Category Archives: Лаф да става

Аз пък съм за камерите

камераНе за газовите разбира се.
Нито за поставянето на камери и микрофони навсякъде, с цел тотално следене на всеки, както в “1984”.

Против съм подслушването на телефоните.
Против следенето на кореспонденцията – и електронна и всякаква.
Против подслушването на средствата за комуникация, като skype ,
icq, ekiga, jabber и всички други.
Против съм следенето на Интернет трафика, воденето на статистики за посещавани сайтове и интереси. Независимо дали с цел реклама или “сигурност”.

Против изискването доставчиците Интернет свързаност и всякакви други Интернет-услуги да събират статистика за трафика и за посетителите на сайтовете си.
И не става въпрос, дали това е технически осъществимо. Много IT специалисти се успокояват, че това изискване е технически невъзможно и не обръщат внимание на призивите за протест.

Да, не е възможно да се осъществи, но самият факт на съществуване на такова законово изискване отваря вратата за слоупотреби със силовите органи. А както се казва в известния виц – “върви после да доказваш, че нямаш сестра”.

От друга страна, чета често възмущение от камерите, които се появяват на все повече обществени места.
А така. Казахме обществени.

Много съм против в навлизането в личното пространство и ровенето в личния живот.
Но когато сме на улицата, в някое учреждение, обществено заведение и т.н. вече личното ни пространство е споделено с това на много други личности. И в повечето случаи сами споделяме личното си пространство.

Когато сме на обществено място, нормално е да се съобразяваме с останалите, без да нарушаваме тяхното право на индивидуалност, спокойствие и достойнство.

За ползата от камерите по пътищата писах вече. Наскоро мой приятел сподели, че във Варна шофьорите усърдно спазват правилника, защото почти на сяко кръстовище има камери. Той самият очакваше “честитка” от КАТ, защото забравил за камерите и минал на някакво кръстовище с мръсна газ.

Ами, като не му идва отвърте на човек, да спазва правилата, това е добър начин да му се напомни.

На другите обществени места, освен кръстовищата, спазването на общоприетите правила за държание със себеподобните също е важно. Когато се държиш на обществено място, както на тебе ти изнася, без да се съобразяваш с останалите, най-често пречиш на останалите.

В наше време все повече екземпляри забравят, че и другите са хора, че и те имат право на спокойствие и сигурност. И на такива екземпляри е редно да им се напомня, че не са единствени.

Не виждам, какво може да притеснява човек една камера на обществено място, след като така или иначе той е сред други хора и това, което прави не е скрито за останалите.

А ако става въпрос за протести срещу управляващите, така или иначе всички протестиращи влизат в статистиките, било то редно или не, така че наличието на камери не променя нещата.

Надигат глас и студентите от СУ, срещу проекта за поставяне на системи за наблюдение в университета.

Относно тоя проект съм раздвоен. От една страна си мисля, че средствата, заделени за тази операция е по-добре да бъдат изразходвани за нещо по-полезно. Университетът, както всяко учебно заведение у нас има много други, далече по-неотложни от системата за наблюдение. От тази гледна точка подкрепям протеста на студентите, макар че от друга, не съм съгласен, че по тоя начин се нарушават личните им свободи, защото говорим за обществено учебно заведение. В края на краищата студентите са там за да учат, а не да вършат неща, за които не биха желали да излизат на кадро.

В крайна сметка съм твърдо против в намесата в личния живот на хората, както от държавните органи, така и от отделни, не дотам цивилизовани лица. Точно срещу вторите могат да послужат камерите на обществените места.

Назад към…

… цивилизацията?
Отизвестно време след 10 вечерта по улицата край нас се чува продължително бръмчене и свистене. Преминава “прахосмукачка” – ония машини с четките, които събират листата и боклуците по шосетата, нали се сещате.

Няколко дни подред, тръгвайки за работа, виждам камион-цистерна на чистота и работници, които мият същата тази улица.

Става въпрос за малка уличка в краен квартал на София, не за централен булевард.

Едно “явление”, което не съм наблюдавал много години по българските улици.

Може би добър признак, че някои от елемернтарните признаци на цивилизацията започват отново да стават достояние и на нашата нация, след като за дълго ги бяхме загубили.

Защото по-голямата част от природонаселението, разбира достиженията на цивилизацията единствено като средство да ….. мамата на природата…

…мутризацията?
На мене ли ми се струва само, че след някакво относително затихване на мутренските изпълнения, сега явлението от годините на ВИС и СИК пак се възражда в първоначалния си уродлив вид?

Отново се напълни с типични мутри като тия от началото и средата на 90-те години.

Освен това, често явление е да видиш луксозна кола, спряла така, че цялото движение се променя заради нея.

Варианти са спрял джип на средата на улицата, от двете му страни колите се чудят как да се промъкнат, а до него дебела мутра люпи семки.

Или спрял джип на средата на улицата, от двете му страни колите се чудят как да се промъкнат, а подпряна на него дебела мутра люпи семки.

Или спрял джип на средата на улицата, нагъзена дебела мутра говори през прозореца с шóфера, от двете му страни колите се чудят как да се промъкнат.

…природата?
Но не както Жан-Жак_Русо си го е представял, а чрез оскотяване, изпростяване, тотално алкохолизиране, чалгясване и освиннване.
Признаците – ами оглдеайте се. Ако някой не ги забелязва, да изпълзи от виртуалната черупка, която е заселил и да се огледа, преди реалността да го е измъкнала грубо от там.

И все пак, признаците за опити за възкресяване на цивилизацията, както посочения в началото, както и изграденото движение от млади хора, не спиращи да показват отношението си към безобразията спрямо оцелялото от природата и безогледното унищожаване и бетониране на де що има свободно пространство са обнадеждаващи.

Банки, билети …

Като видят заглавието повечето читатели сигурно ще затворят страницата с ръмжене “на тоя не му ли писна”
това и това са напълно достатъчни!”

Ами за това и слагам това заглавие, че който не иска да чете по темата, да не си губи времето.
А аз ще си мърмря, когато имам повод. Не че ще оправя света, или на някой банкер ще му “пукне” да си оправи бакиите в банката. Ама аз пък ще си мърморя. За сега.

Първо да се похваля, че успях да си запазя от промоционалните билети за концерта на Таря. И то не един а цели 3!

И да благодаря на Майк Рам, че навреме ми присветна за концерта, иначе знаех, че ще има, ама едва ли щях да се включа навреме за билети.

Билетите си осигурих от Тикетпро
Много добра възможност е пазаруването онлайн – вчера въобще нямах време за разходки из града.
Тук малко ще помърморя и за Тикетпро, което въобще не е недоволство от тях, просто малко градивна критика, както се казва.
Continue reading →

От де го изкóпахте па тоа

Какъв е тоя неандерталец и от кога неандерталците прописаха блогове?
Те не бяха ли нещо позачезнали? Тоя от де се взе да трови и без това задръстеното с глупости блог-пространство?

В последно време доста народ преминава наоколо и някои даже се задържат за по-дълго, че и за постоянно 🙂 И множе би някои от посетителите си задават горните въпроси. А сега Крис директно ми го отправи в един коментар при нея. Така че май е необходимо да обясня на интересуващите се, от къде се взе неандерталец в наши дни. 🙂

В началото бяха Линус Торвалдс и Ричард Столман…

Така, така. Сериозно – Linux е в основата на всичко.
Преди време Линукс-клуба в dir.bg бе приятно място, където ставаха интересни дискусии, повечето участници се познавахме доста добре виртуално, та при такива обстоятелства идеята за бира се ражда сама едновременно в много глави…

Да, бирата е третата и може би най-основната първопричина.

Общо взето, хубавите неща трудно стават без бира.

Преди години с шефа ми мерехме нещо с разни лазери и все се разместваха нещата… Шефът вика “без бира няма да стане”. Опитахме пак. Пак не стана. Шефът повтори за бирата. Няма как – като новобранец тичам за бира. Отваряме по бутилка и хоп – нещата станаха като по учебник… Така че, не забравяйте за бирата 😉

Та в тия хубави времена, се оказа, че от всички линукс фенове, представени на срещите на клуба, аз и един банкер сме най-древните. Останалите бяха все млади момчета. Сред тях изглеждах като неандерталец… Не, не съм се чувствал никак зле – всички са много готини и лафът с тях си вървеше, въпреки разликата в годините. Но тогава ми дойде идеята за неандерталския ник (Неандерталеца Джо). И до сега в клубовете на дир-а а и по други места се подвизавам с него.

А защо Джо? Имаше един Индианеца Джо – който е чел “Том Сойер” ще се сети за него. Та му присвоих нахално името, но той едва ли ще възрази. Последно остана в една пещера, а пещерите са неандерталско владение 😉

Та така. Комбинацията от Линукс и бира е … креативна…

А по-късно се появи и пещерата, но за това може би по-натам.

Феи и вълшебници

Само за малки и непораснали читатели

“Как да стана фея?” – с този въпрос най-често разсеяният вълшебник Гугъл препраща питащи читатели към моята пещера. Прочел е приказката за горската фея и е решил, че аз може да знам нещо по въпроса.

Като гледам, колко често се отбиват посетители с този въпрос, явно трябва да го обмислим сериозно.

Но най-добре е всеки да бъде себе си, а не да се опитва да прилича на други хора.

Ами тогава?
Как точно ти, която вълшебникът Гугъл прати тук, можеш да станеш фея?
Continue reading →

Месията

Изборите минаха.
Най-положителният резултат беше, че една пртия, водена от месията, обещаващ да ни “оправи” за 800 дни остана където й е мястото – зад борда. За да се настани на нейно място друга подобна партия – на новия месия.

Чета и слушам, разни “мъдри” господа обясняват, как Синята коалиция била грешка и как на предишните избори СДС и ДСБ били взели двойно повече гласове от сега. Поредната заблуда. Ако сега се бяха явили поотделно нито една от двете партии нямаше да мине 4 процентната бариера. Даже коалирането да е отказало някои твърди привърженици на някоя от партиите участващи в коалицията да не е гласувал, по отделно нито една нямаше шанс.

При тези сметки без кръчмар не се взема едно важно обстоятелство – българският избирател обича да “верва”!

В началото, когато разумни анализи сочеха, че е необходима шокова терапия, избирателят повярва на тези, които обещаваха да няма сътресения и всичко да си е постарому. Е шоковете бяха много по-тежки, отколкото ако българинът не беше “повервал” на нереалните сладки приказки.

После дойде палячото, който ръсеше големи обещания, но той някакси премина границата на бутафорност и не можа да увлече прекалено голямо стадо.

Докато не дойде Величеството със сладките обещания за 800-те дни. И в един момент, когато нещата вървяха във вярната посока, последва връщане години назад.

Тези, които отричат Синята коалиция, не си дават сметка (може би нарочно), че сега дойде нов Месия – този път Пожарникаря. И всяка разумна мисъл бяга от главата избирателска заменена от “верата”. В месията. в сладките обещания, в “здравата ръка”.

Величеството скоро от месия се превърна в Крадлив дедо.
Пожарникаря няма в какво да се превръща. Той си се знае какъв е. Който не знае, да пита съгражданите му от Банкя.

Добре стана, че триглавата ламя падна от власт, но никак не съм убеден, че новият змей на нейно място няма да продължи по бодрите й стъпки. Дано да греша.

Следващият Месия очаквам да бъде Гробаря. И той ще е последният. Не защото на българския избирател ще му дойде акъла и ще спре да “верва” на чудеса и благодетели. А защото той ще погребе остатъците на това, което в момента все още се нарича България.

Пак за Костов

Преди време направих анализ на личността Костова и там като най-голяма негова грешка посочих информационното затъмнение което наложи и липсата на информация относно една или друга дейност на правителството му.

Явно грешката е отчетена и този сайт е добър ход. Костов от най-потайния става май най-отвореният политик.

Добро решение е, голяма част от отговорите да са под формата на клипове. Така е сигурно, че даже и отговорите да са изготвени от екип, все пак въпросите са достигнали до Костов и той знае, че избирателите му се вълнуват от тях. Това е добър начин за сверяване на часовника.

Сега, заедно с блога на Мартин Димитров този сайт демонстрира добро желание за прозрачност и от страна на другия лидер на Синята коалиция!

Остава да се надяваме, че така ще продължи и след изборите.

Шофьорски

Когато бях студент втори курс в Шумен, моя състудентка от българска филология попадна под колелата на Икарус. Затварящата се врата на потеглящия автобус хванала края на палтото й и я повлякла под гумите.

В болницата молела лекарите да направят всичко възможно да я спасят, защото родителите й остават сами с бавно развиващата се нейна сестра.
Continue reading →

Гювенчето

– Има ориз с гъби в тенджерата на балкона. Сипете си за обяд и като изстине, да я пъхнеш в хладилника! – редя команди по телефона, крачейки към офиса.
– Да провериш, брат ти да не си легне без домашно! – вълна от недоволство изригва от слушалката. – няма кой друг, знаеш добре! А той се ослушва, когато не го контролират.
Изчаквам поредната порция мърморене.
– Аз ще се върна пак след 10, ако баща ти се прибере по-рано, да погледнете задачите по физика!
Този път вълната от възмущение е неудържима. Почти.
Изчаквам да стихне и продължавам:
– Знам, знам че си самостоятелна, но тази четворка по физика ще ти излезе през носа при класирането!

Прибирам сонито в чантата. Тази система на отглеждане по телефона продължава година след година. Сутрин ставам с децата, те поемат към училище след набързо струпаната закуска, аз оставам да готвя и да “слагам къщата в ред”. Към 12 часа тръгам към офиса. Дъщерята и синът звънят, щом се приберат и декламирам дневния ред, който съм се постарала и да им напиша на листчета.

Вечер, понякога заварвам някой от двамата будни, понякога и двамата спят. Бърза вечеря или само чаша вино и ядки и заспивам, като почти не чувам, как Бойко трака по клавиатурата в другата стая. Пак ще работи до късно. Или пък пише отнесените си истории…

Понякога се засичаме посред нощ с децата полуспящи на път към тоалетната. Иначе единствените контакти наживо, когато децата са първа смяна са сутрините, и уикендите, в които не работя…

Умислена за липсата на контакт с децата не усещам, как съм спряла пред тоя бутик. И какво правя там.

Да, виждам го. Същият крем, марката на който все не мога да запомня. Беше в торбичката с подаръци от колегите, при напускането ми. Заедно с още няколко джунджурии, картичката с банални пожелания за успех на новата работа и малката кутийка с крем. Крем, който се оказа един от малкото, от които лицето ми се чувства добре и не чувствам кожата си напрегната и суха.

Въпреки малката кутийка, оказва се, че с много малка доза мога да намажа цялото лице. Бойко каза, че сигурно е много скъп. За стотен или хиляден път ми разправя, как във втори курс му подарили много скъп афтършеив и как му стигнал едва ли не за целия остатък на следването.

Учтиво имитирам интерес, после обещавам, как ще му подаря от същия. После следва дежурното обсъждане, дали скъпата покупка няма да излезе всъщност по-евтина…

Той е – същият крем с марка, която трудно разчитам и още по трудно помня. Цената не се вижда добре, изглежда ми като 44. Подяволите, да се поглезя и аз, току що съм взела заплата от новата работа.

Влизам. Въпреки ярката дневна светлина, магазинът е осветен обилно от лампи-луни. “Експонатите” на свой ред искрят под насочени прожекторчета и всичко излъчва лукс.

– Добър ден – заставам пред двете момичета на щанда за козметика. Имам дневен крем от тоя – посочвам – бих искала да купя и нощен.

– Има два вида – отговаря продавачката – с маслиново масло – 152 лева и без – 144 лева. От кой желаете?

При споменаването на цената загубвам говор. Продавачката ме оглежда.

– Имате по-суха и чувствителна кожа, препоръчвам ви по-лекият вариант, без масло. Желаете ли да пробвате мострата?

В този момент се сещам за пръстите си, с неоформен маникюр, зацапани с печатарско мастило, не желаещо да се махне въпреки усилията ня всякакви химии и малките пъпчици на екземата, причинена от тези химии.

– Аа-а, аз съм с друг крем, не искам да ги смесвам…

– Ще ви сложа тогава с една клечка на ръката, да го пробвате.

Подавам си ръката със свити пръсти. С периферното зрение сякаш съзирам едва доловима умивка на лицето на другото момиче.

Не се съмнявам, че добре са ме огледали и преценили, и никоя подробност не им е убягнала. Професионализмът на двете ги кара да се държат, сякаш съм очаквана и редовна клиентка.

Стоя като втрещена, отчаяно търсеща начин, да се оттегля що-годе достойно. Да се набутам в такъв филм…

Тогава я виждам на вратата.
Цялата в Прада и Гучи, луксозни дрешки, отиващи си една с друга, колкото на Мона Лиза биха “вървели” уокмен и цигара. Всъщност Мона Лиза с уокмен би изглеждала добре. Ако я нарисува Леонардо.

Косата й е в цвят, който писателите наричат, “платинено-рус” и за който аз злобничко казвам, че е като изкисната в “Аче”.

Дебелата верижка на врата и масивните обеци крещят силно, така че се чува и в най-отадалечения ъгъл на магазина: “Ние сме по 32 карата!”

Платинената дама застава уверено пред двете момичета:

– Искам да подуша Гювенчето, де е на витрината!

– !?!?! – професионализмът на продавачките не им позволява да изразят потреса си

– Извинете, бихте ли повторили? Не можах да чуя добре. – учтиво отговаря доскорошната ми събеседничка с мек, професионално-неутрален тон.

Двете са изцяло погълнати от новата клиентка. Тъкмо момент да изчезна и резилът ми да бъда забравен, но любопитството как ще се развие историята надделява.

– Гювенчето бе, от средата на витрината.

В това време другото момиче е излязло вече иззад щанда.

– Ако обичате да ни покажете, кое желаете да изпробвате, за да не сгрешим. – със същия професионално-учтив тон моли втората продавачка.

Платинената сочи към малкото шишенце Живанши, което и аз бях забелязала да се кипри до “моя” крем.

Момичето й пръска на китката.

– Хмм. Мирише много силно. Нещо не ми харесва.

– Това е френски парфюм Живанши. Той е малко по-скъп – 180 лева. С по-силен аромат е, защото е предвиден да издържа дълго време.

– Верно е скъпичък. Ще го купя и ще си се фъскам през ден.

В това време успявам да направя заднишком слалом покрай две “натокани” “фешънки”, оглеждащи рафтовете и се измъквам през входната врата.

Поглеждам часовника, и виждам малкото петънце от крема, което момичето сложи на ръката ми. Размазвам го по цялата си дясна буза. За момент ми минава нелепата мисъл да се върна, за да поискам от мострата и на другата ръка. Така де – да има и за другата буза.

– Айде жабо – продължавам забързано към офиса – отивай да си квакаш в твоя гьол, а остави, който може, да си се фъска с гювенче!

Това всъщност са две случки, разказани ми от двама души, които до колкото разбрах са се случили в един и същ магазин в близко време.
Аз ги попромених малко и ги обединих в една история.
Чудех се, дали да я пусна при бозите, но реших за сега да е тук.

Дийптаун

virtrealityАко електрониката беше това, което внесе основен принос за промяната на начина на живот през 20-и век, то в края му и в началото на новия, тази роля се пада на информатиката, качествения скок в начина на комуникация и разбира се – Световната мрежа.

Информационните технологии промениха съществено начина на работа в почти всички сфери и начина на общуване между хората, като стават все по-съществен фактор в начина на живот.

Естествено реакциите срещу новото (вече не толкова ново) явление са разнообразни. От възторг, до пълно отрицание, както е било при появата на всяко ново нещо.

Преди близо 200 години, когато първите влакове са плъзнали по повърхността на земята, много авторитетни за времето си хора са се терзаели, няма ли да се разцепи човек на две, ако се надвиши скоростта на коня. Както и дали хората няма да се побъркват, при вида на профучаващите със скорост близо 20 км/час метални чудовища!

Сега се надигат вопли, как Интернет водел до отчуждение, обсебвал хората и ги подчинявал…

След години Нет-а ще изглежда на хората като нещо естествено и неизменно, но на нас се пада да живеем във времето на първоначално недоверие и отричане.

Естествено човек трябва да внимава, при използването на Интернет, също както и когато ползва всяка друга технология. Мрежата носи своите специфични рискове.

Но това е характерно за всеки инструмент и всяко средство, което човечеството ползва. Мрежата е средство. За какво ще бъде използвано, зависи от човека, засанал на някоя от входните й точки.

А от разумното използване на възможностите на Интернет човек може да има основно полза.

Особено странно ми звучат воплите, как мрежата водела до отчуждаване?!?

Преди години, когато Интернет беше съвсем ново явление, няколко пъти се случи да съм в чужбина по за дълго. Тогава такова нещо као домашен нет почти нямаше. Нямаше още и icq. Със семейството си се свързвахме от служебни компютри през telnet с talk. Този начин на общуване беше много по-пълноценен, отколккото разговорите по телефона, да не говорим за стандартната поща. Интернет позволи да се чувстваме, сякаш не сме се разделяли за дълго. По-късно излезе icq и разговорите станаха по-лесни.

Мрежата дава възможност, хора с общи интереси в дадена област, които никога иначе не биха се срещнали да се свържат. Хора от различни градове, държави и континенти.

Още по интересно свойство е, че нет-а играе и роля на един вид филтър. Може двама души, извън общия интерес да са много различни, но тези различия се “отрязват” и остава общото. При среща на живо такива хора обикновено нямат какво да си кажат, защото общите теми бързо се изчерпват, а останалите интереси могат да са съвсем различни. Особено ако общуващите са от различни поколения. Но споделянето на общия интерес по мрежата може да е плодотворно и за двете страни.

Също Интернет е добро средство за хората със затруднение в общуването (по-стеснителни да речем) да се престрашат да общуват. Така по-лесно могат да паднат задръжките им. А даже да не успеят да преодолеят притесненията си в “реалния” свят, все пак виртуалното общуване е по-добър вариант, отколкото без никакво. Човек има нужда от контакт със себеподобни.

За хората с друг вид проблеми, биха могли да говорят самите те. Лошо е, че когато правим интернет страници, често наблягаме на ефектите, а забравяме за хората, които не могат да ги видят, а биха се чувствали равностойни, ако страницата е еднакво достъпна и за тях. А това не е трудно да се направи. Тогава виртуалното пространство за тях би била среда, в коятода се чувстват равностойни.

Искаме или не, все повече компоненти, свързани с формалната част от живота на човек преминават във виртуалния свят. Банкови сметки, документи. И тенденцията ще продължава.

Всъщност това си е естествен процес на развитие.

При социализма учехме, че животните нямат интелект, хората са венеца на сътворението и изкуствен интелект не може да се създаде. За виртуакна реалност не можеше да става дума изобщо. По-рано кибернетиката е била “буржоазна” наука и хиляди учени по някакъв начин свързани с нея са измрели в лагери в Сибир. По-късно я реабилитираха. А именно диалектиката, която марксистите уж изповядваха, не противоречи на създаването на нови светове и интелекти от интелекта, достигнал някакво ниво на развите.

Но както споменах вече маркс-ленинизмът е вид религия, а религията е базирана на догми, не на разсъждения.

deeptownКато се огледаме, Дийптаун на Лукяненко вече почти съществува. Вярно, специалните визьори и костюми, с които човек да се потопи изцяло във виртуалния свят вече са разработени, но още са много скъпи, а и няма сървъри, които да ги обслужвт.

Но иначе част от средствата ни се управляват през мрежата, социалните контакти придобиват все по-голямо виртуално изражение. Имаме си свои кръгове от познати, с които говорим там, в инфосферата, свои “улички”, които най-често обхождаме.

Може скоро във виртуалния свят да възникнат и тамошни закони, както и някакъв вид мрежов морал на поведение, свързан да речем с правилата при контакти на мрежови субекти на живо…

Колкото и правителствата да се мъчат да внесат външен, насилствен контрол в Мрежата, общството което се развива там, ще стигне само до създаване на все по-сложни структури и саморегулация.

Други страхове от Интернет са свързани с това, че често не знаеш с кого говориш и има опасност.

Да, трябва да се внимава, има начини да се увериш, че наистина на другия край на връзката е този, когото очакваш. Колкото до контактите с непознати – ами те са опасни и в реалния свят. Даже в Мрежата човек е по-склонен да очаква измама и е по-защитен. На живо лесно може да бъде заблуден от добрите обноски и миловидната физиономия на човека отсреща. А знаем, че мошениците, а и някои от патологичните убийци са много добри артисти. Така че по-голямата сигурност извън нета е илюзорна. Което не значи, че трябва да спрем всякакви социални контакти.

Децата – да. Както ги учим да не говорят с непознати, трябва да им се обяснява и за опасностите в мрежата. А още по-добре и да се ползват програми за родителски контрол. Както и ограничаване на времето за сърфиране.

Пристрастяването. Интернет води понякога до пристрастяване. Има разни хора. Някои могат да противостоят на изкушението, други не. Както при много други неща. Мене много повече ме притеснява нарастващия брой пристрастени към алкохола. Да не говорим за други вещества.

Но искаме или не, обществото все повече заживява в новото измерение, наречно Глобалната мрежа. Едни негови представители плахо обикалят из ширините му, скрити за останалите. Други се свързват с одтелни групички, трети се представят публично пред всички.

И вашият древен приятел, прескочил през хилядолетията е отворил пещерата си за всички добронамерени посетители. Добре дошли на моя сокак в Дийптаун. И, ъъъ … и както казваше един приятел: “Събуйте се, за да се чувствате като у дома си”  😉

[wp:svejo-net]