Category Archives: Лаф да става

Carrefour

carrefour
Не съм мислил, че ще се случи т’ва, да пиша за някакъв дюкян, ама ей на.
Хубаво де, магазин. По-точно верига дю… аа, магазини.

С Carrefour съм се срещал и преди доста време.
Този симпатяга, дето се кипри отдясно
lucky
също дойде от там, преди 10-ина години.
Когато разбрах обаче, че carrefour ще се появи и в София, лееко се поиздразних, защото така или иначе навлязоха у нас един куп “вериги”, то човек вече се препъва в тях, а ползата е … съмнителна. Е могат да се намерят по-евтини (нискокачествени) стоки, от друга страна никой не купува заленчуците на баба от село, защото увяхват бързо, а се внасят от на майната си гумени такива, защото траят дълго…

А като кацне “веригата” на булгаристанска територия, нещата у нея бързо се побългаряват.
Преди години, когато се появи един мега дюкян от известна верига, трудно ми беше да убедя колега, че на Илиянци съм намирал по-качествени стоки, отколкото там. Човекът си беше с впечатленията от … няма значение, да не правим антиреклама. Чак гогато го посети се убеди, че у нас не е както в … няма значение.

Та карфура цъфна у Софийско. След като отмина тарапаната – ааа не, не съм ходил аз ;), това обиколката по дюкяни ми е сред най-противните занимания – биде посетен от част от фамилията.

И кво? Ами, впечатлих се. Шоколадите бяха с български надписи, някои, както се казва на чист български брандирани с марката Carrefour, обаче на вкус същите, като във Франция (!?)
Знаем много “вериги” слагат марката си върху по-евтини и доста по-калпави стоки. Тук случаят не беше такъв обаче!

Кафето беше чисто, без леблебия и започвам да вярвам, че тези смеси, които пише, че съдържа, май наистина ги съдържа. И така нататък.

Е, имало и чисто български изпълнения, като да речем, намусени лелки и прочие, но то е за да не се объркаме, че сме попаднали някъде другаде, а да си знаем мястото.

В крайна сметка за какво пиша – то просто хората си правят нещата както трябва – както навсякъде. Ама явно до там сме свикнали при нас да е “бамбашка”, че това, да е като при хората ни впечатлява.

На въпроса “колко ти платиха да напишеш това”, ще отговоря – добре ми платиха. С увереността, че все пак може да се правят нещата и за българи, както и за останалите хора и че са има фирми, които държат наистина независимо в коя страна се намиаш, нещата да изглеждат по еднакъв начин. (За друг такъв случай се сещам за Stella Artois – май още не е “побългарена”)

Дали няма да е така само в началото, а по-натам всичко да си дойде “на място” типично по български?
Ще видим – времето е пред нас, дето се вика.
А гледаш и други са последвали тази линия а не досегашната?

12-и април

spaceКоя е най-важната наука?
Тъп въпрос. Всяка наука е неотделима част от познанието и в различни случаи може да се окаже различно “важна” всяка една.

Често за дадено откритие или изобретение ключови се оказват открития в съвсем, на пръв пооглед отдалечени области. А сложните устройства, които днес ползваме без да забелязваме и да им обръщаме внимание обединяват в себе си безброй откритя в най-различни области, често направени много (дори стотици) години по-рано.

12 април е ден на космонавтиката.

За какво ни е пък това, е често произнасяна реплика. Първо трябва да си оправим проблемите тук на земята, да оправим…. – сложете каквото поискате след точките.

Ами, космонавтиката е едно от най-силните оръжия на човешкото познание. Също едно от най-необходимите средства, за оцеляване на човечеството. Сериозно.

Първо, както знаем, космическата техника е сложна. Много сложна. За да се разработят надеждни системи, работещи безотказно в тежките космически условия се впрягат страшно много области на познанието и се разработват авангардни решения, намиращи после приложение и на Земята.

При мисията “Аполо”, за кратко време техниката прави гигантски скок, може би по-гигантски, от крачката, за която говори Армстронг. Интегрални схеми, стрували при Аполо 11 повече от 1000 долара, при Аполо 17 вече струват 2-3 долара. Направен е огромен скок в миниатюризацията, довел до скорошното разработване на т.нар микрокомпютри, които са предшествениците на машните, с които сърфираме днес в Интернет и пишем пасквили против науката ( в частност космонавтикта). Е, не всички. Някои пишат.

Не знам, колко хора знаят, много важна област от медицината – мамографията е базирана на системата, използвана за разчитане на лунните снимки и последващо картографиране, използвана при “Аполо”.

Някои приложения на “лунните” изобретения са куриозни, като например опаковки за хранителни продукти, от материала, използван за парашутите на командния модул.

Освен разработката на нови материали, трябва да се отбележат и изследванията в Космоса. При ниска и нулева гравитация редица материали имат различни свойства. Много лекарства могат да се получат по-лесно при нулева гравитация.

За изследвания при ниска гравитация Европейската космическа агенция предлага лаборатория в самолет , още, възможност, използвана и от мои (бивши) колеги, като например феодалната старица от тая страница.

Но за продължителни изследвания не може да се мине без Космоса.

Астрономията е една от първите области, привлекли човешката жажда за знание. В наши дни тя става все по-актуална освен за чистата наука и заради многото изкуствени спътници, които окичиха околоземните орбити. Но много важна е ролята й за откриване на потенциално опасни “камъни”, които биха застрашили живота на Земята. Още повече срокът, отпуснат ни от природата да се подготвим за такова “посещение” е на изчерпване, съдейки по цикличността, с която в миналото са ставали подобни катаклизми. Астрономията заедно с добре развитата космонавтика могат да бъдат решение на подобна заплаха.

Освен астероидна атака от Космоса дебнат безброй други опасности – избухване на Свръх нови да речем. Може би скоро ще сме способни да изградим щит около Земята, ако не пестим средства за изследвания в тази насока? Щит, който ще бъде полезен и когато земното магнитно поле спадне до нула, както е станало на Марс да речем и слънчевият вятър ще достига безпрепятствено земната повърхност.

Ако не мислим в перспектива, може наследниците ни да не ни бъдат особено благодарни за липсата на далновидност!

Може много още да се пише за ползата от космонавтиката.

Но да не забравяме, 12-април е ден и на още нещо, предизвикало революция в човешката история – рокендрола!

Поздрав с един клип, който обединява двете теми на деня:

Падането на нощта

“Падането на нощта” е известен разказ на Азимов (по-късно разширен до роман).
Действието се развива на хипотетична планета, където на практика няма нощ. От всички шест слънца, поне едно грее над всяка точка от повърхността.

Веднъж обаче на 2049 години се случва всички слънца да залязат едновременно.
Населението, несвикнало с тъмнината ( и със звездите), не взема насериозно предупрежденията на астрономите, при залеза изпада в паника, която довежда до края на цивилизацията.

И така всеки път през 2049 години.

През Историята на нашата планета са преминали много цивилизации. Развивали са се, имали са постижения, които хиляди години по-късно все още предизвикват учудване. И са били унищожени от по-неразвити племена.

След което нова цивилизация е поемала по стъпките на предишните, преоткривайки много от техните постижения.

Спомените за Шумер, Акад и Вавилон са покрити с хилядолетен прах.
Египет, Персия, Гърция – бледо ехо от старата слава.

Средновековието – последният залез на цивилизацията. Ново погребване за векове и обричане на забрава на хиляди постижения на човешката мисъл.

Безброй изгорени ръкописи, раздробени на парчета статуи. Наред с пергаментите, кладите поглъщат безчет души, оказали се (инако)мислещи.

Ислямският свят не остава по-назад. В началото по-развит от вече потъналите в невежество християнски държави дръпва здраво назад.

Омар Хаям от уважаван астроном, математик и поет се превръща в беглец със съдба близка до тази на Галилей.

Улугбек – уникалната за времето си обсерватория, училищата построени от него, откритията му, както и той самият унищожени от неговия син. С което идва и краят на успехите на астрономията в ислямския свят. Успехи, толкова значителни, че и сега много звезди и астрономически понятия носят арабски наименования.

Невежеството смазва това, което не разбира. Знанието плаши невежеите, затова бива обявявано за ерес и унищожавано с огън.

След време “победителите” след уталожване на страстите са изравяли от прахта някои от постиженията на победените и са ги оценявали. Много от откритията на предишните цивилизации са бивали открити повторно след векове. И цикълът се повтаря многократно – унищожение и ренесанс.

Сега сме на прага на ново унищожение. Не само вонстващото невежество въоръжено с модерна електроника и експлозиви, нахлуващо от Близкия Изток е единствената заплаха.

Още по-страшно е невежеството тук, при нас.

За политиците е удобно да управляват необразовани маси. За това и следват една след друга “образователни реформи”, всяка следваща по-разрушителна за образованието. Налагането на чалга-“културата”. Разните реалитита и напъните на национални медии да ни убедят, че например, изродите, показвани в “биг брадър” са типичните български семейства.

Не, не твърдя, че всички млади хора могат да бъдат обобщени с термина “чалга поколение”.
Има много, които не се подават на общата тенденция, и не си губят времето с глупости. За някои такива вече писах.

Но броят им е твърде малък, уви.

Другият признак за края на цивилизацията, която познаваме са масовите психози срещо новите технологии. Истерията срещу ваксините, ГМО, подписките за затваряне на ускорителя в Церн, психозите срещу опитите със стволови клетки и клонирането на органи.

Ще ми е интересно, някой от противниците на последните две, какво би отговорил на въпроса, дали е съгласен с отвличането на деца (и не само деца) и разфасоването им за органи. И не ми говорете за превъзпитание и превенция. Винаги ще има безскрупулни хора с много пари, които са готови да платят за това, както и безскрупулни хора, готови да го извършат за много пари. Единствената превенция е създаването на легален заместител – клонираните органи и регенерацията чрез стволови клетки.

Ужасното е, че 99% от протестиращите срещу изброените и други иновации, всъщност въобще нямат идея, защо протестират. Прочели са или чули някакви жълти “новини” и се подават на масовата психоза. Има и такива, които имат (някаква) представа от проблема, но те са нищожна част.

Всъщност хората, крещящи неистово “ненагмо” и деклариращи готовност за физическа разправа с всеки, “който се намесва в божието дело”/ “който застрашава природното разнообразие” и пр. всъщност не са злонамерении. Също както хората, скандирали във възторг пред кладата на Джордано Бруно. Също като старицата, добавила дръвца в кладата на Ян Хус.

Те са вярвали, че лошият си отнася заслуженото. И че са на страната на доброто, и че ще живеят по-добре, щом звярът бъде изгорен.

Така и тези хора са добронамерени. Лошото е, че не познават същността на проблема. И не става въпрос, да познават съответната наука в детайли. Често са достатъчни познанията от училище. Които познания обаче са останали неусвоени в общия хаос на претоварените програми. Или пренебрегнати, поради ниския социален статус на образованието и на знанието, като цяло.

Всъщност вода в мелницата на невежеството наливат и много учени, в стремежа си да предупредят човечеството от опасностите от злоупотреба с порастващите сили, които ни дават новите технологии.

Наскоро прочетох това изказване на George Wald нобелов лауреат за работата му за изследване на цветното зрение.

Там ме шокира това изречение:
”The technology meant that brain-to-brawn sank toward a level closer to that of the dinosaurs.”

Тук г-н Wald се е поизхвърлил доста.

Динозаврите не са изчезнали, защото са били непригодни към околната среда, или заради тяхна грешка.
Изчезнали са поради катаклзъм, причинен отвън, за който не са били готови.

Какъвто катаклизъм може да се случи всеки момент, и за който сме почти готови да го посрещнем, но ни трябват още няколко години или десетилиетия, за да сме готови напълно.
И единствено технологията и науката могат да ни спасят от съдбата на динозаврите.

Лошото на такива предупреждения е, че не са насочени към правилния адресат.

Единствения резултат от тях е да засилват в масовото население недоверието и психозата срещу науката и технологиите. А всъщност са удобно средство за политиците и магнатите, които не се впечатляват от предупреждения, защото не виждат по-далече от банковите си сметки, а и разчитат, че при евентуална катастрофа ще могат да платят за оцеляването си.

Идеята да се спрат всякакви нови изследвания, или изследванията в определени области са безсмислени.

Първо така се спират гражданските изследвания, резултатът от които е публичен.
Изследванията на военните, както и секретните изследвания в страни, в които няма публичност и свобода на словото няма как да бъдат спрени.

От предишната ми работа имам идея за постиженията на военни изследователски лаборатории (не у нас) в областта на лазерите. Не се съмнявам, че и в областта на биологичните разработки нещата там се движат, за съжаление с цел разработване на оръжия.

Да забраниш гражданските изследвания, както стана 2005-а година у нас с разработките в генното инженерство например, значи да оставиш основната част от населението в неведение и неподготвено за един куп нови предизвикателства.

Всяка технология може да бъде използвана и за полезни цели, и за оръжие. Забранявайки публичните изследвания, всъщност оставяме единствената възможност, да бъде използвана като оръжие.

Типичен пример са “хакерските инструменти”, които могат лесно да бъдат намерени в Мрежата.
Те всъщност са много полезни програми, за мрежовите администратори, за откриване и отстраняване на проблеми в собствените им мрежи. От друга страна могат да бъдат ползвани от злонамерени хора, за създаване на проблеми в чужди мрежи и компютри.

Призивите, да се зарбани разработката и публикуването им води единствено до проблем за легално употребяващите ги IT специалисти.

Вярно, че ако въпросните програми ги няма в Нета, някои “любители” кракери ще се затруднят. Но това няма да спре истиските злонамерени специалист да напишат свои – това не е голям проблем. И съответно те ще бъдат “въоръжени” а администраторите беззащитни.

Същото важи и за останалите технологии. Щом познанието е достигнало до възможностите за някоя технология, тя ще бъде разработена. Със забрана за разработката й се пречи единствено на легалните разработчици.

Противодействието срещу злоупотреби с технологиите е единствено образоването на хората, даване на знание за предимствата и истинските, а не въображаемите опасности от тях и разбирането на същността им.

На практика се прави обратното. Създават се психози и омраза към знанието. Нещата са се върнали на нивото добре отразено във “Франкенщайн” на Мери Шели и в други готически романи от онова време, в където невежеството се възхвалява като добродетел, а знанието се заклеймява като грях.

В нашия случай парадоксът е, че войнстващото невежество е въоръжено с най-модерни технологии и не си дава сметка за силата, която държи. Няма нищо по-опасно от въоръженото невежество. А единственото противодействие срещу него е знанието.

Вече сме на крачка от поредното падане на нощта. Но дали ще доживеем нов ренесанс този път? Или мракът ще погълне цивилизацията окончателно?

Време за поезия

Докато си размишлявах над езкзистенциални въпроси свързани с IMAP, LDAP, FTP,SCP, БСП( оп, оп, без последното! ) и други такива мъдри абревиатури, Джери ( мишката  де ) се  подхлъзна някак си и щракна на страницата на Валяка, където попаднах на следното спиращо дъха зимно хайку

Поразпратих го напред-назад, да споделя възхищението си. Ноо – шило в торба не седи.
Иван(Иванее – крайно време е да се самоидентифицираш във Виртуалната реалност!) ми върна скоро и бързо български битов вариант на френско-японския поетичен етюд на Валяка:

Зима.
Икиндия.
Греяна ракия.

Малко по-късно в творческия процес се намеси и Багряна(Багрянче, същото като за Иван и за тебе се отнася 😉 ), така се роди поетичният социално-битов
Хайку- цикъл “Сезони”:

Зима.
Икиндия.
Греяна ракия.

Пролет.
Икиндия.
Салата с ракия.

Лято.
Икиндия.
Ледена ракия.

Есен.
Икиндия.
Ракия.

Така силата на Интернета стимулира колективен творчески процес, крайният резултат на който бе цитираният шедьовър. Което е още един пример за потенциала на Мрежата за изграждане на колективното съзнание!

:p

Ария на дивотата

Такааа
Вече не съм феодален старец….

То и младеж не съм, за юпи не мога да мина…
Какъв ли ще да съм тогава?

Дявол знае. Или Господ. Или Великият Маниту.

Избягах от потъващия кораб. Не че оставането ми щеше да промени нещо. Нито за “феодалната” организация, нито за науката, нито за мене самия.

Реших да не правя същата грешка, като преди години, когато отхвърих всички възможности за работа в чужбина. Ако ги бях използвал, може би още щях да се занимавам с наука.

Обаче мислех с дивашки оптимизъм, че тук нещата няма начин да не си дойдат по местата и по-добре и аз да съм си на мястото.

В крайна сметка толкова години се занимавах основно с оцеляване. А науката покрай оцеляването. Така че няма да й направи особено впечатление, че съм я зарязал…

Е, сега оставам тук, където продължаваме да впрягаме каруците пред конете и да се чудим защо не се движат, или вървят в обратна посока. Реших този път обаче, да подходя различно, да не отхвърлям новите възможности, които ще стават все по-редки.

Пък гледаш, корабът, облекчен от липсата ми, почнал да изплува от блатото, в което го натикват с безжалостна упоритост. Мечтиии…

за финал на тези безсмислени излияния, поздрав с едно стихотворение на
Петър Добрев, на което се натъкнах наскоро:

Ария на дивотата

В страната на хипнозите
науката е враг.
И гонят я велможите
с фучене, вой и грак.

“Аман от много учени!
Товар са те за нас!” –
с хавайски глас мяучи ни
фалшиф финансов ас.

“Разсъдъкът къде ни е?” –
Крещи умникът млад.
“Та храним академия
със феодален щат”.

“БАН мор е за бюджета ни!”
подпяват други в хор.
А в БАН е днес професорът
по-беден от шофьор.

А в БАН доцентът гърчи се
по-ниско от сержант.
А лаборантът мъчи се
във глад и студ заврян.

И като връх на цялата
бруталност и позор
днес БАН по фонд по-малък е
от футболен отбор.

Тъй гаври се над мозъка
елитна простота.
И стене изтормозена
науката в калта.

Че стонът на отбраните
дивака весели.
И сладко е за враните
да грачат по орли.

Петър ДОБРЕВ

Да купим на кредит

Или по-точно с кредитна карта…

Това, което уж отличава човека от животните, е че може да мисли. (Сега, дали животните могат или не могат е по друга тема. Моето мнение е, че могат, ама за това – друг път.)

Това пък, което отличава хората от човека, е че избягват да мислят. Някои просто не могат, а на други им е направо противопоказано…

Аз понякога мисля.. ъъ .. понякога си мисля, че мисля..
Но понякога пък имам прорения. Ей тъй, както си седя и току видя нещо очевидно. Дето винаги ми е било пред очите. Ама нито съм го помислял, нито съм го осъзнавал.

Така и днес ме навяха едни кредитни мисли… Не мисли на кредит (опазил Господ), а мисли за кредитните карти.

Пазаруването с карти и особено по Интернет е удобство. (Е, има си там едни неприятни страни, за които е ставало дума и друг път, че тогава не усещаш, как банката те товари с такси, но пък е удобно…)

И за да е защитена информацията, картата е защитена с ПИН, който притежателят трябва да помни и в никакъв случай, да не записва върху нея. Защото попадне ли в чужди ръце – моите парички вече не са мои.

Дебитните карти имат ПИН. Кредитните – също. Когато теглим пари от банкомат, или пазаруваме през ПОС терминал трябва да си помним ПИН-кода, без да го пишем върху картата, или на листче, пъхнато при нея!

По незнайна причина, дебитните не са на почит в онлайн услугите. Но виж, с кредитна може да купиш какво ли не. В тоя случай обаче ПИН-кодът не се ползва.

Трябва номер на картата и т.нар. “секретен” код (или както там се нарича за съответните карти), който е записан… на гърба на картата.
cvv
Идеята е, че номерът на картата може да се намери на много места, но ключът – не – трябва човек да държи картата в ръка, за да го види, а не да си ровичка в бази данни по Нета.

Обаче в случай, че картата попадне в чужди ръце, въпрос на секунди е, да бъде изхарчен кредитният лимит – новият “собственик” има всичката необходима му информация, записана на картата!

Гравирана там не от неразумния картодържател, а от самата банка…

А не е ли по-разумно, точно тоя толкова важен ключ да се дава на отделно картонче, или пък да е на подвижна пластинка, която да се отчупва от картата, като се съветва картодържателят да не го държи на едно място с карата?

Така и банките биха си спестили сума разходи, при злоупотреби с крадени карти.

Ъ?

Ну дед мороз…

Днес честваме ХХ години от смъртта на ….. .
Толкова често чуваме или четем горното изречение, че изобщо не се замисляме за смисъла на самото действие.

Чествам всъщност означава “Отбелязвам с тържество някакво събитие; устройвам празненство” според тълковния речник.

Така, значи тържествуваме по повод това, че някой е починал…
За траките както и да е – така са вярвали хората. Ами ние, съвременните сапиенси?

Вярно, за хората, които са оставили следи в съзнанието ни трябва да си спомняме.
За тия, които са оставили следи в общественото съзнание е редно обществото да си спомня и да организира мероприятия с цел опресняване на спомена.
Тогава защо не се “чества” рожденната дата на заслужилата личност, а тази, на която е напуснал нашия свят? Може би точно за това, че човека вече го няма и всякакви страхове от превъзхдството му и завист спрямо способностите му стават вече неоснователни дават повод за веселие на “благодарните” потомци?

Но когато някой повдигне горния въпрос, заливат го с глупости, че човек не определял кога да се роди, но можел да реши кога и как да умре… И дрън – дрън нелепости, създадени за да замажат некрофилската същност на водещите световни религии и на болното обществено съзнание, повтаряни безкрайно така, че повечето хора ги приемат, без да се замислят.

Та даже и човекът да е извършил безброй подвизи и геройства, може да се случи да си умре съвсем “стандартно” като всеки “простосмъртен”.

Като изключим хората, за които може да се каже, че най-доброто, което са направили е, че са умрели, всеки друг, който е постигнал нещо го е направил, не защото е умрял, а защото преди това се е родил. Даже ако смъртта на героя е подвиг, с който е спасил безброй други хора, той нямаше да може да го направи, ако не се беше родил.

С две думи, дълбоко мое убеждение е, че нечия смърт може да е повод да си спомним за човека, но не и повод за тържество.

Виж, на рожденните дати са незаслужено пренебрегвани.

А на 8-и декември 1929 се е родила Клара Румянова.
За нея много може да се говори и пише. Достатъчно документи има и в Мрежата. Но най-хубавото, което може да се каже е, че с гласа си е донесла радост на безброй деца.

Да си я спомним с усмивка:

В биографията на актрисата са записани много роли и театрални и в киното, безброй озвучени анимационни и живи герои, много песни, не само детски.

Но най-известна ще остане като гласа на зайчето от “Ну погоди”:
(а за къде е заекът без вълка …)
https://youtu.be/a9xzwLqFxgo

Да пробудиш кютюк

Българска работа.

Добре позната фраза. Произнасяна често, с досада, отегчение, пренебрежение. Често със заряд злъчна подигравка. Фраза, изчерпваща необходимостта от всякакви по-нататъшни коментари.

Българска работа е лаф, който е съпътствал целия ми съзнателен живот, “обясняваща” всяка неуредица, недомислие или лошо свършена работа.

С края на онзи етап от бългаската история, който се води социалистически, “българската работа” придоби още по-силен негативен заряд. До голяма степен и с основание, но за причините и подробностите, както аз ги виждам, ще отделя друг текст.

Нихилизмът и отричането на всичко българско станаха модерни сред по-младите поколения. Често в съвсем уродлива и гротескна форма.

Стигна се до там, да се отричат всички български постижения, факти от историята ни да се обявяват за социалистическа и националистическа пропаганда. Нещо, което и съветския “интернационализъм” не бе успял да постигне.

То че има доста митове, набити в главата българска – има. Но има и такива, цела на които беше да обслужват идеята за руското превъзхосдтво и да принизят и направо да отрекат българските постижения.

Но да се върнем в наше време, при сегашният нихилизъм, насаден в съзнанието на днешните строители на.., на .. абе там на каквото построят.

Някой ще каже – ефектът на махалото. Хм, то като гледам, май махалото направо се е откъснало и продължава праволинейно в негативна посока.

Но идеята на това писание не са негативно настроените “сърдити млади хора”. Темата са едни такива също млади и също българи, дето със собствени сили се мъчат да плуват срещу общото течение на нихилизъм и отрицание, да правят много неща със свои сили и да увличат когото могат след себе си, откъсвайки го от общия поток.

По конкретно случая искам да спомена ето тези тука – Човешката библиотека дето със свои сили са тръгнали да събират пари, да пропагандират и издават българска фантастика. И не само българска. Също и друга, която по една или друга причина не влиза в плановете на големите издателства, а си струва.

Да бе – хората си мислят за хладилниците. Криза е, свински грип има, а те фантастика тръгнали да издават. Че и българска. А знаем за българската работа…

Българска работа е всъщност, че има много талантливи български писатели (айде бе, не думай!), а обществото не знае и не се интересува. Е – намерили се ентусиасти да се заинтересуват и да опитат да решат до колкото могат проблема със свои сили.

Да, освен писатели има и много други талантливи и способни хора, за които обществото не знае и не се интересува. Но шепа ентусиасти не могат да огреят нвасякъде. Това което правят е МНОГО, в тези времена на отричане на всичко и на тотален непукиъзм. Защото момчетата и момичетата от “Човешката” не само се мъчат да превърнат като съвременни алхимици невеществения ентусиазъм в напълно веществени и осезаеми книги. Те също организираха няколко почиствания на Витоша, на първа линия са в протестите срещу унищожаването на природата.

Повече може да се научи на сайта им, както и ако се включите в мейл-листата им, където съобщават за мероприятията, с които се захващат.

Конкретно поводът да седна да пиша цялата тази история обаче е един конкретен. Хубав повод.
“Слънце недосегаемо“ – последният (може би за сега?) роман от “змейската” поредица на Николай Теллалов е влязъл в печатница и през декември има шанс да стане напълно досегаем и озезаем 🙂 .

Кой е Николай Теллалов? Кой е всъщност аз лично не знам. Това което знам е, че е невероятен писател, макар че не си изкарва хляба с писане. Писането е едно от нещата, които прави за да се задържа срещу течението. Но как само пише…

“Змейската поредица” започва с “Да пробудиш драконче” – нещо, което прочетох буквално на един дъх. Невероятно съчетание на съвременната действителност и стари български легенди, умело вплетени в сюжета.

Ама то българските легенди и предания не са интересни! Друго са келтските и скандинавските!

А?! Я прочетете “Дракончето” или пък нещо от Йоан Владимир, пък пак кажете, да видим.
“Дракончето” го има онлайн на сайта на писателя, а ако го харесате, можете и да го купите.

Всъщност нещата за които говоря, нямат нищо общо с многото недоразумения от времето на социализма, когато сума “творци”, спазвайки поредната партийна повеля влагаха елементи от народното творчество във “творбите” си и успяха да създадат крайно негативно оотношение към него. Може би “заслуга” за това има и начинът по който се преподаваше в училище. Също както се получи и с творчеството да речем на Вазов, та чак се стигна до там, учители по литература да предлагат да бъде изхвърлен Вазов от програмата, за сметка на скандинавски, занзибарски и танзанийски корифеи. (Няма да давам линк, че се погнусявам…)

Всъщност думата беше за друго.

Думата беше, да пожелая успех на Николай Теллалов и книгите му да стигнат до повече читатели.

Също успех на хората, които стоят зад “Човешката” и да намерят много нови последователи, които да препречат потока на отрицанието и разрушението и в други области, освен литературното творчество.

Goodbay Roma

Goodbay Roma
Това е името на кафето и фри-шопа на летище Фиумичино, в зоната преди изходите за заминаване. Много добро попадение бих казал. Минавайки покрай надписа, поотегчен от чакането, с ум все още ангажиран от проверките на багажа и паспортния контрол изведнъж осъзнаваш, че напускаш Рим и носталгията, и желанието да се върнеш отново те захлупват отведнъж.

Очаквах, че Рим ще ми хареса. Имах предчуствие, че няма да се разочаровам. Не очаквах, че ще ми хареса толкова много! Сериозно. И от Берлин, Франкфурт, Ерланген, Марсилия, Ница и Монако имам много добри впечатления. Рим обаче ме “хвана” най-силно, кой знае защо. (Може би защото преживяванията са най-пресни? 🙂 )

Първо да благодаря на WizzAir, че дават възможност да се пътува човешки, на човешки цени.
За големи самоорганизирани групи като нашата (големи според гледната точка. За някого 6 човека може да не е голяма група 😉 ) препоръчвам www.only-apartments.com от където предварително успяхме да си намерим апартамент на стратегическо място – до Ватикана.

Който държи пък да е на хотел, може да ползва услугите на много сайтове като този , където човек може да си търси хотел по цена, разположение, отзиви от туристи и т.н.

От летището докато се оглеждахме за влак, скоропостижно се озовахме в микробусче (по 1 евро по-малко на човек – както настойчиво обяви агентът, типичен римлянин с дръпнати очи 🙂 ) и засъбирахме италиански гледки. Скоро оставихме багажа на гарата ( в Рим стигнаме към 8 тамошно време, а квартирата, както и всеки хотел стандартно могат да се “заселват” след 12) и минути по-късно Колизеят и Палатинският хълм усетиха тежка българска стъпка.

Може на някого решението ни да предпочетем квартира вместо хотел да се вижда недостатъчно комфортно. Не знам. Всеки си гледа със своите “очила”. Хотелът има предимство, че ти чистят всеки ден стаята. Но там няма възможност да седнете цялата компания в широкия хол (освен ако не си ангажирали хотелски апартамент разбира се),
на сладък лаф (с дегустация на различни италиански вина 😉 ) след многочасовото събиране на гледки и да обмените впечатленията, затвърждавайки определени моменти в дълговременната памет 🙂 .

Иначе организацията на фирмата, даваща апартаменти под наем е перфектна. Включително, след като възнедоволствахме, че няма достатъчно одеала, агентът Карло (така и не му научих фамилията 🙁 ) донесе за отрицателно време чисто нови. Всъщност, както се оказа в последствие опасенията ни, че ще е студено се оказаха пресилени, въпреки че наближаваше средата на ноември и малко ми е съвестно, че разкарахме Карло излишно.

Когато ровехме по Нет.-а за квартира, все още не си давахме сметка, колко стратегически правилно място сме избрали. На 5 минути бодра крачка се намираше базиликата св. Петър. На олко 15 – замъкът Сан Анжело.

Времето също беше с нас. Вторият ден ни посрещна с … дъжд. Тръгнахме към св. Петър с намерението да смъмрим папата и да го помолим, да оправи Божиите бакии, но виждайки колко малко хора чакат пред входа бързо оттеглихме недоволството си. Знам че в хубаво време се чака часове, в което се убедихме, виждайки каква опашка чакаше последния ден от пребиваването ни в Рим. Ние влязохме за по-малко от 10 минути. Докато разгледаме “църквето”, навън блеснало слънчице. Така че от купола на св. Петър видяхме Рим в цялата му прелест, огрян от слънчева светлина. Който наминава натам, горещо му препоръчвам, да не стиска петте евро за изкачване на купола (входът в базиликата е безплатен). Гледката е невероятна и си струва всеки цент. Има и асансьор за част от пътя – 7 евро, но самото изживяване на изкачването по витата стълба около купола си е за предпочитане. Поне по мое мнение.

Третият ден ни посрещна с дъжд… (изненадаа). Съответно опашката пред ватиканските музеи беше незначителна. Както и предишния ден след като излязохме беше слънчево 😉 и останалата част от деня посветихме на обиколка из града.

Тук е моментът да препоръчам Roma Pass– тридневна карта за цялата транспортна мрежа, без експресните автобуси, от които така и не стана нужда да се възползваме плюс намаление за повчето музеи (без ватиканския – все пак е друга държава 🙂 )
Плюс това, с Roma Pass се влиза с предимство в повечето музеи. Така избегнахме близо 50 метровата опашка пред Колизея.

Около Ватикана често ни питаха, дали не сме поляци. Явно католическа Полша бълва много поклонници в тази посока. Даже просяците просеха на полски. Ако чуете да речем “Дал Бог благослов”, не си мислете, че ви говорят на български 😉 .

Четвъртият ден мина на покрива на туристическите автобусчета, с прибежки до неизследваните още забележителности.

Тук ще спомена единственото си разочарование от Рим. Аз очаквах да има повече останки от античната история – период, който ме интересува по-силно, отколкото Ренесанса. Но уви – всичко е здраво разграбвано и рушено, преди на умни ренесансови личности да им светне, че това е наследство от една велика култура. Част от останките са съхранени от богаташи за украса на вилите им (вилата на Борджиите има разкошна “градинка” между другото, май по-голяма от Борисовата – препоръчвам за разходка). Някои пък са съхранени от … църквата. Както да речем Пантеонът, който е оцелял, защото е бил превърнат в християнска черква. Няма лошо – щом е бил храм на всички богове, какво пречи там да се приюти и християнският такъв. Но жалко за останалите сгради, които не са имали този късмет.

А снимки? Моите хора направиха към 2000 парчета. Аз не си падам фотолюбител и за това няма да слагам снимки, не че не си ги гледам на монитора от време на време 🙂 Виж, ако някой от фотографите ги качи нейде в Мрежата, може да дам линк. Но така или иначе снимки с доброкачество в Интернет дал Господ много. Тези с нищо не са по-добри, няма някоя характерна с нещо, за да заслужава да я сложа. Просто фиксирани части от пространството в конкретни моменти от времето с ограничените възможности на фотографията, предназначени да послужат на определени хора да задействат лавината от конкретни спомени.

А както припява моята приятелка Кендис Найт, от скоро мисис Блекмор:

“When you’re reminiscing, then all you need is time…”

Като цяло хората, скоито се срещахме в Рим бяха много любезни и отзивчиви. Имаше и едни-два случая на тъпанарски прояви, но те влизат в рамките на статистическата грешка и не си струва да се споменава за тях.

Четирите дни в Рим се оказаха прекалено малко време. Много неща не видяхме, много минахме набързо, припряни да видим още и още.

Ако се озова пак там освен за пропуснатите забележителности, ще отделя повече време за някои от вече посетените. Например на Палатинския хълм спокойно бих прекарал половин, ако не и цял ден. Вярно, това до някъде е свързано с моето пристрастие към античната история, но и за неизкушените от този период една разходка по хълма би била пълноценна. Природата на самия хълм и гледките наоколо са страхотни.

Последваха гарата Термини, експресът за Фиумичино – не по-добър от нашите експреси, летищните пейки. Там се натънахме на млада българка от Пловдив, живееща в Неапол, от която с неудоволствие научихме, че булгаристанската темерутщина важи в пълна сила и в Италия – в Неапол било пълно с българи, които се пазят един от друг и си играят мръсно… Тъжна история. Колко време ще ни трябва, за да станем нормални хора, поне в чужбина?

После еърбъсът ни издигна бързо спасявайки се от разлюляното море от облаци предлагащо стабилна турбуленция. Целият обратен път мина над все такова непрогледно море от млечно бели вълма, в което накрая машината се гмурна отново и се насладихме на гледката на НДК от птичи поглед.

Останалото са спомени.

Марш на улицата!

клошарОт много време когато слушам радио, пускам предимно или Zrock, StarFM или Радио 1 – rock.

Вече мога да кажа, че ефирът може да задоволи музкиалните ми предпочитания. 🙂

Но днес по обяд пуснах Дарик.

Попаднах на дискусия, за съжаление хванах края й, в която се обсъждаха социалната програма на правителството. Не разабрах, кои са събеседниците поради късното включване, но ми се загнездиха някои мисли в главата, които стържат като ръждясала панта и не ме оставят на мира.

През всичките близо 10 минути, които слушах, водещата риеше като ранена котка в прахоляка срещу програмата на финансовия министър за промяна на лихвените проценти. Най-много и се зловидеха хората, взели ипотечни кредити.

Аз нямам такъв кредит, така че не съм засегната страна. Но мога да си представя положението на човек, който изведнъж изпада в невъзможност да си плати вноските по ипотеката.

Може много да си разсъждаваме по блоговете и на чашка, как изпадащите сами са си виновни и трябва да бъдат оставени да мрат. Когато човек е държавник обаче и си е на мястото, би трябвало да гледа нещата от различен ъгъл.

Има важно правило, при спасяването на хора, пострадали от природно бедствие или катастрофа. Първа помощ не се оказва на леко пострадалите. Но не се оказва и на тежко пострадалите. Първо се спасяват средно пострадалите, защото ако се забави помощта, много от тях скоро ще преминат в категорията тежко пострадали и задачата на спасителите ще се усложни неимоверно.

При икономическа криза (независимо дали е реална или нагласена – важни са крайните резултати) ситуацията е подобна.

Ако оставиш едно значително мнозинство да остане на улицата, увеличаваш автоматично броя на тежко болните, трудовите инвалиди и безработните. Защо – всеки който може да извършва елементарни мисловни операции ще се сети. Ако не може, да пробва да поживеее няколко дни в кашон на улицата.

Не на последно място по тоя начин допълваш бройката на недоволните и потенциалните демонстраннти срещу правителството и участници в евентуални размирици. За това мисля, усилията на правителството да се помогне точно на такива хора е важно, за заздравяване на цялостното положение в страната. Нещата, както знаем са свързани и лошите условия на едни места рефлектират на други.

Най- много обаче ме подразни, как водещата екзалтирано цитираше, какъв процент от българите имали собствени жилища, и как той бил едва ли не най-висок в света.

И това, явно според нея е лошо(!?).

То да беше само тая водеща, сигурно нямаше да обърна внимание. но всъщност от началото на “промените” ни се натяква, как в България много хора имат жилища и едва ли не трябва да се чувстваме виновни за това.

Много се дразня, как като стане въпрос за цени на тока, лекарства и проиче. току някой умник почва да размахва процентите с жилищата като индулгенция. Особено, като стане въпрос за пенсионерите.

Жилището знаем, в повечето случаи е източник на разходи, не на печалба. Само в някои райони с развит туризъм или с учебни заведения евентуално може да се печели от даване на стаи под наем, но това не винаги е възможно. Често разходите са по-високи от приходите, а и не всеки собственик може да си позволи да дава квартира, по много причини.

За идеята, пенсонерите да си продадат жилищата за по-малки, или да излязат на квартира, мисля да не псувам много, че да запазим някакво приличие в блога. Явно някои хора си представят родния пенсионер, като изпечен играч на пазара на имоти… Действителността уви е друга. Четем и слушаме редовно за измамени възрастни хора. Май толкова често, че отдавна не обръщаме внимание….

Относно процента на имотопритежателите – вярно е, че в повечето развити страни хората живеят предимно под наем. Да, но наемът не е сравним със заплатата… Ако наемите са адекватни, нормално е много хора да предпочетат тоя вариант. Това осигурява мобилност при смяна на работа в различни населени места. А както знаем, в развитите страни я няма тая концентрация на всичко в столиците, така че е нормално човек да си търси по-добра работа из цялата страна и ако няма свое жилище, много проблеми свързани с продажба, търсене на ново и т.н. отпадат.

Тук обаче до скоро за гарсониера в не-престижен квартал наемът беше към 300 евро на месец, ако имаш голям късмет (не знам в момента как вървят наемите). Моята заплата и тя е от тоя порядък.
Мисля, че това е достатъчно.

А може би идеята е не да се сравняваме с развитите страни, а със силно изостаналите?
И в крайна сметка, тая истерия около броя на имащите жилище и постоянното натякване, че видите ли как ние така, а ония иначе е проредното промиване на мозъци с цел подготовка на масовото съзнание за живот в условията на все по-изоставаща и неразвита държава.