Или за романа “Инцидент” на Станислава Чуринскиене.
Станислава Чуринскиене спокойно може да бъде наречена явление в българската литература, защото не са много българските автори, които публикуват в много страни. Знаем, че романът и “От Космоса с любов” спечели литературна награда в Русия. Книгите ѝ са издавани в няколко държави. Но с “Космоса” ще се занимаваме друг път, сега става въпрос за романа ѝ “Инцидент”.
Не, в романа не става въпрос за кучета и котки. Всъщност не присъстват никакви животни, а броят на героите е сведен до минимум, като освен двамата главни герои, другите са просто щрихи, които се появяват на необходимите места, за да подчертаят основната идея.
Любопитството ми към романа се дължеше, както на популярността на авторката, така и на негативния коментар за него, който самата тя беше написала в социалните мрежи.
И така, сдобил се с романа, погледнах предпазливо, какво ме чака под корицата.
Още с надникването, почти веднага бях потопен във вихъра на бурни емоции и психология на високо ниво. Нямаше го въобще първоначалното чудене “ще ме “хване” ли тая книга, или ще трябва да се “боря” с нея”, както се случва с доста романи, независимо че в последствие са успели да ме завладеят. С отварянето на корицата вече бях потопен в действието.
Двамата герои са жертви, на произхода си. Програмирани по време на израстването, да възприемат света и околните по определен начин и не са в състояние да разчупят представите си. Двамата са имали съвсем различно детство, което е наложило рамки върху мирогледа им, отвъд които не могат да погледнат. Всеки разчита неправилно сигналите, които другият му подава. Също като кучето и котката, при които вродените сигнали характерни за единия вид се тълкуват погрешно от другия и най-често комуникацията помежду им завършва с конфликт.
Още в началото бях завладян от нивото на психологическия анализ в книгата. Чуринскиене има психологическо образование и явно много добре владее материята. Всъщност завладян е слабо, бях възхитен.
“Изоставянето при раждането е възможно най-крайната форма на родителско пренебрегване. Хората, пострадали от него и нямали късмета да намерят осиновители висят във въздуха, незакрепени за нищо, защото не се усещат част от нечия история. … Липсата на информация за родителите им орязва значима част от идентичността им.
Свръхзащитените деца пък са закрепени с прекалено много връзки, но това не ги прави по-устойчиви, въпреки че чудесно могат да имитират стабилност. Точката, която е най-уязвима и за двата типа хора, са човешките отношения, създаването и доброто оставане във връзка.”
“Свръхзащитеното дете се гневи, защото съществуването му е сведено до сбор от роли и поведения, които са външни и в които има много малко място за нещата, които наистина иска.
…
След време, това дете свиква … да заглушава гласа на истинските си потребности, мнения, преживявания и се научава да живее като обвивка на чужди очаквания.
…..
Изоставеният се гневи, защото му се е наложило да бъде в прекалено голяма степен автор на себе си, а това е непосилна задача за дете. Той не е получил никакви роли, рамки, граници, не е бил стимулиран от очаквания…. Не само прекалено интензивното родителско участие, но и липсата му дават много малко пространство за експериментиран и себеизобретяване.”
Не липсва и:
” Забравя, че тя сама го е окуражила да замине, че може по всяко време да му се обади и да му каже, как наистина се чувства…. Но тя вярва, че Виктор трябва да се сети, как се чувства тя, би трябвало да се разбира от само себе си.”
– твърдата убеденост на жените, че мъжете могат да четат мисли.
Присъства също, как да го нарека… балъкът, влюбен в “дамата на сърцето” и живеещ с надеждата, че “нещо мое да се случи”, въпреки че логиката на събитията и годините опит сочат, че нищо няма да се случи и той ще си остане “приятел”, кошче за душевни отпадъци, “разводач” и т.н.
Има го и… Всъщност, да не разкривам всичко. Да оставим най-интересното на бъдещите читатели сами да го открият.
Интересни бяха описанията на начините за манипулиране, които жените използват, както и скритите зад тях душевни състояния. До сега ги познавах само от едната страна.
Интересно, че авторката, въпреки че не съди никого от героите, и двамата са жертви на обстоятелствата, сякаш леко симпатизира на мъжа. Той е само жертва, въпреки че с действията си допринася за много от недоразуменията. Жената е и жертва, и разрушител, и мъчител. Измъчва и съсипва и себе си и партньора си еднакво успешно. Но да спра до тук, читателят може сам да продължи нататък.
Все пак, още от начало, след като премина първоначалното впечатление, започнах да се чудя, какво точно не харесва авторката и се изказва негативно за романа. Започнах да “анализирам” по-внимателно и открих – авторката обяснява твърде много. Разчита твърде малко на интелекта на читателя и до толкова се страхува, някой да не възприеме нещо погрешно, а не това, което е имала предвид, че го повтаря от една и друг страна многократно. От това на места страдат и диалозите, като героите упорито се “опитват” да “обяснят” на читателя, ъъъ… , аааа…, “какво е искал да каже авторът”.
Всъщност “Инцидент” не е традиционен роман. По-скоро е комбинация от научно-популярен труд по психология и роман. За това и обясненията и анализите са неизбежни. Без тях книгата би загубила същността си. Наистина, много от обясненията са си точно на мястото и са необходими. Но мисля, че на места е прескочена границата, над необходимия минимум.
И в заключение, да отговорим на “най-често задаваните въпроси”:
– Добър роман ли е “Инцидент”? – да
– Интересен ли е? – на този въпрос, отговорът е – “зависи за кого”. За хора, интересуващи се от междучовешките отношения, от психология, от възпитание на деца е задължителен. Особено за бъдещите родители, “Инцидент” е много необходимо четиво. Не по-малко от книгата на д-р Спок, която бе неизменно в ръцете ни, докато дъщеря ни растеше.
– Забавен ли е? – да отговоря така: Това не е книга от типа “Арлекин”, не е чиклит. Това е сериозна книга.
– Струва ли си, да се прочете? – Да. Определено.
Началото малко приличаше на това на 
. Съвместна инициатива на 
