Category Archives: Лаф да става

Екостатия

Преди време прочетох някаква статия, в която “учени” се вайкаха, как прозиводството на енергоспестяващи уреди щяло да доведе до… повишаване на потреблението на енергоизточници. Поантата на “произведението” беше, че трябва цените на енергоизточниците да се повишат, за да не се вдигне енергопотреблението…

Не обърнах внимание на кретенията, но днес попаднах на нови свободни съчинения по темата:

http://ecomedia.bg/news/world-news/article/1197

Т.е. акцията продължава.
Явно касае се не за случаен изблик на нездрава творческа енергия, а за целенасочена кампания за обработване на умовете на хората, да не протестират срещу новите цени на енергията, а да ги приемат като необходимо зло.

Ясно е и друго – производителите на енергоизточници се чустват застрашени за размерите на печалбите си. Не че ще останат на загуба.

Иначе “изводите” в “теорията” са идиотски. С две думи, като била по-евтина енергията, хората щели да потребяват повече…

Я да видим.

За да ми е нормално осветена стаята и да не си моря очите ми трябва или крушка от 100 вата с нажежаема жичка, или луминисцентна от 21 вата. 21 ватовата крушка харчи доста по-малко от 100 ватовата. Но тя ми е достатъчна. За това, че ми е по-евтино с нея, няма да си сложа няколко такива крушки, просто защото не ми трябва по-силна светлина – става иначе много ярко.

Като ползваме микровълнова фурна и тенджера под нялгане излиза консумацията на ток по-малка. Но няма да започнем да готвим повече, отколкото можем да изядем. Звучи логично, нали?

Изолацията на апартамента намалява консумацията на топлоенергия. Но щом харчим по-малко калории, няма да държим прозорците постоянно отворени и радиаторите на 5, нали?

В цитираната боза има и други малоумия, например как хората, като карат автомобили с по-малък разход, щели да ходят на почивка повече и да горят повече бензин… То хубаво, ама нали за да ходят повече на почивка, трябва да имат и по-големи отпуски и заплати, защото транспортните разходи обикновено са най-малките при една почивка.

Изобщо типичен пример за опит за манипулация на масовото съзнание, на който за съжаление сигурно ще се вържат много хора.

За енергийните монополисти явно работят опитни психолози, умеещи да манипулират масовото съзнание. Което не е странно – там има големи пари.

Пример за ефективната работа на пропагандната им машина е как еколози се обявяват против … екологични технологии. Не вярвате?

Ето пример – вятърните електроцентрали. Една технология, която най малко вреди на природата – по-малко от водните, които водят до големи поражения на терена, където са построени и съответно влияят и на животинските и растителните видове в околността. И не само.

И въпреки доказаната екологичност на ветрогенераторите, еколози включително и унас се вдигат на революция срещу тях, защото застрашавали …. птиците.

Такаа, вярно е, че високите съоръжения пречат на птиците. Не само ветрогенераторите между впрочем. Но първо, маршрутите на прелетните птици, даже да минават над подобни съоръжения обикновено са по-високо. От друг страна, далекопроводите пречат МНОГО повече на птиците. И годишо от сблъсък с далекопроводи умират много повече птици, отколкото с ветрогенератори. Което е логично – вятърните елоктроцентрали заемат много по-малка площ от далекопроводите, а и виталта се въртят – т.е. има голям шанс птицата да мине между тях, докато при далекопровода шансът е нулев, ако птицата лети на нивото му.

Но да сте видяли еколози да протестират против далекопроводите? Няма и да видите.

Целият шум около ветроцентралите и птиците е иницииран от производителите на електроенергия по традиционния начин, с цел съсипване на конкуренцията. А екологичните движения са удобни инстументи, защото най-често в тях членуват добронамерени хора, но напълно незапознати със същността и на технологиите и на самата екология. Точно заради някои техни крайни представители “екология” за много хора звучи като мръсна дума и те не могат да повярват, че екологията е сериозна наука, а не шарлатанство. За това и целият този скептицизъм към сериозни проблеми като глобалното затопляне за който съм писал и друг път.

Не е лесно човек да се ориентира къде е истината, в потока научни и псевдонаучни аргументи по разни въпроси, с които непрекъснато го заливат. Още повече, ако не е специалист в дадена област, ориентирането е много трудно.

Но все пак е добре да опитваме да използваме логиката и здравия разум, преди да се доверим на някои писания и теории. Особено ако ни предлагат да правим жертви за “наше добро”.

И скелетите от… долапа

“Аман” – ООД
“Катилска мечта” ООД
Сноб и син” ЕООД
“Сори Интернешънъл” ЕООД
“Трета тухла” ООД
“Як шоп” ООД

и много други

Кратка извадка от списък с необичайни и смешни имена на фирми, който периодично се появява на един или друг сайт.

В него неизменно присъства фирмата “Първи долап” ООД

На хората от Търговище и околността това не им прави впечатление, звучи им естествено, докато може би за хора от други места “Пет розови котки” ООД да не звучи странно. Какво да кажем за “Варвàрски минерални бани” ЕООД – не Вàрварски, както може би някои си мислят – иде от село Варвàра, не от вàрварин.

Вярно е, че много други имена са си откровено смешни та даже идиотски.

Но какъв ще да е този долап и кои и какво ли крие в него?

През Търговище минават две реки – Врана и Сива. Сива в в края на града и сравнително в по-ново време е влязла в пределите му, но Врана буквално го дели на две, като минава през целия град.

Сега тя е малка река, укротена в бетонен канал, прекаран встрани от естественото й корито, но преди е била по-пълноводна и е причинила няколко големи наводнения с много жертви. След захващането на водите й в няколко микроязовира и промяната на коритото вече не се е бунтувала, като имаше няколко малки наводнения, дължащи се на беотговорност – непочистено корито, изпуснати язовири и подобни. Но това има малко общо с темата.

Връзката е тая, че винаги разни хора по различно време са опитвали да впрегнат мощта на водата по разни начини, като един от тях са били водениците. Воденици, наричани в някои краища също долапи. Названието “долап” не е търговищки патент – на много места се е използвал. И най-близката до града воденица естествено се е казвала първи долап.

Къде са били останалите и колко точно, едва ли има жив човек, който да знае. А не знам и дали е документирано.

Но първата е дала името си и на местността, която се нарича “Първи долап”. Така се казва и ресторантът, построен там, точно до КАТ.

Всъщност май имаше период, когато ресторантът носеше друго име, но и тогава всички го знаеха като “Първи долап”.

Когато в България започна да има фирми, бе регистрирана и фирма със същото име.

Кои са били хората, изкарвали прехраната си със старата воденица, кои са мелели брашно, разговорите докато се смели житото, случките от ония времена са отдавна забравени. Но народното й название е останало в името на местността, регистъра на НАП, а вече и увековечено завинаги във виртуалния свят посредством кеша на Гугъл.

Цялата селяния…

Както човек си рови по блоговете, често се натъква на размисли за селянията, селяндурите, селяните от градски и селски тип и т.н. Характерно за повечето е, че всъщност имат объркана представа за положението по селата. Както турбо хейтърски, така и романтични.

Първо да уточня за мене, за да не стават недоразумения. Аз съм 5-то 6-то поколение гражданин. И по бащина и по майчина линия. Вярно, не от София, но от град. През младите ми години, когато съучениците се отправяха през уикендите към селата, да копаят, плевят и поливат, аз си оставах в града. Съответно на задължителните тогава бригади не се справях с работата, поради липса на всякакъв опит. Полагах десетократно повече усилия от съучениците, а винаги изпълнявах най-много до 1/3 от нормата… Успях да усвоя тази работа до някъде чак в казармата, след което повече не ми се е налагало да я практикувам и сега не бих могъл да се справя с нея.

От всичко казано трябва да е ясно, че не изпитвам никакво влечение към селскостопанския труд, нито романтични влечения към живота на село. Предпочитам да виждам доматите в чиния и да ги обикалям с вилица, а не завързани за колци и аз наоколо с мотика.

От друга страна, така се стекоха обстоятелствата, че имам много наблюдения за живота на село и за селяните, натрупани за дълъг период от време.

Първият мит, разпространен сред гражданите е, че селяните искат да се преселят в градовете. Което е далече от истината. Селянинът е свикнал с начина си на живот и с работата и без сериозна причина не би се преместил. Изключвам малката бройка парвенюта (или сноби), както и хората, които изпитват неистово желание да учат и за това напускат селото. Като Ломоносов например. Но те са малка бройка, в рамките на статистическата грешка.

Защо тогава селата опустяха?

Първата причина идва от класиците. На марксизма-ленинизма разбира се. Селянинът по теория трябваше да бъде пролетаризиран. Да се остави без имот и да стане наемен работник. И Партията стриктно изпълняваше повелите на теорията.
Винаги съм се чудил, кой според теоретиците би следвало да изхранва намножилия се пролетариат. Но не успях да получа отговор. Класиците виждаха в селянина “собственик”. Макар и на едни скъсани гащи и два дръгливи вола. И като “собственик” трябваше да бъде “експроприиран” и “пролетаризиран”. А хората от село, докарани до мизерия мигрираха към града.

В града селянинът не се чувства на място. Липсва му средата. За това слага масата пред входа на блока, все едно е под асмата в двора и със себеподобни си правят лаф-моабет, пред недоумяващите погледи на гражданите. Липсва му ежедневното занимание с ниви и животни. За това от балкона му се носи грухтене и смърди на кочина, а в края на седмицата пали москвето и тръгва към по-познатата територия.

На всичко отгоре, както и преди писах, заплатите бяха малки и се стимулираше “самозадоволяването” – т.е. хората сами да произвеждат част от прехраната си.

След 10-и ноември 1989-а година, обедняването на селото за съжаление бе докарано до крайна точка. И вече не с цел пролетаризация.

И не поради липса на далновидност, поне в част отселското население.

Всъщност след “промените” много хора се ориентираха, започнаха да изкупуват земи, техника, съоръжения и да правят модерни стопанства. Имаха всички шансове да просперират, както и да привлекат на работа не толкова далновидните си съселяни.

В един момент обаче бе сложен край на подобни предприемачи. С нелепи наредби и закони. Но най-вече с откровен рекет. Бил съм свидетел и аз, и мои приятели как рекетьори унищожават продукция, а зад тях вървят полицаи и ги пазат. Рекетьорите, не производителите.

Не става въпрос за законни действия, въпреки присъствието на полиция. Минава мутрата и пита – за колко продаваш това – за токлова. Съответно няколко щайги отиват на земята и мутрата слага друга, по-висока цена. А през това време тировете влизат с по-евтина от силово наложената цена.

А млекопроизводителите? Млякото се изкупва за 20 ст. литъра, същевременно полу-менте сирене струва 8 и повече лева. Да не говорим, че истинско кисело мляко няма от години. Ако не си го купиш от някой все още останал производител на село.

Всъщност рекетьорският удар на държавно ниво бе насочен не само към селските производители. Всякакви фирми, които не са от “нашите” бяха ударени. Оцеляха тия, които включиха “когото трябва” като съсобственик. Може и без това да оцелееш, ако си плащаш редовно рекета, и си знаеш, до къде може да се простираш. Познавам лично хора, които опитаха да се разпрострат малко по-нашироко и бяха бити жестоко. Знам и за случаи, където не се е разминало само с бой.

И в крайна сметка, хората бягат от село в градовете, за да намерят препитание. От провинцията бягат в София, защото централизацията, начало на която бе поставено при социализма, сега е докарана до гротескни мащаби. София съответно издъхва, пренаселена няколко пъти над капацитета си.

Друг мит е “Всички селяни са селяндури. Всички градски селяндури са селяни”.
Първо човек може да е гражданин n-то поколение и да си е селяндурин по душа.
От друга страна, вярно е, че повечето селяни са ниско образовани. Тежкият труд, а и околната среда, не дават възможност за културен живот и най-често под такъв се разбира еженощно препиване в кръчмата. Но въпреки това, далече не всички селяни са селяндури. Познавам страхотни хора, някои с образование, други със самообразование, което не отстъпва на държавното.

И трети мит “нашите селяни са мързеливи”….
Когато чуя такава изцепка занемявам. Призовавам всеки, който го мисли да поживее 2 дни на село и да работи наравно със селяните. Аз лично ще засека часа, в който ще получи инфаркт от изтощение.
[wp:svejo-net]

Слонът е…

Ако трябва да се избира върхово постижение на отминалия 20-и век, несъмнено между първите кандидати за титлата ще бъде електрониката.

Успехът на хората да превърнат свободния танц на електроните в марш, насочван и направляван в различни посоки им даде възможност да чуват наделече, да виждат зад хиляди километри, да общуват през окенаските пространства, да се откъсант от силата на Земното привличане и да посетят други светове… Както и да четат тъпи блогове.

Електрониката здраво е проникнала в бита ни. Възпитаните електрони послушно изпълняват желанията ни и в кухненската печка, която по-добре от нас знае кога да пече, кога да изчака. В пералнята, в ръчния часовник….

Като студент още си дадох сметка, че всъщност не знаем какво е електронът!

Знаем негови характеристики – маса, заряд, спин, начин на взаимодействие. Знаем, че се намира някъде там… в рамките на вероятността и на неопределеността на Хайзенберг. Там, около атомното ядро, или в електронната решетка. Или във волтовата дъга. Наблюдаваме как взаимодейства с веществото. Това, което виждаме от електрона са следите, оставени от него при взаимодействие с нещо. Можем да видим следите му след като мине, но можем да определим от къде ще мине само приблизително.

Оакзва се, че за нещо толкова експлоатирано, на използването на което без преувеличение се крепи съвременната цивилизация имаме само косвени представи.

Всъщност за всичко имаме косвени представи, базирани на ограничените ни сетива.
Когато гледаме нещо, всъщност възприемаме реакцията на носителите на информация – фотоните с веществото в очите ни. Фотони, които са се отразили, или излъчили от предмета. И за същността на които имаме още по-неясна представа от колкото за тази на електрона.

Възприемаме много малък диапазон от излъчваната от предметите информация. Не виждаме нито инфрачервените, нито ултравиолетовите лъчи, нито радиовълните…

Да, за тях сме си направили протези – различни хитри устройства, които да ги уловят и да ни дадат изплъзващата ни се информация. До колкото могат, в зависимост от фабричните ограничения, нашата възможност за възприемане и осмисляне и от много други фактори.

Когато измерваме нещо, получаваме приблизителни стойности. Със стаен термометър не можем да измерим температурата на тялото, така, че да е полезна за лекаря. Е, имаме по-прецизни термометри. Които мерят с точност до…

Ако мерим с дърводелския метър, за прецизни конструкции ще се окаже недостатъчно. Колкото и по-прецизен метър използваме, всеки път ще получаваме различни резултати – заради темпеатурните колебания примерно. Стигнем ли атомно ниво, там ни чака прословутия принцип за неопределеност. Спотайва се там, някъде в същността на материята, подхилква се ехидно и пита, “какво точно искаш да разбереш?”

Даже, когато се мъчим да проникнем на микро и нано ниво, влияем сами на експеримента с недодяланите си методи и измерваме това, което сами сме забъркали, а не това, което става всъщност.

Правим несъвършени модели за нещата, които работят в известни граници. До следващата теория и съответно новите, по-съвършени модели, които работят в по- широки граници…

Платон е оприличил нашето възприятие за света , с хора приковани в пещера с гръб към входа, които виждат само сенките на случваващото се навън.

2300 години по-късно градим теории, правим скъпи уреди и строим огромни съоръжения, с които да изучаваме света, за да разберем че имаме само откъслечни, приблизителни, неточни и мъгляви представи за нещата.

Нещо, което Платон е разбрал по умозрителен начин преди повече от две хиляди години.

Оne too many wasted sunsets

Както съм писал, мразя svejo.net, защото ефективно ми помага в заниманията ми с времепрахосване.

Но като рови човек из “свежо”, се натъква на наистина свежи работи, като този разкошен блог например. Както виждам, той е съвсем нов, но многообещаващ. Пожелавам му да се развива, а на авторката успех не само в блогването, а във всичко.

Всъщност повод да пиша днес е това стихотворение от там, което отключи като верижна реакция един куп асоциации. Пътуването на Хипаря към миналото, една стара песен, една, още по-стара. А да – и това. Всъщност лавината от асоциации не спря до тук, но ще я огранича с най-ярките и първи в редицата 🙂

Всички те са различни и по съдържание, и по заряда, който носят, но ги обединява едно – носталгията, споменът за нещо, което безвъвратно е отминало. И което често се мъчим да изживеем отново, взирайки се в предметите и местата с които е свързано. Въпреки че, взирайки се в миналото, може да изтървем нещо от настоящето.

Но колкото да слушаме гласа на логиката и да четем зен-мъдрости, не можем да избягаме от себе си. Защото те, спомените са неотделима част от това, което ни прави личности.

Казват, за седем години всички молекули в тялото се обновяват (почти) напълно. С всяка година човек прилича на нова, по-лоша репликация на това, което е бил предишната, с повече грешки и дефекти.

Кое е общото, между детето, протягащо ръце, да достигне ниските клони на вишната в двора, тичащо след кокошките, катерещо се по ниските храсти и възрастният, гледащ къщата, през която са минали много други хора, опитващ се да съживи познатите образи, да изживее отново забравените моменти с тях.

Външно може да намерим някои общи черти между двамата, някои запазени до някъде, други изкривени до гротеска.

Единственото, свързващо двата образа, двете различни прояви на едно нещо, наречено човешка личност е вътре, в душевната им същност – тази необяснима проява, свързана пряко с материята и същевременно много различна и неуловима. Конкретната човешка душевност e формирана в резултат на всичко преживяно и сътветно спомените са неотделими от същността й.

В общия случай, колкото са по-ранни преживяванията, толкова ролята им за формиране на още гъвкавата личност е по-силна.

За това и колкото да се опитваме да бъдем мъдри и да живеем в настоящия момент, току някой предмет, познат текст или мелодия отключва пороя на спомените. Но да си спомняме за хубавите неща. Другите – да вървят надълбоко в склада на паметта, където само психоаналитиците ровят с охота.

Пингвини, тюлени, гъби и някой друг българин

– Grandfather, tell me a story !
– Alright, go and get your storybook
– No, no, not one of those, a REAL story !

пингвин полицайОще щом се научих да чета, между 5-ата и 6-тата си година приключенските истории бързо изместиха приказките. Особено описанията на действителни експедиции и изследвания.
Пътешествията на Тур Хейердал, книгите на Бернхард Гжимек бяха сред любимите ми.

Особен интерес предизвикваха за мен полярните изследователи, още от както прочетох в някаква детска книжка за кучетата на полярниците. След това през ръцете ми минаха много книги за експедициите на Нансен и Пири, за драмата на Скот и триумфа на Амундсен.

Някъде в седми – осми клас ми попаднаха книгите на Владимир Санин “Новак в Антарктида” и “72 градуса под нулата”, където увлекателно и с големи подробности е описан животът и работата в руските антарктически станции.

Когато през 1993 година започнаха българските антарктически изследвания, естествено беше да проявя сериозен итерес, но за съжаление информацията за тях беше малко, както и за повечето български научни постижения между впрочем.

Вярно, споменаваше се за нашите изследователи по новините с кратки анонси, но само толкова.
Всъщност за интереса на обществото към собствените му постижения добре говорят предавания като “Стани богат” да речем. На въпрос на водещия “с какво свързвате името Христо Пимпирев”, “изпитванато” семейство не можа да отговори, въпреки че антарктическите изследвания присъстваха в отговора. Повиканият на помощ приятел по телефона също не се сети.

проф. Хр. ПимпиревРазбирам, човек да не се интересува специално от полярните експедиции – разни хора, рзни интереси. Може и да не се вълнува изобщо от българските постижения, което вече е жалко. Но все пак, ако слуша новини поне с едно ухо, не може да не се сети за какво става въпрос – фамилията Пимпирев далече не е широко разпространена фамилия, така че е достатъчно човек да подържа най-обща информираност за ставащото наоколо. Но явно все повече хора живеят в пълно неведение за света около тях, без това да ги притеснява особено.

Разбира се за тази липса на информираност основно се дължи на цялостната политика на облъчване с бесмислена информация и изместване на приоритетите към да го кажем меко несериозни неща, за да не използваме терминология, която е патент на един известен тв. водещ, който често се мести от телевизия на телевизия.

След всички тези негативни мисли, време е и за нещо положително и обнадеждаващо.

Във втори брой на българското издание на списание “Вокруг света” има доста добра и подробна статия за българската антарктическа експедиция.

За самото списание мога да кажа, че запълва успешно една ниша – за научно популярни издания, която след 1998 година е слабо застъпена, след като “Космос” и “Орбита” ги няма. До някъде там стои само “Наука и техника”, за което споделих и положителни, и не толкова мисли. Също и “national geographic”, но то е с малко по-ограничена тематика, докато ВС покрива много широк диапазон от науката. А и е по-голямо по обем. За всички останли псевдо научно-популярни издания, претендиращи да са наследници на “Космос”, няма какво да говорим.

Статията за нашите антарктици споделя интересни факти, за работата, за строежа на базата, защо базата е точно на този, а не на друг остров. Както и, че началото всъщност е положено през 1988г.

Също така има любопитни факти за пингвинските колонии, за порядките и законите в Антарктида.

Съществен момент са наблюденията на нашите изследователи върху ледниците.
Напоследък, модерно е сред доста хора, да се съмняват и даже да отричат фактите за глобалното затопляне, позовавайки се на конспиративни теории, как някакво малцинство от производители на икономични крушки в съюз с разни псевдо еколози са изманипулирали цялата световна общественост, за да увеличат печалбите си, на пук на всички останали индустриалци и политици свързани с тях..

Странна е тази склонност на хората да вярват на конспирации, но в статията във ВС-България може да се прочете за наблюденията на хора, които са точно на мястото, където последствията от глобалното затопляне са най-силни. Между българската и гръцката база преди се е пътувало с шейна, сега с лодка. Ледникът, опиращ в българската база се е дръпнал на 100 метра. Също за миграцията на кралските пингвини на юг, към по-студени места. Както и, че на земите, на които от хилядолетия е имало неразтопяем лед, сега растат… гъби!

В този брой също има интересна статия за експозицията “България на длан” и за създателите й.

Пожелавам на списанието да продължи да ни запознава подробно с българските постижения, на на които не се обръща внимание за съжаление. Надявам се също и други издания да последват примера му.

ПП Въпросното списание издържа една година и вече за съжаление не съществува. Не става въпрос за оригиналното, руско издание, което в Русия се възприема като национална ценност.

Препоръчай на приятел

Мина доста време, от както получих покана от Явор да препоръчам три или повече публикации в блогове, които са ме впечатлили особено.

Много трудна задача.
До сега съм се включвал в такива верижни игри, но този път се замислих доста.
Реших да отложа решението за по-късно. Понякога то идва само след време.

Но времето си минаваше, а решение така и не се появи.

Наскоро пещерата беше спомената и от Христина, та се подсетих, че не съм отговорил на поканата.

Всъщност има много статии, които са ме впечатлили в един или друг момент. Имало е много попадения, които са ме карали да викам “Това е!”, “Страхотно!”, “Невероятно!”.

Да отделя три от тях от другите не върви – много ще са пропуснатите.
Има и други статии, които са били много подходящи, за някой конкретен проблем, който вече не е актуален, но това не им намалява стойността.

Най-накрая реших, да не препоръчвам нищо конкретно.

Погледнете надясно, към нещото, наричано с изконната българска дума “блогрол”.
Всеки, който присъства там, някога ме е впечатлил с нещо и съм решил, че заслужава да го включа.

Предполагам всеки би намерил там нещо, за което да каже “страхотно!”.

Мончо, или приказка за Стълбата



Харесвах го.

Като студент гледах да не пропусна “Сказките по логика” – цикъл от лекции, които осветляваха въпроси, на които често не се обръща достатъчно внимание в учебниците.

Освен това на тия лекции, години преди 10-и ноември, обръщението към присъстващите беше “дами и господа”, а не задължителното тогава “другарки и другари”.
Водещи бяха двама – Валентин Горанко и едно момче с буйна къдрава коса, стояща като облак върху главата – Мони Паси.

Когато настъпиха “промените” се зарадвах да го видя в политиката. Очаквах много от него.

Стъпката към НАТО изглеждаше много смел ход в годините скоро след “прехода”.

Постепенно обаче Мони се изгуби някъде. а дойдоха и 800-те дни на Симеон, където в първите редици се накипри и Соломон.

И кариерата му напредваше все по-нагоре по Стълбата, докато не се стигна до следното изказване:

Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя!

Опа, това го е казал героят на Смирненски.

Соломон всъщност каза това.

Всъщност призова ръководството на REtv към цензура. Под благовидния предлог, “да не се замърсявал езикът”.

Нарочно слушах записа внимателно.

От тия блогове, които г-н Бедров цитира, не можах да “хвана” някакво просташко изказване.

Но както казал вълкът – “мътиш, не мътиш водата, ще те ям”.
Или по соломоновски:

“Пишеш, не пишеш културно, ще те спрем. Нямаш право на мнение!”

“То сляпото окато прави…”

Приключи “Голямото четене” и дойде време за голямото плюене.
Всъщност стандартна реакция, характерна за нашите географски координати, съпътстваща всяко събитие, малко различаващо се от мнонотонното всекидневие.

Специално за класацията, аз и друг път съм казвал, че не обичам разните класации. Щом нещо ми харесва, не го харесвам повече или по-малко от друго подобно. Още по-малко бих класирал приятелите си, но това е извън темата.

Все пак смятам, че идеята за “Голямото четене” беше добра и на фона на масово разпространените предавания, в които просотията се афишира и се издига в култ, тази инициатива напротив се опитва да извади из под пепелта на безхаберието и да раздуха последните искри на (почти) рудиментарната култура на българската нация.

За това, въпреки че не обичам клсациите, поздравявам инициаторите на събитието.

Относно резултатите – няма значение. От всички книги, достигнали финала не съм чел две, за останалите нямам против да участват в тоя финал, нито ме интересува, как точно са подредени в класацията ( за справка виж втория параграф на този текст).

Прави впечатление обаче, колко хора изразиха “възмущението” си, от резултата.
Някои със сравнително интелигентни текстове, други – с откровено просташки.

Тия вторите, няма какво да ги мислим, начинът им на писане говори достатъчно за тях.

Но защо и интелигентни (поне съдейки от стила на писане) хора се чувстват едва ли не лично засегнати от крайния резултат?

Не виждам причина за такова негативно отнощение към спечелилия класацията роман, освен съсипаната образователна система и постепенното, но упорито внушаване на нихилистично отношение към българските ценности и към идентичността ни като нация изобщо.

Както вече съм писал, аз съм израснал в пряка връзка с поколения, свързани близко с епохата, за която се говори в “Под игото”, по-точно с годините скоро след Освобождението и началото на 20-и век, когато отзвука от ония времена е бил още много силен.

Освен това, по социалистическо време, въпреки че пак ни се внушаваше, че българите сме втора категория хора и че СССР е над всичко, все пак имаше остатъци от някакво уважение и към българските национални ценности, стига да не са в противоречие с интересите на Съветите.

Спомням си, един наш сънародник беше успял да си направи ултралек хеликоптер. Както той казваше, много хора въобще не пожелали да го видят, а му заявили, че “това може да бъде направено само в Съветския съюз”! Явно тия хора въобще не са си давали сметка, че хеликоптери се правят на много други места – и ултралеки, и много по-тежки…”

Сега СССР го няма, но въпреки това продъжава да ни бъде насаждано, че едва ли имаме право на някава национална гордост, национални ценности и самоуважение, в името на либерализма, интернационализма, ….изма и прочие.

Ако бях задължен да гласувам, сигурно от последните 12 книги щях да избера “Железният светилник”, но нямам нищо против “Под игото”. Нито спрямо която и да е от станалите 11 книги. Съжалявам, че много други не са достигнали финала, но както казах, съм против класациите, така че не ми пука особено.

Всъщност “Под игото” беше първата сериозна книга, която прочетох – когато бях на 6 години, видях че съседското момче, 5 години по-голямо от мен я чете и побързах да я прочета и аз, да не оставам назад :). След това съм я чел още няколко пъти. Нито първия път (е ‘айде – тогава съм бил малък и глупав), нито следващите пъти съм я намирал “слаба”, “некачествена”, “стилистично безпорядъчна”, “измъчена драма” и прочие етикети, които й лепят плювателите.

Може би начинът на преподаване на литература в бългаското училище има вина за тези нелепи коментари.

Аз винаги съм мразил часовете по литература. Комай дереджето на съвременното преподаване на въпросния предмет не се е подобрило.

Това ми отношение към учебния предмет никога не се е прехвърляло върху книгите обаче.

Относно класацията – сигурен съм, че е имало хора, които биха предпочели друга книга, но са гласували за “Под игото” на принципа “изберете българското”. И в това всъщност няма нищо лошо. Приемам го като естествена реакция, когато отвсякъде ти внушават, че е срамно да си българин, да изразиш макар и по такъв несериозен начин протеста си.

Което пък говори, че националният нихилизъм не е пуснал повсеместно корени.

Кенгуру

За кой ли път, ровейки в дебрите на родния сегмент от Световната мрежа изпадам в недоумение.

Доста хора предполагам са чули, че Пловдивска община имаше компютърни проблеми наскоро, накои обаче сигурно са обърнали внимание, че малко преди това имаше съдебно разследване срещу някои пловдивски общинари. Като помисли човек, някак нещата се вързват доста грозно.

И други хора са го помислили и са решили да попитат.

Подробности – тук.

Четейки коментара разбирам, че не само аз съм “респектиран” от отговора, даден от IT специалиста към Пловдивска община. Чуйте го.

Общо взето смисълът на казаното от г-жа Петя Дойчинова може да конкурира идеите и на най-крайните абстракционисти.

Най-интересна ми беше частта за троянския кон, който прескачал всички защити и не може да бъде спрян. Може би госпожата мисли, че този тип вредителски софтуер се наричат коне, защото скачат? Тогава прилагателното “троянски” явно й убягва, а всъщност то определя същността на начина на действие на вредителя.

(Ако някой не се сеща, защото да речем в часовете по литература и история е бягал да пуши цигари, пояснявам – това означава, че жертвата на “коня” бива прилъгана сама да си инсталира вредния софтуер, а не че създателите им наблягат на троянската ракия.)

То ако беше въпрос за “скачане”, по-подходящо би било въпросните програмки да бъдат наречени кенгурчета – те скачат къде повече от конете.

Всъщност в казаното от г-жа Дойчинова аз поне не успях да хвана никакъв смисъл, нито пък намерих някаква технически издържана инфомация.

Може би госпожата говори по такъв начин, защото си мисли, че така ще я разберат повече хора без специални познания? Във всеки случай, не вярвам и те да се убедят от безсмислените бъртвежи, че няма връзка между едното (прокурорското разследване) и другото (блокирането на компютърната система и предполагаемото унищожаване на доказателства) събития.

Цялата работа добива вид на едно голямо кенгуру, скачащо по представите за реалност и здрав смисъл на населението.

Което всъщност на езика на австралийските аборигени означава “не разбирам”.

Verified by MonsterInsights