След серията за ГЕБ, с която може да съм досадил на много читатели, за което се извинявам, но смятам, че книгата си заслужава още много обсъждане, реших да пусна нещо свързано с нея в по-развлекателна форма. А именно тази история.
Вярно, тя засяга много малко от въпросите, разглеждани в ГЕБ и малко физични въпроси, надявам се в лесно смилаем вид (особено с бира), но все пак дава някаква светлина върху част от темите, разглеждани в книгата.
В два последователни поста се опитах да дам представа за уникалната книга на Дъглас Хофстатър.
Разбира се, трудно е да се анонсира такова невероятно произведение, за това и този пост ще е последен, въпреки че до сега съм засегнал съвсем леко същността на книгата.
Съзнателно, няма да разгледам по-подробно, последните глави, които всъщност са най-интересни. Само ще спомена някои аспекти от тях, като способността на разума да гради хипотези. Ние непрекъснато си представяме алтернативни варианти на някое събитие, някои по-възможни, други доста по-фантастични. Няма смисъл да посочвам връзката с творчеството, нали.
В предишния пост поразсъждавах относно странните цикли и структурата на вселената.
Е, Хофстатър продължава и в следващите глави да разглежда различни примери на странни цикли в най-различни области от действителността, включително в политиката, икономиката и т.н., но няма да се спирам на тях. Само за “домашно”, ще дам на упорития читател, който е успял да стигне до тук, една лека логическа задача от книгата (всъщност, тя е популярна задача, може да сте я срещали вече другаде):
Имаме трима автори А, Б и В. Но В съществува само като персонаж от роман на Б, Б пък съществува само като персонаж от роман на А, който от своя страна съществува само като персонаж от роман на В. Възможно ли е и тримата наистина да съществуват? (Отговорът е Да и който е прегледал предишните два поста лесно ще се сети как, и без да е решавал задачи по логика. )
По натам отново се разглежда самоопознаването и възможността да разберем собствения си разум и мозък, включително и проблемите на психическото здраве, но вече наистина спирам, надявайки се да съм възбудил достатъчно любопитството ви и стремежа към нови знания и нестандартно мислене.
В началото казах, че ГЕБ е много повече от философска книга. Време е да се обоснова.
Много съвременни учени под една или друга форма твърдят, че философията е мъртва. Така е. Времето, когато философията всъщност е представлявала науката отдавна е минало. Философията се е отделила от науката. Повечето философи не познават съвременната наука. Изключения, като Азаря Поликаров , който разбираше от квантова механика са малко.
ГЕБ може да се нарече философска до колкото дава един обобщен модел на света, живота, мисленето, разума. Но тя е много повече, защото е базирана на научните постижения на съвременната наука и изгражда строен математически модел на разглежданите проблеми.
Всъщност ГЕБ е на ръба между научно-популярен и научен труд. Математиката в книгата е дадена на достъпно за повечето читатели ниво, където не може да се мине с такъв опростен модел има препратки към сериозни научни трудове, които разглеждат проблема. И все пак, математиката може да затрудни доста читатели. Но както казах, не е необходимо да се следят всички математически операции. Има я и забавната част – диалозите, които представят като сценки сложните математически и логически разсъждения. А когато читателят навлезе в главите посветени на генетиката, интелекта ….
може да поиска сам да се върне назад и да прегледа наново операциите от чисто математическите глави.
Ще завърша с цитат от книгата:
“Компютрите са смехотворни. Както и науката като цяло.
Този възглед е широко разпространен сред определени хора, които виждат във всяко нещо, напомнящо числа или точност, заплаха за човешките ценности. Жалко, че те не могат да оценят дълбочината, сложността и красотата при изследването на абстрактни структури като човешкия мозък, където наистина се влиза в тесен досег с фундаменталния въпрос какво е да си човек.”
Моето мнение е, че ГЕБ е точно пособие, което би помогнало на такива хора, със “страх” от математиката и науката като цяло да почувстват връзката на науката, въображението и творчеството и че математическото въображение не е нещо различно от проявата на въображение в областите на изкуството.
И накрая да обърна внимание на невероятно добрата работа, която са свършили от издателство “Изток-запад”.
Изданието е луксозно, оформлението е невероятно добро. Корицата и хартията, печатът, графиките, оформлението – всички детайли са изпипани съвършено. Корицата е дело на Светослав Петков и Деница Трифонова, адмирации за двамата. Някой би казал, че и цената на книгата е “луксозна”. Да, висока е, но имайки предвид, какво уникално постижение е ГЕБ, че не е “масова” литература и работата, необходима за да бъде оформена и издадена, цената всъщност не е висока.
Когато четох статията, посветена на книгата, за която разказах в първата част, авторът ѝ съжаляваше, че никога няма да видим ГЕБ на български, защото съдържа непреводими игри на думи и труден за превеждане хумор. Държа да отбележа фантастичната работа на преводача Боян Брезински, който се е справил съвършено с тази трудна материя. Даже въпреки, че хумор принципно трудно се превежда, а “научен хумор” – съвсем, на много места е успял да предаде комичния елемент. Сравнявам превода и с руския вариант, от който съм чел откъси и мога смело да твърдя, че преводът на г-н Брезински е върховен.
Някой може би ще попита, след като ни делят близо 36 години от първото издание на ГЕБ, не е ли вече демоде, независимо, че е обновявана през годините. Ето, има даже научно-популярни филми, които засягат някои от разглежданите аспекти.
Категорично не! ГЕБ и в момента на излизането си, и сега може спокойно да бъде наречена революционна. Уникалният начин, по който синтезира задълбочен математически анализ на действителността, в която живеем, от която сме част и която всъщност сме, обобщението на широк кръг процеси, обект на множество частни науки и уникалният начин за представяне на всичко това в една популярна форма ще поддържат ГЕБ още много години на върха на вълната (простете за баналния израз).
“Гьодел, Ешер, Бах: една гирлянда към безкрайността” е истински подарък, който умът заслужава.
След като в първата част достигнахме до етапа на самопозоваването и системите с обратна връзка, в резултат на която се появяват неочаквани нови свойства идва ред на самовъзпроизвеждащите се системи. Като се разглеждат много варианти на самовъзпроизвеждане, не само простото копиране а и такива, при които копията се различават от оригинала.
Тук навлизаме в генетиката. (Тази книга е добра основа за опознаване на основите на генетиката и улеснява четенето на частта от ГЕБ, свързана с генетиката. )
Авторът демонстрира приложението на разгледаните до тук доказателства от теорията на числата в генетиката. Виждаме, че не става въпрос само за абстрактни разсъждения, а за математика със съвсем конкретни приложения върху реални обекти и процеси. Изведнъж, тези абстрактни операции с числа и формални закони придобиват реално изражение.
По естествен път идва аналогията на процесите в гените с музиката.
Изведнъж, стават ясни диалозите между Ахил и Костенурката, в които те създават странни на пръв поглед логически операции с необикновени имена.
Теорията на числата е доста абстрактна и сложна математическа дисциплина, която обаче, както е демонстрирано има конкретни приложения в действителността. Всъщност за много математически абстракции, достигнати първоначално по логически път, за които се е считало, че нямат приложение в реалността, в последствие се е оказало, че в определени области са незаменими. Това всъщност беше отклонение, иначе теорията на числата има приложения не само в генетиката, а при решаването на безброй много проблеми от действителността.
На тоя етап от книгата се изяснява странната надпревара между Костенурката и Рака, при която Рака непрекъснато конструира нови грамофони, а Костенурката успява да създаде плочи, които ги разрушават. Рака опитва да прави самовъзпроизвеждащи се грамофони, които да се възстановят, след поредната атака на Костенурката, но е обречен, заради Теоремата на Гьодел…
Няма да издавам, какъв е естествения аналог на тази странна надпревара. Интелигентният читател веднага ще се сети, кого представлява Костенурката и кого – Рака. (щом говорим за ДНК и гени 😉 )
Да, и на лазерната маркировка, с която Рака се опитва да защити грамофоните си от опасните плочи има аналог при ензимите и белтъците…
В “Геномът”, който цитирах по-рано е добре обяснен процесът на изграждане на организъм, от информацията в ДНК. В смисъл, че в ДНК, не се съдържа копие на организма, а само последователност от операции. В ГЕБ по-сериозно внимание е обърнато на създаването на белтъци, на базата на информацията в ДНК. След обстойно описание, което няма да повтарям тук, стигаме до няколко графики, които показват пряка аналогия на процесите в клетките и стъпките от Теорията на числата, които са разгледани по-рано в книгата.
В краищата на двете графики се виждат поредица от странни цикли – твърдения за твърдения, за множества от твърдения, за множества от множества от твърдения и т.н. от едната страна и създаване на белтъци от белтъци от белтъци… от другата.
Следва отново връщане към един от основните въпроси, които разглежда книгата – мисленето.
Интелектът също е разделен на отделни нива, всяко от които включва по-ниските, но прехода между тях е един вид квантов скок.
Тук мога да направя интересен паралел с книгата на Стефан Димитров Информационната Вселена, за която също подготвям пост и която мисленето, разглежда съзнанието и подсъзнанието, както и аналога с компютрите и изкуствения интелект.
Да, Хофстатър също разглежда изкуствения интелект и компютрите. И не, не прави грешката да съпостави мисленето на човека и работата на компютъра едно към едно, каквито опити сме виждали (даже съм чел за “доказателства”, колко битов компютър бил човешкият мозък и други нелепости).
Хофстатър демонстрира изоморфизма между начина на работа на компютъра, на съзнанието и разбира се, неизбежно – изоморфизма между едното и друго и множеството на, да речем естествените числа, ако разглеждаме изчисления с числа от това множество.
Разбира се в книгата тези въпроси са разгледани много по-подробно, от колкото в моето кратко резюме, но мисля, че точно те са най-интересни и си заслужава да бъдат прочетени от източника, отколкото да се опитвам да ги препредавам.
Много интересен е следващият етап, където се разглежда ирационалното мислене, емоциите, чувствата и могат ли компютрите да са ирационални и емоционални. Разгледани са мнения на представители на различни позиции, включително на такива, които смятат, че това е проява на душата – тоест нещо с по-висш произход, което не може да се имитира. Съответно след това е показано, че нищо не пречи на едно ниво на развитие изкуственият интелект да притежава тези свойства. Напълно във връзка с изложените разсъждения и логически обосновки до тук.
Без да се впускам в подробности, ще се спра на твърдението на противниците не ИИ, че не е възможно машината да се самоопознае, защото противоречи на теоремата на Гьодел. И това е така, на определено ниво. Например хардуерно, машинно програмиране, програмиране на език от високо ниво – това са само примери за няколко нива, но отгоре може да се наслагат още много нива, които си взаимодействат по сложен начин. Описани са случаи, когато програми за решаване на теореми от теорията на числата изненадват създателите си и откриват и решават много повече теореми. Това става въпрос за далечните 1975…80-та години. Днес нещата да далеч по напред.
Изкуственият интелект не може да бъде предварително програмиран. Той възниква в резултат от взаимодействие на всички нива в компютъра, а не в резултат на конкретна програма.
Разбира се, тези нахвърляни мисли в книгата са подкрепени с подробни разсъждения и теореми, които няма да излагам тук.
В крайна сметка изкуственият интелект също ще стане чувствителен, способен на абстрактни мисли и… ще бърка, няма да е безпогрешен – неизбежен резултат от сложните взаимодействия и противоречия на различните нива.
Тук неизбежно трябва да цитирам книгата на Николай Теллалов: 10-9 , за която писах преди време:
Чудат термин. ВСЕКИ интелект е всъщност „изкуствен“, той е продукт на културата. Само че хората съзират в израза „машинен интелект“ нещо необосновано враждебно.“
По повод странните цикли, ще спомена, че аналогия може да се намери и на квантово ниво.
Както от една система може да се прескочи на друга, по-висша, но не и да се направи плавен преход, така и частиците в квантовата механика обитават определени енергетични нива и могат да преминат на други само със скок.
Изобщо структурата на Вселената на определено ниво показва дискретен характер.
Единствено този начин на възприемане на действителността може да ни помогне да обясним парадокса на Зенон
Да, именно за Ахил и Костенурката – героите и от книгата, която разглеждаме.
Древният философ още преди близо 2500 години е имал прозрение за сложността на света. Първоначално съвремениците му не са му обръщали внимание, после много учени и философи са оценили сериозността на парадокса и са опитвали да го разрешат съгласно нивото на познанията на епохата, към която са принадлежали. Но чак сега, когато имаме общата картина от толкова много различни науки, можем да оценим и разрешим парадокса. Защото всички досегашни “решения”, които студентите по логика зазубрят, са непълни и са заобикаляне на проблема, а не разрешаването му.
Първа част
Горното заглавие всъщност е от ревюто на книгата в списание “Съвременник”.
Януари, 1984-а година. Набързо купувам от павилион на софийската гара първото списание, което обещава да става за четене и има повече материали, за дългия път до Търговище.
Зачитам се в статията с най-странното заглавие и оставам без дъх!
В последствие ми свиха списанието. Яд ме е, че заради нещо съвсем друго. Ако тоя, който го завлече, беше в състояние да оцени въпросната статия, щях да съм доволен.
Както и да е. От тогава си точа зъбите за тази книга, въпреки изказаното твърдение, че не подлежи на превод.
Е, преди няколко години в в Книголандия излезе съобщение, че издателство Изток-запад подготвят българското издание и заех дебнеща поза. Не след дълго книгата беше в ръцете ми.
Трудно е да се класифицира точно тая книга.
В предговора авторът пише:
в книжарниците съм виждал ГЕБ да украсява лавиците на най-различни раздели, не само математика, обща наука, философия и когнитивна наука (които са приемливи), но и религия, окултизъм и бог знае какво още. Защо е толкова трудно да се разбере за какво става дума в тази книга? Със сигурност не е само заради обема й. Вероятно поне отчасти причината е свързана с това, че ГЕБ покрива, и не просто повърхностно, тъй разнородни теми – фуги и канони, логика и истина, геометрия, рекурсия, синтактични структури, естеството на значението, дзен будизъм, парадокси, мозък и разум, редукционизъм и холизъм, колонии от мравки, понятия и ментални репрезентации, превод, компютри и техните езици, ДНК, белтъци, генетичният код, изкуствен интелект, творчески способности, съзнание и свободна воля – понякога дори изкуство и музика, да не повярва човек!, – че за много хора се оказва невъзможно да определят основния фокус.”
Аз лично я определям като философска. Но в оня широк смисъл, от времето, когато философията е била единствената наука и е обхващала всички области на познанието.
Всъщност философска е слабо определение за книга като ГЕБ. Тя е много повече и ще поясня по-късно, какво имам предвид.
Трудно е да се каже, какво точно представлява ГЕБ. Не е “стандартна” философска монография, нито учебник, още по-малко историческа или биографична книга. Но от нея човек може да научи много за основите на формалната логика, теорията на числата, генетиката, че даже и елементарната теория на музиката. В нея има исторически данни, както за тримата “герои” от заглавието, така и за други личности, свързани с тях, макар че всъщност тези данни заемат много малка част от обема й.
И накрая но това въведение ще използвам още един цитат от десета глава на ГЕБ, за да дам някаква представа за същността ѝ –“Да бъдат предложени начини за преодоляване на противоречието между софтуера на ума и хардуера на мозъка е основна цел на тази книга.”
ГЕБ може да се чете задълбочено, вниквайки постепенно в логиката на доказателствата, изведени на страниците, (спокойно, далече не целият ѝ обем е изпълнен с математически и логически уравнения) може да я четете с лист и молив и да си правите упражнения по логика и други дисциплини (авторът се е постарал даже да остави “задачи” за “домашно” на особено любознателните читатели, но пак повтарям, не става въпрос за учебник!).
ГЕБ не може да се чете повърхностно, отгоре отгоре, за “убиване” на времето. Четенето изисква задълбочено вникване в съдържанието, което не никак трудно, защото е написана много увлекателно.
Всъщност това не значи, че е задължително подробно да проследявате всички математически доказателства в книгата,(макар че не пречи, даже е по-приятно), достатъчно е да се схване основната мисъл във всяка глава и стъпка по стъпка да оставим автора да ни води към същността.
След историческо въведение, включващо срещата между Фридрих Велики и Бах, следва кратко запознаване със структурата на каноните на Бах, картините на Ешер и теоремите на Гьодел, въведение в теорията на странните цикли. До тук вече читателят може да си изгради представа за идеите на книгата.
Следва въведение във формалната логика и теорията на числата, с въведение във формалните системи и няколко прости задачи, които лесно могат да бъдат решени съгласно установените правила. Изведнъж задачите стават по-сложни и решенията, без излизане извън рамките на системата – невъзможни. Често, решение може да бъде подсказано от интуицията, а не по пътя на формалните операции. При прилагане на изоморфизъм, или съпоставяне на една сложна структура (множество) на друга, като определени части от едното множество имат изображение в другото. Оказва се, че при откриване на един вид изоморфизъм се получават едни решения, при друг – други.
“Границата, която разделя множеството от истинните твърдения от множеството от неистинните твърдения е всичко друго, но не и праволинейна; тя има много коварни извивки, а математиците са очертали някои нейни участъци след стотици години работа.”
За улесняване на възприемането логическите задачи след като биват изложени във формален вид, биват „изиграни“ под формата на случки. Въведени са няколко герои. Ахил и Костенурката, да същите от Парадокса на Зенон. Към тях са прибавени още два странни образа – Ракът и Мравоядът. Защо точно те, става ясно с напредване в съдържанието.
Постепенно, през формалните задачи идваме до описанието на организацията на мравките, от там достигаме до същността на мисленето. Чудесно авторът чрез своя герой, Мравояда илюстрира процесите, възникващи в мравуняка при дадено събитие, примерно намиране на храна. Отделните мравки не мислят и се водят от прости инстинкти. При възникване на събитие отделят химически вещества, с които сигнализират на посестримите си. Ако събитието е слабо, сигналът затихва. Ако е с достатъчен интензитет, възникват екипи от мравки, които обработват събитието, като през цялото време на обработката, мравките в екипа могат да се сменят. Когато събитието отшуми, екипите се разпадат. Отделно има екипи от по-високо ниво, които от своя страна са съставени от други екипи на по-ниско ниво. Така се изгражда йерархична структура и дейността на мравуняка изглежда отстрани като проява на разумно същество.
Тук леко ще се отклоня от книгата. Примерът, как от прости структури и действия могат да възникнат сложни е много важен за разбирането на света. Добра илюстрация представлява филмът “The secret life of Chaos” (субтитри). Доста от темите, засегнати в книгата са илюстрирани във филма.
От структурата на мравуняка Хофстатър преминава към човешкия мозък. Мравките са заменени с неврони, различни процеси на възбуждане създават различни сигнали, те от своя страна – сигнали от сигнали. Разбира се нещата не са елементарни. Съпоставката с „изкуствения мозък“ – компютъра не е пълноценна, най-малкото, защото логиката на компютрите е двоична. Всеки неврон има много входове и изходи и зависи кои ще бъдат възбудени, на кои съседи ще се предаде възбуждението, какви събития предизвикват различните сигнали, дали един сигнал отговаря само за едно събитие, или може да се предизвика от различни… Всички тези, както и много други аспекти са разгледани в книгата.
Заедно със задълбочаването в мисловните процеси, върви и навлизането все по навътре в теорията на числата. След въведение в основните понятия от следващия етап, направени от двамата герои – Ахил и Костенурката, стигаме до етап, в който авторът ни демонстрира, как Гьодел е показал, че една система не може да се дефинира сама в себе си:
“Гьодел намерил лесен начин да изрази твърдението “ТТЧ (Типографска Теория на Числата) е непротиворечива” във формула от ТТЧ и после показал, че тази формула (и всички останали, които изразяват същата идея) са теореми от ТТЧ само при едно условие: че ТТЧ е противоречива. Този, обратен на очаквания резултат бил тежък удар по оптимистите, които се надявали да бъде намерено строго доказателство, че математиката е свободна от противоречия”
По-натам е показано, че за да се избегне противоречието е необходимо да се разшири системата, или както в геометрията да се въведат аксиоми.
Следва хитроумен диалог, в който Ахил се опитва да убеди костенурката, че има рожден ден, но въпреки всичките му опити, не успява да пробие логическата система на Костенурката. За целта Ахил се опитва да излезе от системата, да мине на по-високо ниво в логическата верига, но Костенурката му показва, че отново са се върнали там, от където са започнали, макар и на едно ниво нагоре. Диалогът е много ценен, няма да го възпроизвеждам, както и следващите илюстрации на безкрайни поредици от разновидности на ТТЧ, всяка от която съдържа външни аксиоми, за да избегне противоречията в себе си. На свой ред Теорията от по-висш ред, включваща външните аксиоми за ТТЧ от предишното ниво се оказва също противоречива и има нужда от външни аксиоми, които да решат противоречията в нея и така – до безкрайност. Тези разсъждения водят до извода, че компютърна програма не би могла да излезе от системата, тоест, да направи нещо, което не ѝ е заложено предварително. Моментно чувство на превъзходство? За малко, докато не осъзнаем, че реално, щом не можем да напишем подобна програма, ние самите не знаем, как да излезем от системата, да надскочим себе си. Следват няколко страници, които ни показват, че реално ние самите няма как да излезем от себе си и да речем се видим отстрани, без да ползваме външна помощ – било на огледало или на мнението на приятел, или пък на психоаналитик…
Всъщност, дълбокият смисъл на този диалог, както и другите става напълно ясен, когато от абстрактната теория на числата минем към разглеждането на реални проблеми, като генетиката, процесите в клетките, интелекта.
В диалога между Рака и Ахил е направена интродукция към следващата част от анализа – самопозоваването. Който е гледал филма, който препоръчах по-рано, веднага ще се сети за системите, базирани на прости много правила, включващи обаче обратна връзка, в резултат на която се генерират нови и неочаквани форми. Рака демонстрира абсолютно същият опит с камера и огледало, който е онагледен във филма. Следва разбира се аналитично “разнищване” на проблема на математическо ниво.
Повечето диалози между героите на пръв поглед са странни, но с напредването на книгата се изясняват и се оказва, че са чудесен начин да бъдат онагледени изключително сложни процеси. Посредством тях читателят осмисля много по-лесно разглежданите по-късно аспекти от действителността, която ни заобикаля и от която сме част.
Ако някой не е разбрал – поради големия интерес, ще има и втора лекция на проф. Докинс
И разбрах, че и за нея билетите са на изчерпване.
Има лъч надежда!
ПП:
Ето на сайта на театър “София”
Вчера се състоя втората среща на група “Критична мисъл”.
По мое лично мнение, с което не ангажирам никого, такива срещи са добра идея и не би бил лошо, да станат традиция.
Вярно, че когато се организират много хора винаги има проблеми, като например избор на място.
Снощи бяхме на приятно място, без чалгии и силни музики, така че можеше да си чуем мислите, били те критични или не толкова. Лошото бе, че помещението беше такова, че нямаше как да се направи голяма маса и хората си се разпределиха на “групички по интереси”, или по-точно познати с познати и комуникацията между групите общо взето беше слаба. Има идея следващата среща да е в Борисовата градина, ама да видим.
Иначе срещата беше много приятна, имах честта да съм на една маса с госпожа “Бръсначът на Окам” и “Наука OFFnews”, както и с други интелигентни и приятни хора, беседата с които кара времето да лети прекалено бързо.
За краткото време, с което разполагах, успяхме да дискутираме доста интересни теми, включително, Стефан ми обърна внимание върху много важен паралел между религиите и идеологиите, който съм пропуснал в статията си по въпроса, а именно, че и едните и другите обещават справедливост, ама не сега: религиите в “другия живот”, комунистическата идеология – в близкото бъдеще. Може би още в този живот, може би за децата ни.
И религиите и комунизма обещават благоденствие – пак както описаното по-горе.
Вярно, тук има изключения. Примерно, еврейската религия, от която произлизат двете може би най-вредни религии, знаем кои са, не обещава нищо, но намерили са се хитри хора и са коригирали проблема, та освен страха от божието наказание, към манипулативния инструментариум се добавят и обещания за компенсация на страданията. Не мога да се въздържа, да не цитирам Подвързачов:
След туй на гроба на тоз заваллия
издялали му надпис акаллия,
та който прочете да разбере,
че земният живот е весел сън:
„Бу дюнада юмид иденлере
ахретте Аллах тесели версън!“
Тез думи мъдра мисъл означават
и даже, ако щеш, я запиши:
„На този свят които се надяват,
Аллах на онзи да ги утеши!“ (от тук)
Имаше и друга интересна беседа, за емоциите, която заслужава отделен пост, който може би някога ще напиша. А може и да не напиша.
Та, дами и господа, критично мислещи, призовавам да подходим по-критично към критичните срещи и да ги направим традиция.
Ричард Докинс в София!
А може би спокойно може да се нарече и събитие на десетилетието.
Май учен и популяризатор на науката от такъв ранг скоро не е идвал в България.
Важно е да се уточни “популяризатор на науката”, защото големи учени са идвали и идват често, някои от тях изнасят и публични лекции, което не става достояние на много хора, защото медиите са заети с “по-важни” работи.
А Докинс наистина е може би най-големият жив популяризатор.
Радостен факт е, че в момента, в който бе обявена продажбата на билети, те бяха изкупени за около час. Фактът нямаше да е толкова радостен за мен, защото се заблях и изпуснах момента, но едни хубави хора помислили за древния ви приятел, та май ще видя Докинс на живо.
Радостно е, че заинтересованите надхвърлят капацитета на една зала, та организаторите ще отворят още зали, в които ще се излъчва конференцията. Има надежда значи.
Но наред с еуфорията ме тормозят и някои съмнения. Като си помисля, кои ще се съберем – “обичайните заподозрени”, дето се знаем и от други подобни форуми и сме, дето се вика, на един акъл. Но все се надявам, че показаният интерес означава, че и доста хора, които не са от най-запалените “фенове” на науката ще се посетят събитието. А и даже да сме само “съмишленици”, идването на Докинс ни дава самочувствие, че все пак не сме в страни от света. (Чакам след него Тайсън и Ан Друян 😉 )
Покрай новините за идването на Докинс чух и разсъждения, какво толкова, какво може да каже повече, отколкото в книгите си, какъв е смисълът от цялата работа…
Първо, много хора не са чели книгите, даже и не са много на ясно какво “проповядва” Докинс. Надявам се доста такива хора да се озоват на конференцията.
И от друга страна, който може да си представи какво почувствах, когато пипнах Джо Лин Търнър , ще може да разбере, какво е да видя Докинс на живо. Който не може – негов проблем 😉
ПП
събитието е в рамките на Софийския фестивал на науката, който ще се проведе от 14-и до 17-и май в театър “София”.
Днес, 12 април 2015-а година се случи Великден. Щото той се случва когато си поиска, по различно време.
Но покрай целия захлас по мистични небивалици, днес е и ден, който всяка година е на една и съща дата – денят на Космонавтиката.
Денят, в който отбелязваме най-големият успех на Човечеството – първите му плахи опити, да излезе от люлката.
Защото, както е казал Циолковски:
Земята е люлка на човечеството, но не може вечно да се живее в люлка
Да се поздравим с този празник на науката и прогреса!
Нещо, което бях писал преди 5 години по въпроса.
Човек не знае, къде може да открие нещо разкошно за четене. Много често, не сред широко рекламираните произведения, на писатели, на които им е наложена популярност посредством търговски трикове. Често нещо много рекламирано и раздувано се оказва средна работа. Друг път някое неизвестно произведение се оказва неочаквано добро.
Да, ето го проблемът, нещо може да е добро, по твой вкус, но никога да не се засечете, поради липса на информация. За щастие социалните мрежи до някъде компенсират липсата на информация в “официалните” медии. Така и за „Ех, магесническа му работа“ на Калоян Захариев научих от Фейсбук. Съответно бързам да споделя, за да може повече хора да научат за това наистина невероятно добро произведение.
Накратко за книгата – МНОГО свеж хумор. Страхотно въображение. Магическа обстановка съчетана със злбодневни проблеми – мутри, обществени поръчки, корупция – познатото ни ежедневие в една фентъзи обстановка. Леки намигвания към Пратчет и Шекли, може би и към Джордж Лукас (Уилоу), но само оригинални идеи! Еклектична смес от злобни богове и добродушни демони. И злобни демони. И… и още много – в книгата.
На фона на всичко това, двама тарикати – некромант и слугата му, които са си уредили сравнително спокоен и успешен живот и току що са спечелили няколко много сериозни обществени поръчки рискуват всичко, за да спасят по-слабия. В случая едно бебе. Независимо, че срещу тях застават най-опитните убийци, антимагьосници, жреци, мутри и в крайна сметка самите богове.
С една дума – възхитен съм. Възхитен от майсторския разказ, добре структурирания свят, невеорятния хумор, свежите идеи и лекотата, с която върви действието!
Цитат:
“– Сериозно, престани! Колко пъти да ти казвам, че завърших некромантия само защото не ме приеха в педагогическия факултет? Нямам никакво намерение да завладявам каквото и да било… освен тоалетната може би, при това само временно, защото тоя такос, дето го изядох, май се оказа твърде пикантен…”
Книгата е издание на моите приятели от Човешката библиотека. В линка, даден в началото има адрес, на който можете да им пишете, за да си я пожелаете. Да, можете да я получите в електронен формат съвсем безплатно. А ако я харесате, може и да преведете някаква сума. Като препоръчителна цена са дали 4 лева. Но не се срамувайте да пратите и повече. Книгата си заслужава. А ако се съберат достатъчно желаещи, ще бъде издаде и хартиен вариант.
Най-интересното – на 24 март ще има обсъждане на книгата, като ще присъства самият автор. Цитирам съобщението от “Човешката”:
“Драги ни скъпи приятели 🙂
заповядайте на премиера на 24 март от 18:30 ч. в SOHO на ул. Искър 4 (при кръстовището с ул. Веслец). Ще бъдем в зала Holistic на втория етаж. В присъствието на автора Калоян Захариев ще поговорим за дебютния му роман, станал част от поредица „Човешката библиотека“. “
Когато след 1989-а година започнаха да се случват масово безобразия, несанкционирани кражби, зверски катастрофи, когато разни граждани безпроблемно започнаха да предават на вторични суровини паметници и релси, когато енергото, заради безбройните кражби на жици се принуди, да смени медните кабели с алуминиеви, които от своя страна водят до големи загуби на ток и съответно по-високи цени, хората масово ревнаха – “Няма закон! Трябва час по-скоро да се гласуват нови закони!”
Аз, и някои други, предпочитащи да мислят, отколкото да повтарят внушенията “от телевизора” се опитвахме да обясним, че то закони си има и до скоро са работели, само дето не се спазват и никой не следи за спазването им. Говорехме общо взето на вятъра. Мисля, че разстенията в близост разбраха по-добре, отколкото двуногите индивиди, които държаха упорито на своето.
Въпросните безобразия не спряха, само “свикнахме” с тях и не ни прави впечатление. Даже, когато някой селянин, отчаян от непрекъснатите кражби на труда му, които реално бавно го убиват, защото той живее от плодовете на труда си в най-прекия смисъл опита да се защити, чуват се недоволни гласове: “Какво толкова, една торба картофи му откраднали”. А че тая торба я крадат многократно и че човекът няма с какво да преживява – голяма работа! Вълци го яли. И че в такъв ужас и мизерия и заплаха от непрекъснати кражби живее 90% от населението – много важно, като иска да не живее…
Все пак одряманото ни общество не е привикнало съвсем към едно друго негативно явление – убийствата. Явление, което за съжаление с връщането на баш-ченгето на власт зачести. Както беше и при предишното му управление де.
Заспалият нашенец все още се стряска от убийствата, особено ако не са възрастни хора, които обществото така и така е отписало и почва да негодува. И в резултат на възмущението си иска да бъде върнато смъртното наказание.
Същата история, както със законите, с която започнах. Масовият гражданин, не забелязва, че престъпниците се разхождат на свобода, не защото не са екзекутирани, а защото не са осъдени, ако изобщо са били заловени – знаем, повечето дела са срещу “неизвестен извършител”, който така и така никога не става известен. Или пък, ако са осъдени, присъдата е условна, или малка, не съответстваща на престъплението. И най-често делата са “висящи”. Хора, висящи дела на брой повече от колкото могат да броят, необезпокоявани шетат по улиците и продължават да извършват престъпления. И на цялото това безумие, нашенецът вижда решението в … смъртното наказание.
Защо съм твърдо против екзекуциите? Като оставим всички други аргументи, които не са малко, основният, заради който съм против е, че в случай на съдебна грешка, действието е непоправимо.
Преди време в Щатите, след усъвършенстването на ДНК анализа и приемането му в съдебната система направиха разследвания на минали дела и се оказа, че в 70% от случаите смъртната присъда е била издадена неправилно. Обаче в повечето случаи, вече е била изпълнена…
Съдебни грешки стават лесно, даже и при некорумпиран съд. А ако не е некорумпиран… (Да да, нашият не е. И е независим…)
Чувам често “съдебната система не работи, трябва да има смъртно наказание”.
Хора, помислете, какво искате! Искате неработещ съд да издава смъртни присъди!
Нека да помислим, какво ще стане, ако се върне въпросното наказание.
Знаем, че обикновени хора, за дребни провинения, получават тежки присъди, даже в някои случаи вината им да е спорна.
От друга страна, хора, както ги наричат “с тъмно минало” и съмнително настояще заобикалят закона, или се отървават с леки, най-често условни присъди. (Що ли?)
И така, кой ще има полза, ако бъде върнато смъртното наказание? #КОЙ?
Колко му е да бъде натопен невинен човек. И “свидетели” ще се намерят, и “доказателства” ще се изфабрикуват. А като има убит, обществото ще се успокои, без да му дреме, дали е убит виновният.
Освен това, какъв по-удобен начин за отстраняване на неудобни хора, свидетели и прочие. Законно премахване на неудобния.
