкуваха с хората, които успяваха да ги доближат. А малкият Иван, предполагам никога няма да забрави, как е стоял на сцената и публиката е скандирала името му!
Към края на сета музикантите помолиха зрителите да поседнат на пода, а Zaher застана по средата като древен разказвач и подхвана история от незапомнени египетски времена…
От всички изпълнители, които съм гледал на живо, единствено Таря се осмели да пее сред публиката.
Всичко хубаво, но разочароваш беше относително малкия брой хора, които дойдоха. Всъщност залата бе пълна, но можеше далеч по-добре. Мисля, че при добра реклама би се напълнила зала от мащаба на “Универсиада” поне. Виж, реклама чух само по радио “1 рок”. По най-слушаното рок радио – Z-rock не чух ни веднъж, въпреки че там редовно рекламират други събития в Joystation. Нито пък по StarFM.
Ако “1 рок” не са разрешили реклами по други медии, понеже май имаше връзка концертът с тяхно събитие – кофти минавка. И за феновете, и за групата. Ако пък другите медии са решили да играят сечрно на “1 рок” – тук ще замълча. Е, не знам, каква е била причината, но реклама на практика почти нямаше, от където и слабото посещение.
Но пък който бе успял да дойде на концерта получи наистина невероятно изживяване.
Хубаво беше, че публиката бе разнородна и май всички възрасти бяха представени, като и Zaher го забеляза. Това само по себе си говори за качествата на музиката на Myrath.
Както съм отбелязвал и преди, концертното свирене си има специфични похвати, които не всички владеят. Тунизийските музиканти показаха, че знаят, как да свирят на концерт, така че да звучи завладяващо.
Основателят на групата – китаристът Malek Ben Arbia впечатли със здравите си нерви – целия концерт изкара облечен със сако и кожено яке, а в залата бе много топло: Захер бе по потник, другите двама на баса и клавирите – по фанелки, а Морган налагаше тъпаните само по татуировки.
В тълпата мярнах Майк Рам на няколко метра от мен и мислех да му се обадя след концерта, но след две песни установих, че се е предислоцирал някъде и повече не го видях, колкото и да се оглеждах.
И за финал – една балада, която ме впечатли така, че си я пускам през час:

28.01.2015 – Battle Beast, Delain, Sabaton

Battle Beast, Delain, SabatonНачалото малко приличаше на това на това на Helloween-ската история. Не началото на концерта разбира се, а предисторията, така да се каже. Много редуцирана част от каварненската група се строихме чино в 18:00 пред зала “Универсиада”. Редуцирана до ни повече, ни по-малко от двама души. Пак ни пуснаха в залата малко преди обявения час за започване (т.е. 19) и пак концертът започна с час закъснение. До тук с приликите. Първата положителна разлика бе, че въпреки че отново беше студено, не валеше. От тук нататък всичко беше с положителен знак.
В началото имаше малко хора, което доста ме учуди, но постепенно залата се напълни. Може би някои си правеха сметка да дойдат направо за хедлайнерите, но организаторите подло ги “изработиха”, от което мисля, въпросните фенове нищо не загубиха, понеже и двете подгряващи групи бяха много добри! Поне по мое мнение, а и като гледам реакцията на по-голямата част от публиката. Рядко се случва да ми харесат всички групи, но този път и двете бяха много добри.

След първоначалното чакане на студа, последва също такова “висене” в залата, но поне на топло и на хубава музика. Много хубава, ама все пак не сме дошли на дискотека, започнахме да мърморим…
Както и да е, към 8 излязоха финландците от “Battle Beast”. Не ги бях слушал, признавам, но много ми харесаха. Много добри песни, а Noora Louhimo се нарежда според мене сред най-добрите дамски метъл-вокалистки, въпреки че не е толкова известна. Но те финландците си имат традиции при дамските метъл-вокали.

Приятно впечатление направи, че след сета на “зверовете”, много бързо бе прередена сцената за вторите изпълнители, за сметка на първоначалното чакане. Повечето неща бяха предварително подготвени и скоро “Delain” забиха здраво. Тук мога да започна със същото, че не ги бях слушал и ми харесаха. Но редът на групите според мен бе сбъркан. “Бойните зверове” по ми допаднаха. А и вокалистката им бе определено по-добра. Е, на външен вид мис Charlotte Wessels по-хващаше окото, а да не говорим, че по едно време остана почти по цици… шшт, долу лапите и избърши лигите, казах почти! (бе почти, почти, ама…) Приятния изглед се допълваше от китаристката Merel Bechtold, която обаче, се оказва само заместваше титулярния китарист.

Както казах, в началото гласът на Charlotte малко не ми допадна, но свикнах с него, а когато басистът със сложното име Otto Schimmelpenninck van der Oije заръмжа “по норвежки” ( 😉 ) гласовете им се допълваха много добре. Мистър Oije биеше и двете дами по дължина, плътност и обем на косата. Плюс лицево окосмяване. Не бе, дамите нямаха такова. Всъщност и двете бяха фини дами, за китаристката даже би било уместно определението ефирна, ако не беше очевидната физическа мощ, която демонстрира, навъртайки километраж и подскачайки по сцената, с китара, която определено не тежи няколко грама. Освен тези фронт-субекти имаше още “тъпанджия” и клавирист, които не се отличаваха с някакъв колоритен външен вид, но добре си вършеха работата.

Като цяло, втората група направи по-голямо шоу, но като музика първата по ми допадна. Но и двете се представиха всъщност много добре.

След втория сет музикантите от Delain се включиха в прибирането на апаратурата заедно с роудитата – нещо, което рядко се случва – като при всяко появяване предизвикваха заслужени овации.

И постепенно сцената се изпълни с дим, докато прожекторите осветяваха залата; няколко роудита с каумфлажни дрехи и каски разиграваха военни сценки, докато не изгаснаха светлините под звуците на задължителната “The Final Countdown” и инструменталната”The March to War”, из под мъглата танкът на Sabaton запали фарове и панцер-елитът откри с “Ghost Division”.

Sabaton са големи. Наистина големи. Още в горецитирания пост за Каварна Рок-2014 писах, че организаторите на фестивала неправилно ги подцениха и не ги сложиха като хедлайнери. Времето, когато бяха само подгряваща група отдавна мина и когато те водят нещата могат да покажат цялата си мощ. И преди писах за разликата между добрите и големите. Не знам, кое прави някого наистина голям, но когато го срещнеш, отличаваш го без грешка. Прави впечатление, че въпреки, че песните на шведите са на военна тематика, всъщност държанието им е много човечно. Може би и това е част от загадката.

Феновете на Sabaton са може би най-горещите от всички, които съм виждал. Екстазът достигаше до невиждани висоти. Групата съответно положи максимални усилия да се отплати.

Целият сет мина в приповдигнато настроение. Joakim контактуваше непрекъснато с публиката, подпомаган от Thobbe, който ръсеше майтапи на български със завидно добро произношение. Същия номер го прави и в Каварна; знае се, че той има приятелка (или приятелки 🙄 ) българка и явно си оползотворява правилно времето (майтап). Не мина без заигравки между Thobbe и Joakim, както и между Thobbe Chris – другият китарист. Изобщо сценичното присъствие беше на ниво.

Споменах вече френетичната публика, която не спираше да дивее. По едно време се заформи стабилно пого. Половината от нашата група се включи, но аз преценявайки правилно физическите си възможности, реших да не създавам излишна работа на травматологията на “Пирогов”. Погото беше толкова диво, че чак Joakim се притесни малко и с облекчение констатира, че щом всички се усмихват, значи няма ранени, след като “танцът” приключи. Изобщо балканската дивотия и викингската ярост се съчетаха добре. (Това беше само шега, бе! Не вадете брадвите!)

Голям жест беше, когато групата покани на сцената едно хлапе, както се разбра 12 годишно. Подариха му палки за барабани, перца за китари, а вокалистът се раздели с очилата си. Предпоследната песен оставиха момчето при тях, представям си на кои небеса се е чувствало. Такива преживявания на такава възраст са безценни!

Публиката освен с овации направи жест към групата, като избра да чуе “Gott Mit Uns” на шведски, а не на английски. Е, в момента, в който Joakim запита, на какъв език да пее, тутакси бе предложен Chinese, но се оказа, че изборът е ограничен само до споменатите два езика 🙂

Много съм доволен, че групата не промотираше само последния си албум, а се разходи по цялата си дискография, изкара доста от класиките си, като “Primo Victoria” и любимата ми “40:1”, която уви в момента е много актуална, покрай събитията в Украйна.

Sabaton направиха задължителните три биса и се скриха, но ни изненадаха приятно, когато неочаквано се появиха пак и забиха “Swedish Pagans”, която не беше в сетлиста. Май само Таря и Brazen Abbot бяха правили такъв неочакван подарък до сега. Малко неприятно стана, че точно преди да се появи групата отново, доста народ се бе ориентирал към изходите, но ние, които гледахме в правилната посока, на момента нададохме рев и се втурнахме към сцената. Така че за последната песен бях почти до групата. Не знам дали, ако феновете се бяха постарали още малко, дали нямаше да спечелим още една песен. Но всичко хубаво свършва бързо. Оставихме зад нас пода на залата, покрит с боклуци и кутии от бира (странно, защо се продаваше бира в кутии, като иначе ти отварят водата, че уж да не замеряш някого с нея), танкът и съоръженията на озвучителите, които чакаха да бъдат разглобени, и в студената януарска нощ потърсихме пътя към дома.

Каварна рок 2013 – първа част

+ малко ретроспекция.

каварна рок 2013
Малко след Балчик се показват първо “горите” вятърни генератори. После голф-комплексите в дясно от пътя и малко след указателната табела с името на града, комплексът “Свети Георги”, в който бяхме отседнали по време на рок феста през 2008-а (препоръчвам!).

Следва улицата на рок-музикантите (нарисувани върху фасадите на сградите, но вече позахабени, трябва им освежаване). Следва градският парк, красив център с фонтани и тук-таме Глен Хюз (пак на фасада 🙂 ). Следва “дългият криволичещ път” към плажа (сравнително дълъг, може би километър и половина-два), където стърчи триъгълният “хълбок” на нос Чиракман, който се вижда от километри от крайбрежието и показва: тук е Каварна.

При първото ни идване по тези места успяхме да видим само стадиона, гробищата (които са много близо) и малка част от вилната зона в лозята, където една добра жена от автогарата ни осигури подслон за през нощта, понеже бяхме дошли в последния момент, часове преди концерта на Manowar, без никаква предварителна организация.

Виж следващата година вече около Нова година вече бяхме резервирали стая 🙂 и изкарахме покрай феста една чудесна почивка, като успяхме да разгледаме малко повече от града и околностите.

Да усетим отново атмосферата на феста от 2008:


“The Crown and the Ring” на живо
.

От тогава само веднъж успях да прескоча до Каварна, за Концерта на Любэ през 2009-а. Бях “наблизо”, в Търговище и се организира агитка.

Тази година най-после отново успях да се добера до Рок-феста в Столицата на рока. Е, българската столица, макар Mark Tornillo да се опита да я повиши в световна 🙂

Определено фестът в Каварна е Фестът с главна буква. Въпреки многото имитации и опитите на София да го измести. Да, може в София от скоро да идват повече и “по-лачени” банди, но атмосферата, за която писах и в поста за 2007-а я няма. да отидеш до стадион “Васил Левски” е малко като да си пуснеш видеото вкъщи… Е, не съвсем, ама почти.

В София публиката бива делена по класи и категории, разделени от метални прегради и намръщени гардове.

В Каварна всички са равни. Всички са рокаджии (метъли, ако по-ви харесва, някои държат да правят разлика, техен проблем). Няма предна зона, втора зона, зона за обикновени педераси и прочие.

Единственият проблем за хора като нас, дето сме на другия край на България остават парите и времето за пътуване натам и обратно (оп, те станаха два и то сериозни проблема). Щото макар и билетите за Каварненския фест да са по-евтини по правило, там си трябва и пари за път и за някакъв подслон ( има и вариант палатка обаче).

Та как да се озовете на правилното място, в правилното време, ако сте финансово или времево притеснени? Единият начин е да постъпите на работа във фирма, която организира тим билдинги на рок фестове 😉 (Я да вирнем малко носа)

Тази година за първи път от много време бях на рок концерт без дъщеря ми. Дойде време пилето да излети от гнездото. Диалектика, какво да се прави.

Каварна пак се оказа запълнена по време на феста, въпреки че потърсихме убежище 3 месеца преди събитието, та отседнахме в Балчик. Доста “колеги” по интереси бяха направили същото и преди и след концертите заформяхме кавалкада от коли в едната после в обратната посока.

Първата вечер феста откриха “Черно фередже” …. които единодушно решихме да пропуснем.
Познаваме добре репертоара Фереджето – песните от студентските ни години, с още по опростачени текстове. Някак не се вързваха с рок атмосферата. Може някои да са дошли специално за тях, но нас нещо не ни изкушиха.

Сводит с ума улица Роз
Всички точехме зъби (по-скоро уши) за “Ария”. Особено след като Михаил Житняков пое вокалите на мястото на слабичкия Беркут и “Ария” зазвучаха пак както по времето на Кипелов. Не останахме разочаровани. Житняков пее едва ли не по-добре от Кипелов и групата се представи разкошно. Единствено помрачи обстановката сравнително студеното посрещане от публиката. Макар с течение на сета на групата отношението на зрителите се затопляше и когато започнаха “Штиль” и след това “Улица роз” стана почти адекватно.

Штиль с Кипелов
Штиль с Житняков
И щото сте готини – ето и варианта на Рамщайн
А понеже вечерта завърши с Аксепт без Удо, ето и ето и “штиль” с Удо 🙂

Коментирахме, че Ария пострада освен заради това, че за по-голямата част от българската публика за съжаление са сравнително непознати, така и поради липсата на добра подгрявка. Ще ме прощавате, ама посредством ислямистки атрибути в негативна цветова окраска трудно се подгрява метъл група.

You know he’s gonna get a heart attack ‘cos he works late all the time
Мото, което се вързва за цялата ни агитка. Без сърдечния пристъп за сега.

Признавам Thunder бяха непознати за мен.
Оказаха се приятна, по-скоро хард рок отколкото метъл група, с много добър вокалист. Изобщо този фестивал може да се нарече фестивал на добрите вокали.
Все пак общото мнение на цялата ни група беше, че ако Thunder бяха преди Ария щеше да бъде много по-добре.

Delivering the Teutonic terror
За финал на първия ден тевтонците от Accept отнесоха всички, сечейки безмилостно всичко по пътя си.
Не бях гледал Аксепт на живо до сега. Германците направиха невероятно шоу. Солата на “Фантомас” (Wolf Hoffmann), надсвирването между Wolf и басиста Peter Baltes, импровизациите върху руски мотиви на “Сталинград”… който е слушал – знае, трудно ще ми е да го пресъсздада (по-точно невъзможно).

Още една червена точка за Accept е, присъствието им на откриването на паметника на Георги Минчев. За съжаление не разбрахме за това събитие и го пропуснахме.

Народът масово снимаше кой с какво намери, включително някакъв образ бе разпънал таблет, за неудоволствие на стърчащите зад него. От друга страна при зумовете можеха да се видят детайли от ставащото на сцената 😉

Аз също снимах:

пони
– едно пони в Кранево 😀 😉

Продължава тук

ПП
За сега открих само един отзив в друг блог:
при Десислава Христова
Ако има други, да се обадят да ги линкна.

Sofia Rocks 2011

Нощта между 8-и и 9-и юли 2011 ще е една от нощите, които няма да се забравят.
Първо отново да благодаря на Z-Rock за билета, с който се сдобих благодарение на тях ( да не вземат да ме включат в черния списък, че тази година билетите от Z-Rock ми идват като на крокодил представители на обувната промишленост…)

Тук малко ще сменя приповдигнатия тон обаче и както преди облаях Тикетпро, сега ще поръмжа срещу Eventim…
Купих от сайта им билет за дъщеря ми, с опция за получаване в офиса им. Е, каква беше ползата, че платих онлайн, след като в офиса трябваше да чакам близо час…

Бяха оставили едно момиченце да дава билети, да продава и да връща пари за Sonisphere. Да бяха сложили двама души, един да връща и друг да продава! Иначе момичето работеше много бързо, но опашката беше голяма. В офиса имаше и още една дама, явно шефка, която обаче не се включи в билетопродаването, защото явно имаше да покорява върхове в пасиансореденето… Всъщност може и да не съм справедлив към жената – може пък да си е избирала прическа в Мрежата…

Както и да е, отново се затвърждава мнението ми, че от подобните агенции, само Ticketstream са на ниво.

И да се върнем към приятната част. в 16 и малко се озовахме на стадиона, до оградата разделяща front stage и простосмъртните стърчащи, където обаче видимостта беше много добра, под опожаряващите лъчи на юлското слънце, където SHEKY AND THE BLOODRAIN ни изненадаха много приятно. Досега Шеката го знаех, като някакъв шеметен тип, който се маймунясва в “Денис и приятели”. На стадиона обаче ме потресе с гласа си – невероятен глас! Цялата група свириха перфектно, песните бяха добре подбрани, а Шеката покоряваше без да се замисли, много високи вокални върхове. Евала Шека!

Под жаркото слънце започнах да чувствам колко остро липсва маркучът от концертите на Manowar. Както съм казал – групата, която обръща най-голямо внимание на феновете си е Manowar. Това е. Освен въпросният маркуч, с който съпорта на групата разхлаждаше прегрялата тълпа, също раздават и вода за пиене, независимо от кетъринга на организаторите. А именно на този Sofia Rocks водата взе че свърши много рано на павилионите. (А имах поне 10 причини, да не пия бира, които нямам намерение да споделям, така че общо взето последните часове от фестивала и за двама ни минаха мъчително) Още за кетъринга – абе не знам как го правят, но в Каварна спокойно можеше да се нареди човек и да си накупи каквото му трябва в почивките между групите. Всъщност и миналата година и на AC/DC и на предишния Sofia Rocks май беше така. Тази година нещо организацията от тази гледна точка беше изключително зле. Да не говорим, че освен бира и вода, която свърши имаше само някакви горещи кучки… Но да минем, както казах към приятната част.

Пет минути преди началният час се появиха Slade – любима група от ученическите години.
В началото прозвучаха малко тихичко, но скоро нещата се оправиха и не разбрах, това неуспешен опит за майтап ли беше, или някой тоноператор беше придрямал от жегата 🙂

Абе, само на мене ли ми се струва, че на моменти малко звучаха като разпасана банда? Но не може да се отрече, че старите момчета се раздадоха изцяло. Mal McNulty, въпреки че беше попрегракнал, както и Dave Hill изкараха всичкият възможен потенциал на дробовете си. John Berry ефектно на два пъти замени баса с цигулка. Е, за краткия сет на групата, много хитове бяха пропуснати. Не чухме Rock and roll preacher, или Ooh La La In L.А. да речем. Но с удоволствие пригласях на Look Wot You Dun (това колко съм го въртял – плочата има дълбоки резки точно на тая песен…). Прозвучаха и Run Runaway , Coz I Luv You. Естествено, не мина без My oh my, за да завършат краткото си представяне с Feel the Noize.

След глем звученето на Слейд, “Саксонците” от британските острови се стовариха като чугунена преса. Biff Byford се забавляваше да замеря публиката с бутилки минерална вода. Стегнато, от песен в песен Saxon успяха да вместят повече от 10 песни в краткото време, което им беше отредено.
Тогава зърнах пред мен, в “зоната на отличниците” една дама, която подрусваше кръшен кючек, под металните звуци на Saxon… Помислих си, че може би не би било проблем и човек да играе туист под звуците на Ивана да речем, ама нещо нямам намерение да опитам.

След яката подгрявка на трите групи, дойде време “Механиците” на Майк Ръдърфорд да успокоят напрежението. Много добра идея, по средата на фестивала да бъде вмъкната група, като Mike & The Mechanics. Приятна, релаксираща музика, перфектни изпълнения. За съжаление доста народ недоволстваше срещу “механиците”. Обикаляйки из стадиона, чух и част от такъв диалог – “.. те Saxon минаха отдавна” – редеше сърдит метъл по телефона – ” сега се изляха едни бози и чакаме оня…” . Хора разни. За щастие, много фенове се кефеха искрено на красивата музика на Mike & The Mechanics, танцуваха и пригласяха на моменти.

На такива събития е забавно човек да се разходи по терена. Виждат се всякакви чешити, шапки от корите за бира – тип “корабче”, “навес” и “палатка”, какви ли не надписи по фанелките и татуировки.
Точно до оградата, до която бяхме виснали имаше четирима симпатяги с жълти фанелки с надпис “Аз слушам Жудас, А ти?” 😀 Някои хора даже ги помолиха да ги снимат. Абе ситуацията си заслужаваше жълтата фанелка…. :D. Оказа се, че и от средата и края на терена има много добра видимост към сцената, особено за “тежко въоръжен” с бинокъл тип, като мене. А озвучаването наистина беше перфектно и се чуваше много добре навсякъде по терена без заглъхвания и изкривявания. Единствено на Mike & The Mechanics ми направи впечатление, че басът беше несъобразено усилен и трещеше (вместо да удря в крачолите и стомаха, както си е редно 🙂 ).
Неприятното, ако си се загнездил напред и тръгнеш да обикаляш е връщането в първоначална позиция – човек събира доста сърдити погледи, на новопридошли “металурзи”, въпреки извиненията, които раздава наляво и дясно. Е, ако всичко мине само с лоши погледи – добре ;).

Та дойде и момента WHITESNAKE да излязат и да подлудят тълпата. Ковърдейл ми е трудно да го възприема изрусен, макар че отдавна се движи с такова оперение. Но той си знае.
Важното е, че определено си е повъстановил доста гласа, звучи близко до предишния му и не разчиташе толкова на беквокалите на останалите от бандата, както на предишния концерт в София.
Тук се замислих, какво общо имат освен емблемата на заден фон тези WHITESNAKE, с ония с Джон Лорд и Йън Пейс, или пък с Don Airey … WHITESNAKE – това е група-човек, както беше и Rainbow да речем, останалите, са временен пълнеж, който може да бъде сменен всеки момент. Но пък какъв човек – който с две танцови стъпки е способен да накара многохилядна тълпа да зареве, да не говорим, когато запее… Изредиха се класики като “Love Ain’t No Stranger”, “Is This Love?”, здрави китарни сола, надсвирване между двамата китаристи, соло на барабани – както си трябва по класически рок-тертип. Докато стана време за “Here I Go Again “, когато публиката буквално заглуши групата, въпреки че уредбата беше усилена най-много, в сравнение с досегашните групи!
Накрая нощният покой бе разстрелян окончателно със “Still of the Night”. Накрая, в отговор на мощните овации Дейвид изкара началото на “Soldier of Fortune” без съпровод, може би да потвърди, че гласът му си е на мястото.

След “змията” над сцената се спусна чаршаф с епитаф… т.е с надпис Epitaf. Ясно беше, че зад него се забъркват магии и се твори шоу, подобно на Рамщайнското. Е, пиротехниката отстъпваше на тази на Рамщайн, но за сметка на това имаше лазерно шоу.

По някое време, 15 минути след обявения час – 23 DC, които ромоляха по уредбата спряха, за да започне с мощна сила… Сабат… Много хора не възразиха и даже пропяха с Ози. То и аз нямах против, ама все пак чакахме Джудас. Както и да е, след малко Ози бе прекъснат, чаршафът падна и касапницата започна. Сцената се превърна в адско-индустриална, или индустриално-адска местност, и Judas ни преведоха през голяма част от музикалната си история.

Не бях гледал до сега Judas на живо и Rob Halford ме впечатли с непокътнатия си глас, с който през всичките два часа на концерта не се поколеба пред никоя височина или извивка.
Също ме впечатли и със здравите си нерви. Цялото шоу изкара навлечен с по 7-8 кожи, ямурлуци и астрагани, а въпреки късната доба, времето трудно би могло да бъде наречено прохладно. Но жегата под ямурлуците явно не му пречеше да пее перфектно, като си “взе почивка” само на “Breaking the Law”, където публиката го измести изцяло, а той реши да не й се пречка много 🙂 Не пропусна да спомене и шоуто на Слави, който явно нещо го е ядосал здраво, защото съм чел интервюта с Халфорд, където също споменава Слави, бе не точно с добри чувства. 🙂

И накрая след стандартния бис от 3 или 4 песни, когато решихме, че Judas бяха до тук, даже прожекторите на стадиона просветнаха, Халфорд и компания се появиха пак и завършиха с игривата “Living After Midnight “. Този път окончателно.

И да отговоря задочно на въпроса на Елена Рзоберг дали рокът ще оцелее, й на който не успях да отговоря адекватно в радиото? Като гледам колко малди хора се ориентират към рок-музиката, като видях двадесетина и по-малко годишни, как дивеят на класиците като Снейк и Джудас, да не говорим че имаше и младежи до мен, които знаеха и песните на Слейд! Също имайки предвид групата на Шеката, която видях на живо, както и много нови български групи, които правят разкошна музика, на които Z-Rock дава трибуна и като стигнем до ученическите групи, които забиват в The Box и познават добре рок-класиката отговорът е един – не, Рокът ще живее още дълго, независимо от пророчествата за скорошния му край.

Развит, зрял, презрял…

За социализЪма иде реч.
Всъщност щях да пиша за концерта на Омега, но събитията около него събудиха спомени и аналогии.

Първо да благодаря на радио Z-rock, защото благодарение на игрите, които организират, спечелих билет за концерта. Иначе концертната програма за тази година се очертава за мен много редуцирана, да не казвам анулирана, защото се налага да се пести…

Както и да е.

Флагманът на унгарския рок от социалистическо време Омега се изяви в гордостта на българското социалистическо строителство НДК и… последва огромен гаф… Не по вина на Омега.

След развития и зрелия социализъм, дойде презрелият, който се трансформира в… гнилия капитализъм. Но от най-загнилия вид. Просмукан със социалистическа гнилоч.

Какво толкова стана ли?
Появи се унгарската посланичка и произнесе реч на много добър български език – концертът беше в рамките на дните на унгарската култура.
Започнаха да свирят “момчетата” и току част от уредбата угасна. Някой щракна бушона, опитаха пак и не можаха да изкарат цяла песен. След третия опит нервите на музикантите не издържаха и се изнесоха от сцената, като се извиниха, че провалът не е по тяхна вина.

Защураха се екипи по поддръжката, откриха кое прави късо съединение и в крайна сметка след около 30 минути нещата бяха закърпени и концертът можа да продължи.
Някой от организаторите се извини на публиката, като призова, да не мразим техниците, защото сам е видял, как са успели от нищо нещо да направят. Тези думи бяха посрещнати с освиркване, но аз напълно вярвам, че хората са дали всичко от себе си и са направили и невъзможното, за да се реши проблемът бързо. Като човек, работещ в сферата на поддръжката съм наясно, как седят нещата и как се налага понякога да се борави и с черна магия, за да заработят невъзможни ситуации. И че колкото изнервящо да беше за чакащите хора, всъщност реакцията на екипа беше светкавична и професионална!

Проблемът е, че оборудването или на гордостта на соца, или на озвучителната фирма явно е старо и износено, а по типична българска традиция, вместо да се инвестира в ново, някой набеден “бизнесмен” със стабилен социалистически бекграунд е предпочел да инвестира в нова кола, яхта или джакузи… (По този повод си спомням, как на мои приятели шефът им казал, че ще им намали заплатите, защото не може да си изплаща вноските за джипа… Познайте дали екипът му остана при него след тази изцепка. Е, за щастие хората имаха алтернативи. Много други обаче нямат и трябва да търпят дивотиите на подобни некадърници. Но отклоних се нещо)

Слава Богу нещата се оправиха и концертът продължи. Музикантите от Омега са абсолютни професионалисти, гафът по никакъв начин не повлия на изпълненията им.
По време на непредвидения “антракт”, човек от персонала на НДК сподели, че цял ден са репетирали. Нещо, което сравнително малко поп и рок музиканти правят.

По социалистическо време почитателите на рока трудно успявахме да достигнем до любимата си музика. Слушахме я по чужди радиостанции на къси вълни, придружена с много шумове, от плочи внесени от тираджии и моряци… Унгарският рок беше сравнително по достъпен – все пак соц. държава, макар и със “западен уклон”. Музиката на унгарските рокаджии беше на не по-ниско ниво от това на “западняците” и унгарският рок значеше много за българските ценители на тежката музика. Майк Рам преди време беше писал за унгарския рок и неговото влияние върху нашето поколение.

Омега специално е може би най-успешният представител на унгарския рок, успял да се наложи на световните сцени. Сигурно няма нужда да споменавам кавъра на тяхна песен направен от Скорпионс, ще спомена обаче, че гледах на запис концерт на Омега в Унгария, на който се появи Klaus Meine и изпя на унгарски съвсем друга песен, а не “Момичето с перлените коси”. От уважение към групата.

Като споменах професионализма на групата, изпълненията бяха перфектни, без компромиси. За да няма орязани пасажи, групата беше с допълнителен клавирист. Тонрежисьорите на групата се бяха постарали много и звукът беше много добър, като за зала 1 на НДК с нейната отвратителна акустика, за която и друг път съм споменавал.

Силата на Омега е в баладите. Бързите им песни поне по мое мнение са малко скучни ( дъщеря ми също го сподели след концерта), но баладите им са невероятни. Наситени със сложни инструментали, красиви вокали. Всичко това съчетано със светлинните ефекти и лазерно шоу беше изключително приятно. За (мое) щастие групата изпълни много балади, макар че бих се зарадвал, ако за сметка на някои от бързите песни бе вмъкнала още някоя друга балада. Много исках да чуя “Океанът на зората” (или океаните – не съм сигурен в превода), “Mobile world”, Прозорецът (или прозорците?) а и поне още 5-6 други, на които не помня заглавията (ех, старост, склероза…) Но на един концерт не могат всички желания да се удовлетворят, а говорим за група с 50 годишна история.

За съжаление традицията беше прекъсната в началото на ’90-те години. Рокът в България бе позабравен, а унгарският съвсем, така че за новите поколения името Омега не говори почти нищо. За това и залата беше сравнително пълна, но за съжаление се виждаха и много празни места. Което не попречи на момчетата с по някоя годинка в повече да се раздадат напълно. Ако човек не гледа лицата и косите им, няма да се сети, че става въпрос за хора на доста преклонна възраст. А Янош Кобор е просто изключителен. Като изключим неизбежните промени в лицето сякаш на сцената беше абсолютно същият човек, който сме виждали на концертите на Омега преди 30 години, когото гледахме в “Плешивото куче” – култов филм за ония времена. Гъвкав, подвижен и с непроменен от годините глас!

Концертът свърши, както става с всички хубави неща и отново ни бе напомнено за социалистическите времена. Излезе “конферансие”, поблагодари на групата и анонсира поднасянето на цветя от името на министър-председателя на България Бойко Борисов. Тук вече, за разлика от социалистическите години в залата се чу мощно “Ууууууу” Или да перифразирам класика – публиката викна “ура”, но излезе много бързо и в залата остана само ууу-то.

В последствие унгарският посланик бе аплодиран, а министъра на това дето го няма у нас – културата бе освиркат също.

Ами това е другари. На рок концерт ходят предимно интелигентни хора.
А постът всъщност беше за концерта на Омега…

Rock You Like A Hurricane

ScorpionsНа кратко – не много добра (щях да пиша лоша, ама ще е прекалено) организация, голям концерт!
Може би за недоволството от организацията допринесе лошият избор на място. “Стадион” “Академик-2” в комплекса на БАН е всъщност едно игрище, с труден достъп за големи тълпи хора.
Впрочем достъпът беше затруднен от малкия брой КПП-та. Мисля че, въпреки странното разположение на игрището (стадион е твърде гръмко име за въпросното съоръжение) можеше да има повече пропускателни пунктове.

За капак, когато се насочихме към едно от КПП-тата, в зоната, в която ни бяха билетите, казаха “тук не може повече” и ни препратиха към друго, където тълпата бе огромна.
Не виждам логика в това препращане, защото след КПП-то попадаш на същото място, където се стига и от затвореното. Може би на проверяващите смяната бе изтекла???

Иначе полицаите на входа си вършеха експедитивно и точно работата и огромната тълпа сравнително бързо си пробиваше път към заветния терен на т.нар. стадион.

Все пак да похваля организаторите – бяха осигурени достатъчно тоалетни – нещо, за което не всички техни колеги се сещат.

Публиката бързо набъбна, обявеният нов час за концерта – 19 отдавна мина, но сцената си оставаше застрашително празна… Някой (Иване!) грозно се избъзика, че “Ахат” не можели да дойдат и ще бъдат заместени от “Конкурент”…

Чак в 19 и 45 изгряха “Ахат”.

След “конкурентният” напън в два предишни случая “Пърпъл и AC/DC това си беше истинско удоволствие и адекватна подготовка за събитието.
“Ахат” сами са си достатъчно големи (и много любима група), но въпреки това се държаха точно като подгряваща банда, без да си мислят, че след като са на сцената, те са хедлайнерите. Още при тях, между другото, направи впечатление, че озвучаването е перфектно.
“Ахат” свириха точно 30 минути, след което поздравиха заедно с публиката Матиас Ябс за рожденния му ден и се оттеглиха.

Смяната на инструментите и настройката на апаратурата, продължи точно 10 минути,…. след което зачакахме… А заваля и дъждец…

Не знам, защо след като всичко бе готово в 20 и 25, трябваше да чакаме още 30 минути под дъжда, за да започне съществената част. И какъв е смисълът от подгряваща група, след като после минава достатъчно време да се охладиш отново…

Както и да е. Дъждецът си остана дъждец, не се превърна в порой, и в 9 без 5 най-после Scorpions забиха и издухаха остатъците от раздразнението от организационните недомислици.

Последните хитове, размесени с класики, белязали един или друг период от живота на всеки присъстващ. Яки сола, тежък звук, дълги и тежки, здрави финали на песните в стил 70-те години. Нещо, което определено ми липсваше при други концерти. (Всъщност Brazen Abbot също се отчетоха в това отношение) Перфектен Клаус Майне, звучащ така, като и преди 30 години. Екзалтирана публика, припяваща на почти всички песни.

Единствено мултимедията не ми допадна – дойде ми прекалено абстрактна. Предпочитам, на екрана да се вижда предимн какво става на сцената – нещо което беше добре направено при “Пърпъл и AC/DC, а не да се набляга на абстрактното изкуство (все пак хората, останали по-назад също искат да видят нещо от концерта. А аз си забравих бинокъла…)

Виж, идеята при “Big City Nights” по-екрана да пълзят надписи Sofia, ми хареса. Приемам я с определена доза ирония и хумор, … каквито може би операторите не са вложили.

И за финал, да спомена думите на един фен, по-повод прощалното турне – “То и Ролингстонс от колко години правят прощални турнета…” 😉

Незабравимо преживяване, заслужаващо всеки лев, всяка минута, преживяна на стадиона и всяка капка дъжд, търкулнала се от главите към вратовете ни.

Снимка – Ясен Немски, от сайта на Z-rock